Никълас Еванс
Разделени (8)

7.

Тай и неговата банда вече свиреха почти час, а Аби още не можеше да проумее колко страхотни са. Цялото място се тресеше. Всички столове и маси бяха махнати от голямата трапезария, групата беше в единия край, барът — в срещуположния, а всички, които още можеха да стоят на краката си, танцуваха. Деца, родители, баби и дядовци, дори хората от персонала танцуваха с всеки, който по някое време се окажеше срещу него. Въпреки че всички врати и прозорци към верандата бяха широко отворени, вътре беше горещо като в пещ и всички бяха подгизнали от пот, но сякаш на никого не му пукаше.

Бандата се наричаше „Ад на закуска“ — име, което Аби много не възприемаше, но поне беше необичайно. Собствените им парчета бяха изумителни, макар че тази вечер свиреха най-вече за възрастните хитовете на Ролинг Стоунс, Бийтълс и Игълс. В момента изпълняваха великата вариация на „Роден в Щатите“. Аби танцуваше с Лейн Делрой и брат й Райън. С него бяха имали нещо миналото лято, но слава богу, той го бе преодолял и сега отново бяха просто добри приятели. Всички се смееха на бащата на Райън — Делрой, когото Аби тайно смяташе за гадничък. Беше от онези типове, които винаги те прегръщат малко сластно. Точно сега той се опитваше да научи Кейти Брадсток и майка й да танцуват някакъв смешен африкански племенен танц.

Майката на Аби танцуваше с Том Брадсток, който смешно провлачваше крака а ла Блус Брадърс^[1], докато баща й се правеше на Брус Спрингстийн^[2] с Мая Делрой. Преди няколко години Аби щеше да е унизена да види родителите си да изнасят такъв спектакъл, но сега се гордееше с тях. Хубаво бе да ги гледа така щастливи и забавляващи се. Но през цялото време очите й се връщаха на Тай. Във всичко той бе невероятно добър, за да е истински. Не само че бе мил и чувствителен и изглеждаше като Брад Пит — е, поне от разстояние, но и свиреше на китара, и пееше като истинска рокзвезда, която можеш да видиш по телевизията.

Преди дни случайно спомена, че той и приятелите му от колежа имат банда и че ако тя иска, могат да дойдат и да свирят на партито за рождения ден на баща й. Аби се съгласи, но не очакваше нещо толкова добро. Тай изглеждаше прекрасно в сините си джинси и бяла риза с перлени копчета, цялата на петна от пот. Тя танцуваше за него и усещаше очите му върху себе си. Оставаха още пет дни до заминаването им и той много щеше да й липсва. Особено след снощи.

Всяка вечер след последната езда конете се връщаха свободни и няколко работници от ранчото яздеха пред тях, за да се уверят, че ще пристигнат живи и здрави на пасището. Вчера бе ред на Тай и под неубедителния претекст, че приятелят му не се чувствал добре, бе помолил Аби да поязди с него. Това бе първият сезон, през който той работеше във „Вододелът“. Харесваха се от мига, в който се видяха. Между тях припламна привличане и ако му позволяха, нещо можеше да се случи.

Дни наред Аби бе ходила до оборите, за да му помага за конете и след доста разговори и уж случайни докосвания преди два дни те най-накрая се целунаха. Проблемът бе, че нямаше и миг, в който да останат сами. А заради неговата работа трябваше да бъдат дискретни. Никой не знаеше за чувствата им, освен Лейн и Кейти. Те я бяха покрили предишната вечер, макар Аби да подозираше, че двете малко ревнуват.

Гледката на препускащите коне, вдигащи облаци червена прах под лъчите на залязващото слънце, беше страхотна. Нямаше нужда животните да се движат вкупом, така че Аби и Тай просто ги следваха. След като се изкачиха до пасището, двамата отидоха до нисък хълм и се изтегнаха в уханната трева под дърветата, гледайки как конете пасат под издължените сенки. Той беше нежен, но по-колеблив, отколкото бе очаквала. Изненада я срамежливостта му. И въпреки че тя само веднъж бе правила любов с едно момче от училище на парти по-рано тази година, предположи, че за Тай това бе първият път. За своя собствена изненада Аби пое инициативата, като му помогна, щом той се замота с презерватива. Успокои го да не се притеснява, когато свърши бързо. Втория път беше доста по-лесно и по-хубаво.

Докато се обличаха в сумрака, чуха гласове и преди да успеят да се престорят, че правят нещо невинно, сякаш от нищото изникнаха две фигури. Бяха жените от Санта Фе, чиито имена Аби разбра по-късно — Лори и Ив. Това беше тяхната първа вечер в ранчото и те разглеждаха любопитно наоколо. Нямаше съмнение, че бяха видели нея и Тай достатъчно ясно, за да ги познаят и да се сетят какво вършат. Но реагираха така, сякаш не ги бяха забелязали, и без да кажат дума, се обърнаха и заслизаха към ранчото.

По време на ездата тази сутрин, когато стигнаха до Наблюдателницата, Аби се ужаси, като видя, че двете жени са там и чакат с нейните родители и с четиримата Делсток.

— Предполагам, че ще е по-добре да си търся друга работа — прошепна Тай, докато слизаха от конете си.

Но ако жените бяха пуснали слуха, това по нищо не пролича. Бащата на Кейти бе най-големият чешит сред мъжете и винаги се радваше да каже нещо смущаващо. А сега точно той се нагърби да представи Лори и Ив на Тай и децата, с които предполагаше, че не се бяха срещали.

— А това е прекрасната принцеса Аби — каза Том Брадсток.

Жените се усмихнаха и топло ги поздравиха. Аби, която обикновено не беше от срамежливите, нервно отвърна на поздрава им. После срещна за кратко очите им, за да се увери дали не я гледат многозначително.

— Това е Тай — най-красивият каубой и разбивач на сърца в Монтана.

Тай се ръкува с тях и едва тогава, след като не последва издайнически поглед или духовита забележка от бащата на Кейти, Аби си отдъхна. Взе да мисли, че може да им се размине.

Но сега, като го гледаше как пее и свири на китара, на нея й се прииска целият свят да узнае. Всички пееха с пълно гърло финалния припев на „Роден в Щатите“ и човек имаше чувството, че покривът ще се срути. Когато песента свърши, се разнесоха бурни аплодисменти. Усмихнат и лъщящ от пот, Тай изчака на микрофона, докато шумът постихне и можеше да бъде чут.

— Много ви благодаря — каза той. — Сега ще направим почивка, от която и вие, приятели, имате нужда. Това беше само за загряване. Ще се върнем след малко и ще ви изсвирим някои истински рокпарчета.

На бара имаше плодов пунш, но на Аби й се пиеше вода. Някой й подаде бутилка и тя излезе на верандата, която бе красиво осветена с гирлянди от лампички. Тук бе много претъпкано и шумно, затова момичето си проправи път към широкото дървено стълбище, което водеше към моравата. Поставените край цветните лехи ниски лампи хвърляха снопове светлина над тревата, но тя предпочете да застане в сянката между тях. Наслаждаваше се на хладната милувка на вятъра по пламналите си бузи и на тревата по босите си крака. Аби отметна глава и допи водата, гледайки към нощното небе. В този миг една звезда падна. А след нея и още една…

— Надявам се, че си пожела две неща.

Гласът я стресна, защото си мислеше, че е сама. За момент не можа да се сети кой е, но после видя Ив, която се усмихваше от сенките.

— О, здравейте! Ако и вие сте ги видели, мисля, че всяка от нас трябва да си избере по една.

— Добре, споразумяхме се.

Ив притвори очи и вдигна усмихнатото си лице към небето. Тъй като предната вечер беше много смутена, Аби едва сега я разгледа. Беше вероятно около двадесет и пет — тридесет годишна, висока и стройна. Тази вечер дългата й тъмна чуплива коса бе вързана високо с копринен шал, сивкавозелен като роклята й. Определено беше забележителна жена. Имаше нещо необикновено в лицето й, особено след като отново отвори очи. Погледът й бе някак неподвижен и прям и на Аби това се стори малко изнервящо.

— Пожела ли си нещо?

— Не още. Имам толкова много желания, че не зная кое да избера.

— Прекрасно е да си млад. Когато човек остарява, желанията му намаляват и накрая се свеждат до едно.

— Искате да кажете, че всички останали се реализират?

— Не, само някои. Но мисля, че човек просто се съсредоточава върху едно, което има значение.

— Върху онова, което никога не може да се сбъдне ли?

Ив се засмя:

— Може би е точно така.

Известно време и двете не проговаряха, само гледаха небето, очаквайки да падне още някоя звезда. Смехът на Том Брадсток се разнесе от верандата зад тях.

— От Ню Йорк си, нали? — попита Ив.

— Да, от Лонг Айланд.

— Студентка ли си?

— Ще бъда следващата година.

— Знаеш ли вече къде ще учиш?

— Мама и татко са се спрели на Харвард.

— Но ти — не.

— Не, искам да се запиша в тукашен колеж.

— Тук, в Монтана ли?

— Може би. Във всеки случай някъде в западните щати, толкова ми харесват тези места. Може би в Колорадо или Орегон, не знам… Въпросът е в това, че аз наистина се интересувам от дивите животни и природата. Искам да съм някъде, където земята още не е съвсем съсипана. Впрочем мама и татко не знаят.

— Не се притеснявай.

— Те не знаят и за…

— Аби, съжалявам за това, което се случи. Нямахме представа, че сте там…

— Вината не беше ваша. Само че ще ви бъда наистина благодарна, ако…

— Кълна се, че нито Лори, нито аз сме казали на някого. Не е наша работа. Просто много съжалявам, че те притесних.

— Не, аз съжалявам.

— Ами защо и двете не престанем да съжаляваме и да го забравим?

— Съгласна съм.

Заради случилото се Аби бе готова да намрази жената, но сега бе изненадана да открие колко мила е тя. Райън Делрой и братът на Кейти — Уил — бяха пуснали нелепия слух, че тя и приятелката й Лори сигурно са лесбийки само защото бяха на почивка заедно.

— Вие сте от Санта Фе, нали?

— Точно така. Или поне там живея засега. Израснах в Калифорния.

— И сте художничка, а Лори притежава галерия, така ли?

— Да, така е по-удобно.

— Какъв е вашият стил на рисуване?

— Ами доста фигуративен, но не е това, което би нарекла реалистичен. По-психологичен, изследователски. Предполагам, би могло да се каже, че рисувам това, което се случва в живота ми. То е нещо като терапия, но по-евтина. Напоследък нарисувах доста картини за сина ми.

— Имате син?

— Да, казва се Пабло и е на почти две годинки. Разбира се, той е най-прекрасното дете, което някога се е раждало.

— А къде е сега?

— С баща си. Ние не живеем заедно.

— О, сигурно ви липсва… Имам предвид Пабло.

— Така е. Но е само за седмица, а и те винаги много се забавляват с баща му. Виж, още една звезда! Твоя е. Аз вече съм си избрала.

— Знам какво сте си пожелали.

— Наистина ли? Да не си и екстрасенс?

— Не. Просто, както казва баща ми, когато човек има деца, единственото, което иска, е те да са здрави и щастливи. Така че, обзалагам се, това е, което искате за сина си.

— Здрав и щастлив ми звучи като две желания.

— Добре, тогава по-добре вземете и тази звезда.

 

 

Бен се бе облегнал на дървеното перило на верандата, където Том Брадсток забавляваше малка група с една от своите истории. Бен бе ходил да вземе още малко напитки, така че беше пропуснал началото. Том разказваше за един плъх, който се бил настанил в къщата, където Том и Карън живеели, когато децата им били малки. Унищожителят на гризачи сложил отрова и след няколко дни посред нощ чули странни шляпащи звуци, идващи от детската баня.

— Отидох там, оглеждам се и се ослушвам — нищо! После повдигнах капака на тоалетната чиния, а плъхът гледа право в мен. Ама голям, ви казвам, с размерите на куче! Не се шегувам. Добре де, на много малко куче. Очевидно от отровата е ожаднял и се е напъхал да пие вода. Както и да е, затворих капака и пуснах водата, за да го отнесе, но когато отново го вдигнах, той пак ме гледа. Вкопчен в чинията, само дето целият бе мокър.

Том размърда нос, имитирайки плъха, и всички се разсмяха. Бен стоеше до Карън и я чу как въздъхна, а като погледна към нея, тя му се усмихна кисело:

— Господи, ако ми даваха по десет долара всеки път, когато слушам тази история, сега щях да съм богата.

— В този момент Карън дойде да види какво става. Казвам й аз…

Карън изсуфлира на Бен:

— Карън, иди ми донеси кутията с инструментите.

Бен се ухили. Историята продължи и макар и малко дълга, беше интересна, пък и Том я разказа добре. Точно когато се опитвал да убие плъха с чук и той пищял и се гърчел, четиригодишната Кейти дошла до вратата, както си била сънлива, и казала, че иска да пишка. Попитала какво прави татко й и той, сякаш било най-естественото нещо на света да стои там гол-голеничък с окървавен чук в ръка в три часа сутринта, отговорил, че тоалетната чиния се е счупила. Тъкмо я поправял, така че малката трябвало да използва тоалетната на мама и татко.

— Искам да кажа, че ако клетото дете бе открило плъха в тоалетната или го бе видяло, окървавен и гърчещ се, никога нямаше да пожелае да отиде повече там, нали така? Щеше да получи анорексия за цял живот. И така, Карън я заведе да се изпишка и после я сложи пак да си легне, докато аз довърша работата си. След това свалих плъха долу, увих го в един вестник и го сложих в гаража, измих кръвта от ръцете си и от чука. Като убиец, какъвто всъщност вече наистина бях. Качих се в спалнята и си легнах. Лежах в леглото си през остатъка на нощта с отворени очи и гледах в тавана…

Карън отново се обърна към Бен и с досада изрецитира поантата на разказа:

— Чувствайки се като Антъни Пъркинс в „Психо“^[3].

— … чувствайки се като Антъни Пъркинс в „Психо“.

Историята се прие добре. После Мая Делрой започна да разказва една за своя среща очи в очи със скорпион, но тя не притежаваше таланта на Том и Бен не си направи труда да я слуша.

— Карън, дали само мъжете, или и жените разказват непрекъснато едни и същи истории? — попита той.

— Ти ми кажи.

— Не мисля, че Сара го прави.

— Аз — също.

— Но аз, като всеки мъж, си имам своите истории за купони. А защо жените нямат?

— Защото не изпитват нужда да впечатляват всички с това колко са духовити и умни.

— А мъжете имат ли такава нужда?

— Разбира се. И то през цялото време.

— Обаче и Мая сега разказва някаква история. Тя не се ли опитва да впечатли околните?

— Не, просто я разказва.

Бен поклати глава, усмихна се и си сръбна бира от бутилката. Винаги бе харесвал Карън, чувството й за хумор, начина, по който приемаше всички за потенциални мишени.

— Откога сте женени? — попита той.

— Тази есен ще честваме двеста години.

— Не думай, двамата изглеждате чудесно заедно.

— Така е. По същество. Но бракът не е ли ад? Искам да кажа, кой го е измислил? Двама души, които трябва да се търпят години наред, като постепенно си омръзват до смърт. Да свикнеш с хъркането, с безпаричието. Нали се предполага, че ние сме най-еволюиралите, суперумните същества, а пък това е най-добрата идея, до която сме достигнали?

— Според мен е така, защото бракът трябва да освободи ума ни за по-висши неща. Иначе щяхме да изразходваме цялата си творческа енергия, за да се преследваме един друг.

— Звучи ми логично.

Бен се засмя.

— Не, сериозно — продължи Карън. — Какъв е смисълът от брака днес? Искам да кажа, че първоначалната идея е била да се задържат мъжете за по-дълго. Нали разбираш, за да осигуряват месо за децата и да прогонват саблезъбите тигри. Но сега жените могат сами да се справят доста добре с почти всичко, дори и с тигрите. Другата причина, заради която са се женели нашите родители, предполагам, е бил сексът. След това се появиха противозачатъчните таблетки, така че и това основание отпадна.

— Прилича ми повече на аргумент срещу мъжете, отколкото срещу брака.

— Не е така, по дяволите! Нямам нищо против тях. Макар че, като си помисля, може би вече не се нуждаем от толкова много мъже. Знаеш ли, бихме могли да запазим няколко породисти екземпляра в клетки. За да се продължи развитието на видовете и да задоволяваме нашите плътски нужди.

— Звучи страхотно.

— Мислиш, че ще отговаряш на изискванията?

— Трябва ли да те впечатля с някоя от моите истории?

Карън докосна ръката му и се засмя. Делрой се качи по стълбите откъм моравата и се присъедини към групичката, която слушаше разказа на жена му за скорпиона. Очите му бяха притворени и се усмихваше. Едно от малкото неща, които не криеше, беше страстта му към тревата. След вечеря той се измъкваше тихо сред дърветата, за да попуши. Постоянното му оправдание беше, че дебнел птиците. Бен, който не бе пушил марихуана или дори цигара от колежа насам, наскоро бе почувствал непонятна нужда да го придружи, но все още го бе срам да го помоли за това.

— Здравей, Дел! — извика тихо Том Брадсток. — Видя ли някой трипръст кълвач тази вечер?

Делрой се усмихна:

— Цяло ято.

Мая завършваше разказа си. В него май нямаше никаква интрига, но несъмнено имаше някакъв по-дълбок и кармичен подтекст, който Бен не бе доловил. Всъщност той не бе и слушал. Мислеше за това, което каза Карън. И наблюдаваше Сара. Тя бе по-нататък на верандата, разговаряше и се смееше с Лейн, Кейти и две момчета от музикантите. Той винаги се бе възхищавал и дори леко бе завиждал на лекотата, с която общуваше с деца на тяхната възраст. Елегантна, както винаги, в кремавия си ленен блузон, с коса, прибрана зад ушите, на които блестяха малки перлени обици, тя изглеждаше така, сякаш бе излязла от реклама на Лоран. Развеселена, но и леко резервирана. Съвсем недостижима. Като я гледаше, той се почувства необичайно безпристрастен, сякаш разглеждаше непозната. В един момент си даде сметка, че Карън го наблюдава.

— Е, ти как си? — попита го тя.

— Аз ли? Страхотно. Защо?

— Защото определено не изглеждаш така.

— Какво имаш предвид?

— Има нещо различно в теб тази година. Виждаш ми се по-замислен. Може би малко тъжен.

Бен предпазливо й се усмихна.

— Съжалявам — каза Карън. — Не е моя работа.

— О, не, няма нищо, наистина съм добре. Просто работата не вървеше много добре два-три месеца и като че ли съм забравил как се спи.

— И какъв беше проблемът?

— Слушай, добре съм и си прекарвам чудесно. По дяволите, та това е моят рожден ден.

— Е, Бен, тогава всичко е прекрасно.

Тя погледна настрани и си взе питие, а той се почувства гузен, че бе толкова напрегнат и предпазлив. Но пък какво би могъл да каже? Че усеща как светът му бавно се изплъзва изпод него? Че се чувства изолиран, празен и съкрушен, а не знае защо? Не е лесно да се обсъждат тези неща. Не и с жена, която все пак не му беше толкова близка приятелка. Независимо от прямотата, с която всички си говореха през отпуската. Всъщност той не можеше да си представи, че би могъл да сподели с някого това. И не защото го беше страх, но защото не знаеше откъде да започне.

Тази сутрин, докато гледаше как Аби и Джош се отдалечават през ливадата, той бе споделил радостта им. Ала картината се бе загнездила в главата му през целия ден като контраст на това, което бе последвало. И се бе превърнала в нещо символично. Двама щастливи младежи, крачещи самостоятелно, силни и самоуверени, докато техните родители се оттегляха в едно пространство, което ставаше все по-студено и изпълнено само с ехото на миналото. Изпита предчувствие за дълбока загуба, докато картината отново и отново изплуваше пред очите му, подобно на рекламен клип, който той не искаше да гледа.

Ако трябваше да бъде честен пред себе си, всичко бе заради Аби. Въпреки че не би го признал пред никого, тя винаги е била любимката му. Точно както Джош бе любимецът на Сара. Може би това деление се случваше във всички четиричленни семейства — бащата се обединяваше с дъщерята, а майката — със сина. Сигурно така е било и в неговото детство. И то с пагубни резултати, защото сляпото обожание на майка му бе накарало съпруга й да ревнува, бе разбило брака им и бе издигнало стена между баща и син, която никой от тях не успя да преодолее.

Бен бе убеден, че това не бива да се случва между него и Джош. И засега не се беше случило. Двамата се разбираха чудесно. Но макар че много обичаше момчето си, любовта му към него бе различна от тази, която изпитваше към Аби. Тя беше светлината, която толкова дълго го бе подкрепяла. А сега, когато този светъл лъч се отклоняваше и се насочваше към света, Бен усещаше, че нахлува сянката.

В разсъжденията му нямаше особена логика, защото той истински се гордееше, че децата му стават независими… Спомняше си и понякога обичаше да цитира думите от „Пророка“ на Калил Гибран, която Мартин — най-добрият му приятел, бизнеспартньор и кръстник на Аби — й беше чел на първото й причастие. Разказваше се за това как родителите не бива никога да хранят чувството, че притежават децата си. Напротив, те трябва да считат себе си за лъка, от който синовете и дъщерите им ще излетят като живи стрели. Бен вярваше в това, още повече че то бе правилно. Но имаше нещо, което никой не казваше: какво става с лъка, след като стрелите излетят. Дали тогава просто го захвърляха в някой ъгъл на килера да събира прах?

Егоизмът на тази мисъл го шокира. За да я прогони, Бен изгълта остатъка от бирата си и сложи бутилката на една маса. Карън се бе отдалечила и говореше с някого.

Докато вървеше сред навалицата на верандата и хората обръщаха лица към него и му се усмихваха, пожелавайки му честит рожден ден, видя Аби да се качва по стълбите. Беше облечена в сини джинси и къса бледорозова блузка, която разкриваше ханша и пъпа й. Изглеждаше страхотно. Тя го видя и дойде при него, като обви ръце около шията му.

— За какво е това? — усмихна се Бен.

— За нищо. Просто изглеждаше така, сякаш имаш нужда от прегръдка.

Бащата я отдалечи от себе си, държейки я за голите ръце, за да я разгледа. Тя сякаш цъфтеше.

— Добре ли си прекарваш?

— Супер. И ти ли?

— Разбира се.

— Защо не носиш шапката си?

— Не исках да карам другите мъже да ревнуват жените си.

— Къде е мама?

— Ей там, флиртува с музикантите.

— Нали са готини?

— Не са зле. С изключение на солиста им.

— Знам. Трябва да се отърват от него.

Аби се усмихна, присвивайки очи. Бен беше сигурен, че се опитва да си представи колко знае той за личния й живот.

— Тай ме попита дали бих искала да посетя ранчото му в четвъртък. Ще може ли?

— Той има собствено ранчо? Е, това променя всичко.

— На родителите му е. В четвъртък е почивният му ден. То е доста далеч, в Уайоминг, така че ще трябва да тръгнем в сряда вечер. Ще имаш ли нещо против?

Бен сви рамене:

— Предполагам, че не. Виж какво ще каже майка ти.

Аби се наведе напред и го целуна по бузата:

— Благодаря ти, татко.

Тя се отдалечи да намери Сара. Бен се обърна и я проследи с поглед.

— Сигурно много се гордеете с нея.

Извърна се и видя Ив да му се усмихва. Вероятно бе стояла там през цялото време, докато той разговаряше с дъщеря си.

— Не е ли смешно как винаги можеш да познаеш кога искат нещо? А дъщеря ми не е от най-лошите. Вие сте Ив, нали?

— А вие сте Бенджамин.

— Очевидно сте говорили с жена ми. Всички останали ме наричат Бен.

Той протегна ръка и тя я раздруса с насмешлива тържественост. Вече се бяха запознали по време на ездата тази сутрин. Привлекателните жени често го караха да се държи малко непохватно. Ръката й беше хладна.

Беше я забелязал, когато влезе в столовата предишната вечер. И въпреки че не бяха разговаряли по време на ездата, доста време я бе наблюдавал крадешком. Беше обърнал внимание на бавната й, леко подкупваща усмивка, на ниския й, малко загадъчен глас, на прямите й тъмни очи. Гледаха така, сякаш знаеха повече за теб, отколкото би искал. А като се имаше предвид, че вече бе разговаряла със Сара, това не можеше да се пренебрегне.

— Аби ми каза, че идвате тук всяко лято.

— Така е. Това е нашето четвърто летуване. Може би е време да отидем някъде другаде.

— Защо?

— О, не знам. Просто исках да кажа, че е хубаво човек да се движи, да върши нещо различно.

— Всички деца, изглежда, много харесват това място.

— Да. Не можете да си представите колко трудности ни създаде Аби първата година, когато казахме, че сме запазили места в ранчо. Тя винаги е обичала природата, но тогава преминаваше през фазата, когато всички момичета като че ли искат да живеят в търговския център. Приятелите й щяха да карат ваканцията си в Европа, Холивуд или Маями, а тя — в ранчо! Спомням си я как се мусеше на задната седалка, докато карах насам, и викаше: „Ужас, крава! О, погледни, още една!“

Ив се разсмя. Бен я погледна и въздъхна:

— Но когато пристигнахме тук, Аби се влюби в мястото.

Настъпи кратко мълчание. Те се усмихнаха един на друг и той осъзна, че гледа устните й твърде настойчиво.

— Мога ли да ви донеса едно питие? — попита Бен.

— Не, благодаря, добре съм си и така. Но вървете, ако вие искате…

— Не, и аз не желая.

Двамата стояха така няколко минути, докато той търсеше какво да каже. Всички останали се смееха и разговаряха. Ив се огледа наоколо, сякаш искаше да избяга, после рязко се извърна и улови погледа му.

— Сара ми каза, че сте архитект. Къщи ли проектирате?

— Понякога. Не толкова често, колкото ми се иска. Партньорът ми върши по-голямата част от забавната работа, а аз се грижа за финансите. Преследвам хора, които ни дължат пари, такива неща… От време на време се занимавам с реконструкции, за да поддържам форма. И много рядко — с ново строителство. Всъщност върху това работих напоследък — един малък жилищен комплекс в Хамптънс.

— Не мисля, че някой прави „малки неща“ в Хамптънс.

— Ами ако трябва да съм точен, не е точно там. А и проблемът е, че не е достатъчно малък. Това е хубав терен с много дървета, чудесен е за средно големи къщи. Но инвеститорите сега искат да се изсече всичко, за да се удвои броят на къщите и те да станат два пъти по-големи. Просто ще бъде още един нелеп комплекс а ла Макманшънс^[4].

— Макманшънс ли? Харесвам ги.

— О, те са навсякъде. Всъщност това, което искаха тези типове, бе по-скоро Гараж-Махал^[5].

Ив се засмя.

— Както и да е, това вероятно няма да стане. Поне не и с мен. Тази колосална битка се проведе точно преди да дойдем тук. Аз напуснах събранието. Просто станах и си излязох. Никога не бях го правил през живота си, но определено няма да ми е за последно.

— Добре ли се почувствахте?

— Прекрасно, бих казал.

— Сара ми обясни, че сте проектирали вашия дом. Разкажете ми за него.

Не можеше да си представи защо я интересува това. Почуди се за момент дали не го провокира заради нещо друго.

— Ами нали знаете онази забавна сграда на Франк Гери^[6] в Билбао?

Тя кимна пламенно.

— Музеят „Гугенхайм“?

— Ами къщата ни няма нищо общо с него.

Ив се разсмя отново, изглеждаше искрена. Господи, почувства се духовит!

— Тя е на нива, бяла, с голяма морава отпред, с чудесен корейски дрян и околовръстна тухлена алея за коли. Подовете й са от дъб и варовик. Има и едно смешно и екстравагантно полегато стълбище, нещо като това на Одри Хепбърн, което направих само за да впечатля тъста и тъщата си.

— И получи ли се?

— Ни най-малко. От задната страна построих голямо студио за мен. С щори, които мога да затворя и да поспя или да погледам телевизия, без да ме видят. Гаражът е настрани и целият е покрит с бръшлян, така че никой не може да нарече къщата ми Гараж-Махал.

— Звучи прекрасно.

— О, не! Домът ни е нещо като фалшив Франк Лойд Райт^[7], построен евтино на неподходящо място. Бих искал да го съборя и да го построя отново. Но това е моята къща и отчасти — работно място.

Чу се силен писък от микрофона, а след това — топлият глас на Тай, който канеше всички да запретнат ръкави и да се върнат на дансинга. Бен се поколеба дали да покани Ив да потанцуват, когато някой го хвана отзад за лактите. Обърна се и видя Сара.

— Хайде, рожденико! Не си играл с мен през цялата вечер.

— Не можах да се вредя от всичките тези млади каубои.

— Добре, приятелче, сега е твоят шанс. — Тя рядко пиеше и никога не прекаляваше, но сега страните й бяха зачервени и повишеното й настроение изглеждаше леко пресилено. Сара се обърна към Ив и съзаклятнически й се усмихна, което озадачи Бен. — Ще ни извините ли?

— Разбира се.

— Чух, че обичате тениса. Ще поиграем ли утре?

— С удоволствие.

Сара го задърпа за ръката към вратата на трапезарията. Точно когато бе готов да я последва, Бен се обърна и видя Ив да гледа след тях. Тя се усмихна и той отвърна на усмивката й. И при тази краткотрайна връзка нещо се случи с него. Едва доста по-късно той щеше да признае пред себе си това чувство. Но дори и тогава щеше да се колебае да го назове с толкова лесното, несигурно или велико име — влюбване. Но знаеше, че то бе промяна — като отключване на врата или звук от стъпки в празна къща.

Оркестърът засвири мелодия, която не познаваше. Сара го заведе на дансинга и изрече нещо, което той не чу заради музиката. Наведе глава към нея и я попита какво е казала.

— Казах, че е очарователна — извика в ухото му тя.

— Кой?

— Ив.

Бен знаеше много добре кого има предвид. Това бе първото му разочарование. Кимна й утвърдително и сви рамене, сякаш досега не бе мислил по въпроса.

— Да — отвърна. — Изглежда мила.

 

 

По-късно, в леглото, когато лампата бе загасена и той лежеше с гръб към Сара, усети пръстите й да рошат косата му и после бавно да се плъзгат към тила му. Бен остана неподвижен и студен като мрамор. Въпреки че напрежението в слабините му нарасна, реши жестоко да не й обръща внимание. „Отблъсни тази, която те е отблъснала, покажи й как си се почувствал“, помисли си той. Беше го правил често и преди, макар да знаеше, че това наказваше повече него, отколкото нея. И само удължаваше взаимното им страдание, осигурявайки им още една нощ, един ден или една седмица в сърдене.

Но този път не постъпи така. Въпреки мислените си закани, той се обърна, протегна ръце и я откри — гола, хладна и нерешителна. Задържа я в прегръдките си за малко по начина, по който винаги го правеше, а тя вдигна бедро, както винаги, и го сложи върху неговото. Почувства ритуала, нейния аромат, така напълно познати, бавното съживяване на плътта й, което винаги го възбуждаше.

Но изведнъж, сякаш с някаква нова решителност, тя го възседна. Наведе глава и го целуна дълбоко, шокиращо, а косата й падаше като завеса върху лицата им. Бен повдигна ханша си и проникна в нея, а тя се изви толкова силно назад, че го заболя, той извика и трябваше да я сграбчи за бедрата, за да я спре. У нея имаше някаква настоятелност, която никога дотогава не бе проявявала, и ако не беше стаената меланхолия, той можеше да я сбърка с открито желание.

В тъмнината Бен различаваше единствено стройния й силует, гърдите й с цвят на пергамент и изпъкналите й ребра. Лицето й бе в сянка, но той виждаше блясъка на очите й и това го разтревожи, защото всеки път, когато правеха любов, тя мижеше, сякаш не желаеше да става свидетелка на своята необузданост.

Върховият миг дойде бързо и едновременно за двамата. Сара извика, ала гласът й бе толкова нисък и див, че Бен не можа да го познае. После тя изведнъж застина. Дълго време стоя неподвижна като скулптура върху него, докато дишането им постепенно се успокои и ги обви пълна тишина. Главата й бе отпусната назад, така че той вече не виждаше лицето й, само очертанията на брадичката й и бледата извивка на шията и раменете й. След това Сара се разтресе, и то толкова силно и рязко, че за момент Бен помисли, че се дължи на последен спазъм на задоволство. Но всъщност тя плачеше. Той бавно докосна рамото й:

— Какво има?

Сара поклати глава, като че ли бе неспособна да произнесе и дума. Бен се надигна на лакти и тогава тя се отдели от него.

— Скъпа, какво има?

— Нищо — прошепна жена му.

Той нежно я обърна на една страна и се опита да я гушне. Тя се разрида. Беше кръстосала ръце пред гърдите си, сякаш за да сподави личната си агония, избликнала от нея и разтърсила в конвулсии цялото й тяло.

— Кажи ми — настоя Бен. — Моля те, кажи ми.

— Няма нищо.