Джой Филдинг
Изгубена (16)

16

— Е добре, Синди, какво става? Защо не отговаряш на съобщенията ни? — попита Мег. — Синди? Синди, там ли си?

Синди опря устни до слушалката. Представи си Мег и Триш, сгушени от другата страна на линията.

— Джулия изчезна — прошепна тя.

— Какво? Не те чух.

— Джулия изчезна — по-силно повтори Синди.

— Как така изчезна?

Синди не отговори. Какво друго би могла да каже?

— Веднага идваме.

Тя остави слушалката, заби поглед в земята. Не вдигна глава. Знаеше, че ако го направи, ще види как майка й и по-малката й дъщеря я гледат от местата си до кухненската маса и ще трябва да се пребори с тревогата в очите им. А тя не искаше да се бори с тяхната тревога, не искаше да си има работа с техните страхове, не искаше да се натоварва с проблемите на другите, по дяволите, просто искаше Джулия да се върне у дома.

Нима цял живот не бе искала точно това?

— Кой беше — попита майка й.

— Мег. Двете с Триш идват. — Гласът й потрепери несигурно, като спукана гума.

— Аз по-добре да направя още кафе.

Синди продължи да се взира в пода.

— Мамо? — произнесе Хедър. — Добре ли си?

Не мога да помръдна, помисли си Синди. Не мога да мисля. Не мога да дишам.

— Добре съм — каза тя.

— Няма да припаднеш отново, нали? — попита майка й.

— Няма да припадна.

— Искаш ли да направя нещо? — попита Хедър.

— Можеш да изведеш кучето на разходка.

— Разбира се. Хайде, Елвис. Да вървим в парка.

Елвис незабавно скочи и се озова до външната врата, размахал щастливо опашка.

Видях я вчера, Синди чу онзи мъж да казва. Седеше точно там. Той посочи към пейката в парка. Плачеше сърцераздирателно.

— Хедър, почакай.

— Какво?

Синди видя краката на дъщеря й да навлизат в зрителното й поле. Има нужда от нови маратонки, помисли разсеяно. И някакви нови дрехи за училище. Занятията не започваха ли тази седмица? Синди тръсна глава. Не можеше да си спомни.

— Защо си плакала в парка?

— Какво?

— Някакъв мъж те е видял там миналата седмица. Каза, че много си плакала.

Хедър сви рамене и поклати глава.

— Не съм била аз.

— Хедър…

— Скоро ще се върна. — Тя се отправи към вратата.

— Защо не седнеш — посъветва я майка й, след като Хедър излезе.

— Не искам да сядам.

— Ще ти стане лошо.

— Като стоя права ли?

Майка й се приближи, обви нежно с ръка раменете й, отведе я до най-близкия стол и я сложи да седне. — Направи всичко, което беше по силите ти, миличка. Сега трябва да оставиш полицията да се оправи.

— Ами ако не могат? Ако никога не я намерят?

— Ще я намерят.

— Млади жени изчезват постоянно. Понякога никога не се връщат.

— Тя ще се върне — настоя майка й и Синди пое думите в дробовете си, сякаш не й достигаше въздух.

Внезапно отново скочи на крака.

— Не мога просто да си седя тук и да не правя нищо.

— Трябва да стоиш мирно. Трябва да се надяваш. От полицията ще се обадят веднага щом научат нещо.

— Не мога да чакам. Трябва да направя нещо. — Синди изтича към външната врата и я отвори.

— Почакай! Синди! Какво правиш? Къде отиваш?

— Трябва да се махна оттук. — Тя изтича надолу по стълбите, после по алеята до колата си и се качи в нея.

— Скъпа, моля те. Приятелките ти ще дойдат всеки миг. Къде…?

Синди изкара колата на заден ход на улицата и се втурна към „Авеню Роуд“.

След по-малко от пет минути вече препускаше по „Йорквил“. Едва не блъсна няколко туристи с фотоапарати, разхождащи се по известната, пълна с бутици, улица.

— Извинете — извика, докато отминаваше. Погледът й обходи шикозните двуетажни сгради, докато не се спря на номер 320. Отвори входната врата, пое си дълбоко дъх, почака, докато се увери, че си е възвърнала самообладанието, после бавно пое по стълбите към апартамент 204. След няколко секунди вече стоеше в тясна чакалня пред слабичък като молив млад мъж с остра черна коса.

— Дошла съм да се видя с Майкъл Кинсолвинг — заяви с увереност, която изненада и самата нея.

Младежът вдигна пръсти към лицето си, опря с опакото на лявата си ръка своя дълъг нос и се приведе над бюрото да погледне в бележника си.

— Вие сте?

— Синди Апълтън — отговори и моминското й име прозвуча някак неестествено, като моден някога костюм, който вече не ти става. — От екипа на фестивала.

— Имате ли уговорена среща?

— Разбира се. — Синди си погледна часовника. — В единайсет и трийсет. Точно навреме.

Младежът прелисти бележника си.

— Съжалявам. Явно е станала някаква грешка. Струва ми се, че ви няма…

— Много е важно. Боя се, че в програмата настана проблем с новия филм на господин Кинсолвинг…

— Проблем в програмата ли? О, боже! Добре, почакайте. Ще видя дали господин Кинсолвинг ще може да ви отдели няколко минути. Още веднъж името ви?

— Синди Апълтън — повтори тя и този път името й прозвуча по-свойски. Защо никога не й мина през ума да си го върне?

Слабичкият младеж изчезна във вътрешния кабинет и след няколко секунди подаде глава.

— Господин Кинсолвинг ще ви приеме сега.

— Благодаря. — Тя бавно прекоси оскъдно мебелираната чакалня, чийто стени бяха покрити с афиши от миналогодишния филмов фестивал в Торонто. Мислеше си: А сега какво?

 

 

Отначало не видя никого, само облегалката на висок кожен фотьойл, голямо бюро и зърнестото изображение на красива млада жена, изпълващо екрана на огромен телевизор до срещуположната стена на тясната стая.

— Я, я, виж кой е тук — каза жената, сякаш говореше директно на Синди. Тя замръзна, погледът й се залепи за лицето на жената. В определено отношение то много приличаше на лицето на Джулия, но беше малко по-пълно, малко по-грубо. — Какво стана? Цигарите си ли забрави?

Изщрака някакво копче и образът внезапно замръзна, превъртя се, отново спря и пак почна отначало.

— Я, я, виж кой е тук — повтори жената. — Какво стана? Цигарите си ли забрави?

Ново изщракване. Този път образът замръзна, като леко вибрираше от насилственото си спиране.

— Е, какво ще кажеш? — разнесе се дълбок глас иззад високата кожена облегалка. — Иска ли ти се да я чукаш?

— Какво? — Синди отстъпи крачка назад и усети как изпукаха пръстите на крака на асистента, който напразно се опита да се отмести от пътя й.

Столът рязко се завъртя и разкри един подобен на гном мъж с красиво, макар и грубо лице. Синди веднага позна прочутия режисьор по рошавата коса и черната тениска, която бе негова запазена марка.

— Извинете — каза той, без да си дава труда да става, а по красивото му лице бавно се разля усмивка. Списанията често споменаваха лукавите му зелени очи и белязаната от акне кожа. И двете бяха по-видни на живо, отколкото на снимките. — Помислих, че сте мъж. Трябваше да се сетя, че Сидни би могло да е и женско име.

— Синди — поправи го тя.

— Синди — многозначително повтори Майкъл Кинсолвинг и в този миг Синди разбра, че нямаше никаква грешка, че този мъж по всяко време знаеше какво прави и нарочно бе казал това, което каза, за да я стресне — един малко садистичен начин да овладее контрола над ситуацията и да я постави на мястото й. Явно този човек бе свикнал да управлява своята действителност. Той махна към телевизионния екран. — Като оставим настрана чукането, какво мислите за нея?

Синди положи усилия да запази самообладание.

— Не съм сигурна какво искате да ви кажа.

— Мислите ли, че е красива?

— Да.

— Секси?

— Предполагам.

— Очите й не са ли твърде малки?

— Не смятам…

— Устните й не са ли прекалено тънки?

Синди изправи рамене и дълбоко си пое дъх.

— Господин Кинсолвинг…

— Тук търся един много специфичен аспект. Искам като погледнат това момиче, жените да си кажат: „изгубена душа“. Искам мъжете да я погледнат и да си помислят: „свирка“. Затова си мисля, че устните й са може би прекалено тънки — добави той, сякаш разискваха времето.

Синди се постара да не му достави удоволствието да изглежда шокирана. Така ли говореха всички режисьори за младите жени, които се явяваха на прослушване? Млади жени, които си продаваха душите, а понякога и повече, за да имат шанса мечтите им да се сбъднат? Жени, които биваха изследвани, разчленявани и накрая свеждани до отделни части на тялото, които никога не се оказваха съвсем точни? Очи, които бяха твърде малки; устни, които бяха твърде тънки. Души, които се оказваха изгубени.

— Ами таланта?

— Таланта ли? — Майкъл Кинсолвинг изглеждаше развеселен.

— Тя добра актриса ли е?

Той се разсмя на глас.

— Кой го е грижа? Те всички са добри. Това е най-малката работа.

— Най-малката ли?

— Трябва да ти се иска да ги чукаш — заяви подобният на гном режисьор и се облегна назад в стола си. — Така се става звезда. Те са конвертируеми, ако стават за чукане.

— Господин Кинсолвинг…

— Коя сте вие? — попита той и заразглежда маникюра си. — Зная, че не сте тази, за която се представяте. Определено не сте от екипа на фестивала.

Синди изпусна дълбока въздишка и очите й обходиха голите бели стени.

— Казвам се Синди Карвър.

— Карвър — повтори Майкъл, като все още не я поглеждаше. — Откъде ми е познато това име?

— Съпругът ми, бившият ми съпруг, е Том Карвър. — Насили се да се усмихне.

Все още никакъв знак, че холивудският режисьор се сещаше коя е.

— Дъщеря ми е Джулия Карвър. Тя е имала прослушване при вас миналия четвъртък сутринта в единайсет часа.

Майкъл Кинсолвинг погледна въпросително към слабия младеж с острата коса, който обикаляше около прага.

— Да — потвърди той, като някак си произнесе думата на няколко срички. — Мисля, че от офиса на господин Карвър се обади някой да провери дали се е явила.

— А явила ли се е? — Гласът на Майкъл Кинсолвинг беше силен и ясен, глас на човек, свикнал да дава заповеди.

— Да.

— Е, какъв е проблемът? — попита режисьорът.

— Тя изчезна — каза Синди и видя как челото му се набръчка, очите му се свиха. Очите му са същия цвят като на Джулия, помисли си.

— Изчезна ли?

— Никой не я е виждал, нито чувал, откакто е напуснала този кабинет.

— Какво искате да кажете? Че е излязла оттук и се е изпарила във въздуха?

— Не знаем какво й се е случило — призна Синди и очите й се напълниха със сълзи. — Надявах се вие да можете да хвърлите някаква светлина върху положението. Ако знаете нещо, каквото и да е, което би могло да ни помогне да я намерим…

Майкъл Кинсолвинг бавно се изправи и се приближи до Синди. Главата му стигаше до носа й.

— И какво по-точно бих могъл да знам?

— Надявах се, че може да ви е казала нещо за плановете си.

— Защо би го направила?

— Не зная. — Синди вече съжаляваше за решението си да дойде тук. Как можа да й хрумне, че Майкъл Кинсолвинг ще е в състояние да й помогне?

— Навярно е офейкала с някое момче, което е смятала, че няма да одобрите — цинично се ухили той. — Повярвайте ми, зная какво говоря. Аз самият имам три дъщери.

Синди смътно си спомни, беше чела, че Майкъл Кинсолвинг има пет деца от четири брака.

— Те, разбира се, живеят с майките си.

Разбира се, искаше да каже Синди и кимна. Нима след развода на родителите си всички дъщери не избират да живеят с майките си?

Всички, освен Джулия.

— Съжалявам, но не виждам как бих могъл да ви помогна. — Режисьорът измъкна една книжна кърпичка от джоба на дънките си и я подаде на Синди.

Направи й впечатление колко мускулести са ръцете му, въпреки миниатюрния ръст.

— Добре ли мина прослушването й? — Талантът е най-малката работа. — Казали ли сте й нещо, което би могло да я разстрои? — Очите ти са твърде малки; устните ти са твърде тънки. — Видя ли ви се потисната, когато си тръгна? — Когато жените я погледнат, казват ли си: „изгубена душа“? Когато мъжете я погледнат, мислят ли си за… Мили боже!

— Ще ми се да можех да ви кажа нещо, което да ви успокои — отговори Майкъл Кинсолвинг. — Но за да бъда напълно откровен, аз дори не си спомням това момиче.

— О, вие бихте запомнили Джулия. Тя е на двайсет и една години, много красива, слаба, руса… — Синди млъкна, погледна към телевизионния екран и осъзна, че през последната седмица офисът на Майкъл Кинсолвинг е бил наводнен от слаби, руси, красиви жени.

Режисьорът погледна към асистента си за помощ.

— Имаме ли нейния запис?

Асистентът кимна.

— Ще го донеса. — И излезе от стаята.

Майкъл Кинсолвинг поведе Синди покрай бюрото до стола си.

— Искате ли минерална вода или може би еспресо?

— Вода е добре.

— Газирана или не?

Синди поклати глава, неспособна да избере.

— Филип — провикна се към другото помещение той, — донеси „Перие“ за госпожа Карвър. Мога ли да ви наричам Синди?

— Разбира се.

— Синди. — Режисьорът се усмихна и протегна ръка. — Майкъл.

Тя пое ръката му, почувства силата на пръстите му и внезапно си даде сметка защо жените го намират за толкова привлекателен.

— Ръцете ми са студени — извини се тя.

— Студени ръце, горещо сърце — усмихна й се той.

Да не би да флиртува, зачуди се Синди и побърза да дръпне ръката си в скута, объркана от мисълта си. Възможно ли беше да е налетял на Джулия?

Филип влезе отново, понесъл искряща чаша с вода и една касета. Той подаде чашата на Синди и отиде до телевизора отсреща.

— Струва ми се, че е на тази касета. Да я пусна ли?

— Ако обичаш — каза Майкъл, а асистентът извади предишната касета и сложи новата.

Синди отпи малка глътка и усети мехурчетата да я удрят в носа, като ароматни соли. Видя как касетата се превърта и затаи дъх, когато на екрана се появи лицето на млада жена. Както и другата, преди нея, и тази беше руса и красива. Синди се хвана, че се взира в устните й. Дали са прекалено тънки, запита се тя.

— Мисля, че тя е номер осем. — Филип превъртя касетата напред.

През огромния екран премина парад от прекрасни млади жени, ръцете им се вдигаха нагоре-надолу като на марионетки, главите им се въртяха насам-натам, сякаш направлявани от невидими конци, русите им коси се мятаха от рамо на рамо, докато лентата препускаше в търсене на дъщеря й.

— Толкова много жени, а толкова малко време — разсъди на глас Майкъл. — Съжалявам. Не исках да прозвучи пренебрежително.

Синди поклати глава. Всъщност тя едва го чу и само благодарение на извинението му схвана думите. Трепна, когато лентата рязко спря и лицето на Джулия изпълни екрана. Филип натисна друг бутон и образът замръзна. Джулия седеше в дъното на стаята и се взираше в майка си през голямата правоъгълна кутия, а широката й усмивка бе застинала на лицето.

— О, да — каза Майкъл. — Сега си я спомних. Баща й е адвокат. Обслужва нашата компания.

— Това е тя — потвърди Филип и отново се оттегли назад.

— Да, тя се представи много добре — продължи Майкъл разсеяно и се облегна назад към бюрото си. — Сигурна ли сте, че искате да видите това?

— Моля ви.

Той направи знак на асистента си, който натисна нужните копчета, картината се раздвижи и Джулия оживя.

(Прослушването на Джулия: Красива млада жена седи на малък дървен стол, кръстосала забележителните си крака. Облечена е в червен кожен панталон и бяла блуза, която леко искри под силната светлина. Камерата бавно се придвижва към лицето й, докато тя казва името си. „Джулия Карвър“ — произнася ясно, после добавя името на агента си. Свежда глава и косата й пада върху лицето. Минават няколко секунди, докато отново вдигне глава и когато го прави, впечатлението е, че Джулия е изчезнала и на нейно място е застанало друго момиче. Това момиче е по-самоуверено, по-гневно, по-секси. Има и още нещо, нещо, което отбранителната й поза се опитва да прикрие. Зад гнева, самоувереността, безспорната сексуалност, се долавя известна тъга, копнеж, крещяща нужда. Джулия се обляга назад, премята едната си ръка над облегалката на стола, а очите й почват да се местят нагоре-надолу по някакъв невидим посетител. Очи на изгубена душа.

„Я, я, виж кой е тук — казва тя. — Какво стана? Цигарите си ли забрави?“

„Върнах се да те видя“ — отговаря глас зад кадъра.

Веждите на Джулия се извиват в болезнено познат жест.

„Да не би да очакваш от това да ми омекнат коленете? — пита тя. — Така ли? Защото, ако е така, то не сработва. Виждаш ли? Коленете ми изобщо не са омекнали. — Тя бавно и предизвикателно размества крака, привежда се напред и говори право в обектива на камерата. — Какво има, бейби? Разочарован ли си? Изненадан? Мислеше си, че можеш просто да се върнеш с танцова стъпка в живота ми и всичко ще бъде същото, както преди да избягаш с най-добрата ми приятелка? Впрочем, как е Ейми? Не, не ми казвай, фактът, че се върна, ми говори достатъчно.“

„Карълайн…“ — прекъсва я гласът зад кадър.

„Можех да ти кажа, че тя е една шибана кучка. — Думите се отронват от езика й леко, почти ласкаво. — Можех да ти спестя времето и грижите. Бях й съквартирантка в продължение на… колко години? Виждах мъжете да идват и да си отиват. Чувах я как пъшка неискрено и имитира оргазъм в усилията си да ги заблуди. Но никой не бе такъв глупак, какъвто се оказа ти. — Джулия отмята глава назад и неприятно се засмива. — Какво има, бейби? Върна се да търсиш истинската жена ли? Някоя, която да не се преструва, когато я докоснеш? Някоя, която наистина обича да проникваш надълбоко в нея? Денем и нощем. Нощем и денем.“ — Джулия се размърдва на стола си, почва да клати бедра в слаб ритъм. — „По всяко време. През цялото време. Това ли ти липсва, бейби? Затова ли се върна у дома?“

„Карълайн — равно произнася гласът. — Ейми и аз снощи се оженихме.“

Коравата маска на лицето на Джулия се стопява и очите й се напълват със сълзи.

„Оженили сте се?“

„Снощи.“

Джулия не казва нищо. Тя просто се взира в камерата, а сълзите й се стичат по бузите и отмиват и последните следи от гордост. Лицето й е открита рана.)

Натискане на бутон. Сцената свършва. Измъченото лице на Джулия се взира към майка й от вътрешността на сто и трийсет сантиметровия си затвор.

— Нямах представа… — започна Синди.

— Колко е добра ли? — тихо попита Майкъл.

— Да.

— Да, тя е много добра — съгласи се той. — Искате ли да го видите още веднъж?

Синди поклати глава. Още едно гледане и щеше да им се наложи да я изстъргват от пода.

— Мога да ви направя копие, ако желаете.

— Благодаря.

Откъм стълбите се разнесоха стъпки. Филип отиде в чакалнята и след няколко секунди се върна с пепелявосиво лице.

— Полицията.

— Извикали сте полиция? — попита Майкъл по-скоро развеселен, отколкото обезпокоен.

Синди поклати глава. В това време двамата детективи решително влязоха в стаята.

— Майкъл Кинсолвинг? — попита детектив Бартоли. Партньорът му бе зад него. И двамата рязко спряха, щом видяха лицето на Джулия на големия телевизионен екран. Те бавно преместиха очи в посоката на Синди. — Госпожо Карвър?

— Какво правите тук? — с обвинителен тон попита детектив Гил.

Майкъл Кинсолвинг се здрависа с полицаите.

— Госпожа Карвър се надяваше да мога по някакъв начин да помогна за намирането на дъщеря й.

— И можете ли?

— Боя се, че нямам представа къде би могла да бъде тя.

— Ние тъкмо показвахме на госпожа Карвър записа от прослушването на Джулия — обади се от прага Филип. — Мога ли да ви предложа минерална вода или може би еспресо?

Детектив Бартоли поклати глава.

— Детектив Гил ще ви откара у дома, госпожо Карвър — каза той и в гласа му ясно се долавяше раздразнение от неочакваното й присъствие.

— Няма нужда. С кола съм.

— Ще ви изпратя до нея — каза детектив Гил с тон, който не допускаше възражения.

— Ще ви изпратя копие от прослушването колкото е възможно по-скоро — каза Майкъл.

— Благодаря. — Синди бавно се изправи, постави едва докоснатата си чаша на бюрото на режисьора и се затътри към вратата. Краката й бяха изтръпнали, не усещаше пода под тях. На прага се спря. — Желая ви успех на фестивала.

— Благодаря. Успех в издирването на дъщеря ви.

Синди кимна. Усещаше здравата хватка на детектив Гил на ръката си.

— Бих искал да видя този запис — чу детектив Бартоли да казва, докато вратата на офиса се затваряше. Детектив Гил я поведе надолу по стълбите.