Тами Хоуг
Надпревара с похитител (60)

54.

Не смеех да откъсна поглед от дулото на пистолета в ръцете на Парис Монтгомъри. Песента на Джими Бъфет отново се лееше.

— Остави телефона и пистолета — нареди Парис.

Държах глока с ранената си дясна ръка. Можех да опитам да го вдигна и да блъфирам, но нямаше да е никак убедително. Дори можех да дръпна спусъка, ако се наложеше. Преценявах възможностите, когато се включи гласовата поща на Ландри.

Парис пристъпи към мен. Беше ядосана и уплашена. Добре обмисленият й план се пукаше по шевовете като евтина дреха.

— Много простичък план, нали Парис? — започнах аз. — Накарала си Ерин да ти помогне, за да натопите Джейд. Междувременно двамата с Чад успяват да съсипят Брус Сийбрайт. Всичко щеше да се получи, ако Моли Сийбрайт не беше дошла да ме моли за помощ.

— Остави телефона и пистолета! — нареди отново тя.

Защипах телефона на джинсите си и погледнах към Трей, неподвижен, с безизразно лице.

— Защо включи Ван Занд? — попитах аз. — Или той се е натрапил?

— Нямам представа за какво говориш.

— Защо тогава си насочила този пистолет в лицето ми, Парис?

Тя погледна към Трей.

— Всичко бе работа на Дон — каза тя. — Той уби Ярка звезда. Той отвлече Ерин. Той уби Джил. За всичко е виновен Дон, Трей. Трябва да ми повярваш.

— Защо? — попита той. — Защото е част от плана ти ли?

— Защото те обичам! — извика тя, макар да не откъсваше очи от мен и пистолета. — Ерин е видяла как Дон убива Ярка звезда. Дони е причинил ужасни неща, за да я накаже. Той е убил и Джил.

— Не, миличка, не е — отвърна уморено Трей. — Знам, че не го е направил.

— Какво говориш?

— Ти трябваше да направиш вечерна обиколка, когато Джил бе убита. Остави ме в леглото и отиде. Както и предишната вечер, когато някой бе пуснал конете на Бърн.

— Трей, объркан си — заяви остро тя.

— По принцип е така. Животът изглежда по-лесен, когато си объркан. Сега обаче не съм.

Тя направи нова крачка към мен, защото търпението й се изчерпваше.

— Остави проклетия пистолет!

Въздъхнах дълбоко и се наведох бавно, уж да оставя пистолета на пода, но в следващия миг се хвърлих на земята и се превъртях настрани.

Парис стреля два пъти и единият куршум попадна в пода до мен, пръсвайки наоколо дребни парченца мрамор.

Прехвърлих пистолета в лявата си ръка, помагайки си с дясната, скочих и се хвърлих към нея, преди да успее да се прицели за трети път.

— Пусни го, Парис! Пусни го! Пусни го…

Тя се обърна и се втурна към стълбите в далечния край на балкона. Хукнах след нея и когато понечи да завие, стрелях.

Внимателно надникнах зад ъгъла към празното стълбище, осветено единствено от лампата на високия стълб. Може да се криеше от другата страна на площадката, притисната към стената, докато изчаква да се метна след нея. Представих си как завивам на площадката и куршумът й попада право в гърдите ми, а кръвта ми обагря с единственото цветно петно черно-бялата сцена.

Приближих се до края на балкона и погледнах долу. Нямаше я. Хукнах надолу. Поршето на Трей изрева тъкмо когато стигнах края на стълбите. Фаровете ме осветиха и автомобилът се понесе към мен.

Вдигнах пистолета, стрелях няколко пъти в предното стъкло и се хвърлих настрани.

Парис се опита да обърне, гумите изсвириха и чакълът се разхвърча сред облак прах. Колата поднесе и се удари в стената на сградата, след което се включиха и клаксонът, и алармата.

Парис отвори вратата, свлече се от седалката, изправи се веднага и хукна по алеята, притиснала ръка към лявото си рамо. Препъна се и падна, изправи се отново и затича, след това пак се препъна и падна. Остана да лежи на земята под табелата, която известяваше, че това е имението „Готин пич“.

— Не, не, не, не, не! — хлипаше тя, когато я настигнах.

Между пръстите й се стичаше кръв от раната в рамото.

— Играта свърши, Парис. — Погледнах я. — Нямаш късмет, кучко!