Джой Филдинг
Изгубена (12)

12

Студиото по йога се намираше в стара сграда на шест етажа от северната страна на „Блуър стрийт“ западно от „Спадина“ срещу голяма бакалия и централния офис на „Младежката търговска палата“. По незнайна причина през последните няколко години това никому неизвестно студио в непопулярната част на града бе станало любимо място за спортуване на знаменитости, което бе и основната причина, поради която дъщеря й го посещаваше, доколкото Синди знаеше. От време на време Джулия снизходително разказваше на майка си случки как се е упражнявала в близост до такива като Гуинет Полтроу и Елизабет Шу. Един ден, обзалагаше се тя, други момичета щяха да разказват на своите майки как са тренирали до Джулия Карвър.

Отпред нямаше къде да паркира и Синди прекара почти петнайсет минути в обикаляне на влудяващите близки еднопосочни улички, преди отново да излезе на главния път. Забеляза как някой освободи едно място от южната страна на „Блуър“ и тутакси извърши непозволен обратен завой, с което накара шофьора на колата след нея да скочи на спирачките, а този от колата насреща да й покаже среден пръст. Той бе човек на средна възраст, който спря успоредно на нейния кафяв камри, докато тя паркираше на току-що освободеното място и продължи да натиска клаксона си, докато Синди не изгаси двигателя. Тя стоеше, втренчена през предното стъкло и отказваше да погледне към мъжа в колата до нея, понеже знаеше, че не й е оставил достатъчно място да си отвори вратата и ако искаше да излезе, щеше да се наложи да мине през предната седалка и да използва другата врата. Погледна си часовника и през цялото време усещаше как погледът на мъжа прогаря дупка в стъклото на колата.

— За къде толкова бързате, мадам? — чу го да вика през двете стъкла. — Да не би да ви се пикае?

Боже, помисли си тя, без да знае какво да направи. Толкова много гневни хора на този свят. Толкова луди хора. Потръпна. Ами ако Джулия се бе натъкнала на такъв човек? Ако без да иска бе направила каквото не трябва, ако бе обидила някого по един невинен, непредвидим начин?

— Едва-що не ни убихте и двамата тук — гневеше се мъжът.

Синди видя как яростно размахва ръце, сякаш бе попаднал сред гнездо на оси. Представи си, че тези ръце държат нож и чу далечните писъци на Джулия. Очите й се напълниха със сълзи. Клаксони почнаха да пищят зад колата на мъжа, подтикваха го да се мръдне. Но той не помръдваше. Да не би да имаше намерение да стои там цял ден?

Синди изтри сълзите си и пак си погледна часовника. Ставаше късно. Урокът по йога бе наполовина минал. Линдзи сигурно се беше отказала вече да чака приятелката си и си бе отишла. Не можеше просто да продължава да си стои тук цяла сутрин и да чака този идиот да си тръгне.

— Съжалявам — заяви искрено тя към мъжа. Яростта бе променила цвета на лицето му, той бе зачервен и с изкривени черти, сякаш направен от глина. — Не исках да ви засичам.

— Мадам, трябва да ви гръмнат — незабавно й отговори той. После тръгна, но не и преди да й покаже среден пръст през прозореца за последно сбогом.

Синди отвори вратата, чу друг клаксон и усети гореща струя газове, когато едно червено порше едва не мина през краката й. Още един среден пръст се размаха в нейната посока. Докато чакаше да пресече, тя сдържа поредния поток сълзи. Докато пресичаше, някакъв просяк пред един магазин поклати удивено глава, после се извърна, когато мина покрай него, сякаш отвратен от нейната небрежност.

— Чудесно — промърмори Синди и разбърка шепа монети в джоба си. — Значи моите пари не ти трябват.

Тя отвори вратата на студиото по йога и отиде до първобитните асансьори. Натисна копчето поне четири пъти и чак тогава чу как старите вериги мъчително издрънчаха някъде над главата й и асансьорът взе бавно да се тресе надолу. Мина през тежките метални врати още преди те да са се отворили напълно и едва тогава се сети, че не знае на кой етаж отива.

— Какво ти става? Как може да си толкова глупава? — попита на глас и излезе от асансьора в мига, в който една размъкната млада жена, дъвчеща огромна дъвка, се намъкна вътре. — Бихте ли задържали асансьора за минутка, моля?

Синди изтича до указателя на стената вляво от входа. Бързо прегледа списъка, запомни етажа и хукна обратно, за да стигне в мига, в който вратите на асансьора се затвориха.

— Бихте ли задържали вратата…? — започна тя, но момичето продължи да си дъвче дъвката и да гледа право през нея, сякаш Синди не съществуваше.

— Не мога да повярвам! Нима щеше да умреш, ако почакаш още две проклети секунди? — Гласът й последва изкачващия се асансьор, а юмрукът й неколкократно удари по бутона за повикване. — О, боже, губя играта. — Огледа се за стълбите и тръгна нагоре, като ги вземаше по две наведнъж. Толкова много гневни хора на този свят, помисли си отново. Толкова много луди. — И аз определено съм една от тях — призна си, щом стигна на четвъртия етаж с треперещи крака. Коленете й вече поддаваха, пръстите докоснаха бетонния под, когато се приведе от кръста надолу, борейки се за глътка въздух.

Какво й ставаше? За къде бързаше толкова? И какво щеше да прави като стигне там?

Синди отметна влажната си коса от лицето, изправи рамене и почака дишането й да се нормализира, преди да влезе в коридора и да мине покрай няколко малки фирми, докато намери вратата на студиото по йога. Притисна чело към нея и се ослуша в тишината.

Изведнъж вратата се отвори и Синди падна в стаята.

— Много съжалявам. Добре ли сте? — Някаква жена на средна възраст, в неподходящо за фигурата й черно трико, се пресегна да я хване. — Не знаех, че там има някой. — От притесненото лице на жената стърчеше във всички посоки рошава сива коса, сякаш бе поразена от мълния.

Аз й причиних това, помисли си Синди.

— Простете — каза тя. — Вината беше моя.

— Мога ли да ви помогна? — попита някакъв глас иззад шокиращата сива коса.

Погледът на Синди прескочи от единия край на дългото правоъгълно помещение към другия. В единия ъгъл около ниска масичка за кафе бяха струпани вехт кафяв диван и няколко опърпани бежови стола. В другия имаше висок стъклен шкаф с книги и пособия по йога, а в средата се намираше разхвърляно бюро, служещо за рецепция. На едната стена, като произведения на изкуството, бяха окачени няколко вида бели, сиви и черни тениски с логото на йога студиото. Във въздуха като парфюм се носеше аромат на портокали, който идваше от няколко подноса с прясно нарязани плодове. Две жени отпиваха минерална вода и ядяха портокали, седнали на дивана, а трета подреждаше куп матраци, струпани до вратата към вътрешните помещения.

— Мога ли да ви помогна? — отново попита рецепционистката. Тя беше бледа млада жена приблизително на възрастта на Джулия, с тънка рижава коса и прекомерно големи лунички, размазани по носа й като фъстъчено масло.

— Търся Линдзи.

— Линдзи…?

— Линдзи — повтори Синди, сякаш с това ставаше ясно. — Трябваше да се срещна с нея тук в десет часа. Може би вече е влязла. Доста закъснях — добави несигурно.

Рецепционистката кимна.

— В момента текат няколко занятия. Знаете ли кое от тях посещава тя?

— Не. Но колко Линдзита може да има?

— Всъщност, имаме няколко и ми се струва, че две от тях са тук тази сутрин. — Момичето погледна в дневника.

— Да. Линдзи Джоузефсън и Линдзи Краус.

Линдзи Джоузефсън и Линдзи Краус, повтори мълком Синди, нито едно от имената не й бе ни най-малко познато.

— Тя чакаше дъщеря ми Джулия. Джулия Карвър.

По лицето на рецепционистката заигра усмивка.

— Джулия е ваша дъщеря?

Синди кимна и изпита такъв прилив на майчинска гордост, че й избиха сълзи.

— Тя е толкова красива.

— Да, така е.

— Джулия ще стане известна. Тогава ще мога да казвам: „Познавах я, когато“.

Синди отново кимна. Моля те, Господи, мислеше си, нека само Джулия да е добре.

— Става дума за Линдзи Краус.

— Какво?

— Приятелката й. Тя е Линдзи Краус. В класа на Питър. — И посочи към една от затворените врати от другата страна на шкафа в далечния край на помещението.

— Мога ли да вляза?

— Ами, струва осемнайсет долара и часът почти е свършил. Защо просто не почакате, докато свърши? — Тя кимна с брадичка към дивана и столовете.

Синди сложи двайсет долара на бюрото и се отправи към студиото.

— Почакайте. Рестото ви… — извика след нея момичето. И добави, след като Синди не каза нищо: — Ще ви трябва матрак.

Синди грабна един яркосин матрак, отвори вратата и надзърна вътре. Десет човека, осем жени и двама мъже, всички със затворени очи, стояха до матраците си и пазеха равновесие на един крак върху дървения под, сякаш бяха хора-фламинго. Другият крак на всеки бе кръстосан над коляното на първия, ръцете им събрани отпред като в молитва с изпънати настрани лакти. Няколко жени несигурно се клатушкаха на пети и се мъчеха да се задържат прави, а лицето на единия от мъжете бе така напрегнато от съсредоточаването, че имаше вид, сякаш ще експлодира. Синди не можа да забележи никакви филмови звезди, но позна Линдзи Краус — висока, грациозна брюнетка, чийто хирургически уголемен бюст доминираше над иначе момчешката й структура. Синди бавно се приближи към нея в центъра на помещението, постави матрака си там и се зачуди как е най-добре да се обърне. Тя изобщо не потрепва, помисли си, удивена от лекотата и майсторството, с които жената изпълняваше упражнението.

Също като Джулия.

Преподавателят, пластичен млад мъж със светлокафява коса и ясни сини очи, почти незабележимо кимна на Синди, докато тя се опитваше да заеме правилната позиция, какво по дяволите правя, зачуди се сама на себе си, докато се мъчеше да запази равновесие на един крак, защо просто не остана в удобната чакалня да пие минерална вода и да яде пресни портокали, докато часът свърши? Какво се надяваше да постигне тук?

— Съсредоточете се върху дишането си — с любезен шепот я упъти инструкторът. — Ако умът ви почне да се разсейва, просто отново го върнете към дишането. Това ще ви помогне да запазите равновесие.

Не и ако си така сериозно изваден от равновесие като мен, помисли си Синди и плъзна левия си крак по дясното бедро, което изпука възмутено.

— Сега бавно си свалете крака — каза Питър и кракът й шумно тупна в пода. Гладкото му чело се набръчка в лека гримаса. — Много добре. А сега, да направим една последна „Виняса“, преди да минем към релаксация.

Една последна какво, почуди се Синди. Инструкторът вдигна ръце над главата си. Групата тутакси го последва, всички вдигнаха ръце във въздуха, после се наведоха от кръста и бързо протегнаха по един крак напред и един назад.

Десният крак на Линдзи се изстреля назад и я ритна по пищяла. Тя гузно се обърна.

— Извинете — прошепна.

— Линдзи — каза Синди, съзряла възможността.

Линдзи надзърна над рамото си и прибра другия си крак.

— Госпожо Карвър?

— А сега леко преминете към „Кобра“ — инструктира Питър.

— Трябва да поговоря с теб.

Заедно с останалите, Линдзи се плъзна по корем, после се изправи на ръце и накрая се изтласка в нещо, което инструкторът нарече „Наведено куче“. Тя гледаше Синди обърната с главата надолу измежду крака, разкрачени на ширината на раменния пояс.

— Не разбирам. Какво правите тук? Къде е Джулия?

— Точно за това искам да поговорим.

— Отпуснете рамене — нареждаше инструкторът, а в гласа му се долавяше леко раздразнение.

— Не разбирам — повтори Линдзи и се изтласка в изправено положение.

— Дами, моля ви, може ли да оставим разговорите за след часа?

— Извинете — каза Линдзи.

— Може ли да поговорим по-късно? — прошепна Синди. — Няма да ви задържам.

— Добре.

— Благодаря.

— Дами, моля ви.

— Извинете — каза Синди.

— Много добре. А сега легнете бавно по гръб и концентрирайте цялата си енергия върху дишането.

Синди легна и почувства как гърбът й потъва в матрака. Пое си дълбоко дъх, въздухът изпълни ноздрите й, пое към дробовете и коремът й бавно се изду, както когато бях бременна с Джулия, мина й през ума. Спомни си каква гордост изпитваше, докато коремът й се изпълваше с живот.

— Много добре — каза Питър. — А сега изпуснете въздух, освободете се от всичките токсини и стрес в порите си. Издухайте постепенно грижите си през устата. Почувствайте как напускат тялото ви.

Независимо че сутрин й призляваше и през първите няколко месеца умората я надвиваше, на Синди много й харесваше да е бременна. Харесваше нарасналите си гърди и бляскавата кожа. Харесваше дори грозните, размъкнати дрехи. Харесваше й, че Том бе толкова загрижен и внимателен, толкова нетърпелив да стане баща. Като обърнеше поглед назад й се струваше, че бракът им навярно бе най-щастлив по време на първата й бременност.

— А сега поемете още веднъж дълбоко дъх и отворете сърцата си. Почувствайте как се пълнят с положителна енергия.

Втората й бременност бе съвсем друга история. Този път сутрешното призляване продължаваше цял ден, а задържането на вода я караше да се подува от главата до петите. Постоянно й беше лошо и затова не можеше да отделя много време и енергия на Джулия, която не бе свикнала с това и именно през тези девет месеца тя постепенно се привърза повече към баща си, отколкото към майка си. Пак през тези девет месеца Синди за първи път откри, че Том й изневерява.

— Ако умът ви почне да се разсейва — някъде над главата й говореше Питър, — върнете го към дишането.

Синди бе обвинявала себе си за кръшкането на Том. Фактът, че винаги беше болна и уморена. Болна, и уморена да се чувства болна и уморена. Колкото специална се бе чувствала първия път, толкова по-безполезна се чувстваше по време на бременността си с Хедър, почти като ненужна вещ в собствения си дом. Том охотно бе поел нейната роля, с часове играеше на Барби с Джулия, четеше й приказка след приказка, а в неделните следобеди я водеше в парка. След като я сложеше да си легне нощем, той се затваряше в кабинета си или се връщаше в офиса да си продължи работата. Или отиваше на разходка с колата. За да се отпуснел, така казваше.

— Отпуснете се — продължи сега гласът, който се носеше в стаята. — Отпуснете се. Освободете си.

Всичко това продължи и след раждането на Хедър. Обстоятелството, че тя се оказа толкова лесно бебе, колкото Джулия бе трудно, по някакъв неведом начин само влоши нещата. Джулия обвиняваше Синди, че е довела в живота им нежелан натрапник, все повече се привързваше към баща си и почти напълно се отдръпна от майка си. „Тя никога не ми прости за Хедър“ — каза Синди на майка си, а тя й отвърна, че и Синди някога е изпитвала същото към Лий.

— Освободете се — повтаряше Питър, който се опитваше да направлява пръстите й, хванал с меките си ръце нейните. — Освободете се. Освободете се.

— Съжалявам — прошепна Синди, щом осъзна колко здраво е стиснала юмруци.

— Почувствайте как дъхът ви слиза в пръстите. Позволете на ръцете си да се отпуснат.

Синди усети как юмруците й постепенно се отпускат под опитното и внимателно докосване на Питър. Спомни си, че и Том някога я докосваше със същата нежна сила. Най-добрият любовник, който някога е имала, тя се бе пристрастила към нежността му като към най-силен наркотик. Бяха правили любов по време на всичките му изневери, дори и в онази ужасна нощ, когато й каза, че я напуска, както и в продължение на няколко месеца, след като се бе изнесъл. Тогава тя си мислеше, че все още има шанса той да се върне у дома. Продължиха и още няколко месеца по-късно, докато воюваха за споразумението си, а дори и след като разводът им приключи, когато тя знаеше, че вече няма никаква надежда. Това най-накрая приключи в следобеда, когато Джулия си събра нещата в новия куфар и напусна къщата на майка си, за да отиде да живее при баща си.

— Това е всичко — каза Питър. Гласът му бе изпълнен с тиха гордост, когато потупа пръстите на Синди. — Вие се усмихвате.

 

 

— Какво става? — попита Линдзи, когато Синди я последва в чакалнята. — Джулия да не е болна? — Тя си взе едно парче портокал от купата на бюрото.

— Ето ви рестото — рецепционистката подаде на Синди монета от два долара.

Тя не обърна внимание на парите. Гледаше как Линдзи смуче сока от резенчето.

— Кога за последен път говори с Джулия?

— Тази сутрин.

— Тази сутрин? — Сърцето на Синди почна да препуска.

— Да, обадих се и я попитах какво прави. Трябваше да се срещнем на кафе в девет и половина.

Синди усети как сърцето й се сви.

— Това бях аз.

— Какво?

— Аз говорих с теб.

— Не разбирам. Защо вие ще…?

— Джулия е изчезнала.

— Какво?

— От четвъртък. — Синди видя движение в очите на Линдзи, докато момичето си припомняше последните два дни. — Чувала ли си я оттогава?

— Не. Не. Не съм. Вчера й оставих съобщение, но тя не ми се обади.

— Това обичайно ли е?

— Да. Джулия хич я няма да връща обаждания.

— Имаш ли някаква представа къде би могла да бъде?

Линдзи поклати глава и хвърли обелката от портокала.

— Моля те, Линдзи — настоя Синди, когато усети, че тя премълчава нещо. — Ако знаеш нещо, каквото и да е…

— Извинете. — Някаква жена от групата на Линдзи се пресегна между тях да си вземе портокал.

— Зная, че имаше прослушване при оня баровец от Холивуд, режисьора Майкъл-нещо-си…

— Кинсолвинг. Да, това ни е известно.

— На кои?

— Полицията беше уведомена — обясни Синди с надеждата Линдзи да се стресне и да разкрие каквото знае. Няколко жени наоколо се размърдаха, преструвайки се, че не слушат.

— Полицията ли? Наистина ли мислите, че нещо й се е случило?

— Не зная какво да мисля.

— Сигурна съм, че е добре, госпожо Карвър.

— Откъде си сигурна?

Линдзи грабна друго парче портокал и го сдъвка.

— Просто не мога да си представя… Вижте, наистина трябва да вървя. Приятелят ми ме чака долу.

— Остави го да чака, по дяволите.

— Извинете — сдържано каза рецепционистката. — Някакъв проблем ли има?

— Дъщеря ми е изчезнала — обяви Синди пред хор от „О, Боже“-възклицания. — И смятам, че това момиче може би знае нещо по този въпрос.

— Не зная — протестира пред събиращата се тълпа Линдзи. — Честна дума, не зная.

— Но? — настоя Синди. — Сигурна съм, че има едно „но“. Какво не ми казваш?

Линдзи наведе глава и почти шепнешком проговори с крайчеца на устните си:

— Имаше един приятел. Може да е с него.

— Какъв приятел?

— Не зная как се казва. Наистина не зная — побърза да я увери Линдзи, като видя, че Синди се кани да я прекъсне. — Беше много тайнствена. Не ми каза нищо друго, освен…

— Освен какво?

— Освен че била луда по него.

— Каза ти, че била луда по него, но не ти каза името му?

— Каза, че не можела.

— Как така не можела?

— Каза, че била много объркана ситуация.

— В какъв смисъл объркана? Той женен ли е? — Райън Селик й намигна от тъмните кътчета на въображението й. — Какво точно ти каза за него?

— Нищо. Честно. Казах ви всичко, което зная. Сега наистина трябва да вървя. Сигурна съм, че няма за какво да се безпокоите.

Линдзи излетя от стаята. Една жена от нейната група се приближи към Синди.

— Да ви донеса ли чаша вода? — попита жената.

Очите на Синди се напълниха със сълзи, лицето на жената пред нея се размаза, чертите й се размесиха като в картина на кубист.

— Искате ли да ви откарам вкъщи? — предложи друга.

— Благодаря. С кола съм — с монотонен глас отвърна Синди.

— Можем ли да ви помогнем с нещо?

Синди кимна.

— Можете да намерите дъщеря ми.