Джой Филдинг
Изгубена (1)

1

Сутринта, подобно на много други, започна с караница. По-късно, когато бе важно да възстанови хронологичния ред на събитията, начина, по който всичко бе излязло от контрол толкова лесно, Синди щеше да се мъчи да си спомни за какво точно се бе карала с по-голямата си дъщеря. Кучето, банята, предстоящата сватба на племенницата й — всичко щеше да изглежда твърде банално, твърде незначително, незаслужаващо викане и повишено кръвно налягане. Вихрушка от думи, завъртяла се около главите им като ненадейна буря, която разхвърля дребни отломки, но оставя основите недокоснати. Със сигурност нищо необичайно. Началото на един обикновен ден. Или поне така изглеждаше навремето.

(Образи: Синди, във вехтия си синьо-зелен халат, купен веднага, след като Том я напусна, подсушава с хавлия кестенявата си, дълга до брадичката коса и излиза от спалнята си; Джулия, на срещуположния край на широкия коридор на втория етаж, обвита в хавлия на бели и жълти райета, крачи напред-назад пред банята, разположена между нейната стая и тази на сестра й, раздразнението кипи подобно на лава в слабото й като тръстика, сто осемдесет и два сантиметра високо тяло; Елвис, вечно мръсният пясъчен териер с цвят на кайсия, който Джулия доведе със себе си, когато се завърна у дома преди почти една година, лае и се зъби във въздуха, докато подскача около нея.)

— Хедър, какво, за бога, правиш там? — Джулия удари по вратата на банята и когато не последва никакъв отговор, отново я тресна.

— Струва ми се, че си взима душ — подсказа Синди и още щом изрече думите, съжали за намесата си.

Джулия се втренчи в майка си изпод рошавата пепеляворуса коса, която ревностно изправяше всяка сутрин, за да заличи и най-малката следа от естествени къдри.

— Очевидно.

Синди се удиви колко злъч можеше да се съдържа само в една дума, колко презрение.

— Сигурна съм, че след минутка ще излезе.

— Стои вътре вече половин час. За мен няма да остане никаква топла вода.

— Ще има предостатъчно топла вода.

За трети път Джулия стовари юмрук по вратата.

— Престани, Джулия. Ще я счупиш, ако не внимаваш.

— Да бе, да. Сигурно мога да счупя вратата. — И сякаш, за да докаже своето, издумка отново.

— Джулия…

— Майко…

Патова ситуация, помисли си Синди. Както обикновено. Както се държаха помежду си още от времето, когато Джулия беше на две годинки и упорито не искаше да облече бялата рокличка с волани, купена от Синди специално за рождения й ден. Тогава инатливото хлапе отказа да участва в собственото си парти, дори и след като Синди се призна за победена и й каза, че може да облече каквото си иска.

Бяха изминали деветнайсет години. Джулия беше на двайсет и една. Нищо не се бе променило.

— Разходи ли кучето? — попита Синди сега.

— И кога според теб е трябвало да го направя?

Синди се престори, че не забелязва сарказма в гласа на дъщеря си.

— Когато си станала. Както си е редно.

Джулия извъртя големите си зелени очи към тавана.

— Бяхме се разбрали по този въпрос — напомни й Синди.

— Ще го разходя по-късно.

— Цяла нощ е стоял затворен. Сигурно едва се устисква.

— Ще се оправи.

— Не желая никакви инциденти повече.

— Тогава ти го изведи — изстреля Джулия. — Облеклото ми не е точно като за разходка.

— Държиш се на инат.

— Ти се държиш като задник.

— Джулия…

— Майко…

Пат.

Джулия удари по вратата на банята с разтворена длан.

— Добре, времето свърши. Всички да излизат от басейна.

Синди почувства ехото от дланта на Джулия като шамар по собственото си лице. Докосна бузата си с пръсти и усети болката.

— Достатъчно, Джулия. Тя не може да те чуе.

— Нарочно го прави. Знае, че днес имам важно прослушване.

— Прослушване ли имаш?

— За новия филм на Майкъл Кинсолвинг. Той е в града за филмовия фестивал и се е съгласил да прослуша някои местни таланти.

— Това е чудесно.

— Татко го уреди.

Синди се насили да се усмихне през плътно стиснати зъби.

— Пак правиш така. — Джулия имитира напрегнатото изражение на майка си. — Ако смяташ да изпадаш в кататония всеки път, когато спомена татко…

— Не изпадам в кататония.

— Разводът ви мина преди седем години, мамо. Време е да го надмогнеш.

— Уверявам те, че напълно съм надмогнала баща ти.

Джулия изви нагоре едната си тънка вежда, изскубана почти до косъм.

— Както и да е, търсят някоя неизвестна, което най-вероятно означава, че всяко момиче в Северна Америка ще се юрне за ролята. Хедър, за бога — изкрещя Джулия, когато душът спря. — Не си единствената, която живее тук, знаеш ли?

Синди се втренчи в дебелия млечнобял килим в краката си. Нямаше още година, откакто Джулия бе решила да се върне у дома, при майка си и сестра си, след седем години, прекарани в дома на баща й и то само защото новата му жена бе дала ясно да се разбере, че намира техния разположен край езерото мансарден апартамент с площ четиристотин шейсет и пет квадратни метра твърде тесен за тримата. От своя страна Джулия също така ясно бе дала на майка си да разбере, че връщането й у дома е временно, породено от финансова потребност и че ще се прехвърли в свой собствен апартамент веднага, щом новоизлюпената й актьорска кариера потръгне. Синди бе толкова нетърпелива да види дъщеря си отново у дома, да си наваксат пропуснатото време и изгубените години, че дори гледката на пикаещото върху килима в хола невъзпитано куче на Джулия не бе в състояние да намали ентусиазма й. Синди бе приела Джулия обратно с отворени обятия и благодарно сърце.

Вратата на спалнята на Хедър се отвори и в коридора надзърна сънена тийнейджърка с прекалено голяма за нея лилава пижама на миниатюрни розови сърчица. Фините й дълги пръсти отметнаха няколко кестеняви къдрици от нежния овал на лицето, сякаш изваяно от Ботичели, после потъркаха върха на посипания с лунички чип нос.

— За какво е този пожар? — попита тя, а Елвис скочи да я близне по брадичката.

— О, за бога — ядосано измърмори Джулия, когато видя сестра си и ритна с бос крак вратата на банята. — Дънкан, махай костеливия си задник от там.

— Джулия…

— Майко…

— Задникът на Дънкан не е костелив — заяви Хедър.

— Не мога да повярвам, че ще закъснея за прослушването си, само защото видиотеното гадже на сестра ми използва моята баня.

— Това не е твоята баня; той не е идиот; и е живял тук по-дълго време от теб — възрази Хедър.

— Огромна грешка — отсече Джулия и хвърли обвинителен поглед към майка си.

— Кой го казва?

— Татко го казва.

Устните на Синди се разтеглиха в автоматичната усмивка, която се появяваше при всяко споменаване на бившия й съпруг.

— Хайде да не започваме с това точно сега.

— И Фиона мисли така — настоя Джулия. — Тя казва, че не може да си представи какво те е прихванало, та си му позволила да се нанесе тук.

— А ти каза ли на тази глупачка с мозък колкото грахово зърно да си гледа собствената проклета работа? — гневните думи изхвърчаха от устата й. Не би могла да ги спре, дори да искаше.

— Мамо! — Тъмносините очи на Хедър тревожно се разшириха.

— Майко, наистина — каза Джулия и превъртя нагоре своите зелени очи.

Тъкмо от това „наистина“ на Синди й стана зле. Думата я удари като стрела право в сърцето, дори се наложи да се облегне на най-близката стена за опора. Сякаш нетърпелив и той да сподели своето мнение, Елвис вдигна крак във въздуха и се изпика срещу вратата на банята.

— О, не! — Синди се взря в по-голямата си дъщеря.

— Не гледай мен. Ти си тази, която изруга и го разстрои.

— Просто почисти.

— Нямам време да чистя. Прослушването ми е в единайсет часа.

— Но сега е осем и половина!

— Прослушване ли имаш? — попита Хедър сестра си. — За какво?

— Майкъл Кинсолвинг е в града за филмовия фестивал и е решил да прослуша някои местни таланти за новия си филм. Татко го уреди.

— Готино — каза Хедър, а Синди отново изкриви устни в замръзнала усмивка.

Вратата на банята се отвори и в коридора нахлу облак пара, последван от високия слабичък Дънкан Роси. Мократа му черна коса падаше върху закачливите кафяви очи. Той нямаше по себе си нищо друго, освен тясна жълто-бяла хавлия и широка, малко крива усмивка. Бързо се шмугна в спалнята, която споделяше с по-малката дъщеря на Синди от почти две години. Разбира се, първоначалното споразумение беше той да заеме свободната стая в сутерена, но тази спогодба трая само три месеца. Други три минаха в отричане на очевидното, а именно че Дънкан се промъква в стаята на Хедър, след като Синди заспи, и после се промъква обратно в своята, преди тя да се е събудила. Накрая всички спряха да се преструват, макар никой всъщност да не призна гласно преместването.

В интерес на истината Синди не се безпокоеше от факта, че Хедър и Дънкан спяха заедно. Тя искрено харесваше момчето. Той бе разумен, помагаше из къщи и при това успя някак да запази равновесие и чувство за хумор, дори и след като ураганът Джулия се нанесе от другата страна на коридора. И двамата, Хедър и Дънкан, бяха мили деца, с чувство за отговорност, които ходеха заедно още от първата година в гимназията и оттогава все говореха за женитба.

Което бе единственото нещо, което наистина безпокоеше Синди.

Понякога тя поглеждаше към Дънкан и дъщеря си, докато четяха сутрешния вестник на закуска — за него шлюпки с мед, за нея препечено канелено хлебче — и си мислеше, че са си някак прекалено удобни един на друг, прекалено установени. Удивляваше се на нетърпението на Хедър да се впусне в този спокоен начин на живот, типичен за хората на средна възраст и се чудеше дали фактът, че е дете на разведени родители не е оказал влияние. „Защо толкова бърза да се обвърже? Та тя е само на деветнайсет. В колеж е. Би трябвало да ходи и да спи с когото й падне.“ — С това признание Синди неотдавна бе шокирала приятелките си. — „Добре де, кога друг път ще може да го прави?“ — бе продължила тя, осъзнавайки болезнено собственото си въздържание.

Синди можеше да преброи на пръстите на едната си ръка връзките, които бе имала след развода. Две от тях бяха непосредствена последица от внезапното решение на Том да я напусне заради друга жена, която на свой ред напусна, преди още разводът им окончателно да е приключил, заради още по̀ друга жена. Седем години, отдадени на други жени, помисли си Синди сега. Всяка от тях бе по-млада и лекомислена от предишната. Поне една дузина. Дяволска дузина, каза си тя и усети как челюстта й се сковава. И тогава се появи малката Фиона, най-младата уличница от всички тях. По дяволите, та тя бе едва осем години по-голяма от Джулия. Още не бе станала и уличница, за бога. Бисквитка!

— Мамо? — повика я Хедър.

— М-м?

— Всичко наред ли е?

— Госпожо Карвър? — Дънкан се появи отново до Хедър. Хавлията бе заменена с чифт модерно протрити сини дънки. Той нахлузи върху все още влажните си, напълно обезкосмени гърди морскосиня тениска. — Нещо не е наред ли? Имате много странно изражение на лицето.

— Мисли си за баща ми — с досада обяви Джулия.

— Какво? Не е вярно.

— Тогава защо е тази мъртвешка усмивка?

Синди си пое дълбоко дъх и се опита да отпусне устни, но усети как те несигурно потреперват насам-натам.

— Мислех, че страшно бързаш да влезеш под душа.

— Едва осем и половина е — каза Джулия, а Елвис почна да лае.

— Някой би ли желал да иде на разходка? — Дънкан попита кучето, което в отговор се замята в кръг с нарастваща нервност и по-силен лай. — Да вървим тогава, момче. — Дънкан заподскача надолу по стълбите, Елвис се затича пред него и в този момент телефонът в стаята на Синди зазвъня.

— Ако е Шон, няма ме — каза Джулия на майка си.

— И защо Шон ще звъни на моята линия?

— Защото аз не искам да говоря с него на моята.

— Защо не искаш да говориш?

— Защото скъсах с него, а той не приема не за отговор. Няма ме — настоя Джулия, докато телефонът продължаваше да звъни.

— Ами ти? — Синди закачливо попита по-малката си дъщеря. — Ти тук ли си?

— Аз пък защо ще искам да говоря с Шон?

— Връщам се след двайсет минути — провикна се от входната врата Дънкан.

Най-доброто ми дете, помисли Синди, влезе в стаята си и се пресегна за телефона на нощното шкафче до леглото.

— Няма ме — повтори от прага Джулия.

— Ало.

— Аз съм — съобщи гласът, когато Синди се отпусна на ръба на неоправеното си легло. В основата на врата й взе бавно да се надига болка.

— Шон ли е? — прошепна Джулия.

— Лий е — прошепна в отговор Синди и Джулия разочаровано врътна очи към прозореца с изглед към задния двор. Късното августовско слънце създаваше отвън илюзия за мир и спокойствие.

— Защо шепнеш? — попита сестрата на Синди. — Не си болна, нали?

— Добре съм. Ами ти? Обаждаш се ужасно рано.

— За теб може и да е рано. Аз съм на крак от шест.

Бе ред на Синди да превърти очи. Лий бе издигнала сестринската надпревара в тънко изкуство. Ако Синди е била на крак от седем часа, Лий щеше да е станала в пет; ако Синди я болеше гърлото, Лий щеше да я боли гърлото и да има треска; ако Синди имаше един милион неща да свърши през деня, Лий щеше да има милион и едно.

— Тази сватба ще ме умори — заяви Лий. — Ти и представа си нямаш какво е да се организира сватба от такъв мащаб. Ни най-малка представа.

— Мислех, че всичко вече е в голяма степен уредено. — Синди знаеше, че Лий правеше планове за сватбата на дъщеря си, откакто Бианка бе петгодишна. — Някакъв проблем ли има?

— Майка ни напълно ме подлудява.

Синди почувства как главоболието й бързо се разпростира от върха на гръбнака до върха на носа й. Опита се да си представи сестра си, три години по-млада, пет сантиметра по-ниска и шест килограма по-тежка от нея, но не можа да си припомни цвета на косата й. Предишната седмица беше тъмнокестенява, а по-предишната — тревожно морковеночервена.

— Какво е направила пак? — неохотно попита тя.

— Не си харесва роклята.

— Ами промени я тогава.

— Твърде късно е да я променям. Проклетата рокля е вече готова. Днес следобед имаме проба. Трябваш ми там.

— Аз ли?

— Трябва да я убедиш, че роклята изглежда фантастично. На теб ще ти повярва. А и, не искаш ли да видиш Хедър и Джулия в техните рокли?

Синди рязко се извърна към Джулия, която все още гледаше от прага.

— Хедър и Джулия имат проба днес следобед?

— Няма начин! — възкликна Джулия. — Няма да отида. Мразя тази глупава рокля.

— В четири часа. И не бива да закъсняват — продължи Лий, не наясно с пенявенето на Джулия.

— Няма да нося тази гадна лилава рокля. — Джулия взе да крачи напред-назад пред прага. — Приличам на някакъв грамаден грозд.

— Момичетата ще дойдат — натъртено произнесе Синди, а дъщеря й вдигна ръце във въздуха. — Но мен ме наляга доста лошо главоболие.

— Главоболие ли? Моля те, аз от два дни имам мигрена. Виж, имам да свърша милион неща. Ще се видим в четири.

— Няма да отида — заяви Джулия, когато Синди затвори телефона.

— Трябва да идеш. Шаферка си.

— Заета съм.

— Тя ми е сестра.

— Тогава ти носи проклетата рокля.

— Джулия…

— Майко…

Джулия се завъртя на пети и изчезна в банята в края на коридора, затръшвайки вратата след себе си.

(Ретроспекция: Джулия, закръглено детенце, с къдрици като на Шърли Темпъл, ограждащи меки бузки с трапчинки, се заравя в бременния корем на майка си, докато Синди й чете приказка за лека нощ; Джулия на девет години, гордо показва гипсираните си ръце, след като ги счупи и двете при падане с колелото; Джулия на тринайсет, вече с почти цяла глава по-висока от майка си, категорично отказва да се извини за това, че е наругала сестра си; Джулия на следващата година, събира дрехите си в новия куфар „Луис Вюитон“, купен от баща й, после го изнася навън до БМВ-то му и напуска своето детство — както и майка си.)

По-късно Синди щеше да се чуди дали тези образи не са били предчувствие за надвиснала катастрофа, за връхлитащо бедствие, дали някак си не е заподозряла, че видът на Джулия, изчезваща зад затръшнатата врата на банята, не е бил последното нещо, което вижда от своята трудна дъщеря.

Навярно не. Как би могла в края на краищата? Защо би го допуснала? Бе твърде рано през деня, за да размишлява, че големите катастрофи и беди често тръгват от лоното на отчайващо всекидневното, че знаменателните моменти рядко имат смисъл в настоящето и могат ясно да се прозрат само в ретроспекция. И така, сутринта на деня, в който Джулия изчезна, правилно бе възприета от майка й като една от многото подобни утрини, а караницата им — само като последното проявление на вечните им спорове. Синди не си помисли нищо кой знае какво, извън очевидното — дъщеря й създаваше проблеми, нищо ново.

Джулия…

Майко…

Мат.