Джой Филдинг
Изгубена (17)

17

На небето се събираха тъмни облаци, когато Синди паркира на тяхната алея. Тя позна „Мерцедес“-а на Мег на улицата, изтича нагоре по стълбите и затършува в чантата си за ключа.

Тъкмо посягаше към вратата, когато някой я отвори.

— Къде беше? — попита Триш и я дръпна навътре. Елвис скочи към нея. — Майка ти откачи.

— Също като едно време — каза Мег, която се зададе по коридора и прегърна Синди. — Добре ли си?

Синди кимна към рамото й.

— Добре съм.

— Къде беше? — отново попита Триш.

— Къде ходи? — Норма Апълтън се присъедини към тях.

— Отидох да се видя с Майкъл Кинсолвинг.

— Майкъл Кинсолвинг, режисьорът? — изненада се Триш.

— Защо си се срещала с него? — попита Мег.

— Той знае ли къде е Джулия? — едновременно с нея попита майката на Синди.

Синди поклати глава.

— Твърди, че не знае.

— Ти не му ли вярваш?

— Не зная. — Иска ли ти се да я чукаш, чу отново да пита режисьорът и се зачуди, дали не е задавал този въпрос на други относно Джулия. — Твърди, че дори не я помни, бил виждал толкова много момичета… — Гласът й замря и изчезна. После обаче бе признал, че тя е много добра. И как би могъл някой да забрави Джулия?

— Хапни нещо — подтикна я Норма Апълтън и ги поведе към кухнята.

— Не съм гладна.

— Майка ти ни осведоми — каза Мег. — Не мога да си представя какво ти е.

— Какво мисли полицията? — попита Триш.

Синди сви рамене.

— Че било твърде рано да се паникьосваме.

— Прави са.

— Зная.

— Но това не помага, нали?

— Не.

Триш я прегърна и седна до нея, а Мег издърпа друг стол и също обви ръце около Синди.

— Къде е Хедър? — попита Синди.

— Излезе. Каза, че по-късно ще се върне. — Норма Апълтън се поклащаше от крак на крак, сякаш премисляше някакви възможности. — Мисля да се кача горе и да погледам телевизия — обяви накрая. — Хайде, Елвис, можеш да ми правиш компания. Мег — провикна се от върха на стълбите, — опитай се да я накараш да хапне нещо.

— Добре — викна Мег. И добави: — Подлудява ли те?

— Само малко.

— Спомням си, когато майка ми дойде да ми помага след раждането на Джереми — започна Триш. — Какво време беше само!

— Триш — каза Мег, — това бе преди двайсет години.

— Повярвай ми, още треперя.

Синди се засмя със слаб и несигурен глас.

— Долетя от Флорида, пристигна посред една страхотна снежна буря, самолетът закъсня с три часа и тя бе разярена, понеже никой не можа да отиде на летището да я посрещне, затова, прощавай, Господи, се наложило да вземе такси. Влетя в апартамента, оплаквайки се от всичко канадско, особено от по-голямата си дъщеря, която била достатъчно неразумна да роди през февруари, сякаш нямало други месеци. Още я чувам как го казва — Февруари, сякаш няма други месеци! Както и да е, през следващите няколко седмици тя системно продължи да създава хаос. Нищо не можех да направя като хората. Защо съм била допуснала да кача толкова килограми по време на бременността? Защо съм кърмела, когато най-вероятно съм нямала достатъчно мляко? Щяла съм да се сдобия с едно ужасно глезено дете, ако го храня всеки път, когато се разплаче. Буквално я чувах да ахва ужасено всеки път, щом го вземех. Главата му! Внимавай за главата му! Сякаш бях абсолютна идиотка. Аз, естествено, не можех да й викам, така че си го изкарвах на Бил. Бракът ни едва не свърши там и тогава. Нищо чудно, че Джереми си остана без брат и сестра.

— Семейства. — Мег поклати глава. — Трябва да ги обичаме.

— Трябва ли? — попита Триш.

— В крайна сметка, какво друго ти остава?

— Приятелите — каза Синди, взе ръцете им в своите, сплете пръсти с техните и се опита да не чува ехото от далечния глас на Том, когато бе казал: Приятели! Приятелите идват и си отиват. Което навярно бе и причината за невярното отношение на Джулия към нейните приятели.

— Добре, кажи сега на приятелките си какво точно става — каза Триш.

Синди набързо изреди подробностите от четвъртък сутринта и хаоса, в който потънаха последните й мигове с Джулия.

— Значи сте се карали — заключи Триш.

— Не сме се карали.

— Добре. Не сте се карали. Била си разстроена…

— Не бях разстроена…

— Добре. Не си била разстроена.

— Може прослушването й да не е минало добре — предположи Мег, като другите преди нея. — Може да е имала нужда от малко време.

— Възможно ли е да се е появило ново момче? — попита Триш.

— Минаха пет дни — прекъсна приятелките си Синди, като натъртваше на всяка дума.

— Да, но…

— Но какво?

— За Джулия говорим все пак — напомни й Триш.

— Знаеш каква е понякога — обади се и Мег.

— Наистина ли я мислите за тъй неразумна, че да изчезне за толкова време, без да каже на никого? — Триш винаги ли е била толкова безчувствена, без да иска си помисли Синди.

— И Том ли не се е чувал с нея? — попита Мег.

— И Том не се е чувал с нея — повтори Синди и плъзна ръце в скута си, а на устните й замръзна крива усмивка. Представи си, че тялото й се втечнява и изтича от стола, образува безформена локва на пода, почти като Злата вещица от запада, която се разтворила, когато Дороти изляла вода на главата й.

Въпросът на Мег бе като тази вода, каза си Синди. На повърхността изглежда невинен, но нанася дълбоки поражения, като киселина. Той болезнено влезе в ушите й и жигоса думите върху нежните тъкани.

И Том ли не се е чувал с нея?

Синди се почувства странно незначителна. По време на брака си често бе изпитвала това чувство и веднага след развода също. Сякаш бе някак по-маловажна, без Том до нея, сякаш присъствието му бе нужно, за да й придаде смисъл, сякаш нейните мнения, тревоги, наблюдения оставаха повърхностни, без неговото знание и одобрение.

И Том ли не се е чувал с нея?

Синди знаеше, че Мег ще бъде едновременно възмутена и ужасена, ако знаеше как възприема думите й, затова се помъчи да придаде на въпроса смисъл, да схване истинската му насока. Но думите продължаваха да висят във въздуха, те имаха малки бодли, които разкъсваха и бездруго наранената й плът. Усмихна се на най-старата и най-близката си приятелка със съзнанието, че въпреки очевидното й съчувствие, тя няма абсолютно никаква представа за кошмара, който се вихри в главата й.

Колко малко знаем за това, което всъщност става в главите на хората, помисли си Синди. Погледът й се местеше между двете жени, усмивката на устните й бавно се стопи. Колко малко се познаваме един друг изобщо.

— Добре ли си? — попита Мег и протегна ръка да приглади няколко кичура на челото й.

Синди сви рамене и се втренчи към задния двор.

— Е, разкажи ни за Майкъл Кинсолвинг — каза Триш. — Толкова ли е секси, както разправят?

Синди разбра, че Триш се опитва да я разсее. И все пак, при тези обстоятелства беше странно да говорят за сексуалността на Майкъл Кинсолвинг. Конвертируемо е онова, което става за чукане, чу го да казва отново.

— Цялото му лице е в белези от пъпки — отговори, решила да се остави на течението. — И е нисък.

— Колко нисък?

— Колкото Том Круз.

— Защо всички мъже в Холивуд са толкова малки? — попита Триш.

— И не си ли спомни Джулия? — невярващо попита Мег.

При споменаването на името на дъщеря й, пулсът на Синди се ускори.

— Отначало не. Но след като изгледахме записа…

— Какъв запис?

— От прослушването на Джулия. Трябва да го видите. Тя е удивителна.

— Не се изненадвам — каза Мег.

— Толкова е талантлива — потвърди Триш, въпреки че нито една от двете не бе виждала как играе Джулия.

Синди си припомни лицето на режисьора в края на записа.

— Мисля, че той беше впечатлен. Мисля, че беше забравил колко е добра. — Талант ли? Талантът е най-малката работа. Искаш ли да я чукаш?

— Е, тогава това е страхотно — въодушеви се Мег. — Значи, че ще я запомни. Когато се върне у дома — добави и гласът й се разсея като цигарен дим във въздуха.

Когато се върне у дома, повтори си Синди, улавяйки се за думите, като че ли бяха спасителни пояси в бурно море. Когато се върне у дома, ще й купя онези дънки „Мис Сиксти“, за които толкова копнееше. Ще я заведа в Ню Йорк за някой празник. Само двете.

— Тя е добре, Синди — говореше Триш. — Ще се появи. Жива и здрава. Ще видиш.

— Как е възможно това? — попита Синди и повиши тон. — Как може някой да изчезне за почти цяла седмица и после просто да се появи, жив и здрав? Как е възможно? Джулия не е дете. Тя не може просто да е тръгнала нанякъде и да се е загубила. И не е избягала от къщи, защото се е скарала с майка си.

Дали?

— Тя не е глупава романтичка, каквато бях аз. Не е избягала с някое момче на Ниагарския водопад.

Дали?

— Не е нито вятърничава, нито наивна. И преди се е разочаровала от прослушвания. Знае какъв е залогът, ако се явиш на кастинг за голям холивудски филм.

Дали?

— Зная, че и двете я мислите за егоистична и самовлюбена…

— Не. Не си мислим това.

— Всичко е наред, мила — меко проговори Мег. — Всичко е наред.

— Не е наред — гневно викна Синди. — Джулия не би си тръгнала просто така, без да ми каже. И със сигурност не би го направила, без да каже на баща си.

— Нямах предвид… — започна Триш.

— Просто се опитвах… — продължи Мег.

— Тя може да преценява последиците от постъпките си. Знае, че ще се тревожа до смърт. Не би ми причинила това.

— Разбира се, че не — съгласиха се приятелките й.

— Къде е тогава? — взе да вие Синди. Гласът й накара Елвис да се втурне надолу по стълбите. Лаят му се смеси с воплите й, израз на безкрайната й мъка. — Къде е?

 

 

Синди лежеше в леглото си и гледаше как една енергична млада жена, на име Рики Лейк, разпитва група тийнейджърки, които ту се кискаха, ту млъкваха глуповато.

— Защо смятате, че приятелката ви се облича като курва? — бодро попита Рики и навря подобния на фалос микрофон в лицето на едно от момичетата.

Устните й не са ли твърде тънки?

Синди превключи канала, преди момичето да отговори. Появи се някакъв красив мъж, на име Монтел Уилямс, който хвърляше прекалено откровени погледи на треперещата млада жена, седяща зад него.

— На колко години беше, когато баща ти за първи път те изнасили? — попита той.

Искам жените да погледнат това момиче и да си кажат: „изгубена душа“. Искам мъжете да я погледнат и да си помислят: „свирка“.

Тя отново натисна бутона и Монтел бе заменен от Опра, после от Джени, после от Мори, после от някоя си съдия Джуди, изключително неприятна жена, която изглежда смяташе, че най-добре ще помогне на справедливостта да възтържествува, ако обижда седящите пред нея.

— Тя поиска ли ви мнението? — Съдия Джуди попита гневно нещастната жена на средна възраст, застанала отпред. — Само защото е ваша дъщеря, не означава, че можете да й казвате как да си живее живота.

Моята дъщеря е Джулия Карвър.

Синди превключи на „Комеди сентрал“, надявайки се да се посмее.

— Майка ми е от друга планета — обясняваше млада жена. Помълча малко. — Всъщност, тя идва от ада.

Синди изключи телевизора, хвърли дистанционното на края на леглото, като едва не улучи Елвис. Той я погледна укорително, скочи на пода и се измъкна от стаята. Чуваше как долу в кухнята майка й приготвя вечерята. Може би трябваше да стане от леглото, да слезе и да й помогне, но беше твърде уморена, за да се движи, твърде изцедена, за да предложи дори и символична помощ.

Телефонът иззвъня.

— Ало? — Синди отправи молитва да чуе гласа на дъщеря си, но се подготви за неизбежното разочарование.

— Добре ли си? — попита Мег от другия край на линията.

— Добре съм.

— Почувствах се ужасно, след като си тръгнахме — продължи Мег. — Сякаш някак си се провалихме.

— Не сте.

— Иска ми се да имаше нещо, което да кажем или направим…

— Няма такова.

— Мога да намина по-късно…

— Не, всичко е наред. Доста съм изморена.

— Имаш нужда от почивка.

— Имам нужда от Джулия.

Неловка тишина.

— Опитай се да мислиш позитивно.

Да бе. Защо не? Как не се сетих за това?

— Опитвам се.

— Обичам те — каза Мег.

— Зная — отговори Синди. — И аз те обичам.

Остави слушалката и зарови лице в дланите си.

— Мисли положително — поправи израза тя и усети на дланите си топлия си дъх. Вдигна глава и се втренчи в телефона. — Исках ли ти мнението? — попита с грубия тон на съдия Джуди.

Знаеше, че не постъпва честно и че Мег казва само това, което и самата тя би казала, ако ролите им бяха разменени. Знаеше, че приятелката й наистина се тревожи, че наистина я обича и подкрепя. Разбираше, че и Триш, и Мег искат да са до нея, да я успокояват и предпазват, но разбираше също, че въпреки добрите си намерения, никога нямаше наистина да разберат какво й е. Точно както никога не схванаха мъката й през всички тези години, когато Джулия живя с баща си. Триш, със своя съпруг и идеалния си син, Мег, с двете си чудесни момчета.

— Момчешки майки — каза й веднъж собствената й майка. — Те са от друга порода. И представа си нямат.

Не че приятелките й бяха безчувствени, помисли си Синди. Всъщност, бяха мили, разбрани, любезни и всичко останало, което би трябвало да бъдат истинските приятелки. Но просто не разбираха. А и как биха могли? Нямаха представа.

За Джулия говорим.

Знаеш каква е понякога.

(Възлов момент: Том срещу нея на кухненската маса, стиснал сутрешния вестник, вдигнал го високо пред лицето си.

„Никога нищо не ти е достатъчно“ — процежда през стиснати зъби.

От предната нощ все се караха. Синди почти не помни за какво.

„Не е вярно“ — възразява слабо, вдига чашата с портокалов сок до устните си, ще й се той да свали вестника, за да вижда лицето му.

„Разбира се, че е вярно. Погледни истината, Синди. Аз просто не отговарям на високите ти стандарти.“

„За какво говориш? Никога не съм казвала такова нещо.“

„Каза, че съм забил нож в гърба на Лео Маршал.“

„Казах, че съм изненадана, задето охули човека пред клиента му.“

„Неговият клиент струва четиристотин милиона долара. Той не получаваше това, което заслужават парите му, от Лео. От мен ще го получи.“

„Мислех, че Лео Маршал ти е приятел.“

„Приятели. — Том изпуфтява. — Приятелите идват и си отиват.“

Синди усеща как чашата със сока трепери в ръката й.

„Значи целта оправдава средствата?“

„В повечето случаи, да. Сега вече можеш ли да слезеш от пиедестала?“

„Би ли свалил вестника?“

„Не зная какво повече искаш от мен.“

„Искам да свалиш вестника. Моля те.“

Той сваля вестника и вперва поглед в нея.

„Ето. Доволна ли си? Вестникът е долу. Стана на твоето.“

„Въпросът не е в това.“

„Вестникът е долу, нали?“

„Не говорим за това.“

Том раздразнено поглежда към часовника си.

„Виж, осем и половина е. Колкото и да обичам да си седя тук и да се карам с теб цяла сутрин, някои от нас трябва да работят. — Избутва стола си назад. — Довечера имам среща. Не ме брой за вечеря.“

„Коя е тя този път?“ — пита Синди.

Том се изправя на крака, не казва нищо.

„Том?“ — казва тя, здраво стиснала чашата.

Той я поглежда и поклаща глава.

„Какво сега?“

Вероятно тъкмо това „сега“, а не фактът, че има друга жена, я подлудява.

„Това“ — казва просто и лисва чашата в лицето му.)

Този момент бе краят на техния брак.

Макар че двамата с Том останаха заедно още няколко години, мигът, в който портокаловият сок излетя от чашата й, направи развода неизбежен. Бе въпрос само на време, на набиране на енергия.

Същото беше и с Мег, и Триш, осъзна сега Синди и някаква неясна тъга заля порите й, навлезе в костите й.

За Джулия говорим.

Знаеш каква е понякога.

Може би не беше толкова драматично, както да се излее чаша сок, но още един възлов момент тихо, но безвъзвратно отмина. Да, Мег и Триш бяха най-скъпите й приятелки. Да, тя ги обичаше и те я обичаха. Но беше се намесило непредвидимо обстоятелство и приятелството им неусетно се промени завинаги. Колкото и да се преструваха оттук насетне и трите, Синди разбра, че приятелството им вече никога нямаше да бъде същото.

Друга жена бе застанала помежду им.

Казваше се Джулия.