Джой Филдинг
Изгубена (20)

20

В събота сутринта съобщиха за още едно изчезнало момиче.

Подобно на Джулия, и нея я описваха като висока, руса и красива, макар че снимката, която обиколи първите страници на всичките четири основни вестника в Торонто, показваше слабо изкривяване на лявото око, което й придаваше леко кривоглед вид. Казваше се Сали Хенсън и бе три години по-голяма от Джулия и може би около четири-пет килограма по-тежка. От дипломирането си в университета „Куинс“ две години по-рано, тя работила в редколегията на списание „Торонто лайф“ и според набързо събраните мнения на колегите й, била дружелюбна и популярна сред тях.

Подобно на Джулия, и Сали Хенсън скъсала наскоро с приятеля си, с когото полицията най-вече искаше да се свърже. Очевидно той бил заминал с мотора си горе-долу по времето, когато разтревожените родители на Сали влезли в празния апартамент на дъщеря си.

Също като Джулия, и тя бе изчезнала в четвъртък и също като нея, бе страстна почитателка на киното. Била си планирала отпуската така, че да съвпадне с филмовия фестивал. Купила си трийсет билета и, по думите на майка й, се канела да гледа по три филма на ден, във всеки от десетте дни, през които продължаваше фестивала. Сред филмите, за които имала билети, била и нашумялата нова творба на Майкъл Кинсолвинг „Изгубена“.

Въпреки това, полицията не бързаше да приеме предположението, че между двата случая има връзка. „Няма абсолютно никаква причина да подозираме, че двата случая са свързани“ — бе цитиран някой си лейтенант Питърсън. „Глоуб“ и „Поуст“ нашироко обсъждаха това мнение, а „Стар“ публикува дълга статия, в която се сравняваше животът на двете жени, както и събитията, довели до изчезването им. Само „Сън“ зададе очевидния въпрос: „СЕРИЕН УБИЕЦ ДЕБНЕ ФИЛМОВИЯ ФЕСТИВАЛ?“ — това бе изведено в заглавие на първа страница.

— Не чети този боклук — каза Лий и измъкна таблоида от ръцете на Синди.

— Ей, върни ми го. — Синди скочи от мястото си до кухненската маса и го грабна, преди сестра й да успее да го хвърли в кошчето под мивката.

— Наистина, Синди. Какъв е смисълът? — Лий зае някогашната поза на майка им, разкрачена и с ръце на кръста, с наведена брадичка и ококорени очи, сякаш надзърташе над очила. Беше облечена в небесносин анцуг, който не й отиваше, понеже я правеше плоска в гърдите и едра в ханша. На главата си имаше синя лента, от която веждите й се бяха вдигнали на челото и й придаваше малко налудничав вид.

— Смисълът е, че искам да го прочета — отговори Синди.

— За какво? Само ще се разстроиш.

Синди сви рамене. Нищо ново, казваше жестът.

— Така или иначе, това са само предположения — заяви Лий.

— Зная.

— Сигурна съм, че ако полицията смяташе, че има връзка между двата случая, щяха да кажат.

Синди се вторачи в сестра си, опитвайки се да смели казаното от нея. Кога точно Джулия бе изгубила своята човешка същност и се бе превърнала просто в поредния „случай“?

Телефонът звънна.

— Аз ще вдигна. — Лий незабавно се озова при апарата. — Ало? — Лицето й тутакси потъмня. — Кой се обажда?

— Кой е? — попита и Синди.

— Шибан ненормалник! — Лий затръшна слушалката.

— Кой беше? — попита Синди, по-скоро развеселена, отколкото разтревожена от избухването на сестра си. — Кой беше? — повтори тя, въпреки че вече знаеше.

— Какво значение има? Всички са еднакви.

— Какво каза този?

— Обичайните мръсотии.

— Като?

— „Аз държа дъщеря ви. Ще я нарежа на малки парченца“. Дъра-бъра.

Синди поклати глава, удивена, макар вече не се изненадваше от жестокостта на хората. Полицията я бе предупредила какви перверзни типове има, извратени, радваха се на чуждото страдание и се опиваха от нещастието на другите. „Затваряй телефона — бяха й казали. — А още по-добре, изобщо не го вдигай.“ Понякога Синди следваше съвета им. Друг път не.

Десет минути по-късно телефонът отново иззвъня.

— Аз ще вдигна — каза Синди и този път изпревари сестра си.

— Честно, Синди, едва не ме събори.

— Ало — каза Синди.

— Ти си ало — отговориха отсреща.

Гласът беше едновременно дрезгав и лек, гладък и стържещ, чужд и познат. Очевидно някой се опитваше да се престори. Защо? Дали не беше някой, когото познаваше?

— Кой е?

— Видя ли сутрешните вестници?

— Кой е? — повтори Синди.

— Допускат, че Джулия може да е станала жертва на сериен убиец.

— Кой е? — нетърпеливо попита Лий. — Какво казва?

— Така й се пада — продължи гласът. — Дъщеря ти е кучка, Синди. Не е нищо повече от евтина курва.

Внезапно се разнесе силен плач, мина през жиците и прониза ухото на Синди.

— Боже мой — промълви Синди и почувства как кръвта се отдръпна от лицето й, когато разпозна звука.

— За бога, Синди — каза Лий, — затвори проклетия телефон.

Синди затаи дъх и отново се ослуша за звука. Не го долови, но това нямаше значение. Тя знаеше съвсем точно какво бе чула.

Бебешки плач.

— Фейт? — прошепна Синди.

Телефонът изключи.

В следващия миг Синди изскочи от кухнята и изхвърча през входната врата, с Лий по петите си.

— Къде отиваш? Какво правиш? — викаше след нея сестра й, а Синди бягаше надолу по стълбите, после се шмугна през храстите в предния двор на съседите си.

Усещаше ръката на Лий върху своята, опита се да се освободи, но пръстите на Лий бяха като упорито прилепнала лоза и не можеха да се откъснат с едно тръсване.

— Пусни ме — просъска Синди през стиснати зъби и изблъска ръката й.

— Синди! — чуваше да вика Лий, докато изкачваше на бегом стъпалата пред дома на семейство Селик. Не се обърна назад.

Вратата се отвори точно когато се изкачи на най-горното стъпало.

— Синди! — възкликна Фейт, видимо изненадана, че я вижда. Тя затвори вратата след себе си и намести зеленото кенгуру на гърдите си. Вътре Кайл спеше дълбоко със затворени очи, доволно захапал биберон-залъгалка. — Какво се е случило? Има ли някакви новини?

— Ти звънна ли ми току-що? — попита Синди.

— Какво?

— Звънна ли ми току-що?

— Да ти звъня ли? Не. Защо?

— Не си ми звъняла преди малко, така ли?

— Какво става? — Фейт погледна покрай Синди към Лий, която бе пристигнала до стълбището.

Лий вдигна ръце нагоре, сякаш искаше да каже: ти ми кажи.

— Някой току-що се обади у нас. Чух някакво бебе да плаче.

— Е, нищо чудно, че си помислила за мен. — Фейт се засмя и нежно погали главичката на бебето си. — Не е бил Кайл. Ако щеш вярвай, цяла сутрин спи като ангел. Наистина си мисля, че сме преминали някакъв етап. Ти как си? Не изглеждаш много добре.

— Хайде, Синди — каза Лий. — Да оставим полицията да се оправя с това.

— Полицията ли? — попита Фейт.

— Те подслушват телефона.

— Подслушват ти телефона? Защо?

— Получаваме много смахнати обаждания — обясни Лий. — Което не би се случвало толкова често — продължи тя и хвана ръката на Синди, — ако сестра ми си бе сложила устройство за разпознаване на отсрещния номер. — Тя поведе Синди надолу по стълбите към тротоара. — Ще заобиколим, ако не възразяваш.

— Извинявай, че така ти изблъсках ръката — каза Синди.

— Не го мисли.

 

 

— Едва не ми счупи ръката, така я изблъска — каза Лий на майка си, когато тя се върна от разходка с кучето.

— Изблъскала си ръката на сестра си ли? — попита майка им невярващо и последва кучето в кухнята. — М-м, какво мирише толкова вкусно?

— Правя лимонов кекс — отговори Лий.

— Не бива да се биеш със сестра си — поклати глава майка им. — Наистина, момичета, за една минута не мога да ви оставя сами.

Телефонът иззвъня.

— Не го вдигай — заповяда Лий.

— Може да е Джулия — с надежда произнесе Синди.

— Това нямаше да се случи, ако имаше устройство за разпознаване на отсрещния номер — каза майка й.

Синди вдигна телефона, подготвена за най-лошото.

Беше Мег.

— Как си? — Гласът й бе задъхан, сякаш говореше, докато тича. Което, разбира се, си беше точно така, сети се Синди и си представи Мег да тича по „Блуър стрийт“, прехвърляйки се колкото може по-бързо от един филм на друг, твърдо решена да не пропусне нищо. Фестивалът течеше от два дни и въпреки че нито Мег, нито Триш го бяха споменали, Синди знаеше, че ходят там без нея.

Животът си продължава, мина й през ума. Искаше й се да може да натисне някакво копче и да замрази живота така, както образите на екрана.

Знаеше, че не бива да съди строго Мег и Триш. Не можеше да очаква от приятелките си да захвърлят всичко, да изоставят плановете си, да спрат живота си, заради нещо, което не ги засягаше пряко. Не биваше да им се сърди, че се забавляват, че се смеят, че я забравят в продължение на часове. Не биваше. Но го правеше.

— Прочетох във вестника за другото изчезнало момиче — каза Мег, а в далечината се чу клаксон. — Какво мисли в действителност полицията?

Синди поклати глава и не каза нищо.

— Виж, ти сигурно полудяваш там. Защо не дойдеш с нас на кино?

— На кино?

— Зная, че звучи лекомислено и не искам да ти изглеждам безчувствена. Просто си мисля, че може да е за добро да се махнеш за малко от къщата, да глътнеш чист въздух, да се освободиш от майка си, да се разсееш.

— Мислиш ли, че е толкова лесно?

Мег въздъхна с тона на човек, който е знаел, че няма да го разберат правилно.

— Разбира се, че не е лесно. Не исках да кажа…

— Зная. Извинявай.

— Ще си помислиш ли поне?

— Да — отговори Синди, макар че нямаше такова намерение.

— Обади ми се на мобилния телефон. Ще го държа включен цял ден.

Синди се усмихна като си спомни как се вбесяваха любителите на киното, когато нечий телефон звъннеше по време на прожекция.

— Обичам те — каза Мег.

— И аз те обичам.

Майка й и сестра й я гледаха от другия край на стаята с напрегнати тела, готови да предприемат нещо при първия знак за покруса. Откакто Синди бе припаднала, те бяха непрекъснато нащрек и не й позволяваха да се отдалечи прекалено от тях. Тя се почуди дали някога отново ще я погледнат както преди — без съжаление, без тъга, без страх.

Синди поклати глава и се опита да прогони потискащите мисли. Мег беше права — тя полудяваше. Имаше нужда да се разведри.

— Ще се кача горе да се изкъпя — каза майка й. — Защо не си полегнеш малко?

— Защото не съм уморена — отговори Синди.

— Сигурна ли си? — попита Лий, когато майка им излезе.

Синди се отпусна на един от кухненските столове и се загледа в сестра си, която взе да приготвя глазурата за кекса.

— Не е нужно да правиш това, нали знаеш.

— Зная.

— Днес говорила ли си с Уорън?

— Разбира се.

— Сигурна съм, че се чуди кога ще се прибереш у дома.

— Той е добре. По-късно ще намине.

Синди кимна.

— Всичко наред ли е?

— Какво имаш предвид?

— Помежду ви.

— Разбира се, че е наред — каза Лий. — Защо да не е?

— Не зная. Просто питам.

— Всичко е наред.

— Добре.

— Уорън е добър човек. Е, може би не е най-вълнуващият мъж на света. Не е като Том…

— И слава богу.

— Но е мил и почтен и никога не би ми изневерил.

— Не исках да кажа…

— Не разбирам защо трябваше да ме попиташ такова нещо?

— Извинявай. Наистина, не исках…

— Просто тази проклета сватба. Знаеш как е. Хората стават нервни.

— Сигурно.

— Такъв огромен разход и не получаваме никаква помощ от родителите на младоженеца. Казах ти вече.

— Да.

— Така че е нормално да сме напрегнати. Особено сега, след като Джулия изчезна и всичко се обърна с главата надолу.

— Съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш. Ние сме добре.

— Добре.

На вратата се позвъни.

— Аз ще отворя — каза Синди и бързо отиде до вратата, опитвайки се да подреди в главата си всичко, казано току-що.

— Първо виж кой е, тогава отваряй — извика Лий.

Беше полицията. Дъхът на Синди спря, опита се да прочете по лицата им какво има.

— Може ли да влезем? — попита детектив Бартоли.

— О, боже! — Синди залитна навътре и закри уста с ръка.

Лий се втурна към нея.

— Какво се е случило? — попита тя.

Синди с мъка се държеше на крака.

— Всичко е наред — детектив Бартоли побърза да увери двете жени. — Дойдохме само да ви осведомим за текущите събития.

— Джулия…?

— Няма нищо ново.

— Може ли да влезем? — отново попита той, а Елвис се втурна по стъпалата и се блъсна в краката му.

Синди въведе двамата мъже във всекидневната и им направи знак с ръка да седнат. Над главата си чуваше течащата вода в банята.

— Сигурно сте чули за момичето Хенсън — започна детектив Гил, докато се настаняваше на единия от двата тъмни кожени дивана.

— Мислите ли, че има някаква връзка? — попита Синди.

— На този етап няма причина да смятаме, че двете произшествия са свързани — автоматично отговори детектив Бартоли.

— Но допускате, че има такъв вариант?

— Възможно е — призна детектив Гил. — Разследваме и това.

— И как по-точно го разследвате? — попита Лий.

Детективите си размениха погледи и пренебрегнаха въпроса й.

— Няколко пъти разговаряхме с Шон Бенак — заяви детектив Бартоли.

— И?

— Все още проверяваме алибито му за последния четвъртък. За жалост, понеже не знаем точното време на изчезването на дъщеря ви…

— Знаем, че е било между единайсет и петнайсет и четири и половина — каза Синди.

— Да, но това е много време. Шон може да докаже къде е бил за част от него, но не за цялото.

— Арестувайте го тогава.

— Нужни са ни доказателства, за да го арестуваме.

— Онзи разказ, който е написал…

— Не е достатъчен.

— Сложихме човек да го наблюдава — каза детектив Гил.

— И?

— Нищо засега.

— Говорихте ли с Линдзи Краус?

Детектив Бартоли погледна записките си.

— Да. Както и с другите имена от списъка, който ни даде съпругът ви.

— Бившият ми съпруг — поправи го Синди.

— Бивш, да. Извинявайте. — Детективът неловко се засмя и се почеса по ухото. — Няколко от приятелките на Джулия бяха единодушни, че се е забъркала с женен мъж.

— Това е абсурдно — заяви Лий.

Синди не каза нищо.

— Синди? — произнесе сестра й.

— Говорихте ли с Райън Селик? — попита Синди.

— Той отрича каквато и да било романтична връзка с дъщеря ви.

— Вярвате ли му?

— Има ли някаква причина да не му вярваме?

Синди сви рамене и разказа на полицаите всичко, което се бе случило през последната седмица между нея и семейство Селик. Видя как детектив Гил съвестно записа тази информация. Зачуди се дали наистина самата тя вярва, че Райън и Джулия са имали авантюра, дали Фейт й бе позвънила по-рано, дали някой от тях е взел участие в изчезването на дъщеря й.

— Ами Майкъл Кинсолвинг? — попита.

— Не разполагаме с данни, за да подозираме, че е бил въвлечен по някакъв начин.

— Той напусна града веднага, след като се е видял с Джулия — напомни им Синди.

— Твърди, че е бил в провинцията в търсене на декор.

— И? Бил ли е?

— Все още проверяваме.

Синди наведе глава.

— Значи, в основни линии ми казвате, че не сме напреднали в никаква степен от миналата седмица. Само дето сега още едно момиче е изчезнало.

— Госпожо Карвър…

— Зная. Няма причина да смятаме, че двата случая са свързани.

Един час по-късно Синди лежеше в леглото си и разглеждаше каталога на фестивала. В отдел „Майстори“ откри снимка на нещо като линейка или полицейска кола, носеща се по тъмна градска улица. Нарочно размазаното изображение бе окъпано в оранжево-червени светлини и на преден план изпъкваше тъмен женски силует. Бележките отдолу гласяха: „Изгубена“, сензационният нов филм на Майкъл Кинсолвинг се занимава със скритите страни на съвременното общество, с отчуждената младеж и уплашеното поколение, което я е родило и отгледало. Запознаваме се с Катрин, двайсет и две годишна, изпечена лъжкиня, и сестра й Сара, пет години по-млада от нея, пристрастена към кокаин и мъже, достатъчно стари, да й бъдат бащи.

Синди затвори книгата и прегледа плика с билетите, които й бе оставила Мег. После прелисти диплянката с официалната филмова програма на фестивала и откри списъка с прожекциите на „Изгубена“. Тази нощ от седем и петнайсет в зала „Ъптаун I“, прочете и се пресегна за телефона.

— Ало? — отговори Мег с дрезгав шепот. — Синди?

Синди си представи Мег, приведена на мястото си в тъмния киносалон и почувства гневните погледи на хората наоколо.

— Ще се срещнем в киното в седем — каза Синди и затвори, преди да е имала време да си промени решението.