Джой Филдинг
Изгубена (25)

25

В сряда, единайсети септември, Синди си лежеше в леглото и гледаше по телевизията как страната отново преживява агонията на миналогодишната терористична атака върху Световния търговски център.

Подобно на всички свои познати, Синди си спомняше точното време и място, когато научи катастрофалните новини. Бе по време на филмовия фестивал и двете с Мег току-що бяха излезли от „Ъптаун“ след прожекцията на един британски филм: „Последни заповеди“ с Майкъл Кейн и Боб Хоскинс. Беше около единайсет часа сутринта и те се отправиха към „Йонг стрийт“ да се срещнат с Триш, както и да хапнат по сандвич, преди следващата прожекция.

— Къде са всички? — попита Синди, изненадана от липсата на опашка за предстоящия филм.

— Става нещо на ъгъла — каза Мег.

Щом стигнаха до пресечката на „Йонг“ и „Блуър“, те се присъединиха към тълпа от около няколкостотин души, всички занемели и втренчени в огромен телевизионен екран на върха на една ниска сграда на югоизточния ъгъл. Непрекъснато и от най-различни болезнени ъгли повтаряха полета на двата реактивни самолета, които се блъснаха в гигантските кули-близнаци. Двете с Мег зяпнаха ужасено, когато двете сгради се сринаха, сякаш се обелиха от горе надолу като кора на банан, а отломките им се разпиляха по улиците на Ню Йорк и покриха всичко по пътя си с гаден сив прах.

Тогава Синди си помисли, че нищо не би могло да е по-лошо.

Лий влезе в спалнята.

— Трябва да поговориш с мама — каза тя. Трапчинките на коленете й се подаваха изпод леките шорти в цвят каки. Бялата й блуза без ръкави контрастираше ярко с почернелите й от слънцето ръце. — Отмени пробите при Марсел. Какво гледаш? — Тя се пресегна към леглото и натисна бутона за изключване на дистанционното.

— Какво правиш? — Синди го грабна и отново включи телевизора.

Лий се сборичка с нея за дистанционното и пак изключи.

— Не бива да гледаш това.

— Как така не бива да го гледам? За какво говориш?

— Само ще се разстроиш.

— Върни ми го — Синди заповяда на по-младата си сестра, която в отговор само го скри зад гърба си. Синди скочи от леглото и се опита да се пресегне зад сестра си. — Лий, предупреждавам те. Върни ми го.

— Не.

— Лий…

— Няма.

— О, за бога! — Синди отиде до телевизора и триумфално натисна ръчното копче.

Сестра й тутакси се озова зад нея и го изключи.

— Какво по дяволите си мислиш, че правиш?

— Пазя те.

— Пазиш ли ме? От какво?

— От самата теб.

— От самата мен — невярващо повтори Синди.

— Напоследък не мислиш много правилно.

— Не мисля правилно. — Синди поклати глава. — За какво говориш?

— Говоря за това, че първо спа със счетоводителя си, после се навря в леглото с бившия си съпруг…

Синди превъртя очи.

— Нийл не ми е счетоводител и не съм се навирала в леглото с Том.

— Само защото Хедър ви е заварила.

— Когато тя ни завари, всичко вече беше свършило.

— Кое беше свършило? Ти каза, че нищо не се било случило.

— Нищо не се случи.

— Но почти е станало. Което именно искам да кажа.

Синди се отпусна на леглото.

— Този разговор е напълно безсмислен.

— Трябва да се облечеш — каза Лий.

Синди погледна към жълтата си памучна нощница.

— Добре съм си.

— Вече е почти обяд, а ти все още си по пижама.

Синди погледна сестра си така, сякаш искаше да каже: е, и?

Лий влезе в малката стаичка, която служеше за гардероб.

— Къде ще ходиш? Какво правиш?

Няколко секунди по-късно Лий се върна с чифт черни панталони и джемпър на бели и зелени райета. Хвърли ги на леглото, заедно с чифт чисто бельо.

— Ето. Облечи това.

— Не искам да обличам тези дрехи.

— Няма да изляза от стаята, докато не ги облечеш.

— Е, в такъв случай се настани удобно, защото нямам намерение да ги обличам.

— За бога, Синди. Ти си по-лоша и от децата ми.

— За бога, Лий. Ти си по-лоша и от майка ни.

— Синди…

— Лий…

Патова ситуация, помисли Синди.

— Е, как ще я бъде? — попита Лий с ръце на кръста. Дистанционното сякаш бе залепнало за дясната й длан.

Синди поклати глава.

— Добре. Добре. Ти победи.

— Ще се облечеш ли?

— Ще ми трябва малко помощ с това. — Синди подръпна предницата на нощницата си.

Лий се приближи предпазливо.

— Каква помощ?

В следващия миг Синди скочи върху сестра си, събори я на пода и се пресегна за дистанционното.

— Какво правиш? — ахна Лий, когато Синди се стовари отгоре й. — Какво ти става?

— Дай ми това нещо.

— Не!

— Дай ми го.

— Мамо!

— Дай ми проклетото дистанционно.

— Мамо!

— Идвам — провикна се отдолу майка им. — Какво има?

— Такова си бебе — каза Синди на сестра си и я одра по ръката.

— Лигла такава.

Норма Апълтън влетя в стаята, хвърли едно око на дъщерите си, боричкащи се на пода и вдигна ръце.

— Какво, за бога, става тук?

— Тя ме одра по ръката.

— Тя ми взе дистанционното.

— Престанете. И двете. Веднага.

Момичетата спряха да се бият, седнаха на пода и се втренчиха една в друга.

— Това си е моето дистанционно — гневно заяви Синди.

— Върни й дистанционното — заповяда майка й.

Лий го хвърли на пода. Синди незабавно го грабна.

— Виж какво ми направи на ръката. — Лий протегна ръка и показа тънката червена ивица над лакътя.

— Извини се на сестра си — заповяда отново Норма Апълтън.

Синди поклати отрицателно глава и погледна настрани.

— Извини се на сестра си — повтори майка й.

— Извинявай — едва чуто промърмори Синди.

— Какво каза? — попита Лий. — Не те чух.

— Майко — предупредително изрече Синди.

— Не насилвай късмета си — каза майка им и помогна на по-малката си дъщеря да стане.

— Да бе. Взимай нейната страна.

— Не взимам страна.

— Не насилвай късмета си? На това какво му викаш? — Лий направо потръпна от негодувание.

— О, скъпа, твоите „Здрасти Хелъни“. — Норма Апълтън посочи с брадичка долната страна на ръцете на Лий. — Може би с някоя друга блуза…

Синди почна да се смее.

— Вие и двете сте откачени. Разбрахте ли? — каза Лий.

Синди се изправи на крака и се разсмя още по-силно.

— И кое е толкова смешно?

— Ти. Смешна си.

— Аз ли съм смешна? Аз съм смешна?

— Ти си смешна.

— Момичета, моля ви.

— Аз ли съм тази, която отказва да се облече? Аз ли съм тази, чиято дъщеря полугола я заварва с бившия й съпруг?

— Хедър не беше полугола — възрази Синди.

— Да бе. Прави си шегички. Поправяй ми граматиката. По-лесно е, отколкото да се изправиш срещу истината.

— И каква е истината?

— Момичета… — предупреди ги майка им.

— Истината е, че се държиш безотговорно.

— Какво!

— Винаги хукваш нанякъде, без да кажеш на никого нито къде отиваш, нито кога ще се върнеш.

— Това си е моята къща. Аз съм възрастен човек. Не знаех, че трябва да се отчитам на някого.

— Не става въпрос да се отчиташ. Става въпрос за благоразумие.

— Ами ако не зная къде отивам, нито кога ще се върна?

— Точно това казвам. Като побесняла си.

— Започваш да звучиш като Том, знаеш ли?

— Е, може и да е прав.

— Съжалявам, ако не се държа съвсем разумно напоследък.

— Кога ли пък е било по-различно? — изсумтя Лий. — Синди си прави точно онова, което си иска, така е било винаги. От кого мислиш, че е наследила това Джулия?

— Уау — предупредително възкликна Синди.

— Ако на Синди й се прииска да се омъжи на осемнайсет години, а родителите й са категорично против, няма проблеми — необезпокоявано продължи Лий. — Просто ще избяга на Ниагарския водопад. Няма значение, че родителите й се побъркват от тревога цели два дни и се чудят къде е, по дяволите. Няма значение, че пропускат участието на по-малката си дъщеря в „Нашият град“. Е, голяма работа, че тя била в главната роля и репетирала от месеци. Майната му, това е само една училищна пиеса. Ще има още много възможности. Не каза ли така, мамо?

— Миличка — спря я майка й, — от къде дойде всичко това?

— „Нашият град“? — удиви се Синди. — Сигурно се майтапиш.

— Защо? Защото беше важно за мен.

— Лий, скъпа, моля те…

— Какво ме молиш, майко? Да не вдигам врява ли? Да не се разстройвам, задето все още не можеш да намериш време за мен?

— Ако това е заради пробите, които се наложи да отменя следобед…

— Не се наложи да ги отменяш, майко. Ти предпочете да ги отмениш.

— Просто ми се стори, че има по-важни неща…

— По-важни от сватбата на внучка ти?

— Не съм казвала това.

— Защо дъщерята на Синди да е по-важна от моята?

— Ако не си забелязала — прекъсна я Синди, — моята дъщеря изчезна. — Тя яростно и объркано избухна в сълзи.

— Синди — каза майка й и се втурна към нея.

— Остави я, чуваш ли. Стига си я глезила.

— Какво ти става? — Норма Апълтън ядосано попита по-малката си дъщеря. — Защо се държиш така?

— Защото ми омръзна да бъда пренебрегвана.

— Кой те пренебрегва?

— Напълно изоставям семейството си, за да дойда тук, готвя ви, чистя ви…

— Никой не те е молил да правиш това.

— Цял живот го правя — изстреля обратно Лий. — След като ти се ожени, кой стоя при теб? Кой направи всичко възможно да уреди нещата между теб и мама и татко? Кой беше там, след като онзи твой чудесен съпруг се изнесе? Кой седеше до теб и слушаше онова проклето съобщение, което той ти остави на секретаря, отново и отново? Кой се втурна насам, след като Джулия реши, че иска да живее с баща си? Кой стоеше буден по цяла нощ с теб, докато ти плачеше сърцераздирателно?

— Ти! — изкрещя Синди и замахна с юмруци във въздуха като боксьор срещу невидим противник. — Ти. Ти. Ти. Винаги първата на сцената на катастрофата. Винаги на разположение по време на криза. Кажи ми, кога друг път изобщо си идвала?

Тишина.

— Кога друг път изобщо си ме допускала?

Двете сестри се взряха една в друга. На вратата се позвъни.

— Мамка му — изруга Синди.

— Мамка му — като ехо повтори Лий.

— Мамка му — заяви и майка им.

Никой не помръдна.

На вратата отново се позвъни.

— Аз ще отворя — каза накрая Норма Апълтън и бавно тръгна към вратата. — Мога ли да ви оставя сами? — обърна се и попита тя.

На вратата за трети път се позвъни.

— Идвам. — Норма Апълтън забърза към стълбите. — Идвам. Удръжте конете.

— Очакваш ли някого? — попита Лий.

Синди поклати глава и се ослуша.

— Зная, че е глупаво — каза тя. — Но всеки път, когато се позвъни, си мисля, че може да е Джулия.

— Аз също — каза Лий.

В следващия миг Синди бе в обятията на сестра си и плачеше на рамото й.

— О, Синди — прошепна Лий, също разплакана. — Много съжалявам. Знаеш, че не мислех всички тези неща, които казах.

— Не. Ти си права. Много лошо се отнасях с теб.

— Не. Не е така.

— Не съм ти благодарила за никое от нещата, които направи.

— Не ми трябват благодарности.

— Трябват ти — настоя Синди. — Имаш нужда да ти се благодари. Ти заслужаваш похвала.

Лий тъжно се усмихна и притисна по-силно сестра си до гърдите си.

— Може би не беше най-подходящия момент да споменавам „Нашият град“.

— Сигурна съм, че си била страхотна.

— Обичам те.

— И аз те обичам. — Синди отметна една паднала къдрица от лицето на сестра си. — Казах ли ти колко ти отива този цвят на косата?

— Наистина ли? ’Щото си мислех да добавя няколко по-тъмни кичура.

— Също ще ти отива.

— Синди — викна майка й от антрето. — Ела да видиш какво пристигна току-що за теб.

— Какво?

— Прилича на някакво растение. — Докато Синди и Лий стигнат до там, Норма Апълтън вече късаше целофана.

Синди разкъса малкия бял плик отстрани на опаковката, а майка й извади един прекрасен букет от африкански виолетки.

Мисля за теб — пишеше на картичката. — Мартин Кроли

Синди се засмя, пъхна картичката в джоба на нощницата си и сякаш почувства топлината й на гърдите си.

— От кого е?

Синди се усмихна.

— От моя счетоводител — отговори тя.

— Той изглежда много мил човек — призна Лий, взе цветята от майка си и ги отнесе в кухнята. — Е, мислех да направя моя прочут специалитет от пиле с лимон, който Джулия толкова обича и да го замразя — провикна се тя. — За да може да го опита, когато се върне. Какво ще кажете?

— Ще кажа, че много ще й хареса — отговори Синди и я последва в кухнята.

— Добре. Тогава ще го направя.

— Лий?

— М-м?

Синди помълча, после дълбоко си пое дъх.

— Благодаря ти — каза тя.