Тами Хоуг
Надпревара с похитител (14)

10

Ландри не можеше да спи и вината бе на Естес. Тя бе виновна, че го накараха да стане. Тя бе виновна, че не успя да заспи, след като най-сетне се прибра. Всеки път, когато затвореше очи, виждаше гърба й, насечен на местата, където й е била присадена нова кожа, съшита със старата. Синините, започнали да се появяват след случката в конната база, изглеждаха незначителни под старата травма.

Травма. Замисли се за Естес и нещата, които знаеше за нея. Пътищата им не се бяха кръстосвали, докато тя все още работеше. Наркоченгетата се държаха настрани от останалите. Голяма част от времето си прекарваха под прикритие, не че той се интересуваше какво става. Затова вечно бяха нервни и непредсказуеми. По време на инцидента бе действала на своя глава и така бе съсипала и кариерата, и живота на Хектор Рамирес. Не знаеше нищо повече от останалите. Естес решила да действа, не се подчинила на заповедта и отишла сама да извърши ареста, след което всичко се объркало.

Не се бе замислял за Естес, освен че си бе казал, че е получила каквото заслужава, като бе загубила работата си. Знаеше, че е била ранена, че е лежала в болница, че съдеше полицията, защото искаше да й плащат инвалидна пенсия, което си бе истинска наглост след станалото, но всички тези неща нямаха нищо общо с него и той не даваше пет пари за нея. Тя явно знаеше да създава единствено неприятности. Така предполагаше досега, ала вече бе убеден.

Нагла кучка! Тя ще му казва как да си върши работата.

Запита се какво ли й се бе случило в конната база и се зачуди дали инцидентът тази вечер има нещо общо с изчезналото момиче…

Ако момичето бе изчезнало, защо тогава единственият загрижен бе дванадесетгодишната й сестра? Защо не бяха дошли родителите й? Или дори работодателят й?

Възможно бе родителите й да искат да се отърват от нея.

Може би шефът й въртеше далавери и нищо чудно той да бе наложил Естес по гърба с дръжка от метла.

Отново видя гърба й, прорязан от парчета съшита кожа, опъната над костите.

В пет и тридесет стана, нахлузи къси панталони, направи сто коремни преси и сто лицеви опори и започна деня си. Отново.

Дебна караваната на братята Голъм. Наредено ми беше да не мърдам от мястото си, но ми е пределно ясно, че това е грешка. Ако нахлуя веднага, ще спипам братята Голъм на местопрестъплението. Те си въобразяват, че ме познават. Посветих три месеца на този случай. Знам какво правя. Знам, че съм права. Знам, че братята Голъм вече нервничат. Знам, че искам да ги арестувам и заслужавам успеха. Знам, че лейтенант Сайкс се е довлякъл да види какво става, а после, щом новинарските екипи довтасат, ще хукне да обира лаврите и да накара хората да гласуват за него при следващите избори за шериф.

Накара ме да се лепна отстрани на караваната и да чакам. Тъпак! Дори не ми обърна внимание, когато му казах, че братята използват най-често задната врата. Докато Сайкс и Рамирес дебнат отпред, братята тъпчат парите в платнени торби и се канят да се измъкнат отзад. Джипът на Били Голъм е паркиран на три метра от караваната, целият оплескан с кал. Ако побегнат, ще вземат него, а не корветата, паркирана отпред. С джипа могат да минат по неасфалтирани пътища.

Сайкс губи безценно време. В караваната при братята Голъм има две момичета. Лесно могат да ги вземат за заложнички. Ако вляза сега, докато не са заподозрели нещо… Те си въобразяват, че ме познават.

Включвам радиостанцията.

— Тъпо е да чакаме. Те ще се доберат до джипа. Влизам!

— Мама му стара, Естес…

Запокитвам радиостанцията в храстите, избуяли отстрани на караваната. Случаят си е мой. И арестът ще бъде мой. Знам какво правя.

Вадя пистолета и го скривам зад гърба си. Заставам пред страничната врата и чукам, както правят всички клиенти на братята Голъм. Две почуквания, едно почукване, две почуквания.

— Здрасти, Били. Аз съм, Ел. Дай малко стока.

Били Голъм отваря рязко вратата, ококорен, надрусан стабилно с кристал мет. Диша тежко. Стиска пистолет.

Мама му стара!

Предната врата отскача с трясък навътре.

Едно от момичета започва да пищи.

Бъди Голъм се разкрещява:

— Ченгета!

Били Голъм навира пистолета в лицето ми. Поемам си дъх за последен път. Той се обръща рязко и стреля. Трясъкът е оглушителен. Куршумът попада в лицето на Хектор Рамирес и изхвърча през задната част на черепа му. Кръв и мозък изпръскват застаналия зад него Сайкс.

Вадя оръжието си в момента, в който Били се втурва към вратата и ме събаря от степенката.

Хуква към джипа, а аз се опитвам да се изправя на крака.

Моторът изръмжава.

— Били! — Крещя аз и хуквам към джипа.

— Мамка му! Мамка му! Мамка му! — Жилите по врата му са изпъкнали, докато крещи. Включва на заден, а след това дава газ.

Хвърлям се към вратата, хващам се за страничното огледало и рамката на прозореца и успявам да задържа единия си крак на степенната. Дори не мисля какво правя. Просто действам.

Аз крещя и той крещи.

Вдига пистолета и го насочва към лицето ми.

Замахвам с пистолета и го удрям по лицето.

Той завърта волана, докато дава на заден. Единият ми крак се подхлъзва. Той превключва на първа и изпод гумите се разлетява чакъл.

Опитвам се да се задържа с всички сили, за да не падна. Посягам да сграбча волана.

Джипът се качва на тротоара. Голъм завърта волана рязко наляво. Лицето му прилича на сгърчена маска, устата му е широко отворена, очите, изблещени като на диво животно. Опитвам се да го сграбча. Той отваря вратата със замах тъкмо в момента, когато джипът се връща на пътя.

Вися във въздуха.

Падам.

Пътят ме блъсва в гърба.

Лявата ми скула се пръсва като яйце.

Тъмната сянка на джипа на Вили Голъм надвисва над мен и аз изгубвам съзнание.

След това се събуждам.

Пет и половина сутринта. След два часа, през които се унасях в неспокоен сън и чаках някое ребро да пробие, ако не двата, то поне единият от белите ми дробове, аз се надигнах от леглото и се насилих да се протегна.

Влязох в банята, застанах гола пред огледалото и огледах тялото си. Прекалено слаба съм. И на двете ми бедра има правоъгълни белези, откъдето е взета кожа.

Обърнах се и се опитах да си видя гърба. Знаех какво съм показала на Ландри и си казах, че съм пълна глупачка.

От татко научих едно-единствено полезно нещо — никога да не проявявам слабост, никога да не показвам, че съм уязвима.

Синините от дръжката се бяха превърнали в тъмноморави райета. Болеше, когато си поемах въздух.

В шест и петнадесет, след като нахраних конете, отидох до спешното отделение. Снимката показа, че нямам счупени кости. Стажант с подпухнали очи, очевидно спал много по-малко от мен, започна да ми задава въпроси. Очевидно бе, че не вярва на разказа ми, че съм паднала по стълбите. Целият персонал ме оглеждаше любопитно. Два пъти ме попитаха дали не искам да повикат полицията. Благодарих им и отказах. Те не настояха повече, което ме накара да се замисля колко ли са битите жени, които си тръгват просто така и продължават да живеят в страх.

Стажантът изреди дълга поредица от медицински термини и се опита да ме стресне и задуши с познанията си.

Погледнах го, без да се впечатлявам.

— Ребрата ми са натъртени.

— Ребрата ви са натъртени. Ще ви дам рецепта за болкоуспокояващи. Приберете се и си починете. Никакви резки и натоварващи движения в продължение на четиридесет и осем часа.

— Дадено.

Написа ми рецепта за викодин. Изсмях се, когато я погледнах. Натъпках я в джоба на якето и си тръгнах. Ръцете ми действаха, краката ми действаха, костите ми не стърчаха навън и отникъде не ми течеше кръв. Всичко почти ми беше наред. Беше ясно, че няма да умра, освен това трябваше да обиколя някои места и да се срещна с разни хора.

Първото ми посещение щеше да бъде при Майкъл Бърн, по-точно при помощника на Майкъл Бърн, чийто номер бе на палатката. Самият Майкъл бе зает човек.

— Попитайте го дали е прекалено зает да разговаря с потенциален клиент — намекнах аз. — Винаги мога да се обърна към Дон Джейд, щом е така.

И ето че като по чудо Майкъл веднага намери време за мен и асистентът му подаде слушалката.

— Аз съм Майкъл. С какво мога да ви помогна?

— Като очерните приятелчето си господин Джейд — отвърнах тихо аз. — Аз съм частен детектив.