Тами Хоуг
Надпревара с похитител (62)

56.

Ландри пристигна почти веднага след линейката, повикана за Парис. Когато бях стреляла по предното стъкло, един от куршумите ми бе попаднал в рамото й. Беше загубила малко кръв, ала щеше да живее и да посреща дните в затворническа килия. Поне така се надявах.

Ландри слезе от колата и се отправи към мен. Вдигна пръст към полицая, който заграждаше мястото с жълта лента, за да му даде знак да ни остави за момент. Полицай Сондърс, придружителят ми от нощта, когато конете на Майкъл Бърн бяха пуснати от палатката, ме наблюдаваше подозрително. Явно не можеше да повярва, че съм невинна.

Ландри го изпрати настрани и насочи вниманието си към мен.

— Добре ли си?

Усмихнах му се.

— Сигурно вече ти е писнало да ми задаваш този въпрос. Да, добре съм.

— Имаш повече животи и от котките — измърмори той.

Разказах му какво се бе случило, какво бе казано и как се бях намесила.

— Какво те накара да дойдеш тук? — попита той.

— Не знам. Мислех, че Парис ще се опита да се види с Трей. Всичко бе свързано с него, с парите му, с новата конюшня.

Погледнах към недостроената сграда, масивните стени, облени в светлина от фаровете на линейката и патрулните коли. Бяха сложили белезници на Трей и го водеха към една от колите.

— Доколкото разбрах, Трей и Джейд са измислили как да се отърват от Сали Хюс, за да може Трей да наследи парите и да построи тази конюшня. Попитах Трей направо. Той дори не отрече. Затова е толкова предан на Джейд. Не е имал избор. Парис е искала да елиминира Джейд, за да разполага с всичко това. Но ето че накрая всички остават с празни ръце — обясних аз. — Измамите, манипулациите, болката, която причиниха, са били за нищо. Всички загубиха.

— Така е — каза Ландри, когато линейката потегли, следвана от патрулна кола. — Когато се натъкна на подобен случай, ми се иска да бях послушал татко. Той искаше да стана инженер.

— А той с какво се занимаваше? — попитах аз.

Ландри изви устни.

— Беше ченге. Какво друго? Изкара тридесет години в полицейския участък „Батон Руж“.

— Чу ли се нещо за Ван Занд? — попитах аз, докато вървяхме към колите си.

— Още нищо. Човекът от товарния терминал съобщи, че конете на Ван Занд са пристигнали преди малко, но белгиецът не му е звънял цял ден. Мислиш, че е въртял цялата тази работа с Парис ли?

— Все още съм убедена, че той е убил Джил. Само че Трей каза, че тя го е оставила в леглото и същата вечер е отишла да провери конете. Тялото на Джил е било оставено на онова място, за да го свържат с Джейд. Пасва идеално с плана на Парис.

— Знаем, че Ван Занд е бил в „Плейърс“ същата вечер — продължи Ландри. — Натискали се е. Възможно е да я е последвал с надеждата да се възползва от нея, след като Джейд й е разбил сърцето. Възможно е тя да му е отказала, а той да не се е примирил. Ето защо я намерихме мъртва.

— Парис се появява на сцената и убеждава Ван Занд да се отърве от тялото, като го хвърли в ямата за оборски тор — предположих аз. — Дали е участвал в другия й замисъл? Не се знае. Чад се опита да ми каже, че някой наистина е изнасилил Ерин, че Парис е изпуснала нещата от контрол. Може Ван Занд да се е включил и да се е опитал да поеме ръководството.

— Ако е така, тя ще пропее — каза Ландри. — Вече е арестувана, докато той е на свобода. Нищо не съсипва партньорството по-успешно от заплахата да попаднеш в затвора. Браво, Естес!

— Изпълнявах гражданския си дълг.

— Трябваше все още да имаш значка.

Извърнах поглед.

— Много си мил. На твое място не бих казала подобно нещо пред колегите.

— Майната им! Така е.

Почувствах се смутена, защото комплиментът му ме развълнува.

— Нещо за Чад и Ерин? — попитах аз, когато телефонът звънна.

Ландри поклати глава.

— Естес — обадих се аз.

— Елена?

Разтрепераното гласче накара страхът да ме бодне като остри парчета стъкло.

— Моли! Моли, какво има?

Вече се бях втурнала към колата на Ландри. Забелязах загрижеността по лицето му, докато се опитваше да ме настигне.

— Елена, трябва да дойдеш. Моля те, ела!

— Тръгвам! Какво е станало?

Чувах глухо бумтене, сякаш някой удряше по врата.

— Моли?

Последва ужасяващ пронизителен писък.

— Бързо! — извика отчаяно Моли.

Последното, което чух, преди тя да прекъсне, бе нечовешки глас, който повтаряше:

— Единственото ми желание бе да имам хубав живот… Единственото ми желание бе да имам хубав живот…