Тами Хоуг
Надпревара с похитител (50)

44.

— Той предложи да се срещнем на задния вход — обясняваше тихо тя, свела очи.

Ландри бе спал на една кушетка в управлението и се бе върнал в болницата рано сутринта, за да чака събуждането на Ерин Сийбрайт. Джейд щеше да бъде призован пред съда малко по-късно днес. Ландри искаше областният прокурор да разполага с всички възможни факти, за да задържи Джейд в ареста.

— Хората клюкарстват, особено за Дон — обясни Ерин. — Той казваше, че не искал да започнат да говорят и за нас. Разбирах го. Струваше ми се вълнуващо, невероятно. Щяхме да имаме тайна връзка. Колко съм била жалка…

— Преди това правили ли сте секс? — попита Ландри.

Стараеше се да говори съвсем спокойно. Нито обвиняваше, нито заставаше на нечия страна.

Тя поклати глава.

— Флиртувахме. Бяхме приятели. Поне така си мислех. Той ми беше шеф, но… Искаше ми се да бъде нещо повече, а и той го искаше. Поне така ми каза.

— Значи ти е казал, че ще те чака на задния изход. Ти знаеше, че там няма да ви види никой, нали?

— Този уикенд в последните две конюшни нямаше коне. Там прибират конете за обездка, когато ги докарат в Уелингтън за някое представяне. Освен това беше неделя вечерта. По това време наоколо няма жива душа.

— Не си казвала на господин Джейд, че напускаш работа и се местиш в Окала, нали?

— Не. Защо да го правя? Исках да продължа да работя за него. Бях влюбена в него.

— Какво се случи след това, Ерин? Отиде на задния вход, за да се срещнете…

— Той закъсня. Помислих, че е решил друго. Когато ванът спря, някакъв тип с маска изскочи и… и… ме сграбчи.

Гласът й секна от бликналите сълзи. Ландри й подаде кутията със салфетки и зачака.

— Познаваше ли го, Ерин?

Тя поклати глава.

— Позна ли гласа му?

— Толкова се изплаших!

— Сигурно. Трудно е да запомниш подробностите, когато си изплашен до смърт и ти се случва нещо толкова ужасно. Трябва да се опиташ да потиснеш неприятните спомени. Вместо да го преживяваш на бързи обороти, опитай се да видиш отделни моменти, като снимки.

— Опитвам се.

— Знам — потвърди тихо той. — Не бързай, Ерин. Ако искаш да си починеш, просто ми кажи и ще прекъснем. Нали?

Тя го погледна и се опита да се усмихне.

— Добре.

— След като така и не си видяла лицата им, защо реши, че Джейд е единият от похитителите?

— Нали той ми каза да го чакам на задния вход.

— Знам, но ти позна ли го по нещо характерно, за да си сигурна, че е той?

— Та аз го познавам — заяви тя, без да крие огорчението си. — Познавам фигурата му, знам как се движи. Сигурна съм, че чух гласа му на няколко пъти.

— Ами гласът на другия? Стори ли ти се познат? Забеляза ли акцент?

Момичето поклати глава и потри очи. Пролича колко е изтощена.

— Той не говореше много. А когато имаше да каже нещо, шепнеше. Никога не е говорил с мен.

— Знаеш ли къде са те държали? — попита Ландри. — Можеш ли да ни заведеш?

Ерин поклати глава.

— Беше каравана. Нищо повече не видях. Толкова беше ужасно. Мръсно, старо.

— Наблизо имаше ли път? Направиха ли ти впечатление някакви звуци?

— Не знам. Чуваха се коли някъде в далечината. Не знам. През повечето време бях упоена. „Спешъл кей“^[1].

— Ти откъде познаваш този наркотик?

Тя изви поглед настрани.

— Отпреди. Пробвала съм го на едно парти.

— А снощи какво стана? Как успя да се измъкнеш?

— Другият ме извлече от караваната и ме натовари на вана. Помислих си, че ще ме убие и ще изхвърли някъде трупа ми, така че никой да не ме открие.

Тя си пое накъсано дъх и се опита да се овладее. Ландри чакаше.

— Кара дълго. Не знам колко точно. Беше ми дал една доза „Спешъл кей“. Въздействието започваше да минава. Чаках ванът да спре, защото знаех, че тогава ще ме убие.

— Нищо ли не видя през прозорците?

Тя поклати глава.

— Бях на пода. Много се уплаших, когато спряхме! Той отвори вратата и ме смъкна навън. Бях замаяна. Не можех да стоя права. Паднах на земята… пътят не беше асфалтиран. А той се качи във вана и пое нанякъде.

Бяха я изхвърлили на пътя като торба с боклук. Тя бе просто вещ, от която повече не се нуждаеха. Бе извадила невероятен късмет, помисли си Ландри.

— Нямам представа колко време съм лежала на пътя — продължи Ерин. — Накрая станах и се опитах да вървя. Видях светлини. Беше някакъв град. Просто вървях напред.

Ландри замълча за момент. Остави си време, за да осмисли казаното от Ерин. Прехвърли чутото няколко пъти и усети как напират нови въпроси.

Значи Джейд и компания са преценили, че няма да получат откупа. Предпочели са да разкарат момичето, вместо да ги съдят за убийство. Само че, поне така виждаше нещата Ландри, Ван Занд, който бе съучастник на Джейд, вече бе привлякъл вниманието към себе си заради другото убийство. Защо бе поел риска Ерин Сийбрайт да го разпознае? Сигурно са предполагали, че тя няма да бъде сто процента сигурна. Бяха се постарали да не оставят следи, които да насочат детективите към тях.

Това, разбира се, трябваше да се провери. Дрехите, с които бе облечена Ерин, бяха занесени в лабораторията, за да бъдат щателно прегледани под микроскоп на светлината на флуоресцентни лампи и всяка съмнителна власинка щеше да бъде отделена с пинцети и изследвана.

Може би освобождаването на Ерин не бе нищо повече от игра за тях. Нека жертвата живее, нека знае, че не може да направи нищо. Нека жертвата живее, а полицаите да се гърчат от безсилие и чувство на вина, защото нямат никакви доказателства. Да, това бе игра на власт.

Проблемът обаче бе, че Ландри нямаше намерение да позволи на негодниците да се измъкнат.

— Ерин, те някога споменаха ли как са се спрели на теб?

Тя поклати глава, впила очи в диктофона на Ландри, поставен върху металния поднос на леглото.

— През повечето време бях упоена. Знам, че им трябваха пари. А те знаеха, че Брус има пари.

— Брус ли го наричаха?

— Вече не помня колко пъти му звъняха…

— Когато говореха за него — обясни Ландри, — първото му име ли използваха? Брус ли го наричаха?

Ерин кимна.

— Ти ли им каза името му?

— Не, те го знаеха.

На Ландри му се стори странно престъпниците да говорят за Брус, като използват малкото му име. Бе прекалено фамилиарно. Все едно че им беше приятел.

— Щяха да ме убият заради него — заяви Ерин с горчивина. — Не мога да повярвам, че майка ми е още с него. Тя е толкова безхарактерна.

— Човешките взаимоотношения са сложно нещо — отбеляза Ландри, изневерявайки на стила си.

Без да откъсва очи от ръцете в скута си, Ерин поклати глава.

— Ерин, колко видеокасети направиха похитителите, докато беше в караваната?

— Не знам. Три или четири. Беше толкова унизително. Караха ме да се моля. Какво ли не ми правеха. Удряха ме. — Тя се разплака отново. — Беше ужасно!

Копелето гадно, помисли си Ландри. Три или четири касети, значи. Сийбрайт бе предал на полицията само една, освен взетата на мястото, определено за размяна.

— Ерин, някой от мъжете прави ли секс с теб?

Сълзите й рукнаха по-силно.

— Те непрекъснато ми даваха наркотик. Нищо не можех да направя. Не можех да ги спра. Н-н-нищо не м-м-можех да направя.

— Ще направим всичко по силите си, за да разнищим случая, Ерин. Ще работим заедно — ти и аз — и ще ги хванем. Нали?

Тя вдигна към него пълните си със сълзи очи и кимна.

— Почини си сега — подкани я Ландри и пристъпи към вратата.

— Детектив Ландри?

— Да?

— Благодаря ви.

Ландри излезе с надеждата в най-скоро време да има истинска причина тя да му благодари.

 

 

Чаках в коридора, когато Ландри излезе от стаята на Ерин. Не се изненада, когато ме видя. Спря пред вратата й, извади мобилния си телефон и се обади на някого. Разговорът продължи около три минути. Когато приключи, огледа коридора, стаята на сестрите, след това се приближи към мен.

— Какво казва тя? — попитах аз, докато вървяхме към изхода.

— Твърди, че е Джейд, обаче похитителите са били с маски през цялото време и са я държали упоена с кетамин. Не видяла Джейд нито веднъж. Не знае кой е другият. Казва, че почти не е говорил.

— Това е нетипично за Ван Занд — отбелязах аз. — Не познавам друг, който толкова да обича да слуша гласа си.

— Щеше да познае гласа му по акцента — реши Ландри. — Може би е по-умен, отколкото изглежда. — Въздъхна и поклати глава. — Показанията й няма да имат голяма тежест.

Той бе намръщен и аз усетих, че не успявам да задържа вниманието му. В момента прехвърляше наум казаното от Ерин и се опитваше да намери някаква следа, която да му помогне като доказателствен материал.

— Все още не ти трябва като свидетел — напомних му аз. — Разполагаш с достатъчно за Джейд, за да повдигнеш обвинение. Може да излезе нещо от лабораторните анализи.

— Да бе! Ти си била голяма оптимистка — подхвърли саркастично той.

Свих рамене.

— Какво знаеш за него, което не ми е известно? Да не би да си открил нещо в жилището му?

Той не ми отговори.

— Нещо в апартамента на момичетата?

— Снимки на Джейд. На едната са двамата с Ерин. Някой е написал на гърба „На Ерин. С любов, Дон“. Джил е надраскала снимките. Заличила е Ерин, и лицето, и името й с химикалка.

— Всички момичета са луди по Дон.

— Само дето не разбирам защо — измърмори Ландри.

— Откри ли дали притежава някаква собственост, освен апартамента си?

— Не е толкова глупав, че да държи Ерин на място, което би насочило полицията към него. Де такъв късмет!

— Тя как се е измъкнала?

— Каза, че са я пуснали. Разбрали са, че няма да получат парите, затова са я натоварили отзад във вана, повъртели са се и са я стоварили на някакъв път като излишен товар.

— Значи не може да каже къде са я държали.

— Не. В каравана. Не знае нищо повече.

— Разбира ли се нещо от последната касета? Някакви шумове?

— Чува се нещо в далечината. Техниците се опитват да изолират шума. На мен ми приличаше на бумтене на тежки машини.

— Ерин какво каза?

Той погледна през прозореца.

— Не била сигурна. Била упоена. „Спешъл кей“. Лесно се намира — обясни Ландри. — Хората, които работят с ветеринари, веднага могат да се снабдят.

— „Спешъл кей“ не се използва при конете — казах му аз.

— По принцип е за дребни животни.

— Въпреки това може да се вземе от ветеринар.

— Ами Чад?

— Снощи не е мърдал от тях — обясни Ландри и отново извади мобилния си телефон. — Освен това Ерин и Чад са имали интимна връзка. Мислиш ли, че тя нямаше да го познае, ако я е изнасилил?

— Може тъкмо той да е бил мълчаливецът. Може само да е гледал, докато партньорът му я е оправял. Може да е била толкова упоена, че да не познае и Дядо Коледа, ако се надвеси над нея.

Ландри се намръщи още повече, докато проверяваше есемесите.

— Знаеш ли, Естес, голяма си досадница.

— Не ми казваш нищо ново. Слушай, Ландри, зарежи ги всички и остави Господ да ги съди.

— Не ме изкушавай. Ако питаш мен, на половината от хората около това момиче мястото им е в затвора — измърмори той, докато прослушваше гласовата си поща. — След около два часа ще имаме разрешително за обиск в дома на семейство Сийбрайт. Сигурен съм, че Дугън ще включи и наркотиците като възможност.

— Какво друго ще търсите?

— Ерин все повтаря, че похитителите са звънели на Брус Сийбрайт много пъти, че касетата не била само една. Спомена за три или четири.

— Мили боже, какво е направил той с тях? — попитах аз. — Да не би да ги е продавал в интернет?

— Той ще започне да твърди, че се е опитвал да овладее положението — измърмори Ландри. — Идиот!

Седнах на перваза на прозореца и усетих как слънцето напича гърба ми, докато мислех доколко е възможно Брус Сийбрайт да е замесен.

— Да предположим, че Сийбрайт е искал да разкара Ерин. Урежда отвличането, няма никакво намерение да намесва ченгетата, нито пък да направи нещо, за да върне Ерин. Защо не са я убили? Могли са да направят всичките касети за час, да й видят сметката и да изхвърлят тялото.

— Тогава се намесвам аз и въвличам и теб — продължих аз. — На Брус му се налага да се включи в играта. Пак трябва да задам същия въпрос. Защо не е накарал съучастника си да я убие?

— Защото сме го поставили под наблюдение, задаваме въпроси. Съучастниците виждат, че ченгетата душат и започват да се плашат.

— Значи пускат Ерин, за да ти помогнат да разрешиш случая, така ли? — Поклатих глава. — В това няма никаква логика.

— Разигравам картите, с които разполагам, Естес — обясни нетърпеливо Ландри. — Ерин казва, че е бил Джейд. Аз съм склонен да й повярвам. Глупаво е да не го направя. Ако нещата се обърнат към Брус Сийбрайт, пак ще съм склонен да повярвам. Престъпленията сближават най-невероятни хора.

Не казах нищо. Понякога осъзнавам колко е важна дискретността. Ландри си имаше заподозрян, както и косвени улики. Имаше жертва, почти сигурна в думите си, и таеше някои съмнения.

— Трябва да вървя — каза той и затвори капачето на мобилния телефон. — Областният прокурор е свикал заседание, преди да призоват Джейд.

Поколебах се дали няма да успея да се промъкна в стаята на Ерин, след като той си тръгне, но видях дежурния полицай да се връща, след като бе ходил да пие кафе.

— Ландри? — повиках го аз, когато тръгна по коридора. Той извърна глава. — Нещо за Ван Занд?

— Не. Изобщо не се е връщал в къщата.

Понечи отново да тръгне, ала аз го извиках втори път.

Извадих гривната на Ерин и му я подадох.

— Открих я на пода в стаята за прегледи, където беше Ерин снощи. Попитай я за гривната. Може да е подарък от Джейд.

Той я взе и пръстите му докоснаха моите.

— Благодаря, че ми разказа.

Ландри кимна с глава.

— Случаят беше твой.

— Мислех, че не си от хората, които споделят.

— Винаги има пръв път.

Той погледна гривната и тръгна.

Излязох от болницата и огледах внимателно паркинга за тъмносин шевролет, но Ван Занд го нямаше. Нямаше го и белият лексус на Кристъл Сийбрайт, нито ягуарът на Брус. Какви загрижени родители! Ерин им бе казала да си вървят и те я бяха послушали. Изобщо нямаха скрупули.

Така и не успях да разбера хората, които раждат деца, но не ги гледат, не се грижат за тях, не им помагат да израснат като хора. Защо им бяха тогава? За да има кой да продължи рода ли? За да дадат своята дан, може би? За да имат доказателство за някоя връзка ли? Нали това трябваше да направи всеки на даден етап от живота си — да създаде семейство, да отгледа деца. Малцина обаче го осъзнаваха по същество.

Не знаех много за възпитанието на Ерин Сийбрайт, но едва ли би стигнала до положението, в което се намираше, защото семейството я бе обградило с обич. Поне според думите на сестра й, тя бе изпълнено с горчивина и гняв момиче.

Разказът й не ми вдъхваше особено доверие. От личен опит знаех, че пълните с горчивина и гняв момичета искат хората, които са ги наранили най-силно, да платят за греховете си. Зачудих се дали наистина обвинява онзи, който е отговорен. Може би Джейд не я е обичал. Може да е разбил сърцето й. Може би, когато е била завладяна от болка и ужас, под въздействието на наркотика да е решила, че той е един от мъчителите й.

Не биваше да пропускам възможността, похитителят да я бе накарал да повярва в нещо.

Отново се замислих за Майкъл Бърн. Не му е било трудно да се обади в „Рейдио Шак“ и да помоли да му запазят един телефон. После е изпратил някой от служителите си да го вземе. Ако е знаел, че Ерин харесва Джейд, може да се е възползвал, докато я е държал като затворничка.

Само че кой можеше да е партньорът на Майкъл? Доколкото знаех, той нямаше връзка със семейство Сийбрайт. Не се разбираше и с Трей Хюс.

Трей Хюс винаги носеше в себе си телефона на баща ми. Трей заглеждаше момичетата наред и бе неразривна част от цялата тази ужасно заплетена история.

Не ми се искаше да вярвам, че е способен да се замеси в подобна гадост. Продължавах да залагам на Ван Занд. Струваше ми се, че съм смесила парченцата от три различни пъзела. Тайната на успеха бе да сглобя картината, като не позволя да се получи нещо абстрактно.