Джой Филдинг
Изгубена (11)

11

Точно в 2:29 сутринта Синди рязко се изправи в леглото си и викна:

— О, не, забравих!

Тя скочи и се втурна в банята. Елвис развълнувано заподскача наоколо, като че ли играеха на някаква страхотна нова игра. Синди едва не се спъна в него, докато се навеждаше към аптечката. Опита се да фокусира през полупадналите си клепачи разнообразните шишенца с лекарства за главоболие, наполовина изпразнени кутийки с лепенки, частично изстискани тубички с кремове, захвърлени макари с конци за зъби и най-различни гелове за коса. Частици от всекидневния живот, помисли си и бръкна вътре с надеждата, че не е закъсняла твърде дълго. Докторът я бе предупредил, че ако не си взема хапчетата по едно и също време всеки ден, ще умре. Преди колко време бе това? Седмици, месеци, години? Кога за последен път си бе взимала лекарствата? О, не. О, не.

— Какво, по дяволите, правя? — внезапно се запита Синди, разсъни се напълно и се втренчи в отражението си. Гледаше жената в огледалото, сякаш бе извънземно същество. — Какво ти става? Какви хапчета?

Синди бавно осъзна положението, паниката й постепенно утихна, сърцебиенето й се нормализира. Стоеше гола в банята си посред нощ и търсеше хапчета, които не съществуваха по предписанието на лекар, който също не съществуваше. Явно отново бе сънувала кошмар, макар че не помнеше нищо от него.

— Заради този проклет билков чай — каза тя на жената в огледалото. — Тази трева ще те погуби.

Отражението й кимна.

Синди видя как жената прокара уморена длан по безжизнената си коса, а очите й се напълниха със сълзи.

— Моля ви, не може ли някой просто да ме застреля сега? Да ме измъкне от злощастието ми?

В отговор отражението й смъкна брадичка към гърдите и тишината забръмча около главите им като упорити комари.

— Трябва да поспиш — промърмори Синди на връщане към леглото си, но още докато се промъкваше под завивките, тя си знаеше, че сънят е изгубен за нея и часовете от сега до седем часа ще бъдат прекарани в нервно въртене и мятане, и ако изобщо поспи, то ще е на пресекулки и накрая ще се събуди още по-уморена и изтощена отпреди. Тя затвори очи. Опита се да не си представя дъщеря си със завързани ръце и крака, кървяща на пода на някаква изоставена колиба по средата на нищото. — Моля те, не — прошепна във възглавницата и я почувства влажна върху бузата си. — Моля те, нека Джулия да е добре. Моля те, нека всичко това се окаже просто един лош сън. — Ужасно дълъг лош сън, помисли си Синди и се преобърна на другата си страна. Елвис ръмжеше до нея. Тя знаеше, че този кошмар бе ужасно реалистичен и че ако дъщеря й не се върнеше скоро, тя със сигурност щеше да умре, както въображаемият доктор от съня й я бе предупредил.

— О, боже. — Синди седна, само за да се просне отново. Превъртя се на другата страна, пак седна, светна, пресегна се за романа с меки корици на нощното шкафче до леглото и се втренчи в телефона. Том и Бисквитката без съмнение нямаха подобни проблеми със съня. Представи си вилата до езерото „Джоузеф“ с просторната спалня от груби дървени трупи, която някога споделяше с Том, с дългия страничен прозорец, отворен, за да пропуска хладния ветрец на Мускока. Образът на бившия й съпруг в леглото с новата му жена се отпечата върху страниците на книгата й. Синди го отмахна с презрителен жест на ръката и без да иска скъса горното ъгълче на листа. Тя прочете, после препрочете първите няколко абзаца и накрая, победена, захвърли романа в краката си. Как би могла да чете, като не можеше да се съсредоточи? — Къде си, Джулия?

Дали наистина тя смяташе бягството на родителите си за романтично? Възможно ли бе и самата Джулия да направи този номер? С кого ли?

Просто се върни у дома, помоли се Синди. Моля те. Върни се у дома.

Когато се върне, мълком се закле тя, ще й купя онези кафяви кожени боти, от които се бе възхитила в „Дейвидс“, същите, за които й казах, че са доста скъпи.

Когато се върне, няма нито да викам, нито да й се карам, нито да й натяквам колко е непоследователна. Ще проявявам повече разбиране към проблемите й, няма да я съдя толкова, ще съм по-търпелива и не толкова критична. Ще бъда идеалната майка и приятелка. Животът ни ще е идеален, когато се върне у дома.

Когато се върне, с надежда си повтори Синди, както си бе повтаряла през голяма част от живота на Джулия.

Веднъж вече бе загубила дъщеря си. Нямаше намерение да я губи отново.

Синди стана от леглото, навлече през глава една розова памучна нощница и отиде на пръсти до стаята на Джулия. Елвис вървеше по петите й. Застана на прага и надникна към леглото й.

— Има ли някой? — попита един глас и като лазер проряза тъмнината.

Синди ахна, когато някаква фигура се изправи в леглото и се пресегна да светне лампата на нощното шкафче, в мига, в който тя светна полилея.

— Джулия! — викна и разтвори ръце, но тежко ги отпусна до себе си, после рязко спря, сякаш бе затънала в цимент.

— Миличка — нежно каза майка й, стана от леглото на Джулия и бавно тръгна към нея. — Добре ли си?

Синди поклати глава и по бузите й потекоха тежки сълзи.

— Извинявай. Забравих, че си тук. — Майка й бе настояла да прекара нощта у тях, след като Синди бе признала, че Джулия е изчезнала. — Аз ли те събудих?

Майка й я заведе до леглото на Джулия и седна до нея.

— Всъщност не. Преди няколко минути чух шум. Помислих, че може Джулия да се прибира.

— Сигурно съм била аз. Събудих се в пот, понеже бях забравила да си взема хапчетата.

— Какви хапчета?

— Няма никакви хапчета. — Синди безпомощно повдигна ръце. — Сигурно откачам.

Майка й се засмя.

— Какво му е смешното?

Норма Апълтън взе ръката на Синди в своята.

— Само това, че си спомних как преди години преживях съвсем същото, постоянно се будех посред нощ, убедена, че съм забравила нещо ужасно важно. Мисля, че има нещо общо с менопаузата.

— Менопаузата ли? Аз не съм в менопауза.

— Близо си.

— Няма начин. Аз съм само на четирийсет и две.

— Добре, скъпа.

— Само за това ми трябва да се притеснявам точно сега.

— Пропускаш същественото, скъпа.

— И какво е то?

— Същественото е, че според мен това е доста често срещано сред жените на определена възраст.

— Майко…

— Аз му казвам „ОМЗ“-ите.

— Какви?

— „ОМЗ“-ите: „О, майната му, забравих!“.

— Моля?

— Какво, да не си мислиш, че си единствената, която знае такива думи? Затвори си устата, скъпа. Някоя муха ще влезе.

Синди невярващо се втренчи в майка си. Значи ето откъде съм го взела, помисли си тя.

Голямата ти уста, обичаше да казва Том в началото на техните караници. Ти и тази уста, повтаряше той.

Съжалявам за лошия език, беше се извинила по-рано на Нийл.

Какъв език, бе попитал той.

— За какво мислиш? — попита майка й сега.

— Какво?

— Усмихваше се.

— Така ли? — Боже, майка й нищо не пропускаше. — Сигурно е имало нещо смешно във въздуха.

— Тя ще се прибере — каза майка й, с поглед отправен в миналото и глас, пълен с опит. — Ще видиш. Утре сутрин ще влезе с танцова стъпка през входната врата, сякаш нищо не се е случило, удивена от всичката шумотевица, ядосана, че си се тревожила, бясна, че си се обадила в полицията.

Синди наведе глава от пристъп на срам.

— Прекарала съм те през ада, когато избягах с Том — призна тя.

— Беше млада и влюбена — великодушно заяви майка й.

— Бях своенравна и егоистична.

— Това също.

Синди поклати глава.

— Какво съм си мислела?

— Не ми се струва да си мислила изобщо.

— Наистина ли съм ти била сърдита, че си се тревожила?

— Беше разярена. Как съм посмяла да се обаждам на приятелките ти! Как съм посмяла така да те засрамвам! Как съм могла да въвлека полицията? Нямало те било по-малко от четирийсет и осем часа! Била си вече голяма жена! Омъжена жена при това! Какво ми ставало? О, нареждаше и нареждаше.

— Твърде късно ли е да се извиня?

Майка й покровителствено обви раменете й с ръка и я притисна до себе си.

— Никога не е твърде късно — прошепна тя и целуна влажната буза на дъщеря си.

— Мислиш ли, че сега ми се връща? Представата на Господ за идеална справедливост?

— Предпочитам да си мисля, че Бог има по-важни неща, с които да си запълва времето.

— Мислиш ли, че Джулия може да е избягала с някое гадже?

— А ти?

Синди поклати глава. Когато станеше дума за женитба, Джулия говореше за рокля на „Вера Уанг“ и снимка в „Пийпъл“.

— Не е в неин стил. Освен това е скъсала с приятеля си. — Сети се за Шон Бенак. — Не допускаш, че е била прекалено разстроена от това, нали? Искам да кажа, толкова разстроена, че да направи нещо глупаво.

— Джулия да се нарани заради някой мъж?

Въпросът на майка й съдържаше отговора.

— Тогава какво й се е случило? Къде е?

— Не зная, миличка. Но зная, че се нуждаеш от малко сън, иначе няма да бъдеш във форма да й се накараш, когато се прибере. Хайде — подтикна я майка й и придърпа завивките от другата страна на двойното легло на Джулия. — Защо не останеш да спиш с мен тази нощ? Компанията ти ще ми е добре дошла.

Синди мълчаливо се покатери на леглото, сгуши се до майка си, чиято ръка я обгърна през бедрото, а Елвис се пльосна между краката им. Ноздрите на Синди се изпълниха с лекия аромат на парфюма на Джулия „Ейнджъл“. Тя затвори очи и засмука миризмата, сякаш беше бебе до гърдите на майка си. Когато Джулия се върне, повтори си наум, ще й купя най-голямата бутилка парфюм „Ейнджъл“, която се продава. Когато се върне, ще й взема златен пропуск за фестивала, за да може да посети всички галапрожекции. Когато се върне, ще си държа езика зад зъбите, ще сдържам нервите си и отново ще взема моето бебче в ръце.

Когато се върне, отново и отново си повтаряше Синди наум, докато не заспа.

Когато се върне. Когато се върне.

 

 

— Мамо? Бабо? — Някъде над главите им говореше Хедър. — Какво става?

Синди отвори очи и видя Хедър да се надвесва над нея. От движението милите й черти се бяха изкривили. Синди се подпря на рамката на леглото и разтри очи, а Елвис скочи да я ближе по лицето.

— Небеса, какво е това? — попита майка й, когато кучето навря нос под завивките. — Махай се оттук — изпъшка, понеже той прокара език по устните й. — Напъха си езика в устата ми! Махай се от мен, глупаво куче такова!

Хедър изрита Елвис от леглото.

— Не знаех, че си тук, бабо.

— Легнах си, преди да се прибереш.

— Аз пък си помислих, че Джулия се е прибрала.

Синди усети как сърцето й се свива.

— Не. Да разбирам ли, че не си научила нищо…

Хедър поклати глава.

— Защо спиш тук?

Синди и майка й едновременно свиха рамене.

— Колко е часът? — попита Синди.

— Почти девет.

— Девет? — Кога за последен път бе спала до девет часа, дори и в събота и неделя?

— Какво има? — попита Хедър. — Трябва ли да ходиш някъде?

— Не — отговориха едновременно двете жени.

— Но имам много работа — бързо добави Синди.

— Каква например?

Синди отмина въпроса с нетърпеливо движение на ръката.

— Дънкан още ли спи? Трябва да поговоря с него.

— Той не е тук.

— Къде е?

Хедър сви рамене.

— Няма го.

— Хедър…

— Виж, мамо. Истински съжалявам, но не зная къде е Дънкан всяка минута от деня.

— Наистина съжалявам — едновременно я поправиха Синди и майка й.

— Какво?

— Това е наречие — обясни баба й.

Хедър кимна и бавно излезе от стаята.

— Мисля сега да изкарам Елвис на разходка, ако граматическата полиция не възразява.

Синди се усмихна.

— Благодаря ти, скъпа.

— Направих кафе — каза Хедър.

— Благодаря — повтори Синди, удивена от небрежната елегантност на дъщеря си. Дори и в прилепналите си дънки с ниска талия и моряшката фланелка в бонбоненочервено, тя някак успяваше да изглежда елегантна.

— Тя е много сладко дете — отбеляза майка й, когато Хедър излезе от стаята.

— Да, така е.

— Също като майка си. — Целуна Синди по челото.

Синди усети как очите й се пълнят със сълзи.

— Благодаря ти, че си до мен, мамо — каза.

 

 

До десет часа Синди се беше изкъпала и преоблякла, и пиеше вече четвърта чаша кафе.

— Трябва да хапнеш нещо — посъветва я майка й.

— Не съм гладна.

— Въпреки това, трябва да хапнеш. За да си запазиш силите.

Синди кимна. Благодарността й бе започнала да се примесва с раздразнение. Хубаво беше майка й да е там, да чувства любовта и подкрепата й в това трудно време, но Норма Апълтън проявяваше обезпокоителната тенденция да поема повече въздух, отколкото й се полагаше. И колкото повече време прекарваше човек в нейната компания, толкова по-трудно му ставаше да диша. Известни бяха случаи, в които големи жени изхвърчаха от стаята с писъци, подгонени от усещането, че се задушават. Дали и Синди не караше Джулия да се чувства така? Сякаш в стаята не достига въздух?

— Не се чувствай длъжна да стоиш тук с мен, мамо — деликатно отбеляза тя. — Сигурна съм, че имаш един милион други неща да вършиш.

— Какви неща?

— Не зная.

— Кое е по-важно от това?

Синди поклати сразено глава, довърши кафето в чашата си и си наля друга.

— Трябва да хапнеш нещо — каза отново майка й.

Синди измъкна няколко намачкани късчета хартия от джоба на сивия си анцуг и погледна към телефона.

— Какво е това? — попита майка й.

— Няколко телефонни номера, които намерих в стаята на Джулия.

— На кого са?

Синди разгледа номерата, надраскани на листчетата и се помъчи да ги разпознае.

— Не зная.

Майка й се пресегна през кухненската маса и ги обърна, както си бяха в ръката на Синди, за да може да ги прочете, после ги повтори на глас.

— Ще се обадиш ли?

— Дали трябва?

— Би могла.

— Какво да кажа? — Синди прекоси набързо три пъти стаята и вдигна телефона. Пръстите й набраха първия номер.

— Започни с „ало“.

— Благодаря, мамо — каза Синди и отсреща вдигнаха при първото позвъняване.

— „Естетика на Ноелиз“ — съобщи женски глас.

— Извинете, какво?

— „Естетика на Ноелиз“? — повтори жената така, сякаш вече не беше напълно сигурна.

— О! О, съжалявам. Сигурно съм набрала погрешно.

— Няма нищо.

— „Естетика на Ноелиз“ — обърна се към майка си Синди и затвори телефона.

— Какво е това?

— Там Джулия си прави коламаска.

— Опитай следващия.

Вторият номер принадлежеше на „Суши Сюприйм“, а третият на една местна агенция за таланти, в която Джулия се надяваше да се запише.

— Последният — каза Синди и набра цифрите. Телефонът иззвъня четири пъти, преди да се включи гласовата поща.

— Свързахте се с офиса на „Грейнджър Макалистър“ — започна записът. — Работното ни време е от девет до пет, от понеделник до петък. Ако знаете номера на човека, с когото искате да разговаряте, можете да го наберете сега. Ако желаете да се свържете с указателя на компанията…

Синди затвори.

— Какво има? — попита майка й, вече застанала до нея.

— „Грейнджър Макалистър“ — повтори Синди. — Откъде зная това име?

— Юридическа фирма ли е?

— Не, не мисля. — Синди си представи номера, изписан с широк замах върху бежовите плочки на пода.

Когато най-напред започна да работи в „Грейнджър Макалистър“, това бе малка фирмичка.

— Архитекти са — с равен глас произнесе Синди, припомняйки си гласа на Фейт.

— Каква работа има Джулия с архитекти?

— Нямам представа. — Мисля, че Райън си има приятелка. Възможно ли бе Джулия и Райън да са обвързани по някакъв начин? — Но съм сигурна, че ще разбера.

Телефонът звънна точно когато се пресягаше за него.

— Това е линията на Джулия — каза Синди и пръстът й се поколеба над копчето за линия две.

— Вдигни го — настоя майка й.

Синди си пое дълбоко дъх, натисна копчето и вдигна телефона.

— Ало.

— Джулия, Линдзи е. Аз съм в студиото по йога. Защо се бавиш толкова?

— Веднага идвам — със задъхания шепот на Джулия отговори Синди и затвори телефона с бясно тупкащо сърце. — Трябва да вървя.

— Как така трябва да вървиш? Къде отиваш така изведнъж? Какво правиш?

Синди не отговори. Истината беше, че тя нямаше представа какво прави или какво ще направи, когато стигне до студиото по йога. Грабна чантата си от предния гардероб и беше вече при вратата, когато телефонът отново звънна. Нейната линия. Обърна се по посока на звука с името на Джулия на устните си и в това време майка й вдигна слушалката.

— Лий е — каза тя. — Обажда се да те пита дали знаеш къде съм.

Синди отвори входната врата и дълбоко пое въздух.

— Не й казвай нищо.

Майка й разбиращо кимна.

— Съжалявам, че си се притеснила — чу я да казва Синди, докато затваряше вратата. — Но тук нещо се случи. Джулия е изчезнала.