Тами Хоуг
Надпревара с похитител (42)

37.

И ето че най-неочаквано животът в провинциалния Локсахачи ми се стори привлекателен. Изолирано от тълпите, които преживяваха от конния бизнес, това бе съвършеното място, където човек да можеше да върти тайна любовна връзка.

Очевидно Дон Джейд не бе единственият в конюшнята, който играеше креватни игри, за да постигне целта си. Ако Трей Хюс не беше в къщата, за да обсъжда как се е представил конят му този ден, значи Парис Монтгомъри бе успяла да пипне най-богатия клиент на Джейд. При това без всякаква злоба.

Може би Джейд знаеше. Може би тя действаше с неговата благословия. Може би именно тя бе застрахователната полица на Джейд, с която щеше да задържи вниманието му.

Само че инстинктът ми подсказваше, че не е така. Не бях забелязала никакви волности между Парис и Трей. В конюшнята се държаха като клиент и треньор.

Парис бе умно, амбициозно момиче. Ако благодарение на Парис Трей бе щастлив, то и Парис бе щастлива, благодарение на него.

Докато се връщах към Уелингтън, се зачудих дали Парис знае, че едно време Хюс е бил клиент на Майкъл Бърн. Това не бе осигурило на Майкъл място в напудрената му нова конюшня. Стела Бърн също не бе успяла да постигне нищо по този въпрос.

Питах се колко ли време е продължила връзката им. Хюс бе прехвърлил конете си при Джейд преди девет месеца, което означаваше, че през лятото са били в конюшнята на Джейд в Хамптън. Много е вероятно Трей да бе прекарал лятото там и да се е потопил във въртележката на богатите сноби. Може дори да е завързал някоя и друга връзка.

Прехвърлях тези неща наум, докато пътувах към Уелингтън. Реших да се отбия до Кар Харбър Корт.

Мерцедесът, който Трей Хюс бе заел на Ван Занд, бе паркиран на алеята пред къщата. На паркинга за посетители малко встрани, двама мъже с ризи и вратовръзки седяха в стар форд „Таурус“.

Федерални агенти.

Паркирах няколко места встрани и приближих към автомобила. Мъжът зад волана спусна прозореца.

— Здрасти на федералните — поздравих аз. — Тази сутрин го видях в тъмносин шевролет „Малибу“.

Шофьорът ме погледна с типичните за ченге безизразни очи.

— Моля?

— За Томас Ван Занд говоря. Нали сте му бавачки?

Те се спогледаха, след това отново извърнаха очи към мен.

— Госпожо? Вие коя сте? — попита шофьорът.

— Едно време бях приятелка на онзи нещастник Армеджиън. Предайте му какво съм казала.

Оставих ги да зяпат като кретени и да наблюдават колата, за която бях сигурна, че не е местена цял ден от това място.

Томас Ван Занд беше свободен като птичка.

„Доскоро…“

Поставих пистолета на седалката до мен и се отправих към къщи, за да чакам там.

По нищо не личеше някой де е нахлул с взлом в имението на Шон. Знаех, че Шон не е дал на Ван Занд кода за отваряне на портата. Въпреки това бях нащрек.

Паркирах до конюшнята и проверих конете. Обиколих всичките боксове, стиснала пистолета в ръка. Спирах край всеки кон, за да го погаля и усещах как напрежението ми намалява. Оливър се опита да изяде пистолета. Фелики вирна уши, когато ме видя, за да ми напомни, че е единствена и неповторима, а след това зачака нещо вкусно. Д’Артанян скромно чакаше да го почеша по врата.

През всичкото време си мислех за Ерин Сийбрайт, как се смееше, докато се занимаваше с Ярка звезда на видеокасетата, която открих в спалнята на Ван Занд. Питах се дали тези спомени я утешават, където и да се намираше, каквото и да й се случваше.

Прииска ми се да се обадя на Ландри, за да разбера какво се е случило на мястото за размяна, но знаех, че не бива. Той не ми беше нито приятел, нито довереник. Нямаше да ми каже. Надявах се Моли да се обади, ала знаех, че тя едва ли ще бъде първата, на която ще съобщят какво се е случило. Брус със сигурност е отишъл в конния парк. Каквото и да се бе случило, в шерифската служба щяха да направят разбор и анализ на събитията. През това време никой нямаше да благоволи да уведоми Моли.

Оставаше само да чакам. След това си спомних, че съм забравила телефона на Парис Монтгомъри в колата. Взех го, докато вървях към къщата за гости и се настаних на писалището, за да го прегледам.

Апаратът беше „Нокиа“, последен модел. Иконката за гласови съобщения мигаше, но нямаше как да ги прослушам, защото не знаех паролата. Сетих се, че този модел запаметява автоматично последните десет номера.

Прегледах ги веднага. „Гласова поща“ се появи на екрана. Прехвърлих се на следващото: Джейн Л — моб. Следващото: Дон — моб.

На алеята блеснаха фарове.

Не беше Шон. Когато той се прибираше, никога не виждах фаровете му, защото се насочваше направо към гаража в далечния край на къщата.

Може би Ирина се прибираше.

Може и да не беше тя.

Оставих телефона, стиснах глока, угасих лампата и се приближих до прозореца.

Лампите, които осветяваха нощем конюшнята, не стигаха до спрелия автомобил. Когато шофьорът слезе и закрачи към къщата, по походката познах, че е Ландри.

Сърцето ми заби по-бързо. Сигурно ми носеше новини. Независимо дали бяха добри или лоши, бяха новини. Отворих вратата, преди да стигне терасата. Той спря и вдигна ръце, без да откъсва поглед от пистолета.

— Не убивай вестоносеца — помоли той.

— Лоши ли са новините?

— Да?

— Мъртва ли е?

— Още не се знае.

Облегнах се на рамката на вратата и въздъхнах. Усетих облекчение, ала в същото време ми прилоша.

— Какво стана?

Той ми разказа за събитията, за записа, нагласен с таймер, за видеокасетата и побоя над Ерин.

— Господи… — прошепнах аз и потрих лицето си с ръце. Усещах само едната половина. В този момент ми се прииска да бях изгубила всякаква чувствителност. — Господи! Горкото момиче.

„Ти наруши правилата. Момичето ще плати.“

Моя бе идеята да се нарушат правилата. Цял живот нарушавах правила и дори не се замислях, докато не станеше прекалено късно. Така и не си научих урока. Ето че сега Ерин Сийбрайт щеше да плати.

Трябваше да постъпя различно. Ако не се бях държала така грубиянски с Брус Сийбрайт, ако не бях настояла да се обърнат към полицията…

Ако не бях аз… Ако Моли бе намерила някой друг…

— Не се измъчвай, Естес — прошепна Ландри.

Изсмях се.

— Че това е едно от малкото неща, с които се справям успешно.

— Не е така — опита се да ме успокои той.

Беше застанал съвсем близо до мен. Сенките ни се припокриваха на пътеката пред нас. Ако бях различна жена, може би в този момент, щях да потърся подкрепата му. Не се спомням кога за последен път бях разкрила уязвимостта си пред друг човек. Дори не знаех как да го направя. Освен това не бях сигурна, че Ландри няма да ме отблъсне.

— Не е само заради теб — каза той. — Понякога просто така става.

Нали самата аз му бях казала същото преди двадесет и четири часа.

— Всичко, което кажа, може и ще бъде използвано против мен.

— Щом се налага.

— А налагаше ли се да те въведа в случая?

Той поклати глава.

— Не. Но ми харесва как звучи.

— Благодаря.

— Няма защо.

Останахме загледани един в друг дълго, след това Ландри потри врата си с ръка и погледна навътре.

— Може ли да си сипя от твоя скоч? Денят беше истински кошмар.

— Разбира се.

Той отиде до барчето и си сипа два пръста уиски на моята възраст и отпи.

Седях на облегалката на фотьойла и го наблюдавах.

— Джейд къде беше по време на операцията?

— В Уест Палм на среща с родителите на Джил Морон. Днес следобед бяха дошли със самолет от Бътрак, Вирджиния, и настояха да се видят с него.

— Ами Ван Занд?

Той поклати глава и стисна зъби.

— Зае се приятелчето ти от ФБР.

— Армеджиън ли? Не ми е приятел, но като гледам май и ти не си се сближил много с него.

— И няма защо, дошъл е като „консултант и съветник“. Нали неговите хора наблюдават Ван Занд?

— Неговите хора висят в една кола пред къщата. Ван Занд дойде тази сутрин с шевролет.

Ландри веднага застана нащрек.

— Какво е търсил тук?

— Искаше да ме предупреди.

— Значи знае, че снощи си била у тях.

— Мисля, че да.

— Това никак не ми харесва.

— Представяш ли си какво ми е на мен?

Ландри отпи от скоча и се замисли.

— И той не беше на мястото на размяната. Това е сигурно.

— Което не означава, че няма нищо общо с похищението. Същото важи и за Джейд. Сигурна съм, че това е била целта на записа с таймера. Така лошите момчета си имат алибита за времето на размяната.

— Освен това са искали да накажат Сийбрайт.

— И освен това са знаели, че ще бъдете там. Не са имали никакво намерение да се появят с Ерин.

— Въпреки това трябваше да отидем.

— Разбира се — съгласих се аз. — Само че не ми харесва какво ще стане с Ерин. Сега вече са наясно, че няма да получат парите. Какво печелят, като я държат жива? Абсолютно нищо.

— Ще се позабавляват с камшика — отвърна Ландри. Сведе поглед и поклати глава. — Господи! Да го беше видяла как замахваше. Ако биеше така конете, от дружеството за защита на животните досега да са го арестували.

— Джейд? — предположих аз. — Сигурна съм, че знаеш за него нещо, което на мен не ми е известно, но много се съмнявам, че той е човекът, който ни трябва.

— Ти беше тази, която ми каза, че всичко води към него.

— Донякъде е така. Но има нещо, което ме кара да се съмнявам. Връзката му с Трей Хюс е напълно професионална — чака новата конюшня, купува му скъпи коне. Защо му е да рискува с нещо толкова нелепо като отвличането на Ерин?

— Ерин е знаела нещо за убития кон.

— Защо тогава просто не се е отървал от нея? — попитах аз. — В Южна Флорида сме. Най-лесното нещо е да се отървеш от трупа. Защо му е да се забърква в отвличане?

Ландри сви рамене.

— Значи е психар. Въобразява си, че е всемогъщ.

— Това по-скоро важи за Ван Занд. Само че не разбирам как е възможно Джейд да рискува всичко заради едно похищение, освен това не мога да си го представя да се съюзи с непредсказуем човек като Ван Занд.

Ландри отпи нова глътка скоч. Реших, че се чуди дали да сподели нещо с мен.

— Един от номерата, които ми даде, бе от мобилен телефон с предплатена карта. Проследихме го до „Рейдио Шак“ в Роял Палм Бийч. Продавачите не познаваха Джейд. Само един реши, че Джейд се е обаждал и е разпитвал за телефоните, а после е заявил един.

— Как е възможно Джейд да направи такава глупост? — попитах аз. — Той не би го направил.

— Може да е решил, че ще се отърве от телефона, когато картата изтече, така че няма да има значение с кого разговаря.

Станах и започнах да крача из къщата. Поклатих глава.

— Дон Джейд не би стигнал дотук, ако беше глупак. Ако е искал да заяви телефон, защо не е дал фалшиво име? Защо не им е казал малкото си име? Не. Тук няма никаква логика.

— Това е единственото, с което разполагаме — отвърна отбранително Ландри. — Няма да пренебрегна тази следа. Знаеш не по-зле от мен, че престъпниците допускат грешки. Стават небрежни. Прецакват нещата.

— Може би някой е направил грешката вместо него.

— Какво, да не би да мислиш, че някой го е натопил?

— На мен така ми се струва. Джейд по-скоро ще загуби, отколкото да спечели от тази работа.

— Правил го е преди… Не помниш ли застрахователните измами с мъртвите коне.

— Да, но тогава нещата са били различни.

— Вълкът не си мени нрава.

— Виж — настоях аз. — Не го защитавам. Просто ми се струва, че има още гнили ябълки. Не е само той. Знаеш ли къде е бил Майкъл Бърн, когато е станало убийството на Джил Морон?

— В „Плейърс“. Имал е среща с клиент, само че клиентът не се появил. Бърн излязъл на входа, за да му позвъни, и тогава станал свидетел на сцената между Джейд и момичето.

— Ами после?

— Прибрал се и прекарал вечерта със съпругата си.

Извих очи към тавана.

— А, да, госпожа „Алиби“.

— Какво? — погледна ме раздразнен Ландри. — Да не би да мислиш, че Бърн е мозъкът, който стои зад цялата работа?

— Не съм казала подобно нещо. Все още не разбирам защо му е на някой от тях да се замеси в отвличане. Само че Майкъл Бърн мрази Дон Джейд до полуда, буквално до полуда. Бърн е изгубил много, когато Трей Хюс го е зарязал. Станал е злобен и много огорчен. Може и той да е убил коня. Може би си въобразява, че ако премахне Джейд от пътя си, Хюс отново ще се върне при него. Дори това да не се случи, той с удоволствие би съсипал живота на Джейд.

— А каква е връзката на Ван Занд с Бърн? Ти все още вярваш, че той е убил Джил, нали?

— Да, така е, въпреки че не разбирам каква е връзката. Може да е убил Джил и това да няма нищо общо със секса — предположих аз. — Може да е партньор на Бърн, може да е партньор на Парис Монтгомъри — която между другото спи с Трей Хюс, — но не вярвам да е партньор с Дон Джейд. Остава Трей Хюс. Целият този кошмар се върти около него.

— Господи каква каша — измърмори Ландри. Допи скоча и остави чашата на масичката за кафе. — На твое място не бих го споменала на лейтенант Дугън.

— Че защо да го споменавам?

Пейджърът на Ландри изпиука. Той погледна екрана и вдигна очи към мен.

— Защото иска да те види колкото е възможно по-скоро.

 

 

Ландри ми отвори вратата на сградата. Дори не му благодарих. Всичките ми мисли бяха насочени към предстоящата среща. Трябваше ми план за действие, иначе Дугън и Армеджиън щяха да ме изхвърлят от случая като мръсно коте.

Чакаха в офиса на лейтенанта. Бяха се събрали Дугън, Армеджиън и Уайс. Уайс ме изгледа злобно, когато влязох. В студените му очи бе събран много гняв. Не му обърнах никакви внимание и се отправих към Дугън, погледнах го право в очите и му подадох ръка.

— Лейтенант, Елена Естес. Бих казала, че за мен е удоволствие, но съм сигурна, че няма да бъде. — Обърнах се към Армеджиън. — Уейн, благодаря ти за информацията за Ван Занд. Цялата истина щеше да ми е по-полезна, но какво пък толкова? И без това никой не понасяше Джил Морон.

Кръглите бузи на Армеджиън поаленяха.

— Нямам право да издавам секретна информация на гражданите.

— Разбирам. Сигурно затова си се обадил веднага на лейтенант Дугън, нали? Да го предупредиш, че трябва да обърне специално внимание на този тип, нали така?

— Нямахме причина да вярваме, че Ван Занд е заплаха — опита се да се защити Армеджиън. — Нямах представа за момичето на семейство Сийбрайт. Не знаех, че е отвлечена.

— Сигурна съм, че тези думи много ще успокоят семейството на Джил Морон.

— Загрижеността ви за семейството й е трогателна, госпожице Естес — намеси се Дугън. — Което ми се струва доста интересно, след като знам какво е било отношението ви към семейство Сийбрайт.

— Отнесох се към тях с нужното уважение.

— Не и според Брус Сийбрайт.

— Той не заслужава уважение, както предполагам сам вече знаете. Честно казано, не съм убедена, че не е замесен в отвличането.

— Теориите ви, госпожице Естес, не ме интересуват — заяви Дугън.

— Защо ме повикахте, тогава?

— Семейство Сийбрайт искат да подадат жалба срещу вас. Изглежда, сте ги подвели.

— Няма такова нещо.

— Вие не сте частен детектив — продължи с нападките Дугън.

— На никого не съм казвала подобно нещо. Вероятно семейство Сийбрайт са прибягнали до погрешно заключение.

— Не се опитвайте да ме баламосвате. Ако искате да си играете с думите, тогава е трябвало да станете адвокат.

— Благодаря. Давате ми ценен съвет по отношение избора на кариера.

— Жалко, че не е послушала този съвет, преди да причини смъртта на един от нас — измърмори Уайс зад гърба ми.

Не откъсвах очи от Дугън.

— Намесих се, защото помагах на едно момиченце, което се страхуваше, че сестра му е в опасност, а никой — включително и полицията — не й вярваше. Това бе единственият мотив, лейтенант. Ако Брус Сийбрайт се чувства заплашен по някакъв начин, може би трябва да разберете защо.

— Ние владеем положението — отвърна Дугън. — Настоявам да престанете да се занимавате със случая. Веднага!

Огледах присъстващите в стаята.

— Боже, да не би да съм пропуснала нещо? Да не би отново да сте ме взели на работа? Защото, ако не сте, тогава съм сигурна, че не можете да ми казвате какво да правя, къде да ходя и с кого да разговарям. Аз съм свободен гражданин.

— Възпрепятствате официалното разследване.

— Нямаше да има никакво разследване, ако не бях аз.

— Не мога да позволя гражданите да правят каквото пожелаят, да влизат с взлом в чужди домове, да пречат на събирането на доказателства…

— Влизането с взлом е престъпление — заявих аз. — Ако имате доказателство, че съм извършила подобно престъпление, тогава трябва да ме арестувате.

— Само кажете, лейтенант — предложи Уайс. — С удоволствие ще я тикна там, където й е мястото.

— Елена, в момента задача номер едно е да открием Ван Занд — обади се Армеджиън. — Както за шерифската служба, така и за ФБР.

Погледнах го отегчено.

— А-ха. Супер. Тази сутрин дойде у нас и ме заплаши. Ти къде беше по това време, Уейн? И още нещо трябва да ти кажа. Обзалагам се на сто долара, че нямаш представа къде се намира в момента. Нали?

Изражението му бе достатъчно красноречиво.

— Семейство Сийбрайт ще изискат ограничителна заповед срещу вас, госпожице Естес — продължи Дугън. — Ако се приближите до дома им или до работното място на господин Сийбрайт, ще се наложи да ви арестуваме.

Свих рамене.

— Можехте да изпратите някой новобранец да ми съобщи. Ако не желаете да говорите по случая, лейтенант, държа да ви кажа, че ми губите времето.

Дугън изви вежди.

— Да не би да бързате?

Извадих мобилния си телефон от джоба на якето, прегледах номерата и натиснах копчето за набиране. Не откъсвах поглед от лейтенанта, докато телефонът звънеше.

— Ван Занд? Ел се обажда. Извинявай за сутринта, наложи ми се да тръгна бързо. Как можах, особено след като ми крещя толкова време и ме накара да се почувствам като човек, който не може да кара колело, камо ли да язди кон.

По линията се чу шум. Някакъв далечен шум и пращене. Беше в кола. Щях да продължа разговора дори да ми затвореше телефона. Исках Дугън да разбере, че не ме притежава и в същото време да му набия в главата, че мога да съм от полза, независимо дали му е приятно или не.

— Да не би да мислиш, че бях прекалено груб? — попита Ван Занд.

— Не. Грубото ти отношение ми харесва — намекнах аз.

Ново мълчание, след което той се разсмя.

— Не познавам друга като теб, Ел.

— Това хубаво ли е или лошо?

— Въпрос на бъдеще. Учудвам се, че ми се обаждаш.

— Пеперудата и пламъкът — отвърнах аз. — Ти ме караш да мисля бързо, Зед. Двамата с Шон ще ходим в „Плейърс“ да пийнем по чашка. Свободен ли си?

— В момента не съм.

— Ами по-късно? — предложих аз.

— Не мисля, че мога да ти имам доверие, Ел.

— Защо не? Аз нямам никаква власт. Отритната съм от всички.

— И ти ми нямаш доверие — заяви той. — Мислиш си за мен лоши неща, които не са истина.

— Тогава ме убеди, че си добър човек. Никога не е късно да се сприятелим. Освен това поканата е само да пийнем по нещо, за бога! Доведи и приятелката си Лоринда. Можеш да й продадеш коня на Шон, докато похапваме нещо за десерт. Ще те чакам по-късно. Чао.

Приключих разговора и прибрах телефона в джоба си.

— Да — отговорих най-сетне на Дугън. — Бързам. Както изглежда, имам среща с Томас Ван Занд. — Обърнах се към Армеджиън. — Какво ще кажеш да разкараш опашката от онова тъпо място, където висят нахалост цял ден?

Не изчаках отговора му.

— За мен беше удоволствие, господа — заявих аз, махнах им с ръка и излязох от стаята.

Бях замаяна. Имах чувството, че съм се приближила до зъл великан и съм му се изплюла в лицето. Току-що бях успяла да настроя против себе си шефа на „Кражби и убийства“, а също и шефа на районния клон на ФБР — специален агент Армеджиън. Постигнах го с един замах.

Какво пък толкова. Те ме бяха изключили, не аз тях. С готовност щях да им кажа каквото знаех по случая, но те не пожелаха да ме изслушат. Поне им дадох да разберат, че не могат да ме сплашат. Знаех си правата, познавах и закона. Освен това бях права. Нямаше да има случай, ако не бях накарала Ландри насила да се заеме, ако не бях звъняла на Армеджиън за информация. Нямаше да им позволя да ме погалят по главата и да ме пратят в глуха линия.

Крачех напред-назад по тротоара пред сградата, вдъхвах топлия нощен въздух и се питах дали съм постъпила както трябва, дали имаше значение, дали не беше прекалено късно.

— Добра сценка, Естес.

Ландри приближи с цигара в едната ръка и запалка в другата.

— Направо не е за вярване, че излязох жива.

— Мислиш ли, че Ван Занд ще се появи в „Плейърс“? — попита той и запали цигарата.

— Мисля, че да. Прекалено много обича игричките. При това не го заплашва арест. Знае, че нямате нищо, за което да се хванете, иначе досега да сте го тикнали в ареста. Предполагам, че ще дойде само за да ви натрие носовете — а също и моя.

Импулсивно посегнах, взех цигарата от пръстите му и си дръпнах. Ландри ме наблюдаваше. Както обикновено, лицето ми си оставаше безизразно.

— Пушиш ли? — попита той.

— Не — отвърнах аз, обгърната от облак дим. — Спрях ги преди години.

— И аз.

— Но продължаваш да криеш една кутия в бюрото, нали? — полюбопитствах аз.

Той пое отново цигарата.

— Или това, или алкохола. Поне заради цигарите не могат да ме уволнят. Все още не.

— Уайс е голямо лайно.

— Просто е нисък — отвърна Ландри вместо обяснение.

— Знам, че не съм добре дошла в тази работа — отвърнах аз. — Само че този случай си беше мой и все още мога да бъда от полза.

— Да, знам. Натякна го на лейтенанта.

Нещо като усмивка пробягна по устните му. Одобрението на детектива означаваше много за мен.

— Да пипаш с ръкавици, е остаряла тактика, да не говорим, че отнема прекалено много време — обясних аз. — Нямам време да се ебавам с каквото и да е.

Взех цигарата, за да си дръпна за последно, и устните ми докоснаха мястото, където бяха неговите. Не исках да си мисля, че в това има нещо еротично, но всъщност имаше, и Ландри го знаеше. Погледите ни се срещнаха, задържаха се и между нас премина електричество.

— Трябва да вървя — заявих аз и отстъпих по тротоара.

Ландри не помръдна от мястото си.

— Ами ако Дугън реши, че му трябваш?

— Знае къде отивам. Може и той да дойде и да ме черпи едно.

Детективът поклати удивено глава.

— Невероятна си, Естес!

— Просто се опитвам да оцелея — отвърнах аз и се отправих към беемвето.

Когато на излизане от паркинга минах покрай тротоара, фаровете ми попаднаха на Уайс, застанал на входа на сградата. Дребен нещастник. Предположих, че ще тормози Ландри, задето е пушил с мен, но това си беше работа на Ландри. Аз имах собствени проблеми. Очакваше ме среща с убиеца.