Тами Хоуг
Надпревара с похитител (16)

12.

Офисите на „Грифин Дивелъпмънт“ се намираха в стилна сграда в испански стил на Гринвю Шорс точно срещу западния вход на Поло Клъб. Паркирах на мястото за посетители до ягуара на Брус Сийбрайт.

На прозореца отпред имаше обява с размерите на плакат за строежите във Феърфийлдс. Снимката на Брус Сийбрайт бе в долния десен ъгъл. По усмивката му личеше, че е мошеник, готов да продаде стоката си на неестествено завишена цена. Очевидно имаше хора, които му се връзваха.

Офисите бяха очевидно обзаведени от дизайнер и изглеждаха скъпи и уютни. Кожени канапета, махагонови маси. На стената бяха закачени снимките на четирима мъже и две жени. Кристъл Сийбрайт не беше сред тях.

Рецепционистката обаче приличаше на нея. Прекалено много златни бижута и лак за коса. Зачудих се дали Кристъл и Брус не са се запознали като шеф и секретарка. Банално, ала доста често срещано явление.

— Казвам се Елена Естес — представих се аз. — Имам няколко въпроса за Феърфийлдс.

— Прекрасно място — отбеляза тя и ми се усмихна като опитна продавачка. — Там има невероятни конюшни.

— Знам. Минах оттам.

— През собствеността на Хюс ли? — попита тя, почти изпаднала в еуфория. — Направо умопомрачително.

— Май да.

Тя позвъни на Сийбрайт. След миг вратата в другия край на рецепцията се отвори и Брус Сийбрайт се показа. Беше с внимателно изгладен ленен костюм и задължителната вратовръзка на райе. Прекалено официално за Южна Флорида, където се носеха хавайски ризи и чехли.

— Госпожице Естес?

— Да. Благодаря ви, че отделихте време за мен.

Минах покрай него и влязох в офиса. Застанах в далечния край с гръб към махагоновите мебели.

— Заповядайте, седнете — покани ме той и се настани зад бюрото. — Нещо за пиене? Кафе? Вода?

— Не, благодаря ви. Много ви благодаря, че ме приехте без предварителна уговорка. Сигурно сте доста зает човек.

— Радвам се, че съм зает. — Усмихна ми се също като на снимката, сложена на постера на Феърфийлдс. — Бизнесът процъфтява. Перлата на Уелингтън вече става известна. Собствеността тук е на цени като в Южна Флорида. А мястото, за което се интересувате, е чудесен пример за това.

— Всъщност не съм тук, за да купувам собственост, господин Сийбрайт.

Усмивката се стопи, заменена от объркано изражение. Лицето му бе дребно, с остри черти, също като на плъх.

— Не ви разбирам. Не се ли интересувахте от Феърфийлдс.

— Точно така. Аз съм детектив, господин Сийбрайт. Интересува ме инцидент, станал в конната база. Свързан е с ваш клиент. Трей Хюс.

Сийбрайт се отпусна на стола, недоволен от посоката, която бе поел разговорът.

— Познавам, разбира се, Трей Хюс. Не е тайна, че той купи парцел във Феърфийлдс. Само че не очаквайте да говоря зад гърба на клиентите си, госпожице Естес. Аз си имам принципи.

— Не ме интересува никаква лична информация. По-скоро искам да попитам за мястото. Кога е била пусната земята за продажба? Кога е купил господин Хюс своя парцел?

— Това можете да го откриете в регистрите — отвърна Сийбрайт. — Отбийте се в областния център и проверете.

— Предпочетох да попитам вас.

Объркването му се превърна в подозрителност.

— За какво говорите? Какъв „инцидент“?

— Наскоро господин Хюс е загубил скъп кон. Трябва да сме наясно с подробностите. Нали знаете как е.

— Какво общо има земята с този кон?

— Рутинна проверка. Дали собственикът разполага с необходимите средства. Строежът на господин Хюс е доста скъп, а парцелът…

— Трей Хюс не страда от липса на пари — заяви Сийбрайт, обиден от думите ми. — Всички знаят, че миналата година получи огромно наследство.

— Преди или след като купи Феърфийлдс?

— Какво значение има? — попита раздразнено той. — Отдавна се интересува от тази собственост. Купи я миналата пролет.

— След смъртта на майка му ли?

— Не разбирам за какво намеквате, госпожице Естес. Разговорът никак не ми харесва.

Той се надигна от стола. Всеки момент можеше да ме изхвърли.

— Вие знаете ли, че доведената ви дъщеря е работила за треньора на господин Хюс? — попитах аз.

— Ерин ли? Какво общо има Ерин с цялата тази работа?

— И аз бих искала да разбера. Само че тя, доколкото разбирам, е изчезнала.

Сийбрайт не успя да скрие притеснението си.

— Вие какво… За кого работите?

— Това е поверителна информация, господин Сийбрайт. И аз си имам принципи — отвърнах. — Помогнахте ли на Ерин да постъпи на тази работа?

— Това не ви засяга.

— Наясно ли сте, че никой не е чувал и виждал Ерин от цяла седмица?

— Ерин не е близка със семейството.

— Наистина ли? На мен ми казаха, че била доста близка със сина ви.

Брус Сийбрайт поаленя и насочи показалеца си към мен.

— Искам номера на разрешителното ви.

Извих едната си вежда, скръстих ръце на гърдите си и се отпуснах на канапето.

— Защо се притеснихте толкова, господин Сийбрайт? Не е ли редно един баща да се притеснява повече за дъщеря си, отколкото за клиента си?

— Не съм… — Той се усети и млъкна.

— Неин баща ли? — довърших вместо него аз. — След като не сте неин баща, значи не е нужно да се притеснявате за нея.

— Не се притеснявам за нея, защото тя умее да се грижи за себе си. Тя е голямо момиче.

— Тя е на осемнадесет.

— Освен това вече не живее в дома ми. Върши каквото си иска.

— Това ли бил проблемът? Онова, което иска Ерин, не е същото, което искате вие. Тийнейджърки… — Поклатих глава съчувствено. — Животът е по-лесен, след като нея я няма, нали?

Имам чувството, че виждах как цялото му тяло тръпне от гняв, който той отчаяно се опитваше да овладее. Погледна ме така, сякаш за да запомни образа ми, за да може да си ме представя и да ме мрази и след като си тръгна.

— Напуснете офиса ми — настоя той с напрегнат тих глас. — Ако отново ви видя наоколо, ще повикам полицията.

Станах от канапето, без да бързам.

— И какво ще им кажете, господин Сийбрайт? Че трябва да ме арестуват, защото се интересувам повече от вас какво се е случило с доведената ви дъщеря ли? Сигурна съм, че ще ги заинтересувам.

Сийбрайт отвори вратата и подвикна на рецепционистката.

— Дорис, обади се в шерифската служба.

Дорис ме зяпна ококорена.

— И повикайте детектив Ландри от „Кражби и убийства“ — подхвърлих аз. — Кажете му името ми. Той веднага ще дойде.

Сийбрайт присви очи и се опита да прецени дали блъфирам.

Тръгнах си от офиса на „Грифън“ бавно и спокойно, качих се в колата на Шон и веднага подкарах, в случай че Брус Сийбрайт ме наблюдаваше.