Тами Хоуг
Надпревара с похитител (29)

25.

Когато беше в Уелингтън, Лоринда Карлтън отсядаше в къщата си на Кар Харбър Корт. Освен ако Ван Занд не го кажеше по време на разговора с Ландри, нямаше причина следователите да издействат разрешително за обиск на този адрес. Ако Ван Занд имаше нещо общо с отвличането на Ерин или убийството на Джил и си бе запазил нещо за спомен, беше твърде възможно да се отърве от него още щом се прибере.

Паркирах на мястото, оставено за гости в самия край на улицата, където бе къщата на Карлтън. В половината жилища лампите светеха, но навън не се мяркаха хора. Нямаше приятелски настроени съседи, седнали на стълбите пред входа в очакване съботната вечер да мине.

Поради местоположението на Уелингтън и представянията през зимния сезон, всяка година тук имаше различни наематели. Някои от хората в бизнеса с коне притежаваха свои домове, ала много си търсеха апартаменти всяка зима. Освен това първо уреждаха удобството на конете, а за себе си се сещаха в последната минута. Никой не знае кой влиза и кой излиза от къщите и апартаментите, които се дават под наем.

Къщата на Карлтън бе в самия край на задънената улица и тънеше в мрак. Опитах се да надникна през стъклото на входа, за да проверя дали няма аларма. Ако имаше, беше така поставена, че не я виждах. Ако задействах алармата, колата ми не беше на удобно място и нямаше да мога да се върна до нея. Трябваше да търся път за бягство през високия жив плет, който опасваше комплекса, с надеждата никой да не ме види. По-късно щях да се върна, за да си взема колата.

Засега това бе планът ми. Извадих тел от джоба си и се заех с входната врата. Случаен минувач едва ли щеше да заподозре човек, който се опитва да отключи входната врата, вместо да се крие отзад. Можех да свия рамене и да подхвърля, че съм си изгубила ключа, че съм дошла да прекарам уикенда с приятеля си Ван Занд, който е истинско прасе, защото е забравил, че идвам.

Притаих дъх, докато се опитвах да отключа. Отварянето по този начин не се преподава в полицейската академия. Научих го от един коняр, когато бях на единадесет. Боби Бенет бе прекарал години по пистите за конни надбягвания в Южна Флорида, докато някаква грешка при един обир не го бе изпратила в затвора за три години. Той твърдеше, че се е поправил, но не бе забравил старите си умения и ми ги завеща, защото аз не спирах да му досаждам и той накрая вдигна ръце.

Благодаря ги, Господи, че навремето ми изпрати Боби Бенет, казах си аз, когато чух прищракването. Сърцето ми блъскаше като обезумяло, когато отворих вратата и влязох вътре. Много охранителни системи не реагират при отключване, но ако не вкараш верния код до една минута или най-много две, алармата писва и в къщата, и в съответната агенция, независимо дали е частна охранителна фирма или полицията.

Забелязах панела на стената до пантите. Малка зелена точка показваше, че алармата не е включена.

Изпълнена с облекчение, се заех с работата си. Запалих настолната маса в хола. Ако някой съсед забележеше светлината, щеше да реши, че този, на когото е къщата, се е прибрал, иначе е много малко вероятно крадецът да пусне лампите.

Беше старо и неподдържано и миришеше на куче. Килимът някога е бил бял. Също и канапетата от изкуствена кожа, сега вече напукани и замърсени. Ван Занд трябваше да си намери някой по-богат клиент, за да си позволи това-онова. Сигурно затова му трябваше Шон. Най-вероятно си въобразяваше догодина да се настани в къщата за гости.

Минах през кухненския бокс и отворих чекмеджетата и шкафовете. Нямаше нищо особено. Вътре бяха натрупани обичайните прибори, чаши и чинии, събрани от различни изпочупени комплекти, кутии със зърнени храни, сапуни и препарати. Той обичаше бира „Хайнекен“ и портокалов сок с повече парченца портокал. Нито във фризера, нито в хладилника бе скрито разфасовано тяло. Върху сушилнята бе поставена купчина дрехи, чисти, но порядъчно смачкани. Панталони, чорапи и бельо. Имах чувството, че както се е съблякъл, така е натъпкал всичко в машината. Липсваше само ризата. Интересно защо?

В хола нямаше нищо забележително. До телевизора бе подредена колекция от касети. Фантастика, романтични филми. Трябва да са на Лоринда Карлтън. Не можех да си представя Ван Занд да гледа „Титаник“ и да хлипа разчувстван, докато Леонардо ди Каприо се гмурва за трети път. Никъде не видях видеокамерата, която бе донесъл у Шон.

Качих се по стълбите на втория етаж, където бяха спалните — едната малка, украсена с играчки кучета, а другата огромна, с безвкусни мебели от ламинат. Тук миришеше на парфюма на Ван Занд. Леглото бе оправено, дрехите му бяха спретнато подредени в гардероба и чекмеджетата. От него можеше и да излезе добър съпруг, ако не беше такъв противен социопат.

Видеокамерата беше в дрешника, оставена на пода до редицата обувки. Отворих кожен сак и прегледах касетите, всичките надписани с имена на коне за продан. Ван Занд правеше записите, след това презаписваше касетите (естествено монтирани така, че да показват само най-доброто). Сложих една от касетите във видеокамерата, превъртях и включих. Появи се сив кон, който прескачаше серия от препятствия. Беше в добра форма. Образът се замъгли, след това отново излезе на фокус. Спрях касетата и сложих нова. Пак същото. Ван Занд бе успял не само да снима коня, ами да улови как някаква млада сладурана му се усмихва. Или бе ездачката, или конярчето, или собственичката. Тук нямаше причина за притеснение.

На третата касета попаднах на Парис Монтгомъри, възседнала черен жребец с бяла звезда на челото. Ярка звезда.

Сърцето ми се сви, докато наблюдавах представянето му. Той бе красиво животно и имаше навика да размахва опашка като знаме, когато скачаше. Прехвърляше препятствията с ентусиазъм, ала нямаше отскок и невинаги успяваше да прибере задните си крака навреме, за да не закачи бариерата. Само че аз забелязах волята му, спортния дух, за който говореше доктор Дийн. Когато Ярка звезда закачеше някое препятствие, той присвиваше уши и разтръскваше глава при приземяването, сякаш ядосан на себе си заради неуспеха. Трябваше му „практика“, както се казваше, само че при него бе необходимо много повече от практика, за да достигне елитно ниво или да бъде продаден на елитна цена.

Ван Занд очевидно се бе отегчил от коня. Имаше прекалено много кадри в близък план на Парис и многокаратовата й усмивка. Зачудих се колко близки са двамата, дали Парис Монтгомъри знаеше също като мен къде е границата в отношенията с един мъж.

Следваше кадър на момиче, хванало Ярка звезда за юздите, за да го накара да позира в профил. Ерин Сийбрайт беше с прилепнала фланелка и къси панталони, които разкриваха слаби загорели крака. Тъкмо когато нагласи коня за снимка, той я бутна с нос и тя се олюля със смях назад. Беше красиво момиче с чаровна усмивка. Прегърна главата на коня и го целуна по носа.

Това ли беше устатото проблемно момиче? Не и тук. Забелязах, че тя е осъществила връзка с животното. Личеше по начина, по който му говореше, по който го докосваше, как ръката й се застояваше на врата му, докато го караше да изпълни командата й. След като вече познавах семейството й, не ми беше трудно да разбера защо Ерин се е чувствала по-близка с конете, за които се грижеше, отколкото с останалата част от домочадието. Конете не вземаха прибързани решения, не я критикуваха, не я разочароваха. Конете нямаха представа дали е нарушила някое правило. Знаеха само, че е търпелива и мила, независимо дали им носеше нещо вкусно, или разчитаха, че ще им се порадва.

Знаех тези неща за Ерин Сийбрайт, защото преди цяла вечност аз също бях като нея. Бях момичето, което не се вместваше в нормите, наложени от семейството, не оправдаваше очакванията на близките си и приятелите й бяха твърде съмнителни личности. Единствените й истински приятели живееха в конюшните.

Касетата разкри повече за Ерин, отколкото за Ван Занд. Превъртях, за да гледам отново онази част с Ерин с надеждата да видя усмивката й лично, въпреки че бях наясно, че ако успея да я измъкна от кашата, щеше да мине много време, преди някой да види тази усмивка.

Сложих нова касета, превъртях на бързи обороти материалите за още три коня, след това се появиха Шон и Тино и аз спрях превъртането. Двамата бяха много красиви на арената. Шон бе великолепен ездач, силен, елегантен, спокоен, умееше да владее тялото си. Кафявият жребец беше слаб и дългокрак и имаше класа. Камерата ги следваше, докато вървяха към беседката, краката им бяха като на балетисти, тялото на коня се виеше като лък под Шон. След това двамата излязоха от кадър.

Камерата се спря на беседката и хвана в едър план Ирина. Тя гледаше право в обектива, без да крие изпепеляващата си омраза, поднасяше цигарата към устните си, а димът се виеше пред очите й. Май никак не се притесняваше, че Ван Занд я снима. Полазиха ме тръпки. Прииска ми се да отида при нея още сега и да я накарам да заключва вратата нощем.

Каква стана тя? Елена Естес се превърна в майка закрилница.

Оставих камерата там, откъдето я бях взела, и се върнах обратно в спалнята при телевизора с вградения видеоплейър. Имаше богата колекция порнокасети. Много момичета и един мъж. Много мъже и едно момиче. Лесбийки. Ама много лесбийки. Гейове. Стори ми се, че някои от филмите са с доста насилие, но повечето не бяха.

Нашият господин Ван Занд трябваше да даде равни шансове на всички.

Прерових и скрина, и нощното шкафче. Надникнах под леглото и открих валма прах и суха кучешка храна. Домакинята на белгиеца определено не беше чистница.

Нямаше касети, които да го свържат с убийството на Ерин. Знаех, че похитителят пази запис. Касетата, която бе изпратена на семейство Сийбрайт беше пълнометражна. Повечето нови устройства бяха или дигитални, или записани на осеммилиметрова лента, или на компактна касета като онези в дрешника. Така че касетата на семейство Сийбрайт беше презапис. Похитителят имаше достъп до по-добра аудиосистема, отколкото тази тук. Гласът бе променен. Ако Ван Занд участваше в отвличането, значи трябваше да има касети и записващо устройство някъде другаде.

Изпълнена с разочарование, аз угасих лампата и слязох долу. Вътрешният ми часовник ми подсказваше, че е време да вървя. Бях се застояла прекалено дълго заради касетите на конете. Знаех, че Ландри ще се опита да задържи Ван Занд в стаята за разпит колкото е възможно по-дълго, ала не биваше да пренебрегвам възможността той да стане, когато му хрумне, и да си тръгне. Той не беше арестуван — поне на мен не ми беше известно да има причина за ареста му. Дори бе убеден, че законите в Съединените щати не важат за него.

Погледнах към входната врата, но така и не тръгнах към нея. Не обичах да бягам с празни ръце. Исках да открия нещо, което щеше да го уличи, не някакви си порнокасети. Трябваше ми нещо, което да го свърже с отвличането или с убийството, за да има основание за нов арест.

Минах през кухнята и влязох в гаража, където можеше да се побере само една кола. Покрай стената бяха наредени шкафове, заключени с катинари. Нямах време да ги отварям и да проверявам какво е скрито вътре. Върху шкафовете бяха натрупани боклуци, които всеки момент можеха да изпопадат: хладилна чанта, играчки за плаж, стекове диетична кола, пакет с дванадесет ролки евтина тоалетна хартия. С други думи тук нямаше нищо.

В единия край бяха оставени пластмасови кофи за боклук и контейнери за рециклиране. Стиснах нос и отидох да видя какво има в тях.

Боклукът на престъпниците е истинско съкровище, когато някой търси доказателство. В повечето случаи доказателствата бяха оплескани с вмирисани яйца, но въпреки това си оставаха доказателство.

Вдигнах капака на първата кофа и надникнах вътре. Единствената крушка в гаража беше монтирана на стената отстрани на кухненската врата. Не беше достатъчно силна, за да ми свърши работа. Съжалих, че не съм взела фенерчето от колата, но нямах време да се връщам за него. Бръкнах в боклука и се наложи почти да вляза в кофата, за да проверя какво има. Рекламни листовки, кутии и подложки от полуфабрикати за микровълнова печка, опаковки от яйца, черупки от яйца, полепнал белтък, кутии от китайска храна, кутии от пица. Боклукът беше като на всички останали хора. Нямаше разписки от кредитни карти, нито пък списък на предстоящите убийства и отвличания.

Открих бележка с имена на коне, дата и време на заминаване от Палм Бийч, време на пристигане в Ню Йорк, номер на полет и разписание на самолетите за Брюксел. Щеше да прекарва коне за Брюксел. Пъхнах бележката в джоба на джинсите си. Ако Ван Занд се канеше да превозва коне извън страната, бе много вероятно да ги придружи. Можеше да пътува с конете и да се измъкне от Ландри също като крадец в нощта.

Когато вдигнах капака на втората кофа за боклук, адреналинът нахлу в кръвта ми като наркотик.

Вътре бе хвърлена само една риза. Тя не беше прана в пералнята като панталоните, чорапите и бельото — дрехите, които са били съблечени набързо и пъхнати заедно в машината.

Трябваше да се наведа вътре в кофата, за да измъкна ризата от дъното. Миризмата бе убийствена и очите ми се насълзиха, усетих как стомахът ми се обръща. Въпреки това успях да издърпам ризата и да я огледам по-добре.

Чудесен египетски памук в небесносиньо. Вдигнах я към светлината и погледнах монограма, за да съм сигурна, че е на Ван Занд. Нямаше монограм, ала от лявата страна на яката видях нещо, което със сигурност щеше да идентифицира притежателя — тъмни петна, които много приличаха на кръв. Лявата страна на ризата бе разкъсана и напоена с кръв.

Сърцето ми ускори ритъм.

Ако Ван Занд се е порязал, докато се е бръснел, би могъл да го измъкне адвокатът му. А дали е успял да се наръга, докато се е бръснал, би попитал прокурорът. Според това доказателство, той е участвал в схватка, би продължил да настоява прокурорът.

Веднага си представих как Джил Морон се отбранява и се опитва да отблъсне нападателя, свила юмруци, драска го и удря. Може да го е издраскала по врата и така кръвта му да се е появила на ризата. Ако по време на аутопсията открият кожа под ноктите… Ако Ван Занд има рани на врата… Все още не бях забелязала, но бе напълно възможно той да ги крие с вечните си шалчета. Замислих се за бокса в конюшнята на Джейд, за петната, които реших, че са кръв, покапала по боровите стърготини. Възможно бе тя да го е ударила с нещо, да го е порязала с нещо. Може би бледото лице на Ван Занд тази сутрин не се дължеше на препиване.

Сърцето ми биеше все по-силно, ръцете ми се разтрепериха. Бях уцелила джакпота. Едно време щях да изтърбуша къщата след подобна находка. Сега дори не можех да се порадвам на победата, да не говорим, че в баровете, където ходеха ченгетата, едва ли щяха да ме посрещнат с отворени обятия. Стоях в сумрачната светлина на гаража и се опитвах да сдържа въодушевлението си, да обмисля следващите жизненоважни стъпки, които ми предстояха.

Ландри трябваше да открие ризата. Щеше да ми достави невероятно удоволствие да му я подхвърля в лицето, ала знаех, че ако му я занеса, тя нямаше да ни помогне, за да изправим виновника пред съда. Като обикновен гражданин на мен не ми бе необходима съдебна заповед, за да претърся нечия къща.

Четвъртата поправка ни защитаваше от правителствените агенти, но не и един от друг. Само че нямах право да влизам без покана тук. Ако Ван Занд ме бе поканил и по време на посещението бях открила ризата, тогава щеше да е друго. Въпреки че и в този случай можеха да възникнат усложнения. Тъй като едно време съм била ченге, а в сегашния случай имах връзки в полицията, един добър адвокат би изтъкнал, че агент на полицията — това означаваше, че не съм обикновен гражданин — се е сдобил с уликата, следователно тя е невалидна.

Не, трябваше да изпипам нещата. Всичко трябваше да мине по етапния ред. Полицаите трябваше да влязат в гаража със съдебна заповед. Едно анонимно обаждане в комбинация със старата слава на Ван Занд и връзката му с Джил Морон, трябваше да бъдат достатъчно основание.

Никак не ми се искаше да върна ризата в кофата. Не можех да оставя нещата на случайността. Ами ако Ван Занд се паникьоса след разговора с Ландри, върне се и реши да се отърве от доказателството. Трябваше да я скрия някъде, където Ван Занд нямаше да я намери.

В мига, в който тази мисъл ми хрумна, чух някаква кола да спира на алеята пред къщата и вратата на гаража започна да се отваря със скърцане.

Вратата бе вдигната една трета, когато се обърнах и хукнах към вратата на кухнята, а фаровете на колата осветиха стената като прожектор в затвор, проследяващ бягството на някой престъпник.

В следващия момент някой натисна клаксона.

Хукнах към кухнята, затворих вратата с трясък, пуснах резето и си спечелих няколко безценни секунди. Огледах се трескаво за място, на което да скрия ризата.

Нямах време. Нямах никакво време. Зарежи я и бягай.

Натиках ризата най-отзад в шкафа под мивката, затворих вратата и хукнах тъкмо когато ключът превъртя резето.

Боже господи! Ами ако Ван Занд ме е познал…

Изтичах през трапезарията, закачих един от столовете с крак, спънах се и едва успях да се задържа права и да хукна към плъзгащата се врата към терасата.

Отзад чух лай на куче.

Дръпнах вратата с всички сили. Оказа се заключена.

Глас… Женски глас ли бе това?

— Пипни го, Крикет!

Кучето изръмжа. Забелязах го как се приближава с крайчеца на окото си — малка тъмна бойна глава, снабдена със зъби.

Опитах се да се справя с ключалката, повдигнах нагоре и успях да отворя тъкмо когато кучето се нахвърли ожесточено върху прасеца ми.

Изтеглих крака си напред и кучето изквича, когато се опитах да затворя вратата в главата му.

Хвърлих се през терасата към мрежестата врата отпред, паднах върху нея, тя се отвори под тежестта ми и аз се озовах в задния двор.

Къщата на Лоринда Карлтън бе последната в задънената улица. Висок жив плет ограждаше квартала. От другата страна се бе ширнало незастроено място, собственост на община Уелингтън, а в другия му край бе търговският център „Таун Скуеър“.

Хукнах към плета. Кучето бе все още зад мен, лаеше и ръмжеше. Завих надясно покрай плета, докато се опитвах да намеря начин, за да се прехвърля от другата страна. Кучето всеки момент щеше да ме захапе. Свалих си якето, докато тичах, увих единия ръкав стегнато около дясната си ръка и оставих останалата част да се влачи по земята.

Кучето веднага се спусна и захапа якето. Стиснах ръкава с две ръце, забих пети в земята и се завъртях, а кучето се повлече на края на якето. Завъртях се веднъж, два пъти, като състезателка на гюле на Олимпийските игри. След това пуснах ръкава.

Нямах представа колко тежи кучето и каква ще бъде инерцията, докъде ще го отнесе, но тези няколко секунди щяха да са ми от полза. Чух трясък и кучешки вой и в същия миг съзрях пътя си за бягство през плета.

Два пикапа бяха паркирани един до друг в самия край на квартала. Покачих се на предния капак на единия, оттам на покрива и се прехвърлих от другата страна на живия плет.

Приземих се като парашутист — с присвити колене, наклоних се на една страна и се превъртях. Болката премина като електрически заряд през цялото ми тяло. Беше остра и разтърсваща, започна от краката и се стрелна чак до главата. В първия момент не се опитах да помръдна, просто останах да лежа на земята. Не знаех дали някой не ме е видял, когато прескачах плета. Ами ако смрадливият помияр не се прибереше у дома си, ами се появеше сред листака с оголени зъби също като някой прероден Куджо?

Намръщих се, размърдах крака и се опитах да се изправя и да продължа напред, като се придържах плътно до плета. Остра болка ме прорязваше точно под кръста и разпращаше сигнали на агония до коленете. Натъртените ребра ми отмъщаваха при всяка накъсана глътка въздух. Бях готова да изругая, но това също щеше да ми причини болка.

След около петдесет метра щях да стигна до търговския център.

Затичах леко, сетне преминах в бърз ход, като се опитвах да си наложа да не спирам. Потях се като кон и имах чувството, че смърдя на боклук. Някъде зад мен чук вой на сирена. Когато полицаите пристигнеха в къщата на Лоринда Карлтън и Ван Занд и започнеха да оглеждат пораженията от влизането с взлом, аз щях да съм на сигурно място. Поне за момента.

На това му се казва кофти късмет. Как можах да не си тръгна две минути по-рано… Ако не се бях заплесвала да гледам касетите с коне и не бях цъкала впечатлена пред порно колекцията на Ван Занд… Ако не бях останала онези няколко излишни минути в гаража, за да ровя боклука на Ван Занд… Ами тогава никога нямаше да открия ризата.

Трябваше веднага да се обадя на Ландри.

Излязох на светло при „Таун Скуеър“. Беше събота вечер. Хората се мотаеха навън пред италианската пицария и чакаха да се освободи маса. Минах покрай тях навела глава и се опитах да вървя небрежно и напълно незаинтересовано, да дишам спокойно. От ресторант „Кобълстоунс“ се разнасяше музика. Минах покрай „Китай-Токио“ и вдъхнах дълбоко миризмата на пържени пролетни рулца, което ми напомни, че не съм яла нищо.

Нормалните хора се наслаждаваха на пикантно пиле и суши. Сигурно наоколо нямаше нито един, който да е влизал с взлом в чужда къща, за да търси доказателства за извършено убийство.

Винаги съм била различна.

Прииска ми се хем да се засмея, хем да заплача при тази мисъл.

В дрогерия „Екърд“ си купих бутилка минерална вода, шоколад с овесени ядки, евтина джинсова риза и бейзболна шапка и помолих да ми развалят за телефон. Щом излязох, извадих ризата от плика и я навлякох върху пропитата с пот черна фланелка, махнах етикета на шапката и я нахлупих.

Извадих двете листчета от джоба на джинсите. Едното бе бележката от боклука на Ван Занд, а на другото, — бях записала номерата на Ландри. Звъннах на пейджъра на детектива, оставих му моя телефон и затворих. Докато чаках, се питах дали жената у Ван Занд бе успяла да ме види добре, чудех се коя е и не спирах да се тормозя дали той е бил с нея.

Струва ми се, че не успя да ме огледа достатъчно добре. Беше подвикнала на кучето да „го“ пипне. Беше видяла късата коса и бе предположила, както повечето хора биха сторили, че натрапникът е мъж. Ченгетата щяха да търсят мъж — ако изобщо тръгнеха да търсят крадеца. Щяха да докладват за най-обикновено влизане с взлом, при което нищо не бе откраднато и никой не бе пострадал. Май нямаше много да се стараят. Поне така се надявах.

Дори да вземат отпечатъци, моите ги нямаше в базата данни на криминално проявените, а ако следваха стандартната процедура, нямаше да проверяват другаде. Тъй като бях работила като полицай, отпечатъците ми бяха включени в база данни, но не при тези на обикновените престъпници.

Трябваше да си сложа ръкавици. Ако не друго, щяха да ме защитят, докато ровех в боклука.

Държах станиола около шоколада, докато отхапвах.

Щяха да намерят якето — или поне онова, което бе останало от него, след като кучето го бе ръфало, — ала нищо по дрехата нямаше да ме издаде. Беше най-обикновено черно шушляково яке.

Опитах се да си спомня дали имаше нещо в джобовете. Балсам за устни със слънцезащитен фактор, няколко ментови бонбона, останали накрая на опаковката, бележка от бензиностанция „Шел“. Добре че не бях платила с кредитна карта. Какво друго? Кога за последен път обличах якето? Онази сутрин, когато ходих в спешното отделение.

Стомахът ми се сви.

Рецептата. Рецептата за болкоуспокояващи, която нямах никакво намерение да нося в аптеката. Бях я натъпкала в джоба.

По дяволите!

Дали не бях я извадила? Може да съм я извадила, а после да съм забравила? Знаех, че не съм.

Усетих, че ми прилошава.

Облегнах се на стената и се опитах да си поема дълбоко дъх, да помисля. На рецептата бе името ми — Елена Естес, не Ел Стивънс. Името едва ли щеше да говори нещо на Ван Занд. Освен ако не бе видял снимката ми в „Сайдлайнс“. Нали под нея пишеше коя съм и той веднага щеше да направи връзката с имението на Шон. Ако станеше така, колко ли време щеше да мине, преди парчетата от пъзела да се подредят?

Каква тъпа грешка от недоглеждане.

Ако полицаите почукаха на вратата ми, щях да отрека да съм била в Кар Харбър Корт. Щях да кажа, че съм загубила якето в конната база. Щях да имам и свидетел, който да потвърди лъжата и да ми даде алиби. Всъщност защо ми беше алиби? Щях да заявя възмутено, че не съм престъпник. Бях възпитана гражданка от добро семейство с много пари. Не бях някоя отчаяна наркоманка, на която й се налагаше да краде, за да си осигури следващата доза.

Те щяха да покажат снимката ми на Ван Занд и да го попитат дали ме познава и тогава щях да бъда напълно прецакана.

По дяволите, защо не ми се обаждаше Ландри? Отново позвъних на пейджъра и изпратих съобщение „911“ от уличния телефон, затворих и започнах да крача около апарата.

Нямаше как да обясня защо съм кривнала от правия път. Най-лошото щеше да бъде, ако Ван Занд откриеше ризата, преди Ландри да отиде там със заповед за обиск.

По дяволите и пак по дяволите! Имах желание да блъскам с глава стената.

Не смеех да се върна при Ван Занд. Дори да се измиех и да си сложех други дрехи, за да се появя закъсняла на вечеря с надеждата той да е там, не можех да рискувам жената да ме познае или Ван Занд да се досети, че аз съм човекът от гаража, това в случай че и той е бил в колата. Дори не смеех да се върна в квартала, за да си взема колата.

Как се прецаках само! Имах най-добри намерения, а стана така, че заради мен можеше да изчезне особено важно доказателство, а аз да скапя прикритието си през Ван Занд и пред цялата шайка на Джейд.

Изобщо не трябваше да се намесвам, повтаряше досадно гласче в главата ми. Ако убиецът се измъкнеше заради мен, аз щях да съм виновна. Усетих как сърцето ми се свива. Ами ако Ерин пострадаше…

Защо Ландри, мама му стара, не ми се обаждаше?

— Майната му — измърморих аз и набрах 911.