Джой Филдинг
Изгубена (23)

23

Районният кабинет на главния следовател по смъртните случаи на провинция Онтарио е разположен на „Гренвил стрийт“ 26 на ъгъла с „Йонг“, в съседство с просторната „Кредит юнион банк“, в сърцето на Торонто. Това е тумбеста двуетажна сграда от модерен бял бетон и стъкло, която някак си успяваше да е едновременно приветлива и злокобна. Гигантско, подчинено на правителството, погребално бюро, помисли си Синди, докато полицейската кола спираше на паркинга. Проклетото нещо всъщност си е точно това, каза си тя. Потисна паниката, надигаща се в тялото й, подобно на вряща вода.

Трябва да запазиш спокойствие, внуши си Синди. Започна болезнено да се чеше, кожата й гореше, сякаш бе облякла обхванат от пламъци пуловер. Искаше й се да изскочи от колата, да смъкне всичките си дрехи, да спира случайни непознати, да се смее истерично в лицата им, да им крещи, докато прегракне, но не можеше да направи никое от тези неща, понеже Том щеше да й каже, че се държи неуместно. И щеше да бъде прав, естествено. Той винаги беше прав. Тя наистина се държеше неуместно. Крещеше, когато бе достатъчно да шепне, смееше се, когато на другите им се плачеше и се нахвърляше, когато най-много от всичко й се искаше да се приюти в обятията на някого.

Как така Том винаги успяваше да се концентрира, да запазва самообладание, зачуди се Синди и погледна към бившия си съпруг, седнал до нея на задната седалка на полицейската кола, втренчен през прозореца. Как така перушината му сякаш никога не настръхваше? И дори изправен пред загубата на дъщеря си, той си оставаше твърд и овладян?

Възможно ли бе това поведение да е изцяло престорено? И под измамно гладката повърхност да дреме гейзер, готов всеки момент да избухне? А под учтивите фрази, снизходителните кимвания и влудяващата си сдържаност той да е точно толкова паникьосан, колкото беше и тя?

— Помниш ли колко много обичаше да говори Джулия, като беше малка? — неочаквано го попита Синди. Той или не чу въпроса или реши да не му обръща внимание. — Човек не можеше да й затвори устата — продължи Синди с все същия тон. — Започваше да говори в мига, в който сутрин си отвореше очите и не спираше, докато не ги затвори отново през нощта. Понякога говореше даже и в съня си. Толкова беше сладка. Помниш ли, Том?

Раменете на Том се стегнаха.

— Синди…

— Ти я чакаше да спре, за да си поеме дъх, та да можеш да кажеш нещо, но тя никога не спираше. Човек си казваше, няма начин, все някога ще спре, за да вдиша, но тя просто прелиташе от тема на тема. Не беше ли така, Том?

Том бавно обърна глава към нея.

— Синди…

— А ти не смееше да я прекъснеш — продължи Синди и се изкиска при спомена. — Ако го направеше, тя щеше просто да започне отначало. И щеше да се наложи да изслушаш цялата работа отново, докато стигне до мястото, където си я прекъснал, а тогава тя щеше да те погледне по онзи неин особен начин. Помниш ли този поглед, Том? Тогава казваше, че можел да разреже стъкло.

— Синди…

— Какво? — изстреля тя. Изведнъж разбра как се е чувствала Джулия, когато са я прекъсвали. Защо винаги я беше прекъсвала? Не можеше ли просто да я оставя да говори?

— Мисля, че вече трябва да влезем — тихо произнесе Том.

— Защо? За къде толкова сме се затичали? Тя бърза ли за някъде? — Синди улови ужасения поглед на бившия си съпруг. — О, извинявай. Това неуместно ли беше?

— Госпожо Карвър, добре ли сте? — от предната седалка попита детектив Гил.

— Добре съм — отговори Синди. — Искам да кажа, защо не? Дошли сме просто да идентифицираме тялото на дъщеря ми, нали така? Няма от какво да се разстройвам.

— Госпожо Карвър… — каза детектив Бартоли.

— Тя винаги е искала да бъде актриса — обърна се към двамата детективи Синди в опит да удължи престоя си в колата, да отложи неизбежното. — Обичаше да лудува из къщата с моите високи обувки и нощници, като вълшебница — трябваше да я видите — измисляше си разни сладки малки сценки и ги изиграваше. Танцуваше и пееше. Наистина беше много добра. Нали така, Том?

— Синди…

— Спомням си един следобед, когато Джулия бе на около четири годинки. Бях заета с Хедър, а Джулия си играеше с Барбитата — имаше поне петдесет. Изведнъж си дадох сметка, че в стаята й е твърде тихо. Сложих Хедър в креватчето й и отидох да видя какво става. Джулия стоеше гола по средата на стаята си, пред всичките си Барбита, подредени в полукръг, беше вдигнала един молив и им казваше: „А сега, пред цялата публика, ще ми оперират вагината“. — Синди се разсмя на глас.

— За бога, Синди! — възкликна Том.

Усмивката се изтри от лицето й, сякаш изстъргана с кремък.

— Какво? Неуместно ли?

— Госпожо Карвър — внимателно започна детектив Бартоли. — Може би е по-добре детектив Гил да ви отведе у дома. Господин Карвър ще се справи с идентификацията.

— Не! — незабавно отговори тя. — Добре съм.

— Не си добре — каза Том.

— Няма начин да влезеш в онази стая без мен.

— Синди…

— Тя е и моя дъщеря.

— Никой не го оспорва.

— Разбираме колко ви е трудно — отбеляза детектив Гил.

— В такъв случай разбирате, че няма начин да ме отделите от нея.

— Госпожо Карвър — продължи детектив Бартоли, — много е важно, ако влезете вътре, да запазите самообладание.

— Защо? — попита Синди с искрено любопитство. — Да не би да се страхувате, че ще обезпокоя другите трупове?

— Добре, достатъчно — заяви Том. — Явно жена ми изпадна в истерия.

— Не съм ти жена — рязко му напомни Синди.

— Но си в истерия.

— Добре съм — увери двамата детективи тя. — Ще се оправя. Обещавам. — Ще бъда добро момиче, извика детето в нея. Изпъна рамене и пое дълбоко дъх, твърдо решена да покаже, че е точно толкова разумна и пораснала, колкото бяха и те. Ще бъда трезва като краставичка, реши и се озадачи от произхода на този израз. Защо краставичка? Защо не „трезва като морков“ или „трезва като зеле“? А защо не „трезва като труп“?

Е, това вече е уместно, мина й през ума и едва не се разсмя. Отвори вратата и стъпи на паважа. Необичайно топлият септемврийски въздух се надвеси над главата й като падащ парашут. По-добре да запазя тези размисли за себе си, реши. Още няколко изявления и нямаше да я допуснат до сградата, да не говорим за залата. Нямаше да й позволят да види дъщеря си. Или поне каквото бе останало от нея.

— О, боже! — проплака и се опита да си представи как Джулия лежи пребита и безжизнена върху студена стоманена плоча.

Усети коленете си да се подгъват, краката да поддават, сякаш някой я бе сритал изотзад. Действителността, която толкова усърдно се бе постарала да не допусне до себе си, я дръпна надолу и се просна върху нея, сякаш я изнасилваше.

— Синди — каза Том и я хвана за лакътя, преди да е паднала.

— Добре съм — увери го тя. Възвърна си самоконтрола, премести единия си нестабилен крак пред другия.

— Госпожо Карвър?

— Добре съм.

Бавно заобиколиха сградата. Детектив Гил изтича напред да отвори тежката стъклена врата, после отстъпи назад да ги пропусне да минат. Синди прекоси главното фоайе — хладновато, но полезно пространство, типично за повечето правителствени сгради. Детектив Бартоли се обади на дежурния, мъж на средна възраст, чиято буйна черна брада бе в ярък контраст с лъскавата му гола глава, после поведе малката група към едно помещение вдясно от фоайето.

— Какво има вътре? — попита Синди и се дръпна назад, когато стигнаха до вратата.

— Обикновена стая — увери я детектив Гил и те прекрачиха прага.

— Това е Марк Евърт. — Детектив Бартоли представи изненадващо якия служител на моргата, който ги очакваше вътре.

— Господин Евърт — произнесе Том и стисна ръката на мъжа.

— Какво е това, един вид погребална зала ли? — попита Синди.

— Наричаме я зала за отдих — отговори Марк Евърт.

— Наистина ли? И какъв точно отдих предлагате?

Марк Евърт се усмихна тъжно, сякаш разбираше болката й.

— Ако нямате нищо против да седнете… — И посочи към един комплект наскоро претапицирани диван и фотьойли. — Има и тоалетна, ако бихте желали…

— Да се освежа ли? — попита Синди.

— Синди… — Гласът на Том предупредително се разнесе някъде изотзад.

Тя се огледа в тясната стая. Смътната светлина се предполагаше, че трябва да е успокояваща, въздухът бе наситен с мирис на нов мокет.

— Мисля, че наистина бих искала да използвам тоалетната — каза тя и изчезна в миниатюрното помещение. Заключи вратата след себе си. Пусна кранчето и си плисна няколко шепи студена вода. — Запази спокойствие — прошепна на отражението си в огледалото над мивката. Лицето отсреща се взря в нея с безнадеждно замаян поглед. Синди забеляза зеленикавожълтите бузи на жената, тъмните кръгове под очите й, концентричните бръчки като че ли камък е бил хвърлен в спокойно езеро. Можеш да се справиш с това, безмълвно й внуши отражението й. Можеш.

— Не, не мога — произнесе на глас Синди. — Не мога.

Някой внимателно почука на вратата на тоалетната.

— Синди — викна Том. — Добре ли си?

Добре съм си тук, искаше й се да му отвърне. Там, отвън, имам проблеми. Но вместо това каза:

— Още половин минута. — Пое си дълбоко дъх, после тръгна към вратата, спря, върна се до тоалетната, пусна водата и се загледа как тя безцелно се завъртя в чинията, преди да потъне в канала. Няма я. Просто така. — Добре — каза Синди, когато се върна в така наречената стая за отдих. Забеляза колко тихо беше там. Това имат предвид, като казват „мъртвешки тихо“, мина й през ума, но знаеше, че би било „неуместно“ да изкаже на глас подобно наблюдение. — Сега какво?

— Ще влезем вътре. — Марк Евърт посочи вратата точно зад себе си. — Ще ви покажем тялото на млада жена. Тя е била удушена.

Синди рязко си пое въздух и автоматично посегна за ръката на Том. Почувства пръстите му да се стягат около нейните.

— Мислех, че в такива случаи използвате камери за близко виждане — каза Том и гласът и тялото му се стегнаха.

Служителят на моргата кимна.

— Така е и общо взето предпочитаме така да провеждаме идентифицирането, особено в случаите на тежки лицеви травми…

— Има травми по лицето й ли? — попита Синди, мъчейки се да проумее думите на мъжа.

— Има няколко охлузвания, подутини и синини.

— О, не!

— Не може ли просто да ни покажете снимка? — настоя Том.

— За жалост, когато се касае за убийство, не е възможно. Изисква се непосредствено идентифициране.

— Но по телевизията хората обикновено стоят зад някакъв прозорец или нещо подобно.

— Във всяка юрисдикция процедурите са различни — търпеливо обясни Марк Евърт. — Ако имате нужда от още няколко минути, господин Карвър…

— Добре ли си? — Синди попита бившия си съпруг и сама се изненада, че ролите им се размениха.

— Просто ни кажете какво да очакваме — отсече Том.

— Младата жена, която ще видите, е била удушена по някое време през последните четирийсет и осем часа. Все още не сме направили аутопсия, за да определим точното време на смъртта, но е започнало разложение…

— Разложение ли? — Ужасните слова поразиха слуха на Синди като че ли забиха пикел в мозъка й.

— Ще се опитаме да ви спестим колкото се може повече. Боя се, че не ни е разрешено да почистим тялото по никакъв начин.

— Има ли много кръв? — попита Том.

— Не.

От гърдите на Синди се изтръгна продължителна въздишка.

— От вас се очаква официално да идентифицирате тялото в присъствието на тези детективи, на мен и на патолога.

— Ами ако не сме сигурни? — попита Том.

Синди простена. Възможността да не може да разпознае собственото си дете, бе твърде непоносима.

— В такъв случай ще ви помолим да ни дадете стоматологичния картон на Джулия или четката й за коса…

— Можем ли вече да влизаме? — прекъсна го Синди. Тя съзнаваше, че ако почакат още малко, ако се наложеше да чуе още злокобни думи като разложение и синина или дори съвсем безобидни, като стоматологичен картон и четка за коса, ще полудее.

Ръката на Марк Евънс се поколеба на бравата.

— Сигурни ли сте, че сте готови?

Синди се удиви на въпроса. Как е възможно някой някога да е готов за нещо подобно?

— Аз съм готова — отговори тя. Почувства как пръстите на Том се забиха в нейните, когато вратата се отвори и те пристъпиха в моргата.

Приличаше на огромна операционна. Очите на Синди отскочиха от млечнобелите плочки на стените към по-тъмните на пода. В центъра на помещението и по цялата му ширина, имаше голям неръждаем стоманен хладилник. Той бе поне три метра висок и съдържаше три реда отделения. Вътре сигурно има място за сто трупа, помисли си Синди и потръпна. После се почуди как служителите успяваха да местят телата от камерите, без да им се схващат гърбовете. Тя почти не допусна до съзнанието си тясната маса пред нея и бялата найлонова торба за трупове, просната върху гладката й повърхност.

— Това е доктор Джонг, патологът. — Марк Евърт кимна към смущаващо младия мъж, който полагаше всички усилия да остане невидим. Докторът отговори с почти незабележимо кимване на главата.

Той е тук, за да я разреже, осъзна Синди. Внезапно ушите й се изпълниха със силно бръмчене, сякаш хиляди пчели бяха затворени в тях.

— Запомнете — каза Марк Евърт, — трябва да сте сто процента сигурни.

Синди се обърна към Том.

— Помниш ли, когато Джулия беше малка и се фукаше с онова ново колело, което й беше купил, като падна и си счупи и двете ръце?

— Помня — каза Том и силно стисна ръцете й.

— Аз хукнах с нея към болницата и разбира се, трябваше да чакаме четири часа, докато някой ни приеме. Тя през цялото време повтаряше: „Мамо, защо Бог не ме обича? Защо не ме харесва?“. Аз й казах: „Не ставай глупава. Разбира се, че Бог те харесва. Той те обича“. Но тя си оставаше непреклонна. „Не. Не ме обича, иначе нямаше да ми счупи ръцете.“ По-късно се смяхме на това. Помниш ли как се смяхме?

— Помня — отново каза Том.

— После горкичката не можеше нито да се храни сама, нито да ходи до тоалетната, понеже и двете й ръце бяха гипсирани.

— Обаче бързо му хвана цаката.

— Но се притесняваше да ходи на училище.

— Учителите сигурно са си мислели, че е малтретирано дете.

— И тогава ти хвана онази рокендрол банда, която обслужваше — пак ги забравих кои бяха?

— „Ръш“.

— Да, „Ръш“. Спомних си. Такива приятни момчета. Те всички се подписаха на гипса й. И тя вече нямаше търпение да отиде на училище и да покаже на всички. А когато дойде време да й махат гипса, плака неутешимо.

— Наложи се да пазим тези проклети миризливи неща с години.

— Спомням си, че точно след като ги махнаха, Джулия припадна и докторът, който стоеше в другия край на помещението, се метна обратно и я хвана, преди да падне от масата. Можеше да си счупи главата, ако паднеше долу. А аз бях там, стоях си точно до нея и изобщо не разбрах какво става.

— Синди — меко каза Том, — не прави това.

— Ако я бях гледала по-добре, никога нямаше да падне от колелото.

— Децата всеки ден падат от колелата си.

— Ако бях внимавала повече…

— Госпожо Карвър — деликатно се намеси служителят на моргата. — Мислите ли, че вече сте готова?

— Мислиш ли, че тя имаше представа колко много я обичам? — Синди попита бившия си съпруг. Очите й се напълниха със сълзи и потекоха надолу по страните й.

— Тя знае — каза Том.

— Крещях й. Сутринта на прослушването й. Виках й за кучето, виках й, задето блъскаше по вратата на банята. Настоявах да дойде на пробите за сватбените дрехи следобед, въпреки че знаех, че не иска да идва.

— Това не се е случило, защото си й викала.

— Ами ако е била отвлечена на път за пробите? Ако този, който е направил това, я е забелязал, докато се е качвала на метрото и я е проследил?

— Синди…

— Трябваше да внимавам повече.

— Ти си чудесна майка, Синди — каза й Том.

— Трябва да е била много уплашена.

— Госпожо Карвър — намеси се детектив Бартоли, после спря.

Синди погледна младоликия патолог.

— Колко време отнема да удушиш някого?

— Синди…

— Моля ви, доктор Джонг. Кажете ми, колко време отнема да удушиш някого?

— Около две минути — отговори докторът.

— Две минути — повтори Синди. — Толкова дълго време. — Бръмченето в ушите й се засили.

— Ще се справим с това — стори й се, че чува Том да казва.

Думите подскочиха към нея, но се отблъснаха.

— Готова… сте… госпожо…?

Отпред на торбата за трупове Синди забеляза полицейския знак. Някаква ръка се пресегна към ципа, тя чу отварянето му и то прониза бръмченето в ушите й, сякаш беше резачка на дърва. Звуците взаимно се усилваха и накрая тя усети, че главата й ще експлодира.

Някакви ръце разтвориха торбата. Показа се глава, сякаш се надигна от гробница. Синди видя правата руса коса, разпиляна по призрачнобялата кожа, опита се да не вижда грозните пурпурни, сини и червени петна на безцветните бузи, които изглеждаха като боя върху платно.

О, боже, помисли си тя, когато разпозна прекрасното някога лице.

В този момент стаята се изпълни с жуженето на сърдити пчели и Синди рухна в несвяст на земята.