Тами Хоуг
Надпревара с похитител (56)

50.

Телефонът ми звънна, докато вървях към колата.

— Да обядваме заедно — предложи Ландри.

— Не си ли чувал за етикет? — срязах го аз.

Той спомена закусвалня на десет минути път и затвори.

— Ерин Сийбрайт е заварила Джейд в бокса при умрелия кон — разказваше Ландри.

Седяхме в колата му. На седалката между нас бе поставен плик с храна и изпълваше колата с миризма на печено месо и пържени картофки. Никой от двама ни не ядеше.

— Хванала го е, когато се е занимавал с електрическия кабел.

— Ерин ли ти го каза?

— Сега отивам при нея, за да я попитам. Така и не стана въпрос за коня тази сутрин. Разпитвах я единствено за подробности около отвличането. Парис Монтгомъри се появи в участъка. Тя ми каза. Тази сутрин по новините имаше репортаж за бягството на Ерин от похитителите. Очевидно това е стреснало госпожица Монтгомъри.

— Прилича на лешояд, който кръжи около умиращо животно — отбелязах аз. — Надушила е възможност.

— Тя твърди, че Ерин е хванала Джейд и той я е отвлякъл още същия ден. Просто не е възможно, Ландри.

— Знам. Планът по отвличането вече е бил приведен в действие.

— Дали е така? Техничарите успяха ли да открият нещо от първата касета?

— Да, но така и не ми остана време да мина. Защо?

— Погледни къде е гривната, която ти дадох днес сутринта.

— Какво общо има гривната?

— Мислиш ли, че похитителите са й я дали като прощален подарък? — попитах аз. — Гледах касетата поне петдесет пъти. Гривна няма, докато снощи е била на ръката й.

Ландри не можа да повярва.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че и момичето е замесено? Ти луда ли си? Естес, ти не си я виждала. Направо е пребита. Не си гледала записа, където я налагат с камшик. А тази сутрин Уайс и Дуайър са открили още една касета в кабинета на Сийбрайт. На нея изнасилват момичето.

Думите му ме накараха да замълча.

— И той я е държал у тях? В кабинета си ли?

— Натъпкана на полицата покрай други неща.

Не знаех какво да кажа. Нали тъкмо на това се надявах — Сийбрайт да плати за стореното от него. Само че новината за касетата със запис на изнасилване променяше нещата.

— Истинско ли изглеждаше? — попитах аз.

— Целият настръхнах — отвърна Ландри. — Искаше ми се да стисна Сийбрайт за врата и да го душа, докато очите му изскочат.

— Той къде е?

— Задържан е. Областният прокурор още не е решил в какво да го обвини.

— Какво стана с гаранцията на Джейд?

— Трей Хюс я плати.

— Интересно дали Парис знае.

— Обзалагам се, че той плаща и хонорара на Бърт Шапиро.

— Ти успя ли да го разпиташ? За Трей ти говоря.

— Повикан е на разпит. Шапиро не позволява да се яви.

— Пусни името му в компютърните справки — напомних му аз. — Трей има нещо мътно в миналото. Вчера ми каза, че е ползвал услугите на баща ми. Хората не наемат Едуард Естес, когато им лепнат глоба за превишена скорост.

Ландри поклати глава с отвращение.

— Все едно че сме се натъкнали на чувал, пълен със змии.

— Да — съгласи се той. — Сега остава да разберем кои са отровни.

Нищо не предизвиква по-силно презрение от сляпата преданост. Карах към Локсахачи, замислена за Парис Монтгомъри и посещението й в полицията, за да уличи шефа си като убиец на коне и застрахователен измамник. Парис бе от момичетата, които държат да свирят първа цигулка, а ето че Дон Джейд я бе лишавал от това удоволствие в продължени на цели три години. Тя му бе помогнала да си създаде клиентела.

Тя го бе защитавала ревностно и в същото време бе копала гроба му.

Питах се дали Парис не е подшушнала на имиграционните власти къде да открият Хавиер. Била е с Трей предишната вечер. Той може и да й е казал за мен, че има подозрения, че работя като частен детектив, че ме е заварил да си говоря най-свободно на испански с единствения работник, останал в конюшнята на Джейд, който може би знаеше нещо важно.

Възможно бе самият Трей да се бе обадил. Сигурно имаше някакви причини. Опитах се да си го представя като един от похитителите. Нима годините на разврат го бяха променили дотолкова, че отвличането на едно момиче не бе нищо повече от игра за него?

Половината следобед беше вече минал, когато завих към къщата на Парис Монтгомъри. Сред гъстите гори на Локсахачи, светлината се стопяваше сред дългите сенки на високите борове, протегнали върхове към небето.

Минах покрай къщата на Парис и се отправих към задънената улица, където снощи за малко не застрелях Джими Манети. Недостроените къщи бяха празни, в очакване на следващия работен ден. Паркирах колата, извадих глока от скривалището и се отправих към пътя. Прикривах се зад дърветата и се стараех да не оставам на открито.

Къщата бе подобна на тази на Ева Роузън, в псевдоиспански стил, вероятно строена през седемдесетте, с бяла едра мазилка и кедров покрив, обрасъл с мъх. Влязох през страничната врата в гаража, където бе прибрана косачката за трева и украшения за коледната елха. Зеленото инфинити не беше вътре.

Вратата към къщата бе заключена и лампичката на алармата показваше, че е включена. Обиколих къщата с надеждата да открия отключена врата, за предпочитане отворен прозорец. Нямах късмет.

През прозореца на хола видях гнусен килим, който някога може и да е бил бял, прости ниски мебели, на които малко хора биха седнали. Телевизорът ми се стори висок поне колкото мен и бе вързан с всякаква друга техника, за която човек може да се сети — видео и дивидиплеър, колони и мощна уредба, които приличаха на екипировка, взета от НАСА.

Заобиколих отзад. На верандата бе монтирано огромно джакузи с дървен обков. Около него бяха пръснати несъобразени по стил и цвят мебели и няколко жадни за слънчеви лъчи цветя. Мрежестата врата не бе заключена, но плъзгащият се прозорец към трапезарията не се отвори. На масата бе хвърлена пощата — списания, сметки.

Втора плъзгаща се врата в края на верандата водеше към спалня с оранжев мокет. Завесите бяха дръпнати и се виждаше огромно легло с червена плюшена кувертюра. Над богато резбованата табла, имитация на дърво, бе закачена картина на гола жена с три гърди и две лица. В единия ъгъл бе поставен телевизор. Огледах заглавията на касетите, подредени под телевизора, и се запитах дали не съм единственият човек в Южна Флорида, който не притежава порно колекция.

Недалече се чу бумтенето и ръмженето на тежка машина. Какъв късмет извадих само, някой се бе върнал на строежа в края на задънената улица и се канеше да изрине колата ми оттам.

Задният двор бе потънал в сенки, въпреки че небето си оставаше наситеносиньо. Шумът не идваше от новата къща край улицата без изход, а откъм дърветата на запад, от другата страна на двора на Нарие.

Мощният мотор не спираше да ръмжи, чуваше се приглушено хрущене и пукане, докато чудовищната машина настървено си вършеше работата. Предположих, че наблизо балират слама и се обърнах, загубила интерес. След миг се спрях.

Ландри каза, че се чувал шум от тежки машини на записа, където пребивали Ерин. Тя обаче казала, че не помни такъв звук, когато детективът я разпитвал с надеждата да добие някаква представа къде е била държана.

Тръгнах към края на задния двор. Беше обрасъл с млади фиданки и избуял бамбук, дива лоза бе оплела всичко наоколо и дворът приличаше на джунгла, която с радост би заела целия двор, ако я нямаше къщата.

Тътенът и бумтенето на машините станаха по-отчетливи. Чу се рев от мотора на камион и постоянното бибиткане, което сигнализираше, че дава на заден.

Докато се опитвах да надникна през зелената стена, за малко да пропусна. Тя бе скрита в зеленината също като древна руина. Сива и ръждясала, оставена някога там, за да не пречи, сега се бе превърнала в неделима част от пейзажа. Това бе каравана. Някога може и да е служила за кабинет на техническия ръководител на строежа, ала сега прозорчето в самия край бе оплескано с мръсотия. Някой бе написал с пръст една-единствена дума: „ПОМОЩ“.