Тами Хоуг
Надпревара с похитител (38)

34.

Най-сигурният начин да разбереш откъде духа вятърът е да се изплюеш срещу него.

Неделите с конни представяния и състезания в Уелингтън са много весели и забавни. По време на зимния конен фестивал, състезанието по паркур за голямата награда се провежда в неделя следобед. Многото пари привличат и много хора.

Малко по-надолу от стадиона за поло, където по същото време ще се проведе международният мач, скамейките на хиподрума са изпълнени със стотици фенове, ездачи, коняри, дошли да наблюдават най-добрия състезател по прескачане на препятствия и да станат свидетели кой ще грабне голямата награда от сто бона, ако не и повече.

Операторски екипи от „Фокс Спорт“ са плъзнали навсякъде. Продавачи с колички са се подредили на пътеките между арената и по-малките площадки, а наоколо са се струпали хора, готови да пропилеят парите си за какво ли не, от сладолед до диамантени бижута и малки кученца. В същото това време тече надпреварата за голямата награда, а по малките площадки се провеждат най-различни състезания.

Влязох през служебния вход, минах покрай временните боксове и паркирах колата си на заден около три палатки преди конюшнята на Джейд. Нямах представа дали Ван Занд вече не ме е накиснал пред останалата част от тайфата на Джейд. И какво, ако го е направил, запитах се аз. В момента нямах намерение да се правя на търпелива и да играя игрички.

Този път не бях облечена като празноглава богаташка. Бях се спряла на джинси и платнени обувки. Черна фланелка и бейзболна шапка. Дебел колан и глок, пъхнат отзад на колана под фланелката.

Заобиколих палатката на Джейд отзад. Влязох като първата вечер, когато дойдох тук. Минах по пътеката покрай боксовете на други треньори, където си говореха хора, които не познавах, смееха се и си подвикваха, докато се подготвяха за предстоящите представяния. Конярите четкаха животните и сплитаха гриви и опашки, почистваха седла, юзди и колани, лъскаха ботуши. По-надолу по пътеката, непосредствено зад конюшнята на Джейд, конете на друг треньор чакаха отегчено. Два вече бяха излизали на арената и късите им гриви все още изглеждаха къдрави от плитките, разресани след като ездачите бяха приключили. Останалите дори не бяха изчеткани. Наоколо не се мяркаше нито един коняр.

Нахлупих шапката, взех вила, примъкнах количка за оборски тор до един от боксовете и влязох. Обитателят на бокса дори не ме погледна. Наведох глава и започнах да ровя с вилата, докато се придвижих към задната част. Надникнах между металната рамка на бокса и спуснатото отгоре зебло, което служеше за стена.

В задния бокс, някакво момиче с щръкнала червена коса се бе качило на степенка и сплиташе гривата на Парк Лейн. Пръстите й работеха чевръсто и умело. Тя задържаше плитките, като ги връзваше с плътен черен конец. Всяка отделна плитка бе съвършено еднаква с останалите, полегнали върху врата на коня. Главата й се движеше нагоре-надолу, докато работеше в такт с мелодия, която чуваше единствено тя.

Едно от многобройните умения, които носеха добри пари през зимния сезон, бе сплитането на гриви и опашки. В конната база имаше четири хиляди коне и за повечето треньорите поръчваха сплитане, а тъй като нямаше достатъчно коняри, всеки, който умееше да сплита, изкарваше добри пари. Има момичета, които непрекъснато обикалят от конюшня в конюшня, започват още преди зазоряване и сплитат гриви и опашки, докато пръстите им изтръпнат. Опитните могат да изкарат по няколкостотин долара на ден — при това в брой, стига клиентите да нямат нищо против да им платят на ръка.

Момичето, което Джейд бе натоварил с тази работа, не откъсваше очи от задачата си, а пръстите й сякаш летяха. Изобщо не ме забеляза.

Парис мина по пътеката пред шкафа с препарати и четки, погълната в разговор по мобилния си телефон. Беше облечена като за представяне, в кожени бричове и изящна тъмнозелена риза. Не се мяркаха нито Джейд, нито Ван Занд.

Едва ли Ландри бе успял да прибере и двамата. Нямаше да направи нищо, преди да се разбере какво ще стане на мястото за предаване на откупа. Ако имаха шанс да получат парите, похитителите може би щяха да оставят Ерин жива — в случай че вече не бяха я убили. Ако малкото, с което Ландри разполагаше за Джейд, се окажеше въздух под налягане, щеше да бъде прекалено опасно да го арестува. А и при Ван Занд все още нямаше нищо, за което да се хванат. Ако прибереше единия, другият похитител щеше да остане на свобода и можеше да направи с Ерин каквото пожелае. Ако знаеше, че партньорът му е подведен под отговорност, имаше вероятност да изпадне в паника, да убие момичето и да избяга.

Ландри трябваше да рискува довечера в шест и да се надява уговорката да не се окаже лъжлива, все пак бе малко вероятно похитителите да се появят с Ерин.

Не успявах да чуя нищо от разговора на Парис. Не ми се стори и притеснена. Гласът й се лееше като мелодия. Няколко пъти се засмя и широката й усмивка блесна.

Хвърлих няколко вили оборски тор в количката, прехвърлих се в съседния бокс и направих същото. Надничах между зеблото и рамката, когато Хавиер изнесе такъмите на Парк Лейн.

— Извинете? Извинете?

Трепнах, когато чух гласа. Обърнах се към жена на възраст, зяпнала ме втренчено. Прасковенорозовата й коса приличаше на нахлупена каска. Беше накичена с прекалено много златни бижута и отдалече личеше, че е надута снобка от елита.

Опитах се да се направя на объркана.

— Бихте ли ми казали къде е конюшнята на Джейд? — попита тя.

— Джейд конюшня? — повторих аз с изразен френски акцент.

— Конюшнята на Дон Джейд — повтори високо и ясно тя.

Посочих стената зад мен и отново се заех да рина лайна.

Жената ми благодари и се отправи към края на палатката. Само след миг Парис Монтгомъри се разчурулика:

— Джейн! Колко се радвам да те видя!

Значи това бе Джейн Ленъкс, собственичката на Парк Лейн. Същата собственичка, която се бе обадила след смъртта на Ярка звезда, защото обмисляла възможността да прехвърли коня си при друг треньор.

През тайната си наблюдателница гледах двете жени — Парис първа се наведе, за да прегърне новодошлата. Не можеше да се приближи особено заради внушителния бюст на Джейн Ленъкс.

— Много съжалявам, че Дон го няма, Джейн. Има някаква работа заради убийството на онова нещастно момиче. Обади се да предупреди, че няма де се върне навреме и ще пропусне представянето на Парк Лейн. Аз ще съм с нея. Надявам се да не останеш разочарована. Знам, че идваш чак от Ню Джърси, за да гледаш как Дон я язди…

— Парис, не се извинявай. Ти я яздиш прекрасно. Няма да остана разочарована, че ти ще я представиш на арената.

Влязоха в приемната и гласовете им заглъхнаха. Преместих се в бокса зад тях и се опитах да подслушам през стената. Гласовете им се променяха от шепот до мърморене, след това отново към шепот. Всеки път, когато се вълнуваха, ставаше ясно за какво говорят.

— Знаеш колко обичам ти да се грижиш за Парки, но искам да ти призная, Парис, че нещата, които се случват, силно ме притесняват. Мислех, че той е загърбил миналото, когато замина за Франция…

— Разбирам те, но искрено се надявам да премислиш, Джейн. Тя е чудесен кон. Има блестящо бъдеще.

— Ти също, миличка. Трябва и ти да се замислиш за бъдещето си. Знам колко си лоялна към Дон, само че…

— Извинете? — прозвуча зад мен остър глас. — Вие коя сте? Какво правите тук?

Обърнах се към жена с гъста посивяла коса и сбръчкано лице.

— Какво си въобразявате, че вършите? — попита тя и отвори вратата на бокса. — Веднага ще повикам охраната.

Отново се престорих на объркана, свих рамене и попитах на френски дали това е конюшнята на Майкъл Бърн. Било ми наредено да почистя конюшнята на Майкъл Бърн. Не съм ли попаднала където трябва?

Името на Бърн бе единственото, което жената разбра.

— Майкъл Бърн ли? — попита тя, сгърчила лице. — Какво той?

— Работя за Майкъл Бърн — обясних колебливо аз.

— Това не са неговите коне! — сопна се тя. — Какво ти става? Не можеш ли да четеш? Това не е неговата конюшня.

— Не е неговата ли? — опулих се аз.

— Сбъркала си конюшнята — заяви на висок глас жената. — Майкъл Бърн. Натам! — кресна тя и махна неопределено с ръка.

— Много се извинявам — рекох аз, измъкнах се от бокса и затворих вратата. — Извинявам се.

Оставих вилата, свих рамене, разперих ръце и се опитах да си придам глуповат вид.

— Майкъл Бърн! — кресна отново жената и размаха ръце като умопобъркана.

Кимнах и отстъпих.

— Merci, merci…

С наведена глава, отпуснати рамене и ниско нахлупена шапка, аз излязох от палатката. Парис се отдалечаваше на Парк Лейн. Приличаше на момиче от корицата на списание „Таун енд Кънтри“. Джейн Ленъкс и захаросаната й коса я следваха с електромобила.

Отново се вмъкнах в палатката на редицата на Джейд. Хавиер, който по всичко личеше, че е получил повишение, водеше сивия жребец на Трей Хюс да го изчетка. Изчаках го да се заеме с работата си, след това се пъхнах незабелязано в бокса.

Местопрестъплението бе прегледано още вчера. Навсякъде бе полепнал прашец, след като полицаите бяха снемали отпечатъци. На вратата продължаваше да виси жълта ограничителна лента.

Не ми хареса, че Джейд го няма, още повече че до определеното за предаване на откупа време оставаха броени часове. Кое около смъртта на Джил Морон бе негово дело? Не бе благоволил да отговаря на въпросите за нея, когато ченгетата бяха извадили тялото й от ямата с оборски тор. Не искал да бъде притесняван с нищо, когато му предстояло представяне. За неговите работи отговаряла помощничката му Парис Монтгомъри. Всички подробности, ежедневните проблеми, изявленията за пресата, всичко било нейно задължение. Нямаше нещо, за което тя да не носи отговорност. Такава е съдбата на помощник-треньорите.

Ала днес не беше така. Днес Парис щеше да язди звездата на конюшнята и да я представи пред зрителите под взора на богатата собственичка. На това му се казваше късмет.

Запитах се докъде стига лоялността на Парис Монтгомъри. Устата й работеше бързо, но във всяка добра дума, която казваше за Джейд, във всеки комплимент като че ли имаше скрит подтекст. Бе прекарала три години в сянката на Дон Джейд, бе управлявала бизнеса му, беше се разправяла с клиентите, беше обучавала конете му. Ако Джейд бъдеше отстранен, пред Парис Монтгомъри щеше да се отвори невероятна възможност. От друга страна, тя не бе име от международен мащаб на ринга. Тепърва предстоеше да доказва таланта си. Щеше да й е необходима подкрепата на неколцина богати собственици, за да осъществи намеренията си.

След малко щеше да представи Парк Лейн пред Джейн Ленъкс, която се канеше да напусне кораба на Джейд.

Огледах конюшнята, ала не изпусках от очи вратата, очаквайки някой да ме разкрие. Парис бе оставила шкафа отворен. Вътре бяха подредени чисти ризи и якета. Джинсите и фланелките бяха хвърлени долу. Кожен сак бе покрит с небрежно съблечена блуза.

Отново се озърнах към вратата, клекнах и прегледах чантата, ала вътре нямаше нищо интересно — четка за коса, програма на представянията, несесер с грим. Нямаше нито портфейл, нито мобилен телефон.

От дясната страна на шкафа при чекмеджетата се виждаше малка пластмасова кутия, занитена към дъното. Опитах се да я отворя. Заключалката, макар и най-обикновена, си бе на мястото, но кутията бе евтина, с пластмасови панти, които се виждаха, щом дръпнеш вратичката. Всеки крадец би я подминал, за да се насочи към другите конюшни, където бяха оставени чанти на леснодостъпни места.

Само че аз не бях обикновен крадец.

Обърнах се отново към вратата на конюшнята, след това се заех с кутията и задърпах страната, която поддаваше. Тя не издържа и аз разбрах, че всеки момент ще успея да я отворя. В този момент звънна мобилен телефон и зазвуча увертюрата от „Вилхелм Тел“. Мобилният телефон на Парис Монтгомъри. Звукът не идваше от кутията пред мен, а от шкафче над главата ми.

С края на фланелката избърсах отпечатъците си от кутията, изправих се и отворих високия шкаф. На дисплея на телефона се бе изписало името: „Доктор Ритър“. Изключих телефона, закачих го на колана на джинсите си и се измъкнах навън.

Хавиер продължаваше да се занимава със сивия кон, насочил цялото си внимание към животното, докато го решеше с гумена четка. Конят дремеше, наслаждаваше се на процедурата също както човек се наслаждава на хубав масаж.

Спрях на вратата на бокса, представих се на испански и попитах любезно Хавиер къде мога да намеря господин Джейд.

Той ме погледна крадешком и отвърна, че не знае.

— Много лоши неща се случват тук напоследък — подхвърлих аз.

— Да, наистина лоши.

— Случилото се с Джил е ужасно.

— Ужасно наистина.

— Детективите разпитваха ли те?

— Не искам да имам нищо общо с полицията. Нямам какво да им кажа. Бях при семейството на братовчед ми онази нощ. Не знам нищо.

— Жалко, че същата нощ сеньор Джейд не е минал да направи обичайната нощна обиколка, защото така е можел да предотврати убийството.

— Или пък сеньора Монтгомъри — отбеляза Хавиер и продължи да замахва с четката.

— Някои хора обаче смятат, че сеньор Джейд е виновният.

— Хората са склонни да вярват в най-лошото.

— Знам, че детективите са разговаряли с Ван Занд. Ти знаеш ли Хавиер?

Хавиер мислел единствено за работата си, защото му била прекалено много, откакто и двете момичета ги нямало.

— Не, аз мисля единствено за работата си. Прекалено много е, откакто и двете момичета ги няма.

— Да, и другото момиче го няма. Ти познаваш ли добре Ерин Сийбрайт?

— Не. Нямам нищо общо с тях, защото не говоря добре английски.

— Трудно е така — съгласих се аз. — Хората не проявяват уважение към теб. Дори не им хрумва, че ти изпитваш същото към тях, защото те не разбират испански.

— Младите момичета мислят единствено за себе си и за мъжете, които преследват.

— Ерин била хвърлила око на сеньор Джейд, така ли?

— Да.

А сеньор Джейд обръщаше ли й внимание?

Отговор не последва.

— Или може би Ван Занд е бил мераклията?

— Аз се занимавам единствено с работата си. Не се меся в работата на другите.

— Така е най-добре — съгласих се аз. — Защо да си търсиш белята? Виж какво стана с Джил. Казала е, че знае нещо за смъртта на Ярка звезда и ето какво й се случи.

— Мъртвите не могат да говорят.

Погледът му се плъзна покрай мен. Обърнах се и видях Трей Хюс да приближава.

— Леле, Ели, ти си момиче с много таланти — отбеляза той. Стори ми се по-тих и спокоен от обикновено, не беше пиян, нито пък весел. — Говориш разни езици.

Свих едното си рамо.

— Езиците се научават. Всички, които сме учили в колежи, го можем.

— На мен английският ми е достатъчен.

— Няма ли да яздиш? — попитах аз и погледнах небрежните му дрехи.

Свободен панталон, размъкната фланелка, маратонки.

— Парис ще го представя днес — отвърна той, пресегна се над мен и докосна сивия по носа. — Тя знае как да го успокои, след като си излях яда върху него в петък.

Забеляза как съм облечена и изви вежда.

— Днес не приличаш много на себе си.

Разперих ръце.

— Предреших се като обикновените хора.

Той се усмихна сънено. Зачудих се дали настроението му не се е скапало заради липсата на някое химично вещество в кръвта му.

— Чух един слух за теб, скъпа — рече той и ме погледна с крайчеца на окото си, докато подаваше стиска сено на коня.

— Наистина ли? Дано да е нещо пикантно. Да не би да съм завъртяла страстна любов с някого? С теб, например?

— Така ли стана? Това му е лошото, когато остаряваш — реши той. — Аз все още се забавлявам, но вече не помня.

— Значи всичко ти се струва ново и готино.

— Винаги приемам нещата от хубавата им страна.

— Кажи какво си чул за мен — помолих аз.

Повече ме интересуваше от кого го е чул. Дали не беше от Ван Занд? Или от Брус Сийбрайт? Ван Занд като нищо можеше да пусне разни слухове, за да обърне хората срещу мен и нещата да се развият в негова полза. Сийбрайт можеше да е споделил проблемите си с Хюс, защото държеше повече на клиентите, отколкото на доведената си дъщеря.

— Че не си това, за което се представяш — отвърна Хюс.

— Нима не е така с всички ни?

— Правилно, скъпа, правилно.

Излязохме от бокса и поехме по пътеката навън към арената. Небето бе притъмняло и всеки момент щеше да завали. От другата страна на пътя водата в лагуната изглеждаше сребриста под поривите на вятъра.

— И коя се предполага, че съм… ако не съм тази, за която се представям? — попитах аз.

— Шпионка — призна той.

Не ми се стори никак притеснен, напротив, държеше се неестествено спокойно. Вероятно и той бе уморен от игри. Запитах се дали е сред ключовите играчи, или просто се бе оставил да го повлече течението.

— Шпионка, значи? Това поне е нещо вълнуващо — отвърнах аз. — За някоя чужда страна ли? Или за терористична групировка?

Хюс сви рамене и ги задържа, а след това наведе глава на една страна.

— Знаех си, че те познавам — каза тихо той. — Просто не можех да си спомня откъде. Старият ми мозък вече не е като едно време.

— Каква загуба.

— Ще си направя трансплантация, но все забравям да се обадя за час.

Жалко наистина, мислех си аз, докато вървяхме един до друг. Трей Хюс имаше всичко — беше хубав, умен, богат и можеше да постигне каквото пожелае. А ето че бе избрал да се превърне в застаряващ алкохолик и пропаднал женкар.

Смешното е, казах си тъжно, че хората, които ме познаваха от едно време, може би си мислеха същото. „Тя имаше всичко, семейството й бе толкова добро, а пропиля шансовете си. И защо? Погледнете я на какво прилича сега. Жалко.“

Никога няма да разберем какво се таи в сърцата на другите, какво им дава сили, какво ги сломява, какво означава смелост за тях, как изразяват бунта си, как приемат успеха.

— И откъде ме познаваш? — попитах аз.

— Познавам баща ти. Случвало се е да ползвам услугите му няколко пъти. Името ме подсети. Естес. Ел. Елена Естес. Имаше най-великолепната коса, която съм виждал — спомни си той. Погледът му бе отнесен, докато се ровеше в паметта си. — Един приятел ми каза, че си станала частен детектив. Не може да бъде.

— Не е истина. Обади се в комисията по разрешителните и попитай. Дори не са чували името ми.

— Това е добър бизнес — каза той, без да обръща внимание на думите ми. — Господ ми е свидетел, че тук е пълно с тайни. Какво ли не са готови да направят хората за някой и друг долар.

— Например да убият кон ли? — попитах аз.

— Да убият кон. Да съсипят нечия кариера. Да сложат край на един брак.

— Да сложат край на човешки живот.

Той не се учуди на думите ми.

— Най-старият мотив на този свят — алчността.

— Да. И краят е винаги един и същ — неблагоприятен.

— За някои — отвърна той. — Работата е там, да не си ти този някой.

— А твоята роля в тази игра каква е, Трей?

Той се усмихна мрачно.

— Аз съм тъжният клоун. По цял свят хората си падат по тъжни клоуни.

— Мен ме интересува единствено злодеят — обясних аз. — Можеш ли да ме насочиш в правилната посока?

Той се опита да се изсмее, но май не му достигнаха сили.

— Разбира се. Иди в огледалната зала и поеми наляво.

— Едно момиче е мъртво, Трей. Ерин Сийбрайт е отвлечена. Това не е никаква игра.

— Не е. Повече прилича на филм.

— Ако знаеш нещо, сега е моментът да ми кажеш.

— Сладурче — започна той, зареял поглед към водата. — Ако знаех нещо, днес нямаше да съм тук.

След тези думи си тръгна, качи се в кабриолета си и подкара бавно. Наблюдавах го как се отдалечава и си казах, че съм сбъркала още в началото, когато реших, че всичко води към Джейд. Всичко сочеше към Трей Хюс — и сделката със Сийбрайт, и работата на Ерин при Джейд, и смъртта на Ярка звезда. Всичко водеше към Трей.

И така, въпросът за голямата парична награда бе дали той бе инициирал бурята, или бурята се вихреше около него?

Трей си падаше по хубави момичета. Това не бе тайна. А „Скандал“ бе бащиното му име. Един господ само знаеше колко любовни връзки е завъртял през живота си. Беше свалил Стела Бърн, докато Майкъл му е бил треньор. Бил е с нея в нощта, когато майка му е починала. Нищо чудно да бе набройкал и Ерин. Но да прибегне до отвличане? Ами Джил Морон?

Не можех да си представя подобно нещо. По-точно не исках. Трей Хюс III бе първото ми голямо увлечение.

„Познавам баща ти. Случвало се е да ползвам услугите му няколко пъти.“

Какво бе искал да ми каже с тези думи? Защо му е трябвал адвокат от калибъра на баща ми? Как можех да разбера? Да се обадя ли на собствения си баща след всички тези години на горчиво мълчание и да го попитам?

„И така, татко, забрави, че ти се противопоставях за всичко и зарязах следването, за да стана ченге. Забрави, че ти винаги си бил некадърен, отчужден и незаинтересован родител, разочарован от мен, защото не ти бях родно дете. Това е минало-заминало. Я ми кажи сега защо Трей Хюс се е нуждаел от безценните ти услуги?“

С баща ми не си бяхме проговорили десет години. Нямаше да си проговорим и сега.

Беше ми любопитно дали Ландри е разпитвал Трей. Много ми се искаше да разбера дали е пуснал името за рутинна проверка. Ландри не ме беше питал за Трей Хюс, интересуваше се единствено от Джейд.

Върнах се при беемвето, качих се и зачаках. Парис скоро щеше да се заеме със сивия кон на Хюс. След представянето Трей щеше да се появи в конюшнята. А когато си тръгнеше, аз нямаше да се отделя от него.

Ето че в един миг Трей Хюс се превърна в център на света. Скоро щях да разбера защо.