Тами Хоуг
Надпревара с похитител (41)

36.

— Очевидно е, че са влезли и са нагласили касетата и таймера, преди още да се обадят — разсъждаваше Ландри.

Бяха се събрали в конферентната зала: двамата с Уайс, Дугън и Армеджиън. Майор Оуен Каткарт, ръководител на следствения отдел, също бе дошъл, за да помогне, а след това да докладва на шериф Сакс. Бяха дошли Брус и Кристъл Сийбрайт и жена от агенцията „В подкрепа на жертвите“, но Ландри така и не чу името й.

Жената от „Жертви“ и Кристъл Сийбрайт седяха отстрани на групата. Кристъл отново трепереше като чихуахуа, очите й бяха хлътнали, косата й приличаше на обезцветена перука от филм на ужасите. Брус никак не се зарадва, когато я видя, и веднага настоя да се прибере, защото той щял да оправи нещата. Кристъл се престори, че не го е чула.

— В парка не са се провеждали никакви мероприятия през последните три седмици — обясни Уайс. — Било е заключено с катинари. Никога не е имало специална охрана заради местоположението му. Въпреки това не е трудно да се влезе.

— Някакви отпечатъци? — попита Каткарт.

— Няколкостотин — отвърна Ландри. — По аудиокасетата няма, нито по видеокасетата, нито по таймера.

— Някой зае ли се да обработи касетата, за да стигнем до истинския глас?

— В момента работят по въпроса — обади се Дугън.

— Какво има на видеокасетата? Пуснете да видим.

Ландри се поколеба, погледна Кристъл и жената от „Жертви“.

— Доста е шокиращо, господине. Не знам дали семейството…

— Искам да я видя — заговори за пръв път Кристъл.

— Кристъл, за бога! — сопна се Брус и пристъпи зад нея. — Защо ти е да я гледаш? Детективът току-що ти каза…

— Искам да я видя! — повиши глас тя. — Тя ми е дъщеря.

— Искаш да видиш как някакъв изрод я напада ли? Как я изнасилва? Това ли се опитваш да кажеш, Ландри? — попита Брус.

Ландри размърда устни. Сийбрайт го караше да стиска зъби. Ако успееше да приключи със случая, без да прасне един на този тип, щеше да е истинско чудо.

— Казах, че е шокиращо. Няма изнасилване, но Ерин… пребиват Ерин. Не ви препоръчвам да гледате, госпожо Сийбрайт.

— Кристъл, няма защо… — започна Брус.

Жена му го прекъсна:

— Тя ми е дъщеря ти казах.

Кристъл Сийбрайт се изправи, стиснала разтрепераните си ръце.

— Искам да видя записа, детектив Ландри. Искам да видя какво е причинил съпругът ми на дъщеря ми.

— Аз ли? — Брус поаленя и от гърлото му се изтръгна клокочене, все едно че се задушаваше и всеки момент щеше да получи инфаркт. Погледна ченгетата в залата. — Аз съм жертвата в този случай.

Кристъл се завъртя към него.

— Ти си точно толкова виновен, колкото и онзи, който я е отвлякъл!

— Не съм аз този, който намеси ченгетата. Те казаха никакви ченгета.

— Ти нямаше да направиш нищо — заяви с горчивина Кристъл. — Дори нямаше да ми кажеш, че е отвлечена.

Сийбрайт се почувства неловко. Устата му трепереше от раздразнение. Спря до съпругата си и сниши глас:

— Кристъл, нито е времето, нито мястото да водим този разговор.

Тя не му обърна внимание и погледна Ландри.

— Искам да видя записа. Тя ми е дъщеря.

— Като че ли ти пука — измърмори Брус. — Уличните котки са по-добри майки от теб.

— Според мен е важно госпожа Сийбрайт да види поне част от записа — наля масло в огъня жената от „Жертви“. — Кристъл, можеш да поискаш да спрат, когато прецениш.

— Искам да видя целия запис.

Кристъл пристъпи неуверено напред на високите си обувки с леопардова шарка. Беше крехка като стъклена фигурка и човек имаше чувството, че дори най-лекото докосване ще я разбие на милион пъстроцветни парченца. Ландри пристъпи, за да я подхване под ръка. Жената от „Жертви“ най-сетне се сети да се надигне от мястото си, за да помогне. Застана до Кристъл Сийбрайт и й предложи подкрепата си.

— Не мисля, че е разумно, госпожо Сийбрайт — каза Дугън.

Кристъл го погледна в упор.

— Искам да видя записа! — изпищя тя. — Колко пъти да повтарям? Трябва ли да крещя? Трябва ли да извадя съдебно решение? Искам да го видя!

Дугън вдигна примирено ръка.

— Ще пуснем касетата. Кажете ни, когато искате да спрем, госпожо Сийбрайт.

Той кимна на Уайс и следователят зареди касетата. Щяха да използват екрана на двадесет и един инчов телевизор, докаран на количка.

Всички утихнаха, когато видяха първия кадър в спалня, очевидно в някаква каравана. Прозорецът я издаваше: евтина алуминиева рамка и мръсно стъкло. Някой бе написал наопаки с пръст „ПОМОЩ“, за да се прочете думата и отвън.

Беше нощ. Една-единствена крушка разпръскваше мъждива светлина.

Ерин Сийбрайт лежеше гола върху мръсен лекьосан дюшек без чаршафи. Едната й китка бе закопчана за металната рамка на леглото. Нямаше почти нищо общо с момичето, което Ландри бе видял на снимката. Долната й устна бе разцепена и покрита със спечена кръв. Около очите й имаше кръгове от непочистен грим. По ръцете и краката й личаха червени петна и синини. Беше свила крака в напразен опит да прикрие голотата си. Гледаше право към камерата, по лицето й се стичаха сълзи, а очите й изглеждаха стъклени от преживения ужас.

— Защо не искате да ми помогнете? Помолих ви за помощ! Защо просто не направите каквото ви казаха? — питаше тя и в гласа й се прокрадваше истерия. — Толкова ли много ме мразите? Не знаете ли какво ми причинява той? Защо не искате да ми помогнете?

— Господи! — прошепна Кристъл и покри устата си с длан. От очите й бликнаха сълзи и потекоха по бузите. — Господи, Ерин!

„Предупредихме ви — прозвуча металическия глас, плътен и бавен, с леко задавен говор. — Нарушихте правилата. Момичето ще плати.“

Фигура, цялата в черно, се показа иззад камерата — беше с черна маска, черни дрехи, черни ръкавици — и приближи към леглото. Ерин изхленчи. Сви се на леглото, притисна се към стената, опита се да се скрие и покри глава със свободната си ръка.

— Недей! Недей! — пищеше тя. — Не съм виновна!

Фигурата я удари с камшик за езда. Ландри трепна, когато камшикът изплющя върху плътта й. Последва нов замах, след него още един. Ударите се сипеха върху ръцете й, гърба, краката и бедрата. Момичето не спираше да пищи — остри пронизителни писъци, които пронизваха Ландри като ледени висулки.

Дугън спря касетата, без някой да го моли.

— Господи — прошепна Брус Сийбрайт.

Обърна се и прокара длан по лицето си.

Кристъл Сийбрайт се облегна на жената от „Жертви“. Лицето й бе сгърчено от плач, ала от гърлото й не излизаше никакъв звук. Ландри я хвана под едната мишница, Уайс я подкрепи от другата страна и двамата я поведоха към стола й.

Брус Сийбрайт не бе мръднал от мястото си. Смотаният нещастник бе зяпнал жена си с изражение, което показваше, че ако може, веднага би разтрогнал брака им.

— Казах ти, че само ще се разстроиш — обади се той.

Кристъл се отпусна на стола и се преви на две, заровила лице в ръцете си. Цикламената й пола се бе вдигнала до средата на бедрата.

Ландри й обърна гръб, пристъпи към Брус и заяви тихо:

— Ако можеш да си измъкнеш главата от задника поне за няколко секунди, би могъл да покажеш малко състрадание.

Сийбрайт имаше наглостта да се обиди.

— Аз не съм злодеят! Не съм аз този, който ви позвъни, след като похитителите бяха наредили да не се намесвате.

— Точно така — вдигна глава Кристъл. — Ти не се обади на никого! Не направи абсолютно нищо!

— Ерин щеше да е вече вкъщи, ако онази жена не си беше навряла носа — заяви гневно Брус. — Аз се справях успешно. Те щяха да я пуснат. Щяха да разберат, че няма да им се поддам и щяха да я пуснат.

— Ти я мразиш! — изкрещя Кристъл. — Искаше тя да умре. Изобщо не искаш да я виждаш повече!

— За бога, Кристъл. Ти също! — кресна на свой ред Сийбрайт. — Тя е просто един боклук, също като теб, преди да се заема с теб. Това не означава, че искам да умре.

— Стига! — заяви Ландри и пристъпи към Сийбрайт. — Напуснете!

— Осигурих ти живот, за който не беше и сънувала — продължи Сийбрайт. — Не искаше Ерин да се пречка. Ти лично я изхвърли от къщата.

— Страхувах се! — изплака Кристъл. — Страхувах се от теб!

Тя се разхлипа отново, свлече се от стола на земята и се сви на топка.

— Вън! — нареди Ландри и избута Сийбрайт към вратата.

Сийбрайт се дръпна и излезе сам в коридора. Ландри го последва, а Дугън излезе след тях.

— Ще подам обвинение! — кресна Сийбрайт.

Ландри го погледна гневно.

— Какво?

— Искам онази жена да бъде подведена под отговорност!

— Жена ти ли?

— Естес! Това нямаше да се случи, ако не беше тя.

Дугън погледна Ландри.

— Какви ги говори той?

Ландри не му обърна внимание и приближи към Сийбрайт.

— Доведената ти дъщеря е била отвлечена. Да не би и за това да обвиняваш Естес?

Сийбрайт насочи пръст към лицето му.

— Ще й отнема разрешителното. Освен това искам да се обадя на адвоката си. Не съм искал да се намесвате. Ето какво се случи. Ще ви съдя! Ще съдя и отдела ви, и Елена Естес!

Ландри го перна през ръката и го притисна към стената.

— Помисли си добре, преди да започнеш да ръсиш заплахи, дебелогъз нещастнико!

— Ландри! — кресна Дугън.

— Ако открия едно-единствено нещо, което те свързва с отвличането, ще ти видя сметката!

— Ландри!

Дугън го дръпна грубо за едното рамо. Ландри се изтръгна от ръката му и отстъпи, без да откъсва очи от Сийбрайт.

— Иди да се поразходиш, детектив Ландри — нареди Дугън.

— Попитай го за какво говореше тя — намекна Ландри. — Попитай го какво й е казал, когато го е помолила за помощ. Кога е било това? Защо не чухме нито дума по този въпрос? Искам разрешение за обиск на къщата на копелето и на офиса му. Ако крие доказателства, нека гние след това в затвора.

— Върви — настоя Дугън. — Веднага!

Ландри тръгна по коридора и влезе в приемната. Настани се на бюрото си, отвори чекмеджето за моливи и потърси кутията „Марлборо Лайте“, която криеше там. Отдавна беше спрял да пуши, но в някои моменти не издържаше и сега бе точно такъв момент. Извади цигара, взе запалка, а след това излезе от сградата, за да се разходи по тротоара и да изпуши цигарата на спокойствие.

Беше разтреперан. Искаше му се да се върне в сградата и да пребие Брус Сийбрайт, докато онзи падне в безсъзнание. Копелето гадно! Дъщерята на съпругата му бе отвлечена, а той решил да не прави нищо. Да се оправя както иска. Ако онези решат, нека да я изнасилват, да я убият, да я хвърлят в канала. Боже мили!

„Защо не искате да ми помогнете? Помолих ви за помощ! Толкова ли много ме мразите?“

Сийбрайт не беше споменал, че е говорил с Ерин. Ландри бе готов да заложи пенсията си, че Сийбрайт крие някъде още една касета. Касетата, на която Ерин моли за помощ. А Брус Сийбрайт не бе направил нищо.

Но това не беше причината, поради която наказваха Ерин.

Тя беше на онова мръсно място, прикована гола за леглото и я пребиваха с камшик, защото някой бе нарушил правилата и полицията се бе намесила.

Възможно бе Естес да е попаднала на гнездо от оси. Тя бе разговаряла с всички, свързани по някакъв начин с Ерин Сийбрайт. Може би Ван Занд бе разбрал, че тя не е тази, за която се представя.

Цялата шайка на Джейд мина през залата за разпити в неделя, заради смъртта на Джил Морон. Името на Ерин не бе споменато нито веднъж. По този начин Джейд може и да се е досетил.

Възможно бе някой от квартала да е наблюдавал, въпреки че на Ландри не му се вярваше. Беше прегледал докладите за съседите — и семействата им, и професиите, и връзките им с петимата Сийбрайт. Нямаше нищо.

Оставаше вероятността похитителите да са сложили подслушвателни устройства в къщата, ала това му се стори прекалено. Тук не ставаше въпрос за някой мултимилионер, когото искаха да оберат.

Може би похитителите разчитаха на вътрешна информация. Ами момчето на Сийбрайт. Ами самият Сийбрайт? Нима това не бе най-добрият начин да се отърве от всякакви подозрения, като сътрудничи на ченгетата, след това, когато всичко се скапе, обвинява тях и сам излиза чист. Той самият е нямало да направи абсолютно нищо, за да помогне на Ерин, ако Естес не бе започнала да рови.

Щял е да постъпи точно както каза Ландри в началото: да крие информацията, докато момичето се появеше мъртво — ако изобщо се появеше. Тогава щеше да каже на съпругата си, че е направил всичко по силите си. Жалко, че не се бе получило по този начин, защото за него Ерин бе просто един боклук.

Цигарата изгоря. Ландри я пусна на тротоара, стъпка я, след това се наведе и вдигна угарката, за да я хвърли в боклука.

А как се вместваше Дон Джейд в цялата тази работа?

Естес му беше казала, че Сийбрайт е продал земя на Трей Хюс, а Дон Джейд работеше с Трей Хюс. Брус бе намерил работа на Ерин с помощта на Хюс. На момичето щеше да му е по-добре, ако бе избягала от къщи, за да живее по улиците на Маями.

Всичко се завърташе около Джейд. Естес го бе казала още в самото начало. Само че това не бе цялата истина. Всичко се връщаше към Трей Хюс.

Ландри извади мобилния телефон от джоба и се обади на Дуайър, който следеше Джейд.

— Той къде е?

— Вечеря в „Майкълс Паста“. Специалитет на вечерта: чесново хлебче и ризото с морски дарове.

— С кого е?

— С някаква дърта брантия с огромни цици и оранжева коса. Да го прибера ли?

— Не.

— Какво стана на размяната?

— Оказа се постановка. Знаели са, че ще бъдем там.

— Как така?

— Имам известни подозрения.

— За подозрителните са измислили лекарства.

— Да, нарича се арест. Знаеш ли къде са федералните?

— Чудят се в кой крачол да го преместят. Разправят, че Ван Занд не е излизал от къщата. Мерцедесът е отпред на алеята.

— А къде е колата на онази мърла Карлтън?

— Не ме питай. Не е моя работа.

— Супер.

На Ландри му се прииска втора цигара, когато забеляза Дугън да излиза след Брус Сийбрайт и да го изпраща до ягуара на паркинга. Жена му я нямаше. Дугън тръгна по тротоара към него.

— Трябва да приключвам — каза той на Дуайър и затвори мобилния си телефон.

— Какво знаеш за Елена Естес? — попита направо Дугън.

— Че е била в „Наркотици“.

— Каква е тази работа с частния детектив?

— Доколкото знам, не е.

— Защо Сийбрайт е решил, че е на частна практика?

Ландри сви рамене.

— Той изобщо мисли ли? Нещастен тъпанар! За него няма проблем разни перверзници да задържат едно осемнадесетгодишно момиче и да я бият с камшик.

— Каква е връзката на Естес със случая? — попита Дугън.

По лицето му личеше, че едва се сдържа да не избухне.

— Знам, че нямаше да има случай, ако тя не бе дошла в офиса, за да ми разкаже какво става — отвърна Ландри.

— Тя има ли нещо общо?

— Живеем в свободна страна.

— Не чак толкова свободна — сопна се Дугън. — Доведи я тук.