Тами Хоуг
Надпревара с похитител (43)

38.

Жени. Тъпи неблагодарни мръсници! Ван Занд бе прекарал по-голямата част от живота си да ухажва и ласкае жените — независимо как изглеждаха, — разкарваше ги да оглеждат коне, даваше им съвети, напътстваше ги. Той им бе необходим, за да им казва какво да правят, как да мислят, какво да купят. А те проявяваха ли някаква благодарност? Не. Повечето бяха тъпи егоистки, които нямаха акъл в главите. Заслужаваха да бъдат мамени. Заслужаваха всичко, което им се струпваше.

Замисли се за Ел. Все още я наричаше с това име, макар да знаеше, че не е истинско. Тя не беше като повечето жени. Беше умна, хитра и дръзка. Притежаваше неоспоримата мъжка логика, но я комбинираше с женска хитрост и сексапил. Намираше я възбуждаща, тя бе истинско предизвикателство. Виж, тази игра си струваше усилието.

Освен това беше права — не можеше да направи нищо, за да го нарани. Срещу него нямаше улики, следователно той бе невинен.

Усмихна се при тази мисъл, почувства се щастлив и по-висш от останалите.

Грабна мобилния си телефон и набра номера в къщата. Остави го да звъни. Настроението му отново се скапа. Още едно позвъняване и щеше да се включи телефонният секретар. Нямаше желание да говори с идиотската машина. Къде, по дяволите, беше Лоринда? Сигурно се е запиляла някъде с противното си псе. Отвратително въшливо изчадие.

Телефонният секретар се включи и той й остави съобщение, че ще я чака в „Плейърс“.

Порядъчно ядосан, той затвори и подхвърли телефона на съседната седалка на мърлявата евтина кола, която Лоринда му даде да кара. Нямаше да позволи полицията да го следи. От къде на къде ще го следят, беше й казал той. Невинна жертва на полицейски тормоз бил. Тя, разбира се, му повярва, въпреки че бе видяла окървавената риза. Той и на това намери обяснение, а тя, както трябваше да се очаква, му повярва.

Защо не вземаше под наем по-хубава кола, когато пътуваше. Така и не успяваше да я разбере. Лоринда разполагаше с пари, наследени от семейството й във Вирджиния. Томас си бе направил труд да проучи. Само че тя ги пилееше за благотворителност, правеше щедри дарения за изоставени кучета и остарели коне, вместо да ги използва за себе си. Живееше като циганка във фермата, която беше наследство от баба й, даваше под наем огромната къща, а самата тя обитаваше с цяла глутница кучета и котки онази стара картонена къща, която никога не се сещаше да изчисти.

Томас й беше казал, че има нужда да си направи пластична операция на лицето, да си оправи циците и да се постегне, ако иска да хване богат съпруг. Тя се бе изсмяла и го бе попитала защо й е друг съпруг, след като Томас се грижи за интересите й.

Тъпо създание.

Жени. Те бяха проклятието на живота му.

Зави на изток по Съдърн, замислен за жената, с която имаше среща. Тя си въобразяваше, че може да го изнудва. Каза му, че знаела всичко за мъртвото момиче, което, разбира се, не беше вярно. Само че тя се бе превърнала в проблем преди това, заради лъжите, които разказа на американците за него. Нещастна отмъстителна кучка! Такива бяха те руснаците. На този свят не съществуваше по-злобна раса от тях.

Смъртта на тази щеше да е по вина на Саша Кулак. Томас я бе прибрал, беше й осигурил покрив над главата, работа, възможност да се учи от него, да се възползва от невероятните му познания — както относно конете, така и в леглото.

Трябваше да го боготвори. Единственото й желание трябваше да бъде да му угажда и да му слугува. Трябваше да му е благодарна. Вместо това го обра и му заби нож в гърба, като тръгна да разпространява слухове.

Колко много му струваше само да се обади на клиентите, които я познаваха, с които имаше вероятност да се е свързала, след като го напусна, за да ги предупреди, че момичето създава само неприятности, че е крадла и по всяка вероятност наркоманка и че той, разбира се, не е направил нищо лошо.

Ето че сега се налагаше да се справи с приятелката й — рускинята на Авадън. Авадън трябваше да я уволни още в петък, когато онази се опита да го убие в конюшнята на Шон. Направо невероятно какво са готови да изтърпят тези американци.

Беше му писнало от Флорида. Искаше да се върне в Белгия. Вече си бе резервирал и полет. Товарен самолет за Брюксел, който превозваше коне. Щеше да се води коняр и нямаше дори да плати. Очакваше го още един ден тук, посветен на бизнеса, за да покаже на всички, че няма какво да крие, че няма причина да се притеснява от полицията. След това щеше да се върне в Европа за известно време, а тук можеше да дойде отново едва когато хората променяха мнението си за него.

Намали и огледа табелата. Беше предложил срещата да се състои в конната база, ама момичето отказа и настоя да се видят на оживено място. Бе избрала „Магда“ — смрадлив бар в индустриалната част на Уест Палм Бийч. Разкапана сграда, която дори в тъмното личеше, че е олющена и проядена от какви ли не гадини.

Ван Занд зави отстрани на бара, за да остави колата на паркинга отзад.

Щеше да открие момичето в бара и да я почерпи. Когато не гледаше, щеше да й пусне малко наркотик в напитката.

Щяха да си поговорят, а той да се опита да разясни недоразумението със Саша. След известно време наркотикът щеше да подейства. Когато настъпеше моментът и тя не можеше да се съпротивлява, щеше да я изведе навън.

Останалите щяха да решат, че е пияна. Той щеше да я натъпче в колата и да я откара на място, където можеше да я убие и да се отърве от тялото.

Откри свободно място за паркиране, вкара на заден до веригата, която разделяше бара от съседната автоморга. Страхотно място. Тук нищо не се виждаше. Щеше да се справи с проблема бързо и безпроблемно, а след това щеше да отиде в „Плейърс“ и да пийне с Елена Естес.

 

 

Влязох в „Плейърс“ сама. Ако Ван Занд се появеше с Лоринда Карлтън, щях да извиня Шон, защото нямах намерение да го въвличам в тази история.

Клубът се оказа пълен. Спечелилите на представянията днес празнуваха, а загубилите давеха мъката си. Повечето конюшни не работеха в понеделник, затова никой не бързаше да се прибира и обсъждаха състезанията през почивните дни. Защо да си лягаш толкова рано в неделя вечер.

Тук бе като на сцена с поне стотина актьори. Жените демонстрираха последната мода в Палм Бийч и последните постижения на пластичната хирургия. Мургави латиноамериканци, играчи на поло, се опитваха да се пуснат на всяка богата лелка. Разни знаменитости бяха дошли за уикенда. Мяркаха се и кралски особи от Саудитска Арабия. Всички очи шареха, за да открият най-обещаващия партньор в заведението.

Забелязах малка масичка в дъното на бара и седнах с гръб към стената, за да виждам всички в заведението. Поръчах си тоник с лимон и се опитах да разкарам бивша бейзболна звезда, който се присламчи, за да ме пита дали се познаваме.

— Не — отвърнах аз, поласкана, че ме е избрал сред всички тук. — Освен това едва ли би искал да ме познаваш.

— Защо?

— Защото създавам само неприятности.

Той се настани на другия стол и се облегна на масата. Усмивката му красеше много реклами за бельо и най-различни услуги.

— Не каза каквото трябва. Заинтригува ме.

— Освен това чакам някого.

— Късметлия. Той какво си има, което на мен ми липсва?

— Не знам — отвърнах аз с крива усмивка. — Все още не съм го виждала по бельо.

Той разпери ръце и се ухили.

— Аз нямам тайни.

— Ти нямаш срам.

— Нямам. Но накрая винаги печеля момичето.

Поклатих глава.

— Няма да стане този път, готин.

— Този тип притеснява ли те, Ел?

Вдигнах очи към застаналия до масата Дон, стиснал Мартини в ръка.

— Не, май аз съм тази, която го притеснява — отвърнах аз.

— Нещо такова — отвърна господин „Бейзбол“ и смръщи вежди. — Нали не чакаш този?

— Всъщност точно него чаках.

— Въпреки че си ме виждала по бельо ли?

— Обичам изненадите. Какво друго да ти кажа?

— Явно по-късно ще го зарежеш. — Той стана от масата. — Ще те чакам на бара.

Останах да гледам след него, учудена, че съм се забавлявала от този флирт.

— Защо ми се струваш впечатлена? — попита Джейд и се настани на стола. — Той е въздух под налягане, както се казва.

— А ти откъде знаеш?

Той ме погледна втренчено, все едно че не бе пил и глътка. Беше напълно трезвен.

— Ще се изненадаш колко неща знам, Ел.

Отпих от тоника и се запитах какво ли знае за мен, защото не бях сигурна дали Ван Занд не му бе казал коя съм или може би Трей. Дали пък не го каза просто така.

— Едва ли — отвърнах аз. — Сигурна съм, че има доста неща, които така и не си забелязал.

— Не са много.

— Затова ли прекара толкова много време с детективите вчера? — попитах аз. — Имал си много за казване ли?

— Не. Страхувам се, че убийството на Джил е сред нещата, за които не знам абсолютно нищо. Ами ти?

— Аз ли? И аз така. Ван Занд ще мине по-късно. Да го попитаме него. Имам чувството, че ще ни разкаже неща, от които косата ни ще се изправи.

— Не е трудно да накараш някого да ти разкаже нещо, Ел — отбеляза Джейд.

— Не. Трудното е да накараш човек да ти каже истината.

— Ти това ли търсиш? Истината?

— Нали знаеш какво казват за истината? Истината те прави свободен.

Той отпи от мартинито и извърна поглед.

— Зависи кой си.

 

 

Момичето чакаше под лампата на задната врата. Косата й бе като лъвска грива. Беше облякла черни панталони, които подчертаваха дългите й крака и джинсово яке. Беше с яркочервено червило. Пушеше.

Ван Занд реши, че това е момичето на Авадън. Тези момичета никога не изглеждаха същите, когато бяха извън конюшните.

Ван Занд отвори вратата и слезе. Запита се дали няма да успее да я подмами да тръгне още сега, да я натика в колата и да си замине. Само че опасността да се появи някой свидетел бе прекалено голяма. Докато мислеше, вратата се отвори и той видя едър мъж. Застана под лампата, разтворил крака, стиснал ръце пред себе си. Момичето го погледна, усмихна се чаровно и каза нещо на руски.

Докато вървеше от колата към сградата, Ван Занд бе обзет от някакво смътно предчувствие. Забави крачка. Едрият руснак държеше нещо в ръка. Сигурно пистолет.

Зад белгиеца се отвориха вратите на някаква кола и по асфалта заскърцаха подметки.

Беше допуснал ужасна грешка. Момичето бе достатъчно близо и той веднага забеляза, че го наблюдава и се усмихва зловещо. Понечи да се обърне и да се качи в колата. Пред него се изпречиха трима мъже, двамата като товарни добичета, застанали отстрани на по-дребен мъж в изискан тъмен костюм.

— Да не би да си мислите, че не е трябвало да идвате, господин Ван Занд? — попита дребният.

Ван Занд се вгледа в него.

— Познаваме ли се?

— Не — отвърна той и в същия миг подчинените му стиснаха Ван Занд за ръцете. — Но предполагам, че знаете името ми. Кулак. Алекси Кулак.

 

 

— Вярваш ли в кармата, Ел? — попита Джейд.

— Господи, не.

Джейд все още ближеше мартинито. Аз пиех втори тоник със сода. Не може да се отрече, че бях евтино гадже. Седяхме заедно от петнадесет минути, а от Ван Занд нямаше и следа.

— Защо ми е да вярвам? — полюбопитствах аз.

— Каквото има да се случва, просто се случва.

— За всички ли или за мен? Не, не ми харесва да разсъждавам по този начин.

— Не ти ли се струва, че трябва да си платиш за стореното?

— Веднъж убих човек — признах спокойно аз, единствено за да видя изражението му. Сигурно за пръв път от поне десет години насам той остана изумен. — Предпочитам да не ми се връща.

— Убила си човек! — възкликна той. Личеше, че се опитва да не изглежда слисан. — Той очакваше ли го?

— Не. Стана случайно — ако вярваш в случайности. Ами ти? Да не би да чакаш миналото да ти устрои засада? Или може би се надяваш да ти се размине?

Той довърши мартинито, когато Сузана Атуд влезе в заведението.

— Ще ти кажа в какво вярвам, Ел — продължи той. — Вярвам в себе си, вярвам в настоящия момент, вярвам във внимателно обмислените неща.

Прииска ми се да го попитам той ли е обмислил убийството на Джил Морон и отвличането на Ерин Сийбрайт. Искаше ми се да разбера дали той е планирал връзката между Парис Монтгомъри и Трей Хюс, но забелязах, че вниманието му е насочено другаде.

— Приятелката ми дойде. — Той стана от масата. Погледна ме и ми се усмихна развеселен и учуден. — Благодаря за разговора, Ел. Ти си удивителен човек.

— Успех с кармата — подхвърлих аз.

— И на теб с твоята.

Докато го наблюдавах как минава през залата, се зачудих какво го бе накарало да подхване този философски разговор. Ако бе невинен, дали си мислеше, че неочакваният обрат към лош късмет се дължи на прегрешенията в миналото му? Или може би разсъждаваше по същия начин, по който разсъждавах и аз, че няма такова нещо като лош късмет, че няма случайности, нито пък съвпадения. Ако мислеше, че някой се опитва да му надене примка на шията, кого ли би посочил за кандидат?

С крайчеца на окото си забелязах, че бейзболистът се е насочил към мястото, което Джейд освободи. Станах от масата, защото нямах повече настроение за флиртове. Исках Ван Занд да се появи не за друго, а за да натрия носовете на Дугън и Армеджиън като им покажа, че от мен има полза.

Бях сигурна, че ще се появи. Вярвах, че няма да устои на възможността да се настани на обществено място, спокоен и самодоволен, докато си приказва с жена, убедена, че е убиец, която не можеше да направи абсолютно нищо по въпроса. Усещането за сила щеше да бъде опияняващо, така че той не би пропуснал такъв момент.

Чудех се какво ли върши, дали е нещо свързано с отвличането. Питах се дали той е мъжът в черно, който така жестоко е биел Ерин с камшик, както ми разказа Ландри. Психясал мръсник! Не ми бе трудно да си го представя да прави подобно нещо. За него контролът бе особено важен.

Докато стоях пред вратата на „Плейърс“, си го представих в затвора, където за контрол и дума не можеше да става и някой диктуваше всяка минута от живота му.

 

 

Карма. Май ми се искаше да повярвам в кармата.

Побоят не беше най-лошото. Най-лошото бе увереността, че когато той приключеше, идваше краят на живота му. Също толкова зле беше, че не владееше положението. Всички карти бяха в Алекси Кулак, братовчед на руската курветина, която сега щеше да му съсипе живота.

Един от руснаците стоеше на задната врата, за да не позволи на никого да излезе и да стане свидетел на побоя. Останалите двама залепиха устата на Ван Занд с уплътнител за канали и вързаха ръцете му отзад. Натикаха го на задната седалка в колата на Лоринда и минаха през отворената метална врата към автоморгата от другата страна на бара. След това паркираха в огромен мръсен гараж и го измъкнаха навън.

Той, разбира се, се опита да побегне. Ръцете не му позволяваха да се движи бързо, паниката спъваше краката му и му се струваше, че вратата се отдалечава. Главорезите го стиснаха със здравите си ръце и го повлякоха към парче линолеум, проснат на циментовия под. Върху линолеума бяха подредени инструменти, все едно че бяха в хирургичен кабинет — чук, манивела, клещи. Очите му се замъглиха от сълзи и пикочният му мехур изпусна топла струя.

— Счупете му краката — нареди спокойно Кулак. — За да не може да избяга, страхливецът долен.

Най-едрият бияч го държеше, докато другият взе чука. Ван Занд риташе и се гърчеше. Руснакът замахна, пропусна и изруга, когато чукът се стовари в циментовия под. Вторият удар попадна в целта и улучи вътрешната страна на коляното. Капачка се раздроби като яйчена черупка.

Писъците на Ван Занд бяха заглушени от лепенката на устата. Болката избухна в мозъка му като нажежена лава и премина през тялото му като торнадо. Изпусна се отново и от миризмата на изпражнения му се догади. Третият удар попадна върху пищяла точно под другото коляно. Костта се разцепи и чукът пропадна в меката плът.

Някой дръпна рязко лепенката, той се катурна на една страна и повърна, а след това отново и отново.

— Ще мърсуваш с млади момичета, а — чу той гласа на Кулак. — Убиец! Изнасилвач! Американското правосъдие не е достатъчно за теб. Това е чудесна страна, но хората са прекалено снизходителни. Умеят да казват „моля“ и „благодаря“ и оставят убийците на свобода заради разни глупости. Саша умря заради теб. Сега си убил и друго момиче, а полицията дори не може да те тикне в затвора.

Ван Занд поклати глава и отпусна лице върху линолеума. Хлипаше и се задъхваше.

— Не. Не. Не. Не съм… случайно… не съм виновен. — Думите излизаха неясни и накъсани. Болката го раздираше и пулсираше.

— Лъжлив боклук! — сряза го Кулак. — Знам за окървавената риза. Знам, че си се опитал да изнасилиш момичето, както си изнасилил Саша.

Кулак го наруга на руски и кимна на главорезите. Отстъпи назад и загледа спокойно как налагат Ван Занд с тънки метални пръти. Първо го удряше единият, след това другият, избирайки много внимателно и методично мястото на удара. От време на време Кулак им даваше инструкции на английски, за да може Ван Занд да разбере.

Не биваше да го удрят по главата. Кулак го искаше в съзнание, да може да чува и да усеща болката. Нямаше да го убият, той не заслужаваше бърза смърт.

Ударите бяха по стратегически места.

Ван Занд се опита да заговори, опита се да моли, опита се да обясни, опита се да прехвърли вината. Не бил виновен той, че Саша се е самоубила. Не бил виновен той, че Джил Морон се е задушила. Никога не се бил натрапвал на жена.

Кулак стъпи на линолеума и го изрита в устата. Ван Занд се задуши с кръвта и избитите зъби, закашля се и отново повърна.

— Писна ми от брътвежите ти — заяви Кулак. — В твоя свят ти не си отговорен за нищо, което си извършил. В моя свят, човек плаща за греховете си.

Кулак пушеше и чакаше устата на Ван Занд да престане да кърви. Тогава отново залепиха устата му с лепенка, омотавайки долната част на главата му няколко пъти. Залепиха заедно и счупените му крака и го подхвърлиха в багажника на взетия под наем шевролет на Лоринда.

Последното, което видя, бе как Алекси Кулак се навежда, за да се изплюе върху него и багажникът се хлопна. Светът на Томас Ван Занд потъна в мрак и мъчителното чакане започна.