Тами Хоуг
Надпревара с похитител (10)

7.

Дебна отстрани на караваната на братята Голъм. Наредено ми беше да не мърдам от мястото си, но ми е пределно ясно, че това е грешка. Ако нахлуя веднага, ще спипам братята на местопрестъплението. Те си въобразяват, че ме познават. Посветих три месеца на този случай. Знам какво правя. Знам, че съм права. Знам, че братята Голъм вече нервничат. Знам, че искам да ги арестувам и заслужавам успеха. Знам, че лейтенант Сайкс се е довлякъл да види какво става, а после, щом новинарските екипи довтасат, ще хукне да обира лаврите и да накара хората да гласуват за него при следващите избори за шериф.

Накара ме да се лепна отстрани на караваната и да чакам. Тъпак! Дори не ми обърна внимание, когато му казах, бе братята използват най-често задната врата.

Докато Сайкс и Рамирес дебнат отпред, братята тъпчат парите в платнени торби и се канят да се измъкнат отзад. Джипът на Били Голъм е паркиран на три метра от караваната, целият оплескан с кал. Ако побегнат, ще вземат него, а не корветата, паркирана отпред. С джипа могат да минат по неасфалтирани пътища.

Сайкс губи безценно време. В караваната при братята Голъм има две момичета. Лесно могат да ги вземат за заложнички. Ако вляза сега, докато не са заподозрели нещо… Те си въобразяват, че ме познават.

Включвам радиостанцията.

— Тъпо е да чакаме. Те ще се доберат до джипа. Влизам!

— Мама му стара, Естес…

Запокитвам радиостанцията сред бурените, избуяли отстрани на караваната. Случаят си е мой. И арестът ще бъде мой. Знам какво правя.

Вадя пистолета и го скривам зад гърба си. Заставам пред страничната врата и чукам, както правят всички клиенти на братята Голъм. Две почуквания, едно почукване, две почуквания.

— Здрасти, Били. Аз съм, Ел. Дай малко стока.

Били Голъм отваря рязко вратата, ококорен, надрусан стабилно с кристал мет. Диша тежко. Стиска пистолет.

Мама му стара!

Предната врата отскача с трясък.

Едно от момичета започва да пищи.

Бъди Голъм се разкрещява:

— Ченгета!

Били Голъм навира пистолета в лицето ми. Поемам си дъх за последен път. Той се обръща рязко и стреля. Трясъкът е оглушителен. Куршумът попада в лицето на Хектор Рамирес и изхвърча през задната част на черепа му. Кръв и мозък изпръскват застаналия зад него Сайкс.

 

 

Образът бавно избледня и пред погледа ми постепенно изплува сградата, в която работех. Криминалният отдел на област Палм Бийч е закътан на доста живописно място край Гън Клъб Роуд, близо до езерото Литъл Парк. В комплекса се намира и шерифската служба, и моргата, и областният съд, и затворът. Така всички нарушители на закона и жертвите им се събират на едно място.

Седях на паркинга, гледах към шерифската служба и усещах как стомахът започва да ме присвива. Беше минало много време, откакто за последен път влязох в тази сграда. От една страна вярвах, че всички вътре ще ме познаят, щом ме видят, и че всички ме ненавиждат. От друга страна логиката ми подсказваше, че това не е така. По всяка вероятност едва половината щяха да ме познаят и да си спомнят колко ме мразят.

Погледнах си часовника. Наближаваше краят на смяната. Ако не успеех да хвана Джеймс Ландри сега, щеше да се наложи да изчакам до следващия ден. Исках името на Ерин Сийбрайт да се запечати в главата му, да оставя едно трънче, което да го тормози през нощта.

Краката ми омекнаха, докато вървях към входа. Затворници в тъмносиви униформи работеха в градината отпред, надзиравани от чернокож полицай в камуфлажни панталони и черна фланелка с надпис, нахлупил типична за пехотинец шапка. Майтапеше се с две ченгета, застанали отстрани, за да пушат на спокойствие. Нито един не ме погледна.

Влязох и се запътих към рецепцията. Никой не ме повика по име, никой не хукна към мен, за да ме нападне. Дали не беше заради късата коса?

Зад бронираното стъкло се бе настанила млада червенобузеста жена с неестествено дълги нокти, лакирани в червено, и коса като на Медуза, сплетена на тънки плитки.

— Искам да говоря с детектив Ландри — започнах аз.

— За какво става въпрос, госпожо?

— За изчезнал човек.

— Как се казвате?

— Елена Естес.

По нищо не пролича да ме е познала. Нямаше възмутен писък. Аз не я познавах и тя не ме познаваше. Обади се на Ландри по телефона и ме покани да седна и да изчакам. Седях със скръстени ръце, впила поглед във вратата и дори не смеех да дишам. Имам чувството, че мина цял час, преди вратата да се отвори.

— Госпожице Естес?

Ландри задържа вратата отворена, което бе знак да го последвам.

Беше стегнат атлетичен мъж към средата на четиридесетте, добре поддържан. Беше четири следобед, въпреки това се виждаше, че яката на ризата му е колосана. Косата му бе подстригана късо като на военен, доста прошарена. Погледът му бе остър и пронизващ, и както ми се стори — презрителен. Да не би параноята ми да се обаждаше?

Познавах някои от седемнадесетината детективи, които работеха в „Кражби и убийства“, най-често срещаните случаи, ала с Ландри не се познавахме. Заради естеството на работата им, детективите от отдел „Наркотици“ обикновено се държаха настрани — или ги караха да се държат настрани и се срещаха с останалите си колеги единствено когато се налагаше да огледат някой труп.

Качихме се на втория етаж, без да си кажем и дума. В коридора около стъклената преграда, която отделяше „Кражби и убийства“, не се мяркаше никой. Ландри отвори с магнитна карта.

В просторната стая бяха подредени метални бюра. Повечето бяха празни. Не познавах никой от малцината останали до късно на работа. Оглеждаха ме крадешком и много студено. Очи на ченгета. Този поглед не се променя, независимо в кой отдел и на кое място се намираш. Това са погледи, типични за хора, които не се доверяват на никого и подозират всички. Не можех да преценя какво мислят. Забелязах само, че погледите им се задържаха прекалено дълго.

Седнах на стола, който Ландри ми посочи. Приглади вратовръзката си и също се настани. Не откъсваше очи от лицето ми. Включи компютъра си и бодна очила за четене на носа.

— Аз съм детектив Ландри — представи се той и забарабани по клавиатурата. — Ще приема съобщението ви. Доколкото разбрах, искате да съобщите за изчезнало лице.

— За нея вече е съобщено. Говоря за Ерин Сийбрайт. Преди два дни сестра й, Моли Сийбрайт, е говорила с вас. Каза ми, че сте бил груб и сте проявил пренебрежение, а също и че не сте пожелал да й помогнете.

Ето я и поредната глава от „Ръководството на Елена Естес как да спечелите приятели и да повлияете на хората“.

Ландри свали очилата си и отново ме зяпна.

— Малката ли? Тя беше само на дванадесет.

— Да не би това по някакъв начин да променя факта, че сестра й липсва?

— Не приемаме сведения от деца. Говорих с майка й по телефона. Тя не желае да дава молба за издирване. Твърди, че дъщеря й не е изчезнала.

— Може тя да е убила момичето — настоях аз. — Значи няма да я потърсите, защото убийцата не иска да съобщи за изчезнало лице, така ли?

Той сви вежди.

— Имате ли причини да смятате, че майка й я е убила?

— Не. Дори не ми е минавало през ум. Опитвам се да ви кажа, че не знаете какво става, въпреки това сте отпратил малката.

— Значи сте тук, за да се скарате с мен? — попита той удивен. — Май не сте с всичкия си. Какво общо имате с тези хора? Роднина ли сте?

— Не. Моли ми е приятелка.

— Тя е на дванадесет.

— Помоли ме да й помогна. Имам основание да вярвам, че сестра й е изчезнала.

— Какво основание?

— Сестра й липсва. Никой не я е виждал от неделя.

Разказах му за Дон Джейд и за смъртта на Ярка звезда. Ландри ми беше ядосан. Усетих, че става нетърпелив. Не му беше приятно, че съм му свършила работата, въпреки че не бе убеден, че има нещо за вършене. Ченгетата ревниво пазят територията си.

— И мислите, че с момичето се е случило нещо заради един умрял кон. — Каза го така, сякаш това бе най-абсурдното нещо, което някога е чувал.

— Убиват хора и заради обувките им — настоях аз. — Убиват ги, задето са завили по улица, по която не трябва. Мъртвият кон ще струва четвърт милион на застрахователната компания, а ако собственикът купи нов, само комисионните ще излязат още толкова. Няма да е никак странно, ако някой прибегне до насилие за такава сума.

— Треньорът казва, че момичето е напуснало и се е преместило в Окала.

— Треньорът сигурно е убил коня и ще вземе тлъста комисионна от следващата сделка.

— Сигурна ли сте, че тя не се е преместила в Окала? — попита Ландри.

— Не. Но е малко вероятно.

— Бяхте ли в апартамента й? Има ли някакви следи от борба?

— Бях. Там няма нищо.

— Нищо значи. Все едно че се е изнесла, така ли? — попита той.

— Може би. Няма да разберем, ако някой не я потърси. Можете да позвъните в Окала.

— Или пък вие да се качите на колата си и да отидете да я потърсите.

— Или пък вие да се обадите на ченгетата в Окала.

— И какво да им кажа? Че някакво момиче може би се е преместило и си е намерило работа ли? Тя е на осемнадесет. Може да прави каквото пожелае.

— Дайте им номера и модела на колата й.

— Защо, открадната ли е?

Изправих се. Бях по-ядосана от него, но поне не личеше по изражението ми.

— Добре, Ландри. Виждам, че пет пари не даваш, че момичето е изчезнало, не ти пука, че може да е мъртва, а пък измама за шест цифрена сума изобщо не те интересува. Защо ли плащам данъци?

— Застрахователна измама няма преди застрахователите да кажат. Момичето не е изчезнало, след като е на осемнадесет и по свое желание се е преместила някъде другаде… Освен ако семейството не съобщи за нея.

— Човек от семейството е съобщил, че е изчезнала-. Сестра й е идвала. Като изключим това, ти твърдиш, че след като не живее със семейството си и не е близка с тях, ако нещо й се случи, тя сама трябва да намине да съобщи, че липсва. Пълен абсурд. Един господ знае какво ще позволиш да се случи на това момиче, защото майка й е празноглава гъска, която се интересува само от себе си и с радост би се отървала от щерка си… Всичко е ясно — продължих саркастично аз. — Все пак това би отнело час-два от натовареното ти ежедневие, дето се върти около кражби на дамски чанти и няма начин да позвъниш тук-там, да провериш някои дребни неща, да зададеш въпросите, които трябва…

Ландри също се изправи. Лицето му бе поаленяло под тена.

Всички в офиса ни наблюдаваха. С периферното си зрение забелязах един от сержантите да излиза от кабинета си, за да види какво става. Някъде звънеше телефон, ала никой не си направи труда да се обади.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш как да си върша работата, Естес?

— Аз вече ти свърших работата, Ландри. Не беше кой знае колко трудно.

— Нима? Не съм чул да работиш тук. Питам се защо ли.

Телефонът спря да звъни. Тишината в стаята бе оглушителна.

Хрумнаха ми поне пет отговора. Преглътнах ги. Един-единствен отговор имаше значение както за мен, така и за хората в залата. Не работех тук, защото заради мен бе убит един от колегите ми, един от техните колеги. Това бе най-важното.

Най-сетне кимнах.

— Добре. Печелиш — заявих тихо аз. — Наградата за най-подъл удар под кръста се присъжда на Ландри. Предполагах, че се окажеш някой дръвник и се оказах права. Само че Ерин Сийбрайт е изчезнала и някой трябва да поеме случая. След като работата опира до мен, така да бъде. Ако тя се окаже мъртва, защото не съм успяла да я открия достатъчно бързо, а ти си могъл да се заемеш, няма да се чувствам виновна, Ландри.

— Какъв е проблемът? — попита сержантът и се приближи. — А, да — подхвърли той, когато спря пред мен. — Всичко ми е ясно. Изключително нагла си, Естес, за да посмееш да дойдеш тук.

— Извинявай. Не бях наясно, че за да започнеш борба с престъпността, ти е необходима специална покана. Изглежда, моята се е загубила по пощата.

Имах чувството, че пътят до вратата е безкраен. Краката ми бяха омекнали. Ръцете ми трепереха. Излязох от приемната, минах по коридора и се пъхнах в дамската тоалетна. Наведох се над една от тоалетните и повърнах.

В продължение на няколко минути останах облегната на стената със затворени очи, притиснала длани към лицето си. Беше ми горещо, потях се, не ми достигаше въздух. Бях изтощена. Ала бях все още жива, и буквално, и преносно. Бях дръпнала лъвовете за опашките в собственото им леговище и бях оцеляла. Не трябваше ли да се гордея със себе си?

Изправих се, наплисках лицето си и изплакнах уста с вода от чешмата. Опитах се да се порадвам на малката си победа. Джеймс Ландри нямаше да успее да изхвърли Ерин Сийбрайт от главата си толкова лесно, единствено защото го бях предизвикала. Ако след сблъсъка ни той благоволеше да вдигне телефона и откриеше нещо, макар и незначително, то тогава усилието си струваше емоционалното напрежение.

Докато вървях към колата, се питах дали най-сетне в живота ми не се е появила някаква цел. Толкова отдавна не бях имала посока, че сега не бях сигурна дали най-сетне се е появила.

Качих се в беемвето и зачаках. Реших, че съм изпуснала Ландри и той е излязъл, докато съм се опитвала да си събера мислите. В този момент той се показа на входа, скрит зад черни очила и прехвърлил спортно сако на едната си ръка. Изчаках го да се качи в сребрист понтиак и да потегли. Влях се в потока автомобили две коли зад него, защото исках да знам с кого си имам работа. Дали щеше да се прибере у дома си при жената и децата? Дали бях натиснала копчето, което задейства родителската загриженост? Одеве видях, че не носи халка.

Отправи се към заведение на Милитъри Трейл, в което се въртяха главно ченгета. Останах разочарована, че е толкова предсказуем. Не го последвах вътре, защото бях наясно, че ще бъда посрещната враждебно. Тук служителите на реда изпускаха парата, оплакваха се от началниците, от гражданите, оплакваха се от бившите си половинки. Ландри щеше да се оплаква от мен. Не че имах нещо против… стига да продължеше да мисли за мен и за Ерин Сийбрайт.