Джой Филдинг
Изгубена (21)

21

Зала „Ъптаун I“ бе изпълнена до краен предел, когато Синди пристигна точно в седем часа вечерта. Тя потърси с поглед приятелките си през мътната светлина на просторния старомоден салон. Молеше се да не попадне на някой друг познат. Какво щяха да си кажат хората: Можете ли да си представите? Дъщеря й е в неизвестност повече от седмица, един бог знае какво й се е случило, а тя излязла да се забавлява. Отишла на кино!

И щяха да са прави, каза си Синди, чудейки се какво, по дяволите, прави тук. Сериозно ли мислеше, че ще узнае нещо важно от новия филм на Майкъл Кинсолвинг? Че ще съзре скрити послания за местонахождението на дъщеря си? Че ще проникне в изкривената психика на режисьора? Или просто отчаяно й се искаше да се махне от къщи? Далеч от майка си, сестра си и кучето? Каква цел преследвам, запита се и рязко се извърна, изхвръкна от претъпканата зала в също толкова претъпканото фоайе. Рязко се спря пред дълга маса, отрупана със суши и екзотични сандвичи.

— Мога ли да ви помогна? — Една млада жена я гледаше подканващо иззад натоварената маса.

Внезапно Синди осъзна, че е зверски гладна, от закуска нищо не бе яла, въпреки непрестанните усилия на Лий да натика някаква храна в гърлото й. Каза, че е изтощена, когато Уорън ги покани всички на вечеря, настоя сестра й и майка й да отидат без нея и в минутата, когато излязоха, изхвърча от къщата. Остави им бележка: „Имах нужда от малко свеж въздух. Ще се върна до десет“, за да не се безпокоят. Макар че те така или иначе щяха да се безпокоят, знаеше това и почувства вината като остра болка в гърдите си. Реши да си вземе един сандвич и да си иде право вкъщи. Грешка бе, че дойде тук. Какво си мислеше изобщо?

— Какъв е този сандвич? — обърна се тя към бледата млада жена, от чиято табелка се виждаше, че е доброволка.

— С домати, сирене и авокадо върху пълнозърнест хляб.

Синди кимна утвърдително и докато бъркаше в чантата си за пари, й потекоха слюнки.

— Аз ще го платя — каза някакъв мъж зад гърба й, Синди се обърна и видя Нийл Макфърлейн.

— Ти откъде се появи? — попита тя, изненадана от неочакваното му присъствие. Какво правеше той тук?

Нийл посочи към салона.

— Седнали сме в дъното. Мег тъкмо се канеше да те повика, когато ти изтича навън.

— Не ви видях.

— Триш имаше един билет в повече. — Нийл леко се усмихна и отстрани на устата му се появиха трапчинки. — Обади ми се и каза, че ще дойдеш. Надявам се, че нямаш нищо против. Ако те притеснявам…

— Не.

— Добре. — Подхвана я за лакътя и я поведе към един относително спокоен ъгъл на старото фоайе, чийто стени бяха с цвета на тъмна кръв. — Обаждах се няколко пъти…

— Да, зная. Наистина съжалявам, че не отговорих на съобщенията ти. — Исках да ти се обадя, помисли си. Толкова пъти. — Беше такава лудница — добави.

— Не е нужно да ми обясняваш.

— Благодаря ти. — Синди се усмихна и потисна желанието си да го погали по бузата. Очите му винаги ли бяха толкова сини, зачуди се тя и нарочно отклони поглед.

— Готова ли си да влезем вътре?

Синди изправи рамене и си пое дълбоко дъх.

— Колкото, толкова.

 

 

В салона бе абсолютна тъмнина, когато Нийл поведе Синди нагоре по стръмната пътека покрай редовете към дъното, където седяха Мег и Триш. Приятелките й я посрещнаха с много прегръдки и целувки.

— Добре ли си? — Мег хвана ръката й и я стисна. — Толкова се радвам, че дойде.

— Бояхме се, че ще избягаш — каза Триш.

— Така си и мислех да направя.

— Нали нямаш нищо против… за Нийл? — прошепна тя.

— Не.

— Ш-ш-т — обадиха се няколко човека наблизо, когато голям светлинен кръг подскочи на сцената и накрая спря върху една самотна фигура вляво на гигантския екран.

— Здравейте, аз съм Ричард Пърлман и съм един от организаторите на тазгодишния фестивал — съобщи небрежно облеченият младеж сред повърхностни аплодисменти. — Искам най-напред да благодаря на нашите спонсори — и ги изреди един по един със закачлив тон. — Тази вечер имаме изключителната привилегия да сме домакини на северноамериканската премиера на възхитителната нова творба на Майкъл Кинсолвинг „Изгубена“, един поразително силен и въздействащ филм. Имаме също така честта самият Майкъл Кинсолвинг да е тук с нас тази вечер.

През публиката премина развълнуван шепот, като повей на вятъра над пшенично поле.

— Дами и господа… Майкъл Кинсолвинг.

Разнесоха се оглушителни аплодисменти и прочутият холивудски режисьор, в обичайната си черна тениска и прилепнали дънки, скочи на сцената и помаха с ръка. После заслони очи с дясната си ръка и се взря в публиката.

Дали може да ме види, запита се Синди, разкъсана от желанието едновременно да се приведе напред и да потъне назад в стола си.

— Надявам се все още да ви се иска да ръкопляскате, след като изгледате филма — каза Майкъл, с което предизвика весел смях. — Както и да е, какво да ви кажа? Обичам този фестивал. Обичам този град. Както може би знаете, имам намерение да снимам следващия си филм тук. — Нов взрив от ръкопляскания. — С „Изгубена“ се опитахме да направим нещо по-различно и се надявам то да ви хареса. Така или иначе, ще съм на ваше разположение, ако имате някакви въпроси след прожекцията. — Още аплодисменти. — Приятно гледане.

Той скочи от сцената и светлината от прожектора изчезна. Приятно гледане, мълчаливо повтори Синди. Над главата й се разнесе мощен музикален рефрен, а екранът се изпълни с група призрачни, полуголи танцьорки, чиито ръце и крака бяха боядисани с черно-бели ивици като киноклапа, завладяваща серия от образи, които съставляваха тазгодишното лого на фестивала. След малко филмът започна.

Синди се облегна назад, Мег й стисна ръката. Какво правя тук, запита се отново, докато надписите течаха на фона на пуста градска улица. Какво се надявам да постигна? Каква цел преследвам?

(Документална сцена: Синди, в банята на къщата на „Балморал авеню“, един месец преди Том да си събере багажа и да се изнесе. Десет и нещо е и той току-що се е прибрал. Синди го бе чакала цяла нощ, с намерението отново да постави техния брак в релси, готова да приеме поне част от вината за дерайлирането му. Възможно е да е била твърде взискателна, твърде критична, твърде гневна през цялото време, както винаги твърдеше Том. Бяха женени от седемнайсет години, почти половината от живота й. Бяха още деца, когато избягаха заедно. Целият й живот като голям човек, бе примесен с неговия. Би ли могла да оцелее без него? И какво ще стане с двете им красиви дъщери? Те ще бъдат покрусени, ако тя не успее да оправи нещата помежду им. Най-накрая си дава сметка, че не може да промени поведението на съпруга си, но със сигурност би могла да промени своето. Може да даде на Том любовта и уважението, от които се нуждае, дори и да не ги заслужава винаги. Стигнала до това решение, тя облича нова, къса, червена сатенена нощница и островърхи обувки с тънки токчета, каквито той винаги бе харесвал в другите жени.

Когато се сгушва в ръцете му и дръпва вратовръзката му, Том заявява, че е уморен. Усеща по кожата му парфюма на друга жена. Въпреки всичко тя отчаяно затваря очи и притиска устни до неговите. Долавя вкуса от червилото на друга жена и едва не повръща. Твърдо е решена да не обръща внимание на буцата, която се надига в гърлото й. Тялото на Том бавно и неохотно започва да отговаря на ласките й. Скоро се озовават в леглото, той дърпа ципа на панталоните си, изхлузва й нощницата, но не я поглежда. Откакто е влязъл в стаята почти не я е поглеждал, сякаш тя вече не съществува за него, сякаш вече изобщо не съществува. Виждаш ли ме всъщност, пита се тя и усеща как се свива под тежестта му, става все по-невидима и безжизнена с всеки негов тласък.

„Погледни ме“ — заповядва му изведнъж, хваща брадичката му с ръце и насила среща погледа му. Свирепият й глас стряска и двама им. Чувства как той незабавно омеква. Дръпва се отвратен от нея.

Тя се опитва да се извини, да обясни, но извиненията и обясненията водят само до упреци, упреците до обвинения, а обвиненията до нови обвинения. Накрая се скарват, все същият скандал, който водят от седмици, месеци, години.

„Какво се надяваш да постигнеш, като казваш такива неща? — пита той. — Искам да кажа, наистина, Синди. Каква цел преследваш?“)

Не зная, призна си сега тя. Лицето на млада жена зае екрана, по дългата й черна коса минаваха отблясъци от светлини и блестяха като диаманти в нощта. Пълните й устни бяха полуотворени и трепереха. Огромните очи с цвят на кафе обходиха пустата улица.

Вече нищо не зная, помисли си Синди, докато гледаше младата жена да вечеря в един долнопробен ресторант. Мъжете и момчетата вътре й хвърляха жадни погледи.

„Някой виждал ли е Джулия?“ — момичето попита персонала, съставен от представители на различни раси.

Синди ахна, хвана се за корема и сандвичът падна на земята.

— Какво има? — Нийл се наведе напред, а Мег я стисна още по-силно за ръката.

„Джими не се е мяркал много напоследък“ — отговори някой.

Джими, осъзна Синди, и рухна напред. Въздухът така изскочи от гърдите й, сякаш й бяха пробили трахеята. Джими. Не Джулия.

— Добре ли си? — попита Триш.

Синди кимна, неспособна да произнесе звук.

— Ще ти донеса друг сандвич — предложи Нийл.

— Не — дрезгаво прошепна тя. Апетитът й беше изчезнал. — Всичко е наред.

— Ш-ш-т — произнесе някой от задния ред.

Остатъкът от филма премина в някаква благословена мъгла. Синди видя поредица от лица, манифестация на човешка плът. Повишени гласове, шумни въздишки, продължително мълчание. Секс, наркотици и рокендрол. Любов и болка, и цялата проклета дандания. Когато свърши, цялата публика стана на крака, викаше и скандираше одобрението си.

— Струва ми се, че най-накрая той направи нов хит — възкликна Мег, седна и възторжено продължи да ръкопляска.

Синди разбра, че макар погледът й да не се бе откъснал от екрана, не бе възприела и един епизод. Въпреки че бе чула всяка дума, не можеше да си спомни нито една. Ако изобщо имаше нещо ценно, заради което си заслужаваше да е тук, тя го бе пропуснала. Беше пропуснала всичко. Както обикновено.

Светлините се включиха. Ричард Пърлман се върна на сцената.

— Дами и господа, Майкъл Кинсолвинг отново е на ваше разположение.

Режисьорът прие оглушителните аплодисменти със скромен поклон.

— Това означава ли, че ви е харесало?

Публиката изрева. Силни изсвирвания пронизаха въздуха.

— Благодаря ви — каза Майкъл, явно наслаждавайки се на врявата. — Много сте любезни.

Аплодисментите заглъхнаха, когато Ричард Пърлман се наведе към микрофона.

— Майкъл великодушно се съгласи да отговори на няколко въпроса. — И погледна към публиката.

Вижда ли ме, помисли си Синди. Дали някой може да ме види?

— Да — произнесе Ричард Пърлман. — Вие там, в средата.

Едра жена, в прилепнали панталони с леопардова шарка, се изправи на крака.

— Най-напред, бих искала да ви поздравя за блестящия филм. Не мога да не споделя колко съм потресена от приликите с Данте…

— Фукла — измърмори Триш.

— Какви прилики с Данте? — попита Мег.

— И се чудя, дали с този филм умишлено сте преследвали някаква близост с литературата? — продължи жената.

— Близост с литературата? — повтори режисьорът, видимо поласкан от въпроса. — За пръв път ме обвиняват в подобно нещо.

Публиката се разсмя.

Ричард Пърлман посочи един мъж на втория ред.

— Да?

— Колко време ви отне да заснемете филма?

— Малко повече от три месеца.

— Къде открихте актрисата за главната роля? — викна някаква жена, без да си дава труда да си изчака реда.

— Моника Мейсън, да. Страхотна е, нали?

Още аплодисменти.

— Бих искал да мога да кажа, че съм я открил край известен фонтан в Германия или да ви разкажа някоя от ония апокрифни холивудски истории, които често чувате, но истината е, че тя бе просто една от десетките много талантливи млади актриси, които се явиха на прослушването за ролята. Един следобед агентът й я изпрати, тя се яви и това бе всичко. Нищо особено драматично, боя се.

Ричард Пърлман посочи към жена на средна възраст в горния десен ъгъл на салона.

— Да?

— Като стана дума за драматични истории — започна жената, — знаете ли какво става с полицейското разследване около двете изчезнали момичета?

— О, боже мой — прошепна Синди. Това ли чакаше? Затова ли дойде?

— Не — кратко отговори Майкъл. — Не зная нищо повече от вас.

— Разбрах, че едно от момичетата е актриса — продължи жената.

— Да, така мисля.

— Тя не се ли яви на прослушване при вас сутринта, когато е изчезнала?

— Така ми се струва, да. — Майкъл неловко се почеса по носа и погледна към Ричард Пърлман за помощ.

— Бихте ли ограничили въпросите си до чудесния филм, който току-що видяхме? — попита той. — Благодаря ви. — Посочи друга жена вляво от себе си.

— Какво е да сте обект на полицейско разследване? Нямате ли чувството, че се намирате в някой от своите филми?

Майкъл се засмя, но смехът му излезе насила.

— Малко, да. Някакви други въпроси относно „Изгубена“?

— Ако я открият, трябва да й дадете ролята — провикна се един мъж от последния ред. — Тогава следващият път ще можете да ни разкажете нещо от онези апокрифни холивудски истории.

— Така е — съгласи се Майкъл и публиката се разсмя.

Апокрифна холивудска история, помисли си Синди и усети, че й се повдига. Изчезването на дъщеря й се сведе до забавен анекдот за киномани.

— Трябва да се махна от тук — каза тя и скочи на крака.

Нийл я последва.

— Добре ли си? — попита Мег.

— Трябва да вървя.

— И ние идваме — предложи Триш.

— Не.

— Аз ще я заведа вкъщи — каза Нийл.

— И ние ще дойдем с вас — настоя Мег. Тя тръгна след тях надолу по стъпалата.

— Не — извика Синди и се обърна. — Моля те.

Мег спря, очите й се напълниха със сълзи.

— Сигурна ли си?

Синди кимна.

— Ще ти се обадя утре.

— Господинът на третия ред — каза Ричард Пърлман, докато Синди и Нийл излизаха във фоайето.

Гласът на мъжа ги настигна:

— Разпитът пред полицията промени ли мнението ви за Торонто?

 

 

Един час по-късно Синди мълчаливо въведе Нийл в антрето на къщата си.

— Мисля, че всички спят — прошепна тя. — Да ти предложа ли нещо? Нещо за пиене?

— Добре съм — прошепна в отговор той.

— Ела с мен.

Синди мина на пръсти надолу по стълбите към партера, трепвайки при всяко проскърцване на пода под краката й. Чувстваше се като тийнейджърка, която се промъква вкъщи след купон.

— Виждаш ли в тъмното? — попита тя. Разчитаха на лунната светлина, процеждаща се през прозореца да им свети, понеже не искаха да палят лампата.

— Добре съм — повтори той и седна до нея на дивана във всекидневната.

— Благодаря за вечерята. — Синди бе благодарна на тъмнината, че скрива петната по стария кафяв кадифен диван. Той можеше да се разтегне в голямо легло, мина й през ума и се изчерви. — Бях по-гладна, отколкото си мислех.

Неочаквано тя се наведе към него, хвана лицето му в ръце, приближи устните му до своите и го целуна силно по устата. Езикът й потърси неговия, ръцете й се обвиха около него, притисна го силно до себе си, зарови ръце в косата му, придърпа го по-близо, сякаш още имаше някакво място помежду им. Краката й се вдигнаха на бедрата му, като че ли й се искаше някак да излезе от своето тяло и да избяга в неговото, сякаш й бе нужен въздухът от неговите дробове, за да диша.

— О, боже — проплака Синди и рязко се дръпна в срещуположния край на дивана. — Какво правя? Какво ми става?

— Няма нищо, Синди. Всичко е наред.

— Не е наред. Аз ти се нахвърлих.

— Синди — каза Нийл, опитвайки се да я успокои. — Не си направила нищо лошо.

— Какво ли ще си помислиш за мен.

Нийл се втренчи в нея през сумрака.

— Мисля си, че си най-красивата и най-храбра жена, която познавам — меко каза той.

— Храбра? — Синди изтри сълзите, които се стичаха по бузите й. — Храбростта предполага някакъв избор. Аз не си избрах нищо такова.

— Което те прави още по-храбра в моите очи.

Синди тъжно погледна мъжа пред себе си. Откъде ли е дошъл? Има ли наистина такива мъже на света?

— Да правим любов — промълви тя. И додаде по-силно: — Наистина имам нужда да правим любов.

Нийл не каза нищо. Просто се пресегна към нея, силните му ръце я обгърнаха като пелерина. Целуна я веднъж, после отново и отново. Нежни целувки, като леко докосване на пеперудени криле до кожата, после по-силни. Движенията му бяха уверени, спокойни, целенасочени. Милваше я, после започна да я разсъблича. Тя почувства топлината на пръстите му, хладната влага на езика му и проплака от удоволствие, когато проникна в нея, когато нетърпението надмогна над деликатността му. Постепенно и почти неохотно усети как тялото й наближава кулминацията си. Упорито се помъчи да забави това, да удължи момента, доколкото е в човешките възможности, но накрая вече това не бе нещо, което можеше да контролира. Проплака още веднъж, ноктите й се забиха в гърба му, пръстите й не искаха да го изпуснат, сякаш той бе нейното спасение в бурния океан. След няколко секунди те се отпуснаха един върху друг, телата им бяха обгърнати от лека пот.

— Добре ли си? — попита Нийл след няколко секунди на мълчание.

— Майтапиш ли се? — попита на свой ред Синди и се засмя на глас.

Нийл също се засмя, целуна я по челото и я взе в обятията си.

— Благодаря — каза Синди.

— Сега кой се майтапи?

Целуна я отново, повдигна гърба й на дебелите възглавници, телата им удобно се сгушиха, дишането им бе спокойно и ритмично.

Ненадейно откъм стълбите над главите им се разнесе шумолене. Лампите горе светнаха и до тях достигнаха познати гласове.

— Казах ти, че няма никой — каза майката на Синди, а Елвис взе да лае зад гърба й.

— А аз ти казвам, че чух нещо — възрази Лий. — Ей? Хей?

— Хей? — повтори Норма Апълтън. — Има ли някой?

Кучето се спусна надолу по стълбите и се втурна във всекидневната.

— О, за бога — каза Синди, пазейки се от нетърпеливите лапи на Елвис, докато набързо навличаше дрехите си.

— Синди? Синди, ти ли си?

— Аз съм, мамо — провикна се Синди и навлече тениската през главата си, а Елвис скочи към Нийл. — Всичко е наред. Не е нужно да слизате.

— Какво правиш там долу? — Два чифта стъпки се упътиха към стъпалата.

— Моля ви, не слизайте — настоя Синди и си нахлузи бикините, давайки си сметка, че всичкото бързане е напразно. Беше въпрос само на секунди майка й и сестра й да подадат глави в стаята. — Не мога да повярвам — прошепна тя на Нийл, който бързаше да натика ризата в панталоните си. — Сякаш пак съм на петнайсет и тя ме хваща на калъп с Мартин Кроли.

— Как така да не слизаме долу? — попита Лий. Гласът й бе съвсем наблизо. — Какво правиш там в тъмното? — Ръката й се протегна в стаята и включи лампата. Трябваше й секунда, докато очите й привикнат към внезапната светлина и още една, да осъзнае, че Синди не е сама. — О!

— Какво става тук? — попита Норма Апълтън.

— Мисля, че е по-добре да се качим горе — заяви Лий и се опита да отстъпи назад.

Но майка й препречи пътя.

— Не ставай глупава. Какво…? О! — Тя се взря в Нийл Макфърлейн. — Извинявай, Синди. Не знаех, че си имаш компания.

— Спомняте си Нийл — унило произнесе Синди.

— Да, разбира се — каза майка й. — Как си, Нийл?

— Много добре, благодаря, госпожо Апълтън.

— Здрасти — слабо се обади Лий.

— Радвам се да ви видя отново — каза Нийл.

Никой не помръдна.

— Предполагам, че е време да си вървя — каза накрая Нийл.

— Моля ви, не си тръгвайте заради нас — възрази Норма Апълтън.

— Късно е вече. Наистина трябва да си тръгвам.

— Ще те изпратя до вратата. — Синди го последва по стълбите. Майка й, сестра й и кучето тръгнаха след нея.

Синди затвори входната врата зад гърба си и изпрати Нийл до колата му.

— Не очаквам, че ще те видя отново — каза и се усмихна, когато той се наведе да я целуне за лека нощ.

— И Майкъл Кроли ли се отказа толкова лесно?

Синди се засмя. Почака, докато колата му изчезна надолу по улицата. После се обърна обратно към къщата. Входната врата се отвори точно когато посягаше към нея. Майка й и сестра й я чакаха отвътре. Елвис стоеше помежду им.

— Като едно време — усмихна се майка й.

— Ще направя малко чай — каза Лий.