Тами Хоуг
Надпревара с похитител (5)

2.

В света на конете има два вида хора — онези, които обичат конете, и онези, които използват и конете, и хората, които ги обичат. Ин и ян. На всяко добро нещо на този свят е противопоставено нещо лошо, за да има равновесие. Според мен злото е доста повече от доброто, ала знам, че има достатъчно добро, което ни държи на повърхността и не ни позволява да се удавим в морето на отчаянието. Това си е само мое мнение.

Някои от изключителните хора, които съм познавала, бяха свързани с бизнеса с коне. Все грижовни, готови да се жертват за животните, които разчитат на тях. На думата им можеше да се разчита. Говоря за честни и почтени хора. Покрай тях, в същия бизнес, се бях сблъсквала и с най-противните, недостойни и извратени типове. Те лъжеха, мамеха, крадяха и бяха готови да продадат собствената си майка, ако по този начин щяха да се издигнат. Това бяха хора, които ти се усмихваха, потупваха те по гърба с едната ръка, а с другата замахваха, за да ти забият ножа.

От онова, което ми разказа Ирина, прецених, че Дон Джейд попада във втората категория.

В неделя сутринта, деня преди Ерин Сийбрайт да не отиде при малката си сестра, за да я заведе на плаж, състезателен кон по паркур^[1], трениран от Дон Джейд, бил открит мъртъв в бокса си, загинал, както се твърдеше, от случаен токов удар. Носеше се мълва, че при Дон Джейд и дума не може да става за случайности.

Влязох в интернет, за да проверя какво има за Дон от статиите, публикувани в horsdaily.com и още няколко сайта, посветени на конния спорт. Исках да си изясня нещата, без да се влияя от чуждо мнение и знаех на кого мога да се обадя.

 

 

Ако Дон Джейд попадаше във втората категория от хората в бизнеса с коне, доктор Дийн Сорън определено бе в първата. Познавах го открай време. Нямаше нещо, което да се случи в света на конния спорт и Дийн Сорън да не разбере. Беше започнал като ветеринарен лекар на състезателния терен, а по-късно се бе прехвърлил на ездитните коне. Всички в бизнеса познаваха доктор Дийн и го уважаваха.

Преди няколко години се оттегли и престана да практикува и сега се срещаше с всеки, който искаше да си поговори с него в кафенето на огромната си конюшня край Пиърсън. Когато звъннах, се обади жената, която обслужваше кафенето. Казах й коя съм и я помолих да извика доктор Дийн.

Чух го как изкрещя.

— Какво, по дяволите, иска?

— Кажи му, че искам да му задам някой и друг въпрос.

Жената предаде молбата ми.

— Тогава да се довлече тук и да ми ги зададе лично — извика в отговор той. — Толкова ли голяма работа е станала, че не може да мине да види стареца?

Такъв си беше доктор Дийн. Не знаеше какво означава „чаровен“ и „мил“, ала бе сред най-добрите хора, които познавах. Успяваше да компенсира качествата, които му липсваха с честност и почтеност.

Не исках да ходя при него. Дон Джейд ме интересуваше единствено заради онова, което ми каза Ирина. Бях любопитна, нищо повече. А любопитството не е достатъчно, за да ме накара да се срещам с хората. Нямах никакво желание да напусна убежището си, особено след статията в „Сайдлайнс“.

Крачех нервно из къщата и се опитвах да откъсна кожичка от изядения ми до кръв нокът на палеца.

С Дийн Сорън се бяхме срещали неведнъж. През зимния сезон, докато бях на дванадесет, той ми позволяваше да яздя с него, когато обикаляше на ежеседмични визитации и ме представяше за своя помощничка. Докато траеше сезонът, двете с майка ми се бяхме преместили в една къща в Поло Клъб, за да мога всеки ден да яздя с личния си треньор и така да не се налага да губя тренировки заради училище. Всеки понеделник — почивният ден на ездачите — аз успявах да подкупя треньора, за да се измъкна с доктор Дийн, да държа подноса с инструментите и да пера вече използваните превръзки, когато се налагаше. Собственият ми баща никога не бе прекарвал толкова време с мен. Никога досега не се бях чувствала толкова значима.

Спомените за тази зима ме разчувстваха повече от обикновено. Не си спомнях кога за последен път се бях чувствала полезна. Дори не си спомнях кога за последен път ми се бе искало да се почувствам по този начин. Затова пък си спомнях съвсем ясно как яздех до доктор Дийн в огромния линкълн, който минаваше за линейка.

Може би тъкмо това ме накара да грабна ключовете и да тръгна.

В имението на доктор Дийн се бяха събрали ловци и състезатели по паркур, настанени в помещенията над едната огромна конюшня, докато специалистите по обездка бяха над другата. Кабинетите, личната конюшня на доктор Дийн, личният му кабинет и кафенето бяха разположени в постройка между двете конюшни.

Кафенето представляваше семпъл открит бар. Доктор Дийн се бе настанил на маса в центъра, отпуснат на тежък резбован стол, също като стар крал, разположил се на трона си, докато пиеше нещо, в което бе боднато пъстро чадърче.

Усетих как ми се замайва главата, докато вървях към него. От една страна се страхувах да се видим — по-точно казано, страхувах се как ще реагира, когато ме види, — от друга се притеснявах, че ще се съберат разни хора, за да ме зяпат и да ме разпитват дали съм наистина частен детектив. Кафенето, слава богу, беше празно и нямаше никой друг, освен жената зад барплота и доктор Дийн. От конюшните не надничаха любопитни.

Доктор Дийн стана и пронизващите му очи се впиха в мен като два лазера. Беше висок мъж с гордо изправен гръб, гъста бяла коса и издължено лице, прорязано от бръчки. Макар и вече на осемдесет, той все още будеше страх у хората и изглеждаше силен.

— Какво, по дяволите, е станало с теб? — попита ме вместо поздрав. — Да ни бе да си се подложила на химиотерапия? Къде ти е косата?

— И аз се радвам да те видя, доктор Дийн — отвърнах и му стиснах ръката.

Той се обърна към жената зад бара.

— Марион! Я направи на момичето един чийзбургер, че хич не изглежда добре.

Марион се зае с поръчката, без да трепне.

— Кажи сега какво яздиш — поинтересува се доктор Дийн.

Седнах на евтин сгъваем стол, който ми се стори много нисък, сякаш правен за дете. Май Дийн Сорън ме караше наистина да се чувствам така.

— Два от конете на Шон.

— Не ми приличаш на човек, който е в състояние да се задържи дори на гърба на пони.

— Нищо ми няма.

— Има ти, и още как — отсече той. — Кой ветеринар използва сега Шон?

— Пол Гелър.

— Пълен идиот.

— Не може да се мери с теб, доктор Дийн — отвърнах дипломатично аз.

— Казал на Марго Уитакър, че кобилата й имала нужда от „звукова терапия“. И тя нахлузва слушалки на горкото добиче за по два часа всеки ден и му пуска звуци от природата.

— Така поне Марго има какво да прави.

— Този кон няма нужда Марго да му виси над главата. Не му е необходимо нищо — изръмжа той. Надигна напитката с чадърчето и ме погледна. — Не съм те виждал много отдавна, Елена — отбеляза той. — Радвам се, че си се върнала. Отразява ти се добре, когато си около конете. Правят те по-земна. Човек винаги е наясно с конете. А и животът става по-смислен.

— Да — отвърнах аз, притеснена от тежкия му поглед и уплашена, че ще ме попита за работата ми и ще любопитства за случилото се.

Само че той не каза и дума. Вместо това се поинтересува за Шон и си спомнихме за някои от конете, които двамата с него яздехме преди години. Марион донесе чийзбургера и аз започнах да ям, за да не го обидя.

Когато приключих, той отново заговори.

— По телефона каза, че си искала да ме питаш нещо.

— Ти знаеш ли нещо за Дон Джейд? — попитах направо.

Той присви очи.

— Ти пък защо питаш за него?

— Приятелка на една приятелка се е забъркала с него. Стори ми се, че тази работа не е много читава.

Гъстите му бели вежди отскочиха към средата на челото. Погледна към конюшнята на състезателите по паркур. Двама ездачи тъкмо връщаха конете си към шарените препятствия. От разстояние изглеждаха грациозни и леки като елени, поели стремглаво през полето. Подвижността при животните е нещо съвсем неподправено и напълно очевидно. Усложняват го човешките емоции, желания и алчност, защото няма нищо чисто и неподправено в спорта, в който включваме животните.

— Виж — започна той. — Дон е просто една фасада с доста остри ръбове.

— Какво искаш да кажеш?

— Дай да се поразходим — предложи той.

Предположих, че не иска някой да се появи и да чуе разговора. Последвах го към задната част на кафенето и тесните боксове покрай манежа, в три от които бяха вкарани коне.

— Говоря от собствен опит — обясни доктор Дийн. — На два пъти се случва коне да окуцеят, необяснимо как, а един се оказа с язва, в доста лошо състояние.

Той се облегна на оградата и погледна животните, вероятно все коне, които бе успял да спаси от закупчиците на остарели и негодни животни. Сигурно бе приютил поне още пет-шест някъде из имението.

— Те ти дават всичко от себе си — продължи той. — Дават ти всичко, на което са способни, за да изпълнят онова, което човек ги кара да вършат. В замяна искат единствено качествени грижи и внимание. Представяш ли си, ако хората бяха същите?

— Да бе, представяш ли си — повторих аз, ала така и не успях да си го представя. Бях ченге дванадесет години. Естеството на работата, хората и всичко, с което се бях сблъсквала, успешно погребаха и последните остатъци от идеализъм. Нещата, които Дийн Сорън ми разказа за Дон Джейд доказаха, че имам основателна причина да вярвам в човешката низост.

През последните две десетилетия името на Дон на два пъти е било свързвано с опити за застрахователни измами. Идеята била да бъде убит някой скъп ездитен кон, който все още не е доказал потенциала си, след това собственикът си получава застраховката, обикновено шестцифрена сума като доказва, че конят е починал от естествена смърт.

Това бе стар номер, раздухан от всички национални медии през осемдесетте, когато хванаха в измама доста видни личности, свързани с конния спорт. Неколцина бяха вкарани в затвора по за някоя и друга година, сред тях треньор с международна слава и собственик на кон, наследник на многомилионна компания за мобилни телефони. Богатството в никакъв случай не стопираше алчността.

Джейд бе останал в сянка по време на скандала. По онова време бил помощник-треньор в една от конюшните, загубили коне по необясними причини. Никога не бе уличаван в престъпление, никой не бе успял да го свърже пряко с насилствено причинена смърт. След като скандалът се разразил, Джейд напуснал собственика и прекарал няколко години във Франция като треньор и състезател на европейската сцена.

Когато най-сетне фурорът около убийствата на коне отзвучал, Дон Джейд се завърнал в Щатите и си намерил богати клиенти, които били чудесна фасада за собствения му бизнес.

Отстрани може и да изглежда необяснимо как така човек с репутацията на Джейд продължава да се занимава с тази дейност, ала в този бизнес винаги се появяват нови собственици, които не са запознати с историята на треньора, а има и други, които няма да повярват на онова, на което не искат да повярват. Остават третите — хората, на които просто не им пука. Това са онези, готови да извърнат глава, стига това да е начинът да се докопат до пари или слава. След време конюшнята на Дон Джейд започнала да привлича клиенти, повечето от които му плащали луди пари, за да обучава конете им във Флорида и да ги представя на зимния конен фестивал.

В края на деветдесетте, му бе поверен конят Титан.

Титан се оказал талантлив кон, за нещастие с доста непостоянен характер. Струвал луди пари на собственика и винаги успявал да саботира собствените си усилия да оправдае разходите. Извоювал си славата на щур вироглавец. Въпреки способностите му, пазарната му цена падала. Приблизително по това време, собственикът на Титан, Уорън Калвин, брокер на Уолстрийт, загубил цяло състояние на борсата. И ето че един ден, най-неочаквано, Титан бил открит мъртъв и Калвин подал иск за 250 000 долара към застрахователната компания.

Официалната версия на Джейд и главния коняр била, че по някое време през нощта, Титан се уплашил от нещо, развилнял се в бокса и счупил преден крак, след което издъхнал от шок и загуба на кръв. Станало така, че бивш служител при Джейд разказал нещо съвсем различно и настоял, че смъртта на Титан не била случайност и че Джейд помогнал на животното да умре, конят е счупил крак, когато изпаднал в паника, причинена от опитите на треньора да го задуши.

Долна работа. Застрахователната компания наредила незабавно да се извърши аутопсия и Уорън Калвин бил предаден на следовател от Ню Йорк за изясняване на случая. Калвин оттеглил иска си и разследването било прекратено. Нямало измама, нямало и престъпление. Така и не била извършена аутопсия. За Уорън Калвин повече не се чуло.

Дон Джейд преживял слуховете и догадките и продължил да си върши работата. Освен това имал непоклатимо алиби за нощта на престъплението. Някакво момиче, Алисън, което работело за него, твърдяло, че по време на смъртта на Титан, била с Дон в леглото. Джейд признал, че има връзка и това причинило рухването на брака му. Някои от старите клиенти повярвали в невинността му, други го напуснали, а на тяхно място се появили нови наивници.

Бях научила подробностите от прочетеното в интернет и от клюките, които ми разказа Ирина. Вече знаех, че рускинята си е съставила мнение от разказите на останалите коняри, но това бяха все приказки, за които не можеше да се каже, че се основават на факти, да не говорим, че бяха добре поукрасени. Бизнесът с коне е разюздана работа. При отделните дисциплини (паркур или прескачане на препятствия, обездка и какво ли още не) всички се познават и едната половина са изчукали другата, и буквално и преносно. Всеки има зъб на някого, а злобните клюки избуяват на воля.

Бях сигурна, че всичко, което казва Дийн Сорън е истина.

— Наистина жалко, че този тип е още в бизнеса — признах аз.

Доктор Дийн наклони глава на една страна и сви рамене.

— Хората вярват в каквото искат. Дон е чаровник и умее да подчертае най-добрите качества на коня, когато е на терена. Можеш да се опиташ да го очерниш и да омаловажиш славата му, Елена, но нищо няма да се получи. Не и в този бизнес.

— Конярят на Шон ми каза, че през уикенда е имало ново нещастие с кон на Дон — споделих аз.

— Ярка звезда — кимна доктор Дийн. Пациентката му с язвата се бе приближила и протегна закачливо нос към спасителя си, за да си изпроси почесване по муцуната. — Твърди се, че прегризал кабела за вентилатора в бокса си и се изпържил.

Кобилата пристъпи още напред и подпря глава на оградата. Почесах я разсеяно по врата, защото внимавах във всяка дума, казана от Дийн Сорън.

— А ти какво мислиш?

Той погали кобилата със съсухрената си старческа ръка. Ласката бе нежна, все едно че докосваше дете.

— Според мен Ярка звезда имаше повече дух, отколкото талант.

— Мислиш ли, че Джейд я е убил?

— Няма значение какво мисля аз — отвърна той. — Важното е какво може да се докаже. — Погледна ме и аз осъзнах, че тези очи виждат и прозират много повече, отколкото показват. — А приятелката на приятелката ти какво общо има с цялата тази работа?

— Нищо — отвърнах аз и усетих как стомахът ми се свива. — Изглежда е изчезнала.

 

 

В понеделник сутринта, конярят на Дон Джейд, Ерин Сийбрайт, трябвало да вземе малката си сестра, за да отидат заедно на плаж. Така и не се обадила и оттогава никой от семейството не е разговарял с нея.

Обикалях стаите в къщата за гости, захапала изгризания до кръв палец. В полицията не бяха обърнали внимание на дванадесетгодишното момиче. Едва ли знаеха нещо за Дон Джейд и нямаше голяма вероятност да се заинтересуват. Родителите на Ерин Сийбрайт със сигурност не знаеха нищо за Дон Джейд, иначе Моли нямаше да бъде единствената, която иска помощ.

Бях оставила десетте долара, която ми подхвърли детето на бюрото до лаптопа. В сгънатата на две банкнота Моли бе поставила малка импровизирана визитна картичка с името и адреса си, украсена с котка на райета върху пощенска кутия. Най-отдолу бе написала с четлив почерк телефонния си номер.

Преди пет години, по време на смъртта на Титан, Дон Джейд е имал извънбрачна връзка с едно от момичета на работа при него. Зачудих се дали не му е станало навик да се чука с конярите. Нямаше да е първият треньор с подобно хоби. След това си спомних как Моли извърна очи, когато ми каза, че сестра й нямала гадже.

Дръпнах се от бюрото, обзета от някакво безпокойство и тревога. Искаше ми се да не бях ходила при доктор Дийн. Искаше ми се да не бях научавала нищо за Дон Джейд. Животът ми и без това беше съсипан, така че нямах нужда сама да си прося неприятности и да се занимавам с проблемите на Моли Сийбрайт и семейството й. Не трябваше ли да се погрижа за себе си, да отговоря на въпросите, които напираха у мен, да открия себе си или поне да приема, че не е останало какво да откривам.

След като не успявах да открия себе си, как можех да открия някой друг? Нима исках да пропадна в нечия заешка дупка? Сегашната ми работа с конете бе единственото спасение. Не исках да се забърквам с хора като Дон Джейд, които без колебание бяха готови да умъртвят един кон с ток, както бе направил с Ярка звезда, или като натъпчат топчета за пинг-понг в ноздрите му, за да не може конят да диша, както бе станало с Титан на Уорън Калвин.

Това е начинът да бъде задушен един кон: като пъхнеш топчета за пинг-понг в ноздрите му. Усетих как сърцето ми се свива, когато си представих как животното изпада в паника, как се хвърля към стените на бокса в отчаян опит да намери път за бягство. Представих си го как върти очи, обзет от неистов ужас, чух пръхтенето му, когато се блъсна в задната стена. Чух го да се подхлъзва, а след това хрущенето, когато предният му крак се счупи. Кошмарът ми се стори толкова истински, звуците сякаш бяха запечатани в главата ми. Догади ми се, обхвана ме слабост. Гърлото ми се стегна. Задушавах се.

Излязох на малката тераса, цялата потна и разтреперана. Имах желание да повърна. Запитах се как е възможно през всичкото време, докато бях детектив, нито веднъж да не ми стане лошо, след като непрекъснато виждах какво си причиняват един на друг хората, а мисълта за жестокостта, проявена към едно животно, ме съсипваше.

Вечерният въздух беше хладен и свеж и бавно прогони ужасяващите сцени от съзнанието ми.

Шон имаше гости. Бяха насядали в трапезарията, приказваха и се смееха. Полюлеят хвърляше отблясъци през високите прозорци и те се отразяваха в тъмната вода на басейна. И аз бях поканена на вечерята, ала отказах, защото все още му бях бясна заради фиаското в „Сайдлайнс“. Може би в момента разказваше на приятелите си за частния детектив, който живееше в къщата за гости, и при това беше жена. Как е възможно да е такъв повърхностен тип и да ме използва, за да забавлява приятелите си от Палм Бийч. Дори не се бе замислил, че си играе с живота ми.

Няма значение, нали той ме спаси.

Нямах нужда от напомняне. Да не говорим, че нямах желание и да мисля за Моли Сийбрайт и сестра й. Това място тук трябваше да бъде убежището ми, а имах чувството, че десетки невидими ръце се протягат към мен, дърпат ме и се впиват в мен. Опитах се да избягам от тях и тръгнах по влажната морава към конюшнята.

Конюшнята на Шон е по проект на същия архитект, който е правил и голямата къща, и къщата за гости. Отстрани арки в мавритански стил образуваха сводести галерии. Покривът бе със зелени керемиди, а таваните от тиково дърво. Аплиците и лампите, висящи над централната пътека бяха взети от хотел в Маями, строен в стил арт деко. Домовете на повечето хора не струваха колкото бе глътнала конюшнята на Шон.

Но пък бе прекрасно място и аз често идвах тук нощем, за да намеря спокойствие. Малко неща ми носят покой като конете, привели глави над сеното. Животът им е съвсем простичък. Знаят, че са на сигурно място. Денят им е приключил и са уверени, че на следващия ден слънцето отново ще изгрее.

Имат пълно доверие на господарите си и това ги прави уязвими.

Оливър изостави сеното, приближи до вратата и опря глава на оградата, за да потрие с нос бузата ми. Захапа старата ми дънкова риза и на мен ми се стори, че се усмихва, доволен от закачката. Прегърнах едрата му глава и вдъхнах миризмата. Отстъпих назад и си дръпнах яката, а той ме погледна с невинни искрени очи, също като на дете.

Щях да заплача, ако можех, ала за съжаление бях загубила тази способност.

Върнах се в къщата за гости, погледнах отново към гостите на Шон. Стори ми се, че всички се забавляват и се смеят, облени в златиста светлина. Зачудих се какво ли ще видя, ако мина покрай къщата на Моли Сийбрайт. Сигурно майка й и пастрокът й си говорят, заети с проблемите на еднообразното си ежедневие. Моли, седи изолирано от тях, замислена за много по-значими неща, потисната от тревоги за сестра си, объркана и несигурна към кого да се обърне за помощ.

Когато влязох в къщата, забелязах, че лампичката на телефонния секретар мига. Натиснах копчето и се стегнах в очакване да чуя гласа на Моли, но ме бодна разочарование, защото адвокатът ми ме молеше да му се обадя поне до края на столетието. Тъпанар. Водим битка за инвалидна пенсия, откакто напуснах шерифската служба. (Нямах нужда от пари, ала държах да получа тези, защото бях ранена по време на дежурство. Какво от това, че вината бе изцяло моя или че нараняванията ми бяха едно нищо в сравнение с онова, което се случи с Хектор Рамирес?) Какво още не знае, след като мина толкова време? Защо съм му?

Едва ли някой има нужда от мен.

Влязох в спалнята, седнах на леглото и отворих чекмеджето на нощното шкафче. Извадих кафявото пластмасово шишенце викодин и изсипах хапчетата отгоре. Останах загледана в тях, преброих ги едно по едно, като докосвах всяко. Колко съм жалка, след като този ритуал ме успокоява, по-точно мисълта да се надрусам до безсъзнание със свръхдоза или още по-точно мисълта, че няма да го сторя тази вечер.

Мили боже, едва ли някой нормален човек би имал нужда от мен.

Отвратена от себе си, прибрах хапчетата в шишенцето и го върнах в чекмеджето. Мразех се, защото не бях силна, както си мислех. Истината е, че много отдавна се бях подвела, като си въобразявах, че капризите ми означават сила, че предизвикателното ми поведение е проява на независимост, а безразсъдството — смелост.

Животът е гадна работа, когато се осъзнаеш някъде към средата на тридесетте и най-сетне разбереш, че всички онези качества, за които си била убедена, че са безценни и достойни за уважение, не са нищо повече от една лъжа, с която сама си се заблуждавала.

Бях се завряла в един ъгъл, от който нямаше излизане. Нямах представа дали ще успея отново да се изправя на крака. Струва ми се, че не ми бяха останали нито сили, нито желание, за да се заема със себе си. Затова пък да се крия в собственото си адско чистилище, не изискваше никакви усилия.

Едва сега осъзнавах колко съм жалка. През последните две години се питах нощ след нощ дали не е по-добре да съм мъртва. Засега отговорът си оставаше не. Като си жива поне имаш възможност да оправиш нещата.

Дали и Ерин Сийбрайт мислеше по този начин, питах се аз. Дали вече не бе прекалено късно? Да не би да е разбрала, че има обстоятелства, при които смъртта е за предпочитане?

Прекалено дълго бях работила като ченге. Бях започнала кариерата си като патрулиращ полицай в Уест Палм Бийч. Обикалях кварталите, където престъпленията са най-честият избор на подрастващите, а да си купиш наркотик на улицата посред бял ден, не е никакъв проблем. Бях работила под прикритие за отдел „Борба с порока“ и имах възможност да наблюдавам проституцията и порнографската индустрия съвсем отблизо. След това прекарах няколко години в шерифската служба в отдел „Наркотици“.

Знаех отлично какви могат да бъдат трагичните последици за едно младо момиче, попаднало на неподходящото място в неподходящ момент. В Южна Флорида имаше предостатъчно места, където убиецът можеше да се отърве от тялото и да потули пъкленото си дело. Уелингтън бе мечтаният оазис на цивилизацията, ала отвъд оградата около това баровско място земята си оставаше недокосната, забравена от Бога и повечето хора. Там бе царството на блатата и горите, на непавираните пътища, на човешката измет, на импровизирани лаборатории за наркотици, заврени в каравани, които е трябвало да бъдат отстъпени на плъховете още преди двадесет години. Отточните тръби бълваха в каналите мръсна черна вода, където алигаторите с радост се нахвърляха върху всяко парче месо, което им попадне.

Дали Ерин Сийбрайт не бе някъде там и не тръпнеше в очакване някой да я спаси? Дали не чакаше мен? Господ да й е на помощ. Нямах никакво желание да се захващам.

Влязох в банята, измих си ръцете и наплисках лицето си с вода. Опитах се да отмия напиращото чувство, че съм длъжна да го направя. Усещах водата единствено от дясната страна на лицето си. Нервите от лявата бяха напълно безчувствени, затова не можех да движа тази половина и не усещах почти нищо. Пластичните хирурзи ми бяха направили доста прилично неутрално изражение, така че човек не би заподозрял нищо нередно и единствено би си казал, че съм безчувствена.

От огледалото в мен се взираше спокойно лице. Още едно напомняне, че нищо в мен не бе нито цяло, нито нормално. Аз ли бях човекът, който трябваше да спаси Ерин Сийбрайт?

Ударих огледалото с основата на дланта. Отначало веднъж, а след това замахнах отново и отново, обзета от желание образът ми да се пръсне на парчета пред очите ми, точно както бе станало преди две години. Освен това ми се искаше да усетя острата болка при порязването, да зърна кръвта като символ на пречистването. Исках да видя кръвта, за да знам, че съществувам. Исках да изчезна, за да избягам от болката. Противоречивите сили напираха в мен, събираха се в дробовете ми и ме задушаваха.

Влязох в кухнята и останах загледана в поставката за ножове на плота и ключовете за колата, подхвърлени до нея.

Животът се променя за секунди в един неуловим миг. Прави го без нашето съгласие. Вече ми беше ясно, че това е истина. Дълбоко в сърцето си знаех, че е така и в този момент. Посегнах към ключовете и излязох от къщата, за да се спася от мъчението, което си налагах сама. Така поне можех да се отдам на собствения си егоизъм.

Истината бе, че тази нощ направих избор, който съвсем не бе безопасен. Тази нощ реших да продължа напред. Бях подмамила сама себе си да изоставя адското чистилище и отново да посегна към живота.

Страхувах се, че преди всичко да свърши, можеха да ме изпълнят съжаления или пък да умра в опитите да постигна нещо.