Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Джой Филдинг

Заглавие: Изгубена

Преводач: Снежинка Вакрилова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство Весела Люцканова

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Весела Люцканова

Художник: Валентин Киров

ISBN: 954-311-013-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11138

История

  1. — Добавяне

4

Първият път, когато Джулия изчезна, беше на четири години. Синди бе завела момичетата в близкия парк и бе заета да сложи Хедър на една люлка, когато си даде сметка, че Джулия вече не е сред децата, играещи в пясъчника. През следващите двайсет минути тя тичаше в кръг все по-обзета от паника, спираше непознати и викаше на горките минувачи: „Изгубих малкото си момиченце. Моля ви, някой виждал ли е дъщеря ми?“.

Синди бе хукнала към къщи да се обади на полицията, метнала Хедър на рамото си като стара чанта, само за да намери Джулия, седнала на предното стълбище. „Защо се забави толкова?“ — възнегодува детето. — „Чаках те.“

Дали и сега не я чакаше някъде, запита се Синди, влезе в своята стая и мина покрай по-малката си дъщеря, просната на огромното й легло да гледа телевизия с Елвис до себе си.

— Какво, за бога, гледаш? — попита Синди, зашеметена от гледката на невероятно надарена млада жена с огромна коса и миниатюрни бели бикини, която втриваше цели шепи зелена боя в широките гърди на мускулест младеж. Той се хилеше толкова силно, че лицето му сякаш щеше да експлодира. Синди отстъпи крачка назад и си представи как към бледосините стени на стаята й като конфети се разхвърчават бели зъби.

— Нарича се „Среща на сляпо“.

Колко уместно, помисли си Синди и приседна на ръба на леглото, опитвайки се да не мисли за предстоящата вечер.

— Какво правят?

— Опознават се — сериозно изтърси Хедър.

— Предполагам, че някои хора са готови на какво ли не, само и само да ги дадат по телевизията. — Синди се хвана, че мисли за Джулия, въпреки усилията си да не го прави. Все още я беше яд, че по-голямата й дъщеря не се бе появила за пробите и дори не се бе обадила да се извини. — Слез долу, Елвис — рязко заповяда тя, прехвърляйки гнева от дъщеря си към нейното куче. Елвис я погледна със сънливи кафяви очи, въздъхна дълбоко и се обърна на една страна.

Вторият път, когато Джулия изчезна, бе по-малко от година след първия. Този път Синди бе сложила Хедър да спи следобед и бе слязла долу, когато откри, че входната врата е отворена и Джулия е излязла. Синди преобърна къщата да я търси, после тича нагоре-надолу из квартала, викайки името на дъщеря си. Когато се върна вкъщи, телефонът звънеше. Беше Том. „Джулия е тук“ — просто заяви той, а в думите му се долавяше смях. Явно на Джулия й бе писнало от майка й и бе извървяла дванайсетте пресечки до офиса на баща си. „Прекалено дълго се занимава с Хедър“ — укори майка си тя, след като баща й я доведе у дома.

Синди се запита дали на Джулия отново не й бе дотегнало от майка й, изправи се на крака и отиде до гардероба.

— Виж, идеята на това шоу е — взе да обяснява Хедър, — да срещнат двама души и да ги пратят на плаж, или да катерят скали, или нещо такова за следобеда, а по-късно да излязат на интимна вечеря…

Къде беше Джулия? Защо не бе позвънила?

— … и в края на срещата — продължаваше Хедър, — всеки от тях споделя пред камерата дали ще излезе с този човек втори път.

— Което без съмнение се основава на дълбока духовна връзка — отбеляза Синди, връщайки се рязко в настоящето. Погледът й обходи редицата дървени закачалки в гардероба за нещо, което би могло евентуално да мине едновременно за стилно и секси. — Няма нито едно проклето нещо. — Помисли си, че Джулия щеше да успее да измисли някакво съчетание.

— Какво?

— Казах, че нямам какво да облека.

— И аз. Може ли утре да идем да понапазаруваме?

Синди претършува сред саката и панталоните си. Едни отхвърли като много тежки, други като твърде тънки, трети като прекалено официални за първа среща, макар че един счетоводител сигурно щеше да ги хареса. Най-накрая се спря на чифт сиви ленени панталони и свободна бяла блуза. Те поне бяха чисти.

— О, уау! Няма да повярваш какво правят сега — извика Хедър, едновременно с шок и наслада в гласа. — Мамо, трябва да дойдеш и да видиш това.

Синди изскочи от гардероба навреме, за да види зъбатия мускулест мъж да насочва маркуч с вода към долната част на оскъдния бански на партньорката си, при което гърдестата дългокоса мацка запищя от удоволствие.

— Как можеш да гледаш този боклук?

— Майтапиш ли се? Страхотно е. — После видя дрехите в ръцете на майка си. — Какво правиш? Ще излизаш ли? — Във въпроса й се почувства леко негодувание.

— Няма да закъснявам.

— Къде отиваш?

— Просто излизам на вечеря. Няма да се бавя.

— Това го каза вече. С кого ще вечеряш?

— С никой специален.

— Какво означава това? — Хедър седна на леглото, кръстоса крака, постави брадичка в дланите си и доби напрегнато изражение.

— Нищо не означава.

— Много си потайна.

— А ти си много любопитна.

Държиш се на инат, бе казала тази сутрин на Джулия.

А ти се държиш като задник.

— Просто искам да знам — говореше Хедър. — Ти винаги ме питаш къде отивам.

— Това е, защото съм ти майка.

— Среща ли имаш? — настояваше Хедър. — Така е, нали? С кой?

— С кого — поправи я Синди. — Мислех, че специализираш английски.

— С кого ще излизаш, майко? — с гласа на Джулия попита Хедър и думата „майко“ зашлеви Синди като изпуснат ластик.

Тя поклати глава победена.

— Казва се Нийл Макфърлейн. Счетоводител на Триш.

— Готин ли е?

Синди сви рамене.

— Триш казва, че е.

— Ти никога ли не си го виждала?

Синди се изчерви.

— Значи това е нещо като… „Среща на сляпо“? — твърде изразително попита Хедър, като натърти на последните думи и с две ръце посочи към телевизора.

— Някога участвала ли си в тройка? — ухиленият Ромео питаше кискащата се Жулиета, докато ядеше с ръце омара си и ближеше мазнината, която се стичаше по брадата му.

— О, господи — въздъхна Синди.

— Това ли ще облечеш? — Хедър посочи дрехите в ръцете на майка си.

Синди вдигна блузата до брадичката си.

— Как мислиш?

— Би могла да сложиш нещо по-късо. Нали разбираш, да направиш по-силно впечатление.

— Мисля, че това е впечатлението, което искам да оставя. Къде е Дънкан? — попита Синди, понеже изведнъж си даде сметка, че откакто се е върнала, не го е виждала.

Хедър се престори на безразлична, вдигна рамене и се облегна на лакти.

— Не зная.

— Не знаеш ли? Странно.

Хедър стрелна майка си с очи.

— Не, не е. Ние не сме сиамски близнаци, нали така?

— Да не сте се скарали?

— Не е кой знае какво.

По тона на дъщеря си Синди разбра, че е най-добре да не засяга повече този въпрос. Освен това, ако Хедър и Дънкан наистина се бяха скарали, тя самата нямаше желание да научава подробностите. Всъщност, и бездруго вече знаеше прекалено много за връзката им. Това беше неудобството, когато стаята ти е до стаята на дъщеря ти и приятеля й. Чуваш всеки шепот, всяка игрива въздишка, всяко възторжено проскърцване на леглото.

— Можеш ли да ми направиш една услуга? — с усмивка попита Синди и почака дъщеря й да попита каква, но след като тя не го направи, сама продължи: — Можеш ли да се обадиш на баща си, вместо мен?

— Защо?

— Провери дали Джулия няма да вечеря у тях.

— Защо ти не се обадиш?

— Не искам — призна Синди.

— Защо не?

— Защото помолих теб да се обадиш.

Хедър изпъшка.

— Що за отговор е това?

— Хедър, моля те…

— Ще се обадя, когато свърши шоуто.

— Кога ще стане това?

— След петнайсет минути.

Ние установихме връзка на интелектуално ниво — говореше пред камерата мацката.

— И тогава ще се обадиш на баща си?

— Знаеш, че всичко е наред с Джулия. Тя ти каза, че няма да дойде на пробите. Не зная за какво толкова се тревожиш.

— Не се тревожа. — И добави: — Нали не смяташ, че може да се е изгубила?

— Да се изгуби ли? — с гласа на леля си попита Хедър.

Синди си спомни, че последния път, когато Джулия изчезна, тя бе на тринайсет години. Синди все още бе зашеметена от внезапната смърт на баща си, който бе починал от инфаркт два месеца по-рано, Том бе в „командировка“ с поредната си любовница, а същата вечер Хедър пееше соло в училищния хор. Джулия трябваше да се върне вкъщи навреме вечерта, за да придружи майка си на концерта, но до седем часа още не се бе прибрала. През следващия един час Синди звъня на всичките й приятелки, проверява в съседите, кара нагоре-надолу по подгизналите от дъжд улици. Опита се да се свърже с Том в Монреал, но той не си беше в хотела. Накрая, в девет часа, съсипана и без да знае какво да прави, тя отиде до училището да вземе Хедър и намери Джулия, отричаща всичко, да успокоява сестра си. „Казах ти, че ще се срещнем в залата“ — скастри майка си тя. — „Не слушаш ли какво ти се говори?“

Сега Синди се замисли, дали тази сутрин Джулия не й бе казала за плановете си. Захвърли дрехите си на леглото и влезе в банята. Дали цялото това недоразумение не бе по нейна вина? Пак ли не бе слушала какво й се говори?

— Виж ме само — измърмори тя. — Изглеждам ужасно.

— Не изглеждаш ужасно — провикна се от стаята Хедър.

— Ниска съм.

— Метър и шейсет и пет не е нисък ръст.

— Косата ми е кошмар. — Синди подръпна отпуснатите си кестеняви къдрици.

— Косата ти не е кошмар. — Хедър се появи на прага. — Мамо, какво има?

— Да има ли?

— Не съм ли аз тази, която трябва да се оплаква от външния си вид, а ти да ме утешаваш с мъдри майчински наставления?

Синди се засмя. Хедър имаше право. Кога неочаквано си бяха разменили ролите?

— Навярно просто си нервна заради срещата.

— Не е среща — поправи я Синди. — И не съм нервна. — Тя отвъртя крана и яростно взе да си търка лицето.

— Не бива да използваш сапун — посъветва я дъщеря й, хвана ръката на майка си и извади от шкафчето бурканче с хидратантен почистител. — Искам да кажа, че купуваш всички тези неща. Защо не ги използваш?

— Много работа е. Не искам да си правя труда.

— Опитай с това — каза Хедър. — И с това.

Тя измъкна от рафтчето на претъпканото шкафче няколко шишенца и ги нареди върху дървения плот.

— После аз ще те гримирам. Като стана дума за грим, защо леля Лий си е направила очите като на Тами Фей Бейкър?

— Надявам се да й мине.

— Дано да стане до сватбата.

Телефонът иззвъня.

— Крайно време беше. — Синди се втурна в стаята и грабна телефона. — Ало — нетърпеливо произнесе тя, в очакване да чуе гласа на Джулия.

— Синди, Лий е — съобщи сестра й, сякаш знаеше, че говорят за нея. — Искам само да се извиня отново за онова, което казах — че си прекарваш цялото време по филми и не знаеш какво е да се грижиш за съпруг.

— О — безстрастно произнесе Синди. — Това ли?

— Не бях на себе си.

— Да — съгласи се Синди. — Така беше.

— Както и да е, съжалявам.

— Приема се.

— Всичко е заради тази сватба. И заради мама, разбира се.

— Разбира се.

— Напрежението е непоносимо. Понякога то взема връх.

Синди кимна на слушалката.

Сестра й въздъхна.

— Иска ми се да имах твоя живот — заяви тя.

Когато затвори телефона, Синди се засмя.

— Какво смешно има? — попита Хедър.

— Представата на сестра ми за извинение. — Синди се вторачи в телевизора. Друга млада жена, тъмните й бикини в хармония с тъмната й кожа, влизаше в гореща вана с плешив мъж, покрит с татуировки, който приличаше на черен господин Прекрасен.

— За какво съжалява? — попита Хедър.

— Тъкмо там е работата. За нищо. — Синди поклати глава и се опита да си спомни кога за последен път се бе чувствала близка със сестра си.

(Спомен: Осемгодишната Лий върви като сянка след Синди, следва я от стая в стая, сякаш е залепена за нея. „Защо трябва да прави всичко както аз?“ — недоволства Синди и я бута настрани.

„Всичко както мен — поправя я майка й. — Освен това, имитирането е най-искрената форма на ласкателство.“

„Мразя я.“

„И аз я мразя“ — повтаря Лий.

„Ще се заобичате, когато пораснете“ — обещава майка им.)

Сега, докато гледаше как господин Прекрасен обяснява различните си татуировки на любопитната си партньорка, Синди се почуди дали бе станало така. Двете с Лий бяха толкова различни. Имаха различни интереси, различни стилове, различни вкусове за дрехи, политика и мъже. Колкото и да се опитваха, а от време на време наистина го правеха, те никога не установиха напълно контакт помежду си. Съчувствието им бе насила, симпатията също. Търпяха се една друга. Понякога със сетни сили.

Колкото и да е странно, връзката им бе най-добра непосредствено, след като Синди се ожени и още веднъж веднага, след като се разведе. Когато Синди избяга с Том на Ниагарския водопад, без да каже на никого, Лий бе тази, която бе убедила родителите им да превъзмогнат гнева си и да приемат младежа, когото Синди бе избрала. Лий бе редовна гостенка в малкия им апартамент и при свършения факт — вярна конспираторка заедно с тях.

След като Том си отиде и взе Джулия със себе си, Лий пак й оказа подкрепа, отбиваше се за вечеря, пазаруваше за съсипаната си сестра, предлагаше да гледа Хедър. В продължение на месеци, първата й работа сутрин, както и вечер, преди да си легне, бе да се обади. Бе направила всичко възможно Синди да се сдобие с най-добрия адвокат по разводите в града. И буквално изръкопляска, когато споразумението гарантира на Синди сигурност за цял живот.

Бракът на самата Лий с един директор на гимназия винаги бе изглеждал достатъчно щастлив. Уорън бе мил човек, изключително търпелив и като че ли искрено обичаше жена си. „Уорън никога не би ме измамил“ — при повече от един случай бе заявявала Лий, а Синди бе кимала в съгласие, убедена в истинността на това твърдение, като се правеше, че не долавя мълчаливото допълнение — „както Том те измами“.

— Мамо? — питаше нещо Хедър. — Какво има? Защо се усмихваш така?

Синди отвори уста.

— Заради това глупаво предаване. — Тя натисна дистанционното и господин Прекрасен и партньорката му изчезнаха в нищото.

— Ей…

— Обади се на баща си, заради мен. Моля те — добави Синди, понеже дъщеря й не каза нищо.

Хедър се затътри към телефона.

— Не мога да разбера защо ти не му се обадиш.

— Не искам да говоря с Бисквитката — промърмори Синди.

— Какво?

— Просто му се обади.

Хедър набра номера и докато чакаше някой да вдигне отсреща, пристъпваше от крак на крак.

— Здравей, Фиона — каза тя, а Синди сбърчи нос, като че ли бе подушила нещо неприятно. — Хедър е. Добре съм. А ти как си?

Синди се върна в банята и се изплези на отражението си. „Много съм добре“ — произнесе тя с чуруликащото гласче на Бисквитката. — „Свежа като дъжд. Щастлива като чучулига. Идеална като праскова.“

— Сестра ми там ли е?

Синди грабна една четка, прокара я през косата си и се заслуша за отговора.

— Очаквате ли я за вечеря?

Значи Джулия не беше там. Във всеки случай не още.

— Питай я дали я е чувала — каза на дъщеря си Синди, щом влезе отново в стаята с висяща от косата четка.

— Чувала ли си се с нея? — послушно попита Хедър, после поклати отрицателно глава към майка си. — Добре, ако се чуете — продължи Хедър, докато майка й не спираше да подсказва, — кажи й да се обади вкъщи. Става ли? Да, всичко е наред. Просто искам да говоря с нея. Добре, да. Чао. — И тя затвори телефона.

— Няма ли я там?

Хедър безразлично сви рамене.

— Тя е добре, мамо.

— Нямаше да е лошо, ако се беше обадила, това е всичко.

— Защо наричаш Фиона бисквитка?

Този път Синди сви рамене и толкова грубо издърпа четката от косата си, че усети как дръжката се счупи в дланта й.

— О, прекрасно.

— Аз ще се оправя. — Бавно и внимателно Хедър измъкна главата на четката от косата на майка си. После я вмъкна обратно в дръжката и нежно взе да приглажда меките къдрици на Синди. — Ще видиш. Ще те направя абсолютна красавица за срещата ти тази вечер.

— Не е среща.

— Зная, че не е.

— Навярно изобщо не бива да ходя.

— Не ставай глупава. Аз ще съм добре тук самичка.

— За Джулия се безпокоя.

Хедър спря нежните си движения.

— Това ли е? Свърши ли?

Хедър кимна и върна четката на майка си.

— Нямаш нужда от мен — каза тя.