Тами Хоуг
Надпревара с похитител (9)

6.

Адресът на Ерин, който ми бе оставила Моли, се оказа гараж за три коли, превърнат от някой предприемчив ум в стаи под наем. Намираше се само на осем километра от дома на семейство Сийбрайт в Бинкс Форест, но това си бе един различен свят.

Тук бе диво и неприветливо, пътищата в подобието на квартал не бяха асфалтирани, а в канавките имаше застояла вода — явно тук никой не се съобразяваше с изискванията за строителство. Наоколо бе странно съчетание от запуснати парцели, нови домове на хора от средната класа и малки конеферми. Тук собствениците забиваха табели с обяви по дърветата и рекламираха каквото им хрумне, от „Изкарай $$$ в собствения си дом“ до „Продават се кученца“ или „Цепя дърва — евтино“.

Около жилището на Ерин се издигаха високи борове и палми, криво избуяли. Къщата бе в псевдоиспански стил и приличаше на ферма, строена в средата на седемдесетте. Едрата бяла мазилка бе посивяла от плесен. Дворът бе посипан с мръсен пясък, като на места бе поникнала немощна трева, жадна за малко слънчева светлина. Стара червеникавокафява хонда бе паркирана на алеята към къщата, мръсна, окапана с лепкава смола от боровете. Май никой не я бе ползвал от доста време.

Застанах пред вратата и позвъних с надеждата да няма никой, тъй като бе средата на работния ден. Щях да съм много по-доволна, ако се вмъкнех в гаража, превърнат в подобие на апартамент. Срещите с хора за този ден ми бяха повече от достатъчни. Размазах един комар на ръката си и зачаках, а след това натиснах звънеца втори път.

Разнесе се глас, подобен на стържене на ръждясали панти.

— Отзад съм.

Дребни кафяви гущерчета се стрелнаха пред мен, докато минавах през избуялата растителност от едната страна на гаража. Отзад се виждаше задължителният басейн. Мрежата, с която бе оградена верандата, за да не влизат насекоми, бе раздрана като от гигантска лапа. Вратата зееше широко отворена.

Жената, застанала на вратата, отдавна бе минала възрастта, когато някой би я погледнал в бански, ала това очевидно никак не я притесняваше. Тлъстини и отпусната кожа се подрусваха също като недостатъчно добре надути балони.

— Какво искаш, миличка? — попита тя.

Личеше, че някога е била нюйоркчанка. Сега бе боднала на носа си огромни очила съвсем като на Джаки Онасис. Със сигурност беше прехвърлила седемдесетте, шестдесет и осем от които бе прекарала в слънчеви бани. Кожата й бе кафява, осеяна с петна също като на гущерите, които се бяха заселили в двора. Държеше запалена цигара в едната ръка и две огромни затлъстели котки на каишки. Щом я видях, онемях.

— Търся племенницата си — успях да изрека най-сетне аз. — Ерин Сийбрайт. Нали живее тук?

Тя кимна, метна настрани угарката и я настъпи с върха на неопреновия си ботуш.

— Ерин. Хубавото момиче. От два дена не съм я виждала, миличка.

— Не сте ли? И техните не са я виждали. Започнахме да се притесняваме.

Жената стисна устни и махна пренебрежително с уста.

— Ами! Сигурно е хукнала нанякъде с гаджето си.

— Гадже ли? Не знаехме, че има гадже.

— Каква изненада — подхвърли саркастично тя. — Тийнейджърка, която не споделя със семейството си. Аз пък си мислех, че са скъсали. Една вечер ги чух да се карат в двора.

— Кога е станало?

— Миналата седмица. Не знам кога точно. Беше четвъртък или петък. — Тя сви рамене. — Аз съм пенсионерка. — Не следя кой ден е. Всички са еднакви. Знам, че на следващата сутрин излязох да разходя кукличките си и някой беше издраскал с ключ колата на Ерин. Боята беше съсипана. Имам порта, за да не влизат хулиганите, ама нали трябва мързеливият ми син да дойде, за да я оправи. Не му пука дали някой няма да дойде да ме изнасили и да ми види сметката. Въобразява си, че ще наследи всичко.

Тя се изкиска и погледна рижавите котки, за да сподели по телепатичен път шегата си с тях. Едната от тях се бе проснала по гръб в прахта, вирнала лапи. Другата прибра уши и я перна с лапа.

— Стига, Сесил! Не хапи пръста на мамито! — скарай се тя. — Последния път се инфектира. Уплаших се, че ще умра.

Тя перна котката, а котката вдигна лапичка, за да я перне на свой ред, след това се дръпна до края на каишката и изръмжа. Това зверче бе поне десет-дванадесет килограма.

— Имате ли нещо против да огледам апартамента й? — попитах любезно аз. — Може да разбера къде е отишла. Майка й е много притеснена.

Тя сви рамене.

— Разбира се. Защо не. Нали сте й роднина.

Всички искаме да попаднем на такава хазяйка. Четвърта поправка ли? За каква Четвърта поправка става дума?

Завърза каишките на котките за счупената мрежеста врата, отвори чантичката, вързана на кръста й и извади връзка ключове, цигара и яркоцикламена запалка „Бик“. Докато вървяхме към гаража, тя запали цигарата. Непосредствено до двете врати на гаражите бяха поставени прозорци. Стените бяха от шперплат.

— Когато направих гаражите, ги преустроих в два апартамента — обясняваше жената. — Имат обща баня. Така се печели по-голям наем. Човек е почти самостоятелен. Седемстотин и петдесет им искам на месец.

Седемстотин и петдесет долара, за да живееш в гараж и да делиш банята с напълно непознат!

— Аз съм Ева — представи се тя и вдигна очилата на косата си. — Ева Роузън.

— Елън Стюърт.

— Не приличате на роднина — отбеляза Ева и присви очи към мен, когато влязохме в апартамента.

— Женена съм за човек от семейството.

Апартаментът представляваше една-единствена стая с протрит линолеум на пода и ужасни мебели, купена на старо. Подобие на кухненски бокс бе монтиран в един ъгъл: имаше малка мивка, пълна с мръсни чинии, полазени от колония мравки, два котлона, микровълнова печка и мини хладилник. Леглото беше в дъното, неоправено.

По нищо друго не личеше тук да е живял някой. Не се виждаха нито дрехи, нито обувки, нищо лично.

— Май се е изнесла — предположих аз. — Вие видяхте ли я да качва багаж в колата?

Ева се завъртя в средата на стаята, зяпнала от изумление. Залепналата за долната й устна цигара щеше всеки момент да падне на пода.

— Не! Никой не ме е предупредил, че ще се изнася. Как е могла да ми остави пълна мивка с мръсни чинии! Осигуряваш на хората чудесно място за живеене, а ето как се отнасят с теб!

— Виждахте ли някой да идва през последните дни?

— Не. Само другата. Яката!

— Джил Морон ли?

— Тя е гадна. С тези малки очички. Никога не бих й поверила златните муцунки.

— Тя ли живее в другата половина?

— Някой трябва да отговаря — измърмори Ева. — Наеха апартаментите за целия сезон. Трябва да си платят.

— Кой плаща наема?

— Чековете са от конеферма „Джейд“. Онова мило момиче, Парис, тя винаги ги донася лично. Много е сладка. Не мога да повярвам, че е позволила да се случи подобно нещо.

Тя дърпаше ожесточено от цигарата, докато пускаше водата в мивката. Тръбите изпукаха и изгъргориха. Най-сетне потече кафява вода.

— Хората не могат просто така да изчезнат посред нощ, без да платят. Оня никаквец синът ми го бива само за едно. Той събира дългове. Познава хората.

Последвах Ева, когато отвори вратата и мина през общата баня към другата половина на гаража, дадена на Джил Морон. По пода се търкаляха мокри кърпи, стените на душкабината бяха пожълтели и почернели от ръжда и плесен.

— Другата е още тук — измърмори Ева. — Прасе. Погледни какъв хаос е оставила.

Стаята изглеждаше така, сякаш някой е тършувал, но след това реших, че това е начинът, по който момичето живее. Навсякъде бяха разхвърляни дрехи и списания. Върху масичката за кафе бе оставен пепелник, препълнен с фасове. Забелязах брой на „Сайдлайнс“ с моята снимка да се търкаля на пода и незабележимо го ритнах под канапето.

— И кучета не бих оставила да живеят по този начин — продължаваше да мърмори Ева Роузън, докато спокойно ровеше из нещата на Джил Морон. — Откъде ги има тези неща? Дрешки от „Блумингсдейл“. Дори етикетите не е махнала. Обзалагам се, че краде. На крадла ми мяза.

Не се опитах да споря. Прегледах пръснатите на тоалетката бижута и се запитах кои ли са на обитателката на другата стая. Добра размяна за купчина мръсни чинии.

— Вие бяхте ли тук в неделя, госпожо Роузън?

— Аз съм госпожица. Целия ден бях тук.

— Ами в неделя вечерта?

— В неделя вечер ходя с приятеля ми Сид да вечеряме в тайландския ресторант на магистрала А–1. Ядох пиле с къри. Толкова беше люто, че имах киселини дни наред.

— По кое време се прибрахте?

— Това не ти влиза в работата.

— Моля ви, госпожице Роузън, може да се окаже важно. Ерин е изчезнала.

В първия момент се престори, че се колебае, след това наведе глава на една страна и сви рамене.

— Сид ми е много специален приятел, нали ме разбирате. Прибрах се чак в понеделник. По обяд.

Ерин е имала достатъчно време, за да си събере нещата, или някой друг да го стори вместо нея.

— Сигурно е избягала с момчето — предположи Ева, дръпна за последно от цигарата и я бодна в препълнения пепелник. — Не искам да обидя семейството ти, но имаше вид на доста разпасана с късите потничета и голия пъп.

И това ми го казва седемдесетгодишна бабка по бикини.

— Какво знаете за гаджето й? — попитах я аз. — Знаете ли каква кола кара?

— Шестдесет и седем години живях в Куинс. Какви ли не коли съм видяла.

Опитах се да си поема дълбоко дъх. Още един от недостатъците ми на ченге надигаше глава. Така и не се научих да бъда дипломат.

— Какъв цвят? Голяма ли беше? Кажете ми нещо, за да знам какво да говоря в полицията.

— Може и да беше черна. Дали не беше тъмносиня. Виждах я само веднъж, при това беше тъмно.

— Ами момчето? Той как изглеждаше?

— Ама на теб какво ти става? — попита тя и се престори на възмутена. — Да не би да съм на подсъдимата скамейка? Ти да не би да се вживяваш в ролята на следовател? Да не се окаже, че някой е натъпкал труп в гардероба?

— Просто се тревожа за племенницата си, госпожице Роузън. Притеснявам се да не й се е случило нещо. Не е споменала, че ще се изнася. Техните не знаят нищо за приятеля й. Откъде да сме сигурни, че е заминала доброволно с него?

Ева се замисли и очите й блеснаха, щом реши, че тук може да става нещо интересно, въпреки че махна с ръка, за да покаже, че не се интересува.

— Не го видях добре. Чух, че се карат и надникнах през щорите. Само гърба му видях.

— Висок ли беше, нисък? Млад, стар?

Тя сви рамене.

— Среден на ръст. Беше с гръб към мен.

— Познавате ли мъжа, за когото работеше Ерин? — попитах я аз.

— Какъв мъж? Мислех, че работи за Парис.

— Дон Джейд. На средна възраст, сравнително слаб, много красив.

— Не го знам. Виждала съм само Парис. Много е мила. Винаги се интересува от моите писани. Май не знае, че Ерин е офейкала, иначе щеше да поговори с мен.

— Сигурно — съгласих се аз. — Забелязахте ли нещо друго за гаджето, госпожице Роузън? Каквото и да е?

Ева Роузън поклати глава.

— Съжалявам, милинка. Щях да ти помогна, ако можех. Знам какво е да си майка. Ти имаш ли си дечица? — попита тя и погледна подозрително прическата ми.

— Не, нямам.

— Направо те побъркват от притеснения. А колко разочарования ти носят. Истинско изпитание са.

— А чухте ли Ерин да се обръща към приятеля си по име? — попитах аз.

Тя се опита да си спомни.

— Може би. Май онази нощ спомена някакво име. Да. Нещо като от сапунените сериали. Брад ли беше? Тад?

— Чад?

— Точно така. Чад Сийбрайт.

Забранена любов. Зачудих се дали тази линия на развитие, съвсем като в пиеса на Шекспир, не е допринесла за желанието на Ерин да се изнесе от дома на семейство Сийбрайт. Едва ли Брус Сийбрайт би одобрил синът му и доведената му дъщеря да ходят заедно по срещи, въпреки че не са кръвни роднини. А дори Брус да е преглътнал, Кристъл не би одобрила.

Зачудих се защо Моли не ми бе разказала за Ерин и Чад, защо дори не бе споменала за съществуването на Чад. Може би предполагаше, че и аз не бих одобрила. Ако беше така, значи ме бе надценила. Пет пари не давах, така че нямах намерение да съдя моралните ценности на сестра й. Единственият ми интерес към любовния живот на Ерин се бе появил дотолкова, че да ми подскаже някакъв мотив за изчезването й.

Качих се на колата и се отправих отново към дома на семейство Сийбрайт. Инвалидът Чад бе на алеята и лъскаше черния си пикап тойота. Типичното американско момче в зелен спортен панталон и бяла фланелка. Погледна ме през огледалните черни очила марка „Оукли“ и продължи да изплаква сапуна от джантите.

— Хубава кола — подхвърлих аз, когато приближих. — Ева Роузън ми спомена за нея.

— Коя е Ева Роузън.

— Хазяйката на Ерин. Старата Ева не пропуска нищо.

Чад се изправи, забравил за маркуча и гумите.

— Извинете — започна любезно той. — Не чух името ви.

— Елена Естес. Търся доведената ти сестра.

— Както вече ви казах тази сутрин, госпожице Естес, не съм я виждал.

— Странна работа, защото Ева ми каза, че си бил там онази вечер. Май знае доста интересни неща за теб — продължих аз. — За вас с Ерин.

Той сви рамене, поклати глава и се ухили, за да заприлича съвсем на Мат Деймън.

— Съжалявам. Нямам представа за какво говорите.

— Я стига, Чад. — Опитах се да го накарам да се отпусне. — Доста неща съм видяла. Пет пари не давам, ако двамата с Ерин имате връзка. От това, че някакво си момче е изчукало доведената си сестра, няма да ми мигне окото.

Той си намръщи.

— Затова ли Ерин е напуснала дома ви? — попитах аз. — Баща ти не е могъл да преглътне какво правите под носа му.

— Това няма нищо общо с нас — настоя той.

— Ева ми каза, че онази вечер двамата сте се карали на алеята пред къщата. Какво стана, Чад? Ерин ли те заряза? Чакай да позная. Оказало се е, че не си толкова интересен, когато мама и пастрокът не ви следят.

Той ми обърна гръб, докато се чудеше как да се отърве. Дали да каже истината, или да се направи на възмутен, да отрича или да запази спокойствие? Избра последното, ала забелязах, че откровените ми приказки започват да го дразнят.

— Не съм сигурен коя сте, госпожо, но определено сте луда. — Макар и не особено успешно, той се опитваше да запази присмехулното си отношение.

На предната броня забелязах сухо място, облегнах се и скръстих ръце.

— И заради кого те е зарязала, Чад? Заради някой по-възрастен мъж ли? Може би заради шефа си?

— Нямам представа с кого се вижда Ерин — отряза ме той. — И пет пари не давам.

Изсипа водата на алеята и понесе кофата към гаража. Аз тръгнах след него.

— Добре, може и да не съм разбрала. Може би сте се карали за нещо съвсем различно — предположих аз. — Ако съдя по махмурлука ти тази сутрин, ти си падаш по купоните. От всичко, което чух, Ерин е била доста дива. И ето че се озовава в конната база и пред нея се разкрива един съвършено нов свят на наркопласьори и наркомани. Това ли беше причината да се скарата пред къщата на Ева Роузън?

Чад стовари кофата върху рафт, където бяха подредени какви ли не автомобилни аксесоари като за продажба.

— Госпожо, май нещо не сте наред.

— Да не би да се е опитала да те изключи от сделката, Чад? Затова ли си се върнал по-късно и си й надраскал колата?

— Ама на вас какво ви става? — попита той и понечи да се отдръпне.

— Не ми трябва заповед, Чад — уточних тихо аз, без да откъсвам очи от него. — Не съм такова ченге.

Той не можа да разбере какво се опитвам да му кажа, ала забелязах, че се притесни. Подпря ръце на ханша си, запристъпва от крак на крак, после скръсти ръце на гърдите си и погледна към улицата.

— Къде е Ерин? — попитах аз.

— Вече ви казах, че не знам. Не съм я виждал.

— Откога? От петък ли? От вечерта, когато сте се скарали? От вечерта, когато си й надраскал колата ли?

— Нищо не знам за тези неща. Говорете с онази дебела крава, дето й е колежка — насочи ме той. — Джил Морон. Тя е напълно луда. Попитайте я нея къде е Ерин. Сигурно я е убила и я е изяла.

— А ти откъде познаваш Джил Морон? — попитах аз. — Откъде знаеш за хората, с които Ерин работи, след като твърдиш, че нито си се виждал, нито си се чувал с нея?

Той притихна, сви се и погледна навън.

Пипнах те, дребен! Стана ми кеф, че все още знам какво правя.

— За какво се карахте в петък вечерта, Чад? — попитах го отново аз и зачаках търпеливо, докато той се чудеше какво да измисли.

— Аз я зарязах — каза той и се обърна към рафтовете. Издърпа бяла памучна кърпа от купчината, където бяха грижливо сгънати. — Хич не ми трябваше да се разправям с нея.

— Да, бе. Това са пълни глупости. Не зарязваш едно момиче, за да се върнеш после и да му надраскаш колата. Би го направил единствено, ако теб са те зарязали.

— Не съм й драскал колата!

— Не ти вярвам.

— Това си е ваш проблем, не мой.

— Не мога да си представя как я зарязваш, Чад. Ерин може и да се е отървала от Кристъл и Брус, защото се е изнесла, но ти си продължил да дразниш баща си, като си се виждал с нея.

— Нищо не знаете за семейството ми.

— Нима? — Огледах гаража, в който всичко бе педантично подредено. — Май татенцето е луд на тема контрол. Каквото той каже, това е. Неговото мнение е безпогрешно. Останалите в тази къща са длъжни да се съобразяват с нуждите му и да му повтарят колко е велик. Не е ли така?

Чад изсумтя и отиде при автомобила, за да попие мокрите петна.

— Луд ще те направи, ако не лъснеш колата, нали, Чад? — попитах аз и тръгнах след него. — По колата не бива да има петна. Какво ще си помислят съседите? Представяш ли си пък какво ще стане, ако разберат за вас с Ерин? Какъв срам, да оправяш собствената си сестра. Че това е почти кръвосмешение. Май си напипал слабото място на татенцето, а?

— Госпожо, започвате да ме нервирате.

Не му признах, че тъкмо това е идеята. Заобиколих автомобила след него.

— Кажи ми каквото искам и ще те оставя намира.

— Няма нищо за казване. Нямам представа къде е Ерин и пет пари не давам.

— Да те видя така ли ще приказваш, когато някое ченге ти тръгне по петите. Защото изчезването на Ерин може да е свързано с наркотици. От опит мога да ти кажа, че наркоченгетата страшно си падат по момченца с пари и връзки като теб. Какво ли ще стане, когато викнат баща ти да дава показания? Тогава може и да ти хареса…

Обърна се към мен, вдигнал ръце така, сякаш бях насочила пистолет към него.

— Добре! Добре! Господи, и вас си ви бива, госпожо — поклати глава той.

Чаках.

— Добре — повтори с въздишка той. — С Ерин бяхме заедно известно време. Мислех, че това означава много и за двамата, само че за нея е било едно нищо. Тя ме заряза. Това е. Няма друго. Не става въпрос нито за наркотици, нито за тъмни сделки, нищо. Казах ви всичко. Тя ме заряза.

Той сви рамене и отпусна ръце, сякаш признанието бе изсмукало цялата му наглост. Мъжкото самочувствие се разпада много лесно, когато си на седемнадесет или осемнадесет.

— Каза ли ти защо го прави? — попитах тихо аз. — Не ми се иска да питам — добавих, когато забелязах, че отново го обзема напрежение, — но там, където Ерин работи, се е случило нещо, а никой не може да я открие.

— Да не би да е загазила?

— Не знам.

Той се замисли за момент.

— Каза, че имало друг. „Мъж“. Така каза. Все едно че аз съм на дванадесет. — Той поклати обидено глава.

— Каза ли кой е?

— Не съм я питал. Защо да я питам. Знам, че си падаше по шефа, ама той е на петдесет, някъде там…

— Споменавала ли е, че има намерение да замине? Споменавала ли е, че мисли да си сменя работата, да се мести?

Той поклати глава.

— Да е споменавала нещо за Окала?

— Окала ли? Че какво ще прави там?

— Шефът й каза, че напуснала работа и се преместила в Окала. Била си намерила нещо там.

— За пръв път чувам — отвърна той. — Не. Не би го направила. Тъпо е.

— Благодаря за информацията. — Извадих листче от джоба си и написах телефонния си номер. — Ако се чуеш с нея, звънни ми, моля те на този номер и остави съобщение.

Чад взе листчето и го погледна.

Върнах се при колата и за минута останах на алеята пред къщата на семейство Сийбрайт. Огледах квартала. Тихо, приятно, скъпо местенце. Зад дворовете се бе ширнало голф игрище. На това му се казва американска мечта.

Замислих се за семейство Сийбрайт. Богати, хора постигнали успехи, нервни, претенциозни, всеки от тях притаил злоба към някой или нещо. И това бе част от американската мечта, отразена в криво огледало.

Паркирах от другата страна на училището при събралите се майки домакини. Едва ли щях да се чувствам по-зле сред отбор мажоретки. Децата започнаха да изскачат навън и се втурнаха към автобусите и паркираните коли.

Кристъл Сийбрайт не се виждаше наоколо. Не че очаквах да я зърна. Вече ми бе ясно, че Моли бе просто малката, която живееше в дома на Кристъл. Моли бе станала каквато бе или благодарение на късмета, или на умението си да оцелява, или като бе гледала детективски сериали. Сигурно бе била свидетел на разправиите и бунтарския период на Ерин и през всичкото това време бе извръщала глава, за да спечели одобрение.

Странно, помислих си аз, Моли Сийбрайт бе точно каквато би могла да бъде собствената ми по-малка сестра. Родителите ми са ме осиновили, а след това решили, че са приключили със задълженията към мен. Явно съм им дошла много. Жалко за тях. Едно дете, което се учеше от грешките ми, можеше да се превърне тъкмо в дъщерята, която искаха да имат.

Слязох от колата, когато видях Моли да излиза от училището. Тя не ме забеляза веднага. Вървеше с наведена глава и теглеше чантата на колелца след себе си. Въпреки че бе заобиколена от други деца, ми се стори самотна, дълбоко замислена. Повиках я, тя се обърна и зави към мен. Лицето й грейна и аз забелязах, че е изпълнена с нетърпение.

— Намери ли я? — попита тя.

— Още не съм. Цял ден задавах въпроси. Може да е в Окала — обясних аз.

Моли поклати глава.

— Не би заминала, без да ми се обади.

— Ерин всичко ли ти казва? — попитах аз и отворих вратата на колата, за да седна. Огледах се, за да съм сигурна, че никой не е решил, че съм похитителка на деца. Никой не ми обръщаше внимание.

— Да.

Минах от страната на шофьора, настаних се зад волана и запалих.

— А казала ли ти е, че двамата с Чад имат връзка?

Тя извърна поглед и като че ли се сви.

— Защо не ми каза за Чад?

— Не знам — измрънка тя. — Предпочитам да не забелязвам, че Чад съществува.

Или че Ерин се е превърнала от всеотдайна сестра в жена със сексуални предпочитания, мислех си аз, докато шофирах към снобския квартал на Моли. Ерин бе нейният идол, нейният ангел хранител. Ако Ерин я изоставеше, тогава Моли оставаше сама сред смахнатите членове на семейство Сийбрайт.

— Чад е бил в апартамента на Ерин в петък вечерта — обясних й аз. — Двамата са се скарали. Знаеш ли какво е станало?

Моли сви рамене.

— Може да са скъсали.

— Защо реши така? Ерин интересувала ли се е от някой ДРУГ?

— Беше хлътнала по шефа си, но той беше прекалено стар за нея.

Не е задължително. От всичко, което бях научила досега за Ерин, нямаше да се учудя, ако се хванеше с мъж, достатъчно възрастен, за да й бъде баща. А ако слуховете за миналото се окажеха истина, Джейд също нямаше да се притесни от възрастта й.

— Някой друг?

— Не знам — тросна се ядосано Моли. — Ерин обичаше да флиртува с момчетата. Аз не обръщах внимание. Не исках да знам.

— Моли, това е важно — казах аз и спрях край тротоара в края на тяхната улица. — Когато ти задавам въпроси за Ерин, за нещо друго или за някой друг, трябва да ми казваш истината. Не бива да украсяваш нещата дори да не ти харесва. Разбра ли?

Тя се намръщи и кимна.

— Трябва да ми имаш доверие — настоях аз и усетих как ме сграбчва студен страх.

Моли ме погледна с умните си очи.

— Вече ти казах, че ти имам доверие.

Този път не я попитах защо.