Джой Филдинг
Изгубена (24)

24

— Добре ли си? — попита Том.

Синди отвори очи, надигна глава от мекия копринен диван в бежово и сиво и се взря в надвесения над нея мъж.

— Не зная.

— Това може да ти помогне. — Той бутна в ръцете й висока чаша с нещо леденостудено.

— Какво е това?

— Водка и боровинков сок.

Синди седна и отпи голяма глътка.

— Хубаво е.

Том седна до нея. Просна дългите си крака върху малката масичка от дърво и стъкло отпред и отпусна глава на една от възглавниците.

— Беше страшна инквизиция. — Наклони се към Синди и чукна чашата си в нейната. — За по-светло бъдеще. — И изля половината чаша наведнъж в гърлото си.

— По-светло бъдеще — съгласи се Синди и отпи нова глътка. Водката едновременно притъпяваше и подчертаваше вкуса на боровинките. Тя огледа просторната и скъпо обзаведена стая, с по-бледи мебели и ярки ръчно изработени килими, с крещящи произведения на модерното изкуство върху бледите бежови стени, с високия френски прозорец на южната стена, който разкриваше величествена гледка към езерото Онтарио. — Страхотно местенце си имате тук.

— Виждала си го и преди, нали?

— Не, за първи път — припомни му. — Красиво е. Не знаех, че Бисквитката има толкова добър вкус.

— Бисквитката ли? — Изглеждаше искрено объркан.

Синди извърна глава, за да прикрие неочакваната руменина по лицето си.

— Извинявай. Фиона.

По красивото лице на Том бавно плъзна усмивка.

— Наричаш жена ми „Бисквитката“?

— В знак на обич. — Синди отпи още една глътка. — Какво правя тук?

— Ти припадна. Помниш ли?

— Да. Напоследък май често ми се случва. Но после се свестих.

— И каза, че не можеш да понесеш да се върнеш вкъщи, че майка ти и сестра ти те подлудявали.

— Те имат добри намерения.

— Да — многозначително произнесе той. — Спомням си.

— И значи си ме довел в своя апартамент — заключи Синди, предпочитайки да не се спира на последната му забележка. Не можеше да се отърси от изумлението си от всичко, случило се през последния час. — Къде е Б… Фиона? — попита и се ослуша за чаткането на токовете й по мраморния под.

— В Мускока.

— На вилата?

— Решихме, че за нея може би е по-добре да остане тази седмица там, предвид на всичко, което става и с Хедър тук.

Синди погледна към дългия коридор, който минаваше по дължината на целия апартамент.

— Хедър на училище ли е?

— Струва ми се каза, че имали часове до шест.

Синди си погледна часовника. Беше едва четири. Том свали краката си на земята, приведе се напред и подпря лакти на колене.

— Кани се да се върне вкъщи през уикенда.

Синди кимна с благодарност.

— А Джулия? — Тя произнесе името, което не бяха споменавали от онзи ужасен момент в моргата, когато служителят бе разтворил белия найлонов чувал.

Не е тя, беше чула Том да прошепва. Не е Джулия.

— Ще чакаме — каза той сега. — Какво друго можем да направим?

Синди скочи на крака, питието се разплиска от чашата и заля ръката й.

— Чувствам се толкова виновна — промълви и изтри длан в дънките си.

— Виновна ли? Че защо, за бога, ще се чувстваш виновна?

— Защото, когато видях лицето на онова нещастно момиче и разбрах, че не е Джулия, изпитах такова облекчение, бях толкова благодарна, толкова щастлива.

— Естествено, че ще се чувстваш така.

— Мисля, че е Сали Хенсън — предположи Синди.

— Кой?

— Момичето, което изчезна в седмицата след Джулия. Горките й родители…

— Те поне ще знаят. — Том глътна остатъка от питието си и постави чашата на масата по-уверено, отколкото бе прозвучал гласът му.

Синди кимна. Дали щеше да е по-добре, ако знаех, запита се тя.

— Поне нямаше кръв — отбеляза Том, все още преследван от видяното в моргата.

— Като си тръгвахме, чух диспечерът да разказва на детектив Гил за някаква двойка, загинала при автомобилна катастрофа тази сутрин — спомни си Синди. — Каза, че колата експлодирала и хората били лошо обгорени. Нарече ги „хрупкави месца“. — Синди невярващо се втренчи в бившия си съпруг. — Той наистина ли каза така, или само съм си го въобразила?

Том поклати глава.

— И аз чух същото.

— Не мога да повярвам, че си говорят по този начин.

— Предполагам, че трябва да станеш доста дебелокож, за да оцелееш в подобна среда.

— И все пак… — Синди потръпна. — „Хрупкави месца“?

— Дали не са нещо като „Бьоф Строганоф“?

Неочаквано в гърлото на Синди като въздушно мехурче се надигна смях и се преметна във въздуха, сякаш дете се бе прекатурило от шейната си. Смехът на Том тутакси се включи, двата гласа се сляха в един, невъзможно бе да се различат.

— Не мога да повярвам, че се смеем — каза Синди и се разсмя още по-силно.

— За мен „Бьоф Строганоф“, моля — поръча Том.

— Без майонеза — натърти Синди.

— О, това беше точно. — Том се преви от кръста и се хвана за бедрата.

— Какво ни става?

— Бихме могли да пийнем още по едно. — Той взе почти празната чаша на Синди от протегнатата й ръка, взе и своята от масичката и излезе от стаята.

Синди го последва, сякаш се боеше да остане сама, дори и за минута. Тя прокара длан по тъмната дъбова повърхност на дългата маса в трапезарията и устремно се отправи към кухнята. Спря се да разгледа внушителния шкаф за вино, вграден в стената между двете помещения. Всяка бутилка бе прилежно надписана и положена в метална поставка, една над друга. Като тела в морга, мина й през ума и в гърлото й отново се надигна кикот.

— Страхотна колекция — отбеляза тя, щом влезе в бляскавата кухня от мрамор и теракота, където Том пълнеше наново чашите им. — Колко тела има тук?

— Какво?

— Бутилки — поправи се тя. — Исках да кажа бутилки.

Том се засмя.

— Има място за четиристотин.

— Винаги си искал да имаш изба за вино.

— Винаги съм искал изба за вино — съгласи се той.

Бе ред на Синди да се засмее.

— Е, за какво ще пием този път?

— Какво ще кажеш за това, да няма вече никакви посещения в моргата? — предложи Том.

— Звучи ми добре. — Синди отпи голяма глътка. Този път водката напълно бе притъпила слабия вкус на боровинките. Тя почувства едно приятно гъделичкане в основата на врата си. Всеки миг главата й щеше да се откъсне от останалата част на тялото и да полети из въздуха, като балон, пълен с хелий. — Е, колко тела мислиш, че побира онова нещо в моргата?

Том се засмя и пак преполови наведнъж чашата си.

— Ти зададе този въпрос и докато пътувахме насам.

— Така ли? И какво ми отговориха?

— Детектив Бартоли каза деветдесет. Оказа се, че сега е запълнено на три четвърти от капацитета си и повечето тела влизат и излизат от там в рамките на четирийсет и осем часа.

— Да, и използват електрокар за да местят телата от най-горния ред. Сега си спомних.

— Ти беше много загрижена за гърбовете им.

Синди се засмя, поклати глава и се хвана за плота в средата на кухнята, за да запази равновесие.

— Добре ли си?

— С всяка минута се чувствам все по-добре. — Тя отпи нова глътка. — Е, ще ме разведеш ли из тази бърлога?

— С удоволствие. — Том направи широк жест с ръка. — Това е кухнята.

— Нея можем да я пропуснем.

— Все още ли не обичаш да готвиш?

— Мразя.

— Което е срамота, понеже, ако не ме лъже паметта, ти си много добра готвачка.

— Наистина ли? Откъде знаеш? Ти никога не се прибираше навреме. Какво има нататък? — попита, преди той да е успял да възрази. Пусна се от плота, излезе от кухнята и тръгна наляво по коридора.

— Това е библиотеката — Том показа облицованата с дърво стая, в която влязоха най-напред. С изключение на широкия южен прозорец с изглед към брега, стаята бе пълна предимно с книги в твърди подвързии.

— Твърде впечатляващо.

— Гледката допринася много.

— А аз и не подозирах, че Бисквитката може да чете.

— Фиона е ревностен читател — отбеляза Том, но в очите му се таеше смях.

— Жена с много дарби.

— Да, наистина. — Том въведе Синди в следващата стая. Източната стена бе изцяло заета от огромен телевизор с плосък екран. — Това е стаята с техниката.

— Все още харесваш кожа, както виждам. — Синди изкусително се притисна към червения кожен диван. — Къде са спалните?

— Оттук. — Том я поведе обратно по коридора покрай мраморната баня, встрани от мраморния вход. — Сигурна ли си, че си добре?

— Добре съм. — Синди го последва. Като кученце по петите му, помисли тя и си даде сметка, че е повече от добре, почти пияна. Не ми трябваше много, каза си. Едно мъртво тяло, две водки и вече се отнасяше.

— Това е стаята за гости.

Тя надникна в зелено-бялата стая и видя чифт дънки на Хедър, проснати на малък стол с цветна шарка и няколко нейни блузи, разпрострени върху бялата кувертюра на огромното легло.

— Чудесна е.

— Има си собствена баня, разбира се.

— Точно като стаята за отдих — изкиска се Синди. — Удивително е как хората помислят за всичко, нали?

— Удивително е — съгласи се Том.

— Мислиш ли, че е била проектирана от „Грейнджър Макалистър“?

— Кои са „Грейнджър Макалистър“?

— Нашите съседи Селик. Моите съседи — поправи се тя и се подпря на една стена, за да не се просне на пода. — Той е архитект в „Грейнджър Макалистър“.

— Мислиш, че е проектирал моргата? — попита Том. Думите му се сливаха в главата й, докато я водеше към голямата спалня.

— Не — изкиска се Синди. — Толкова си глупав.

— А ти си толкова пияна.

— Определено се надявам да е така. — Синди изрита обувките си и зарови пръсти в пухкавия бял килим. — Уау — възкликна тя и обходи с поглед просторната стая с големия диван и столовете, наредени пред прозорците на южната стена, орнаментирания шкаф срещу леглото. Самото легло бе „кинг сайз“, то представляваше цял ансамбъл с високи табли, покрито с десетки метри млечнобял сатен. — Сякаш е излязло от „Арабски нощи“. Доста време си отделил — изрече натъртено.

— Синди, Синди. — Том се приближи зад нея и тежко постави ръце на раменете й. Стройните му бедра се притиснаха към нейните. — Какво да те правя?

Синди почувства дъха му на врата си и усети познатото някога треперене между краката си.

— Какво има тук? — попита тя, отскубна се от прегръдката му и се насочи към малкото помещение до главната спалня. — Уау. Използваш ли в действителност всичкото това оборудване?

Том ловко премина между гладиатора, механичната пътека и стационарното колело. Имаше още и голяма червена медицинска топка в единия ъгъл, както и внушителна колекция тежести, струпани до стената. На висока поставка срещу гладиатора стоеше среден размер телевизор.

— Почти всеки ден тренирам около час. А ти?

— Аз практикувам йога — отговори Синди, спомняйки си за единственото си посещение в студиото по йога.

— Наистина ли? Не бих те определил като йогистки тип.

— Защо така?

— Не мисля, че би имала толкова търпение. — Той се засмя. — Представям си как лежиш и си мислиш, не може ли, ако обичате, да се забързаме малко? — Том поклати глава. — Но какво зная аз? Във всеки случай, явно добре ти се отразява.

— Преди каза, че приличам на сдъвкана и изплюта.

— Така ли? Кога?

— В офиса ти.

— А, да. Но това беше преди малката ни разходка до моргата.

— Искаш да кажеш, че изглеждам страхотно в сравнение с онова момиче на масата?

— Казвам, че изглеждаш страхотно. Точка по въпроса.

— Значи преди, когато каза, че изглеждам като сдъвкана и изплюта, си излъгал?

— Излъгах.

— Значи си лъжец? — продължи да настоява тя.

— Аз съм адвокат — заяви той и двамата се засмяха.

— Банята? — попита Синди, когато той се наведе към нея. — От тук ли? — Дръпна се от него и се отправи покрай двата вградени гардероба към банята.

Помещението бе голямо. Стените бяха в същия бежов цвят, като пода, имаше двойно джакузи, голяма открита душкабина, мивки и плотове за него и за нея и предостатъчно огледала да удовлетворят и най-предвзетия нарцисист.

— О, боже — възкликна Синди като видя отражението си от всички страни: вехтата тениска, провисналите дънки, косата на клечки, зомбирания поглед. — Изглеждам като сдъвкана и изплюта.

— Красива си — каза Том, остави чашата си на плота и се приближи зад нея.

— Адвокат — отговори му Синди и се облегна назад върху гърдите му. Ръцете му я обгърнаха, бузата му се притисна до нейната. Взе чашата от ръцете й и я сложи на другия плот. Наистина ли се кани да ме целуне, зачуди се тя, когато той бавно я завъртя към себе си. Наистина ли щеше да му позволи?

(Ретроспекция: Синди стои пред огледалото в тяхната баня и трие грима, който усърдно бе положила само един час по-рано. Повтаря си обаждането на Том по телефона. „Съжалявам, бебчо. Няма да успея за киното. Появи се нещо спешно и ще съм вързан поне още няколко часа. Дай на бавачката няколко долара повече и виж дали няма да можеш да я ангажираш за следващата седмица.“)

Той миришеше на водка и боровинки. Синди се наслаждаваше на меките му устни, на езика му, който нежно докосна нейния. Нито прекалено силно, нито прекалено слабо. Точно колкото трябва. Също като едно време, помисли си тя и си спомни думите на майка си.

Ами Нийл, сети се изведнъж и си представи образа му в огледалото до този на Том.

Ти си най-храбрата жена, която познавам, чу го да казва.

— Винаги ми е било толкова хубаво с теб — прошепна Том. Ръцете му повдигнаха тениската й, опитните пръсти изчезнаха под нея, разкопчаха сутиена. — Господи, истински гърди. Почти бях забравил колко е приятно.

(Ретроспекция: Синди лежи в леглото, възглавницата й е мокра от сълзи. Том пропълзява до нея, бръква под нощницата й и обхваща гърдите й с ръце.

„Извинявай, че се връщам толкова късно“ — казва и я целува по врата. Тя подушва виното в дъха му, а ръцете му се промъкват между краката й.

„Един клиент нямаше млъкване. Мислех си, че вечерята никога няма да свърши.“ — Заравя лице отстрани на врата й. Когато прониква в нея изотзад, Синди долавя парфюма на друга жена.)

— Ела тук — каза сега Том и я поведе покрай гладиатора и стационарното колело към спалнята. Изхлузи тениската й през главата, отметна сатенената покривка настрани, сутиенът й падна от раменете й и се загуби в белия килим, като детска ръкавичка в снега. — Винаги си имала много красиви гърди — възхити се той, бутна я по гръб на леглото и почна да си разкопчава ризата.

Какво правя, запита се Синди и отново си помисли за Нийл. Три години се правих на монахиня, а сега изведнъж станах градската курва? Не се чувствам чак толкова страхотно, помисли си, а през това време езикът на Том намери зърната й, пръстите му взеха да се борят с копчето на дънките.

(Ретроспекция: Синди лежи в леглото, зъзне, лошо й е, пие билков чай и се мъчи да не повърне, когато чува входната врата да се отваря. До нея достига женски смях. Тя изпълзява от леглото и се затътря към стълбите.

— Мога ли да ти предложа едно питие? — чува Том да пита от кухнята.

— Хей. Том? — провиква се и Том се показва най-отдолу, видимо изненадан, че я вижда.

— Какво правиш вкъщи? Днес не е ли твой ред да помагаш в училището на Хедър?

— Не се чувствам много добре. Трябваше да го отложа. Какво става?

— Забравих си куфарчето — безгрижно заявява Том. — Виж на кого попаднах на улицата — добавя, сякаш ей сега се е сетил.

Някаква жена подава глава. Синди я познава — майката на една от приятелките на Хедър.)

Какво, за бога, правя, пита се сега и поклаща глава в опит да я проясни. От движението й става лошо.

— Имахме някои доста приятни моменти заедно — каза Том, очевидно не съзнавайки неразположението й.

Както винаги, помисли Синди.

— Когато не ми изневеряваше — безизразно поясни тя.

Нервен смях.

— Ти взимаше всичко това доста навътре. Знаеш, че за мен не означаваше нищо.

Дали го каза, за да се почувства тя по-добре?

— За мен обаче означаваше нещо.

Тишина. Ръката му замръзна на кожата й.

— Убиваш ми желанието, бебчо.

— Наистина ли искаш да правиш любов с мен в този апартамент? В това легло?

— Господи — възкликна Том, седна и вдигна ръце, сякаш бяха насочили пистолет насреща му. — Никога не можеш да се отпуснеш и да оставиш нещата да се развият от само себе си, нали? По дяволите, Синди. Изобщо не си се променила.

— По дяволите, Том. Нито пък ти. — Синди стана от леглото, закопча отново дънките си. Очите й затърсиха белия сутиен по килима. Май не е много добра идея да мърдам толкова бързо, реши и падна на колене. Пръстите й напипаха сутиена. Тъкмо се бе изправила на крака, когато чу глас откъм прага.

— Татко? Какво правиш вкъщи толкова рано?

Беше твърде късно да се направи каквото и да било, освен да се обърне с гръб.

— О, уау! — Хедър невярващо се ококори и взе да мести поглед от баща си, гол до кръста, към майка си, полугола.

— Не е това, което си мислиш — неубедително заяви Том, мъчейки се да закопчее ризата си.

— Нищо не се случи — допълни Синди, сложи си сутиена и го закопча на гърба. Първо майка й и сестра й се натъкват на нея и Нийл; сега пък дъщеря й я открива с Том. Ето какво ми се пада, като не съм правила секс от три години, мина й през ума.

— Разбира се. Добре. Уау!

— Беше временна загуба на трезвост — обясни Синди.

— Мислех, че имаш часове до шест.

— Това означава ли, че отново ще се съберете?

— Абсолютно не — решително заяви Том.

— Господи, не — повтори и Синди.

— Добре, ами, уау. Добре — каза Хедър и гърбом излезе от стаята. — Мисля, че е по-добре да тръгвам.

— Миличка… — викна Синди.

— Добре съм. Не се безпокой за мен. После ще ти се обадя. — Входната врата се затвори след нея.

Том погледна към Синди.

— Надявам се, че си горда със себе си — каза той.