Никълас Еванс
Разделени (31)

30.

Бяха слушали тръбенето на лосовете цялата сутрин, но ги видяха едва сега. Под тях, покрай реката в сянката на долината имаше стадо от около двадесет женски, охранявани от голям, възрастен самец със силно разклонени рога. Шериф Чарли Ригс накара коня си да застане неподвижно на хребета и Люси, която го следваше на хубавичкото си петнисто пони с чисто ново седло, се изравни с него и направи същото. Чарли посочи към подножието на склона и й подаде бинокъла.

— Ето ги — каза той. — Видя ли ги?

Слънцето блестеше в очите й, затова шерифът свали шапката си и й направи заслон с нея.

— Леле, доста е голям.

— Той е само за теб, няма съмнение.

— Колко разклонения имат рогата му?

— Нали ти държиш бинокъла!

— Май са седем.

Бяха на открито от близо три часа и докато долината бавно потъваше в сянка, човек можеше да усети как въздухът захладнява. Бяха се запътили надолу към началото на пътеката, където бяха оставили ремаркето. Шерифът работеше през уикендите и това беше една от причините нещата да потръгнат зле с Шерил. Затова когато взе Люси със себе си тази сутрин, той реши да не й споменава, че ще яздят покрай Гоут Крийк. Ала в момента нямаше чувството, че е на работа, пък и на Люси, изглежда, също й беше приятно. Тя естествено знаеше, както и всички други по тези краища, за мъртвото момиче, което бяха намерили в началото на пролетта. Но то бе станало преди шест месеца и вече никой не го обсъждаше. Това, което дъщеря му не знаеше — и което Чарли нямаше намерение да й казва — беше, че лосовете пасяха именно на мястото, където бяха извадили Аби Купър от леда.

Когато ледовете, сковали реката, се бяха разтопили през април, те я бяха претърсили за улики, но не бяха открили нищо. Оттогава — през цялата пролет и цялото лято — Чарли се бе връщал на това място отново и отново. Понякога на кон, с Люси или сам, а понякога и пеша. Нямаше представа какво точно огромно разстояние беше изминал, но сигурно бе обходил всички пътеки в радиус от двадесет мили, както и голяма част от земята между тях, търсейки нещо оставено, изпуснато или скрито. Въпреки многобройните часове, прекарани в търсене, шерифът не бе намерил нито една проклета улика, която да хвърли поне малко светлина върху обстоятелствата около смъртта на бедната Аби.

Обсебеността му от случая се бе превърнала в предмет на шеги в службата му. Чарли виждаше как го гледат някои от помощниците му, когато ги караше да проследят неясна следа, за която имаше само предчувствие, че ще доведе до нещо. Дори хората в ресторант „Гризли Грил“, където ходеше да вечеря, когато му омръзнеше да чете сам вкъщи или когато беше забравил да си купи храна, бяха започнали да го поднасят на тази тема, питайки го дали вече е заловил своя убиец. Не, отвръщаше им той. Не още, но разследвам, приятели. Ала истината бе, че нямаше нито време, нито ресурси за разрешаването на подобен случай и че навярно е трябвало да го предаде още преди месеци на щатския отдел за криминални разследвания в Хелена^[1].

— И защо един самец има толкова много женски? — попита го Люси.

— А защо си мислиш, че той им е господар? Може те да го държат като заложник.

— Абе, тате!

— Учихте ли вече за гените и всичко останало?

— Естествено.

— Добре де, добре. Както аз разбирам нещата, ролята на самеца е да разпространи гените си колкото е възможно по-надалеч и сред повече самки, затова най-силният се опитва да спре останалите самци да се доберат до женските.

— Това не е справедливо спрямо женските. По-младите лосове са далеч по-хубави от това голямо дърто страшилище.

— Така е, но някой ден един от тях ще го победи в двубой и ще заеме мястото му.

— И женските изобщо нямат думата по въпроса, така ли?

— Нямат я!

— Това е сексизъм.

— Предполагам, че си права. Но все пак така животът им е далеч по-лесен. Хайде, че взех да огладнявам.

Те подкараха бавно конете си по хребета и започнаха да се спускат предпазливо в сумрака на дърветата, където въздухът беше по-хладен и миришеше на есен. Някъде по това време миналата година бяха настъпили големите студове и обилните снеговалежи. И въпреки че нямаше как да го докаже, Чарли смяташе, че тогава най-вероятно бе загинала и Аби. През зимата бе имало няколко затопляния, последвани от нови резки застудявания. Но от разговорите си с Нед и Вал Дръмонд и с други местни жители, ловци и рейнджъри, които обичаха да карат снегоходите си тук, горе, шерифът беше разбрал, че след първия голям снеговалеж и последвалото замръзване реката така и не беше успяла да се освободи напълно от леда.

И това, общо взето, беше всичко, което знаеше. Шестте дълги месеца на разследване едва ли щяха да му донесат наградата Детектив на годината. Всички версии, по които беше работил до момента, го бяха отвели до задънена улица. Съсредоточен върху идеята, че момичето може да е паднало в пропастта по време на онзи първи голям снеговалеж в края на септември, шерифът бе обиколил града, разпитвайки обитателите му дали някой не е виждал непознати хора по същото време. Единствената информация, до която бе успял да се добере и която му се струваше поне малко обещаваща, беше за някакъв младеж, който спрял да зареди колата си на бензиностанцията в нощта на бурята. Платил в брой, като при това разпилял всичките си монети по пода. Казал на момичето на касата, че бил дошъл от Канада да види баща си, а тя забелязала, че върхът на десния му показалец липсва.

Чарли беше изпаднал в силно вълнение, защото и в сградата, и в двора на бензиностанцията имаше охранителни камери. Но се оказа, че записите от тях се пазят само по един месец и че тези, които го интересуваха, отдавна са били изтрити. Момичето не можа да си спомни какво превозно средство е карал младежът, но добави най-любезно, че той изглеждал мил и изобщо нямал вид на убиец.

За известно време шерифът си мислеше, че е попаднал на гореща следа с Тай Хокинс, момчето от Шеридан, което от ФБР отначало погрешно бяха нарочили за съучастник на Аби. Но после беше открил, че Тай е приятел на Джеси Уилър, който се грижеше за Пондероза. Джеси живееше на върха над съседния поток и поне на няколко мили от Гоут Крийк, но въпреки това Чарли бе отишъл да поговори с него.

Не съжаляваше, че си направи този труд. Джеси му се бе сторил някак предпазлив и нервен по време на разговора. Оказа се, че мъжът бе виждал веднъж на живо Аби, когато преди шест или седем години работел през летата в някаква туристическа ферма. Джеси се кълнеше, че оттогава не я бил срещал, че не бил виждал от доста време и Тай и че през трите години, откакто наглеждал Пондероза, приятелят му нито веднъж не го бил посещавал. Но шерифът не беше съвсем сигурен в думите му.

Той отиде с колата си до Шеридан, поговори със самия Тай и изпита искрено съжаление към него. Чарли познаваше Рей Хокинс и преди много години го бе виждал в действие при една от прочутите му демонстрации на майсторска езда. Не стига че бедното момче бе изгубило един чудесен баща, не стига че фермата им бе цялата надупчена и с изсечена растителност заради предполагаемото наличие на метан в почвата, не стига че го бяха вкарали за няколко седмици по погрешка в затвора и че бяха почернили името му, обявявайки го за терорист, ами отгоре на всичко младежът съвсем очевидно беше изгубил любовта на живота си.

Когато говореше за Аби, веднага можеше да се разбере по очите и по гласа му, че нейната смърт е разбила сърцето му. Той каза, че не я бил виждал от години. И Чарли му повярва. Всичките инстинкти на шерифа крещяха, че момчето по-скоро би убило майка си, отколкото да посегне на Аби. Въпреки това трябваше да си върши работата. Помоли Тай да му даде ДНК проба и я изпрати в криминалната лаборатория в Мизула, за да бъде сравнена с бащината ДНК на ембриона в утробата на Аби. И, слава богу, там не бяха открили съответствие между двете дезоксирибонуклеинови киселини.

Ето че стигнаха до камиона с ремаркето. Чарли погледа как Люси въведе с обиграни движения понито си в ремаркето, после направи същото със собствения си кон. Когато навлязоха по здрач в града, усети, че го обзема тъга, както ставаше винаги когато към края на деня трябваше да се раздели с дъщеря си и да я остави у дома, при майка й. Каква бъркотия е животът! както обичаше да казва баба му. Бъркотия и половина.

 

 

Чарли се обаждаше на семейство Купър на всеки две-три седмици, даже и да нямаше какво ново да им съобщи. Просто искаше да знаят, че случаят все още е отворен и че той работи по него. Беше започнал да ги харесва и да се възхищава на благородния начин, по който, изглежда, се справяха със загубата на дъщеря си. Веднъж колебливо намекна за това на Бен и сигурно никога нямаше да забрави последвалото мълчание, а сетне и отговора му:

— Истинската й загуба преживяхме още преди четири години. Сега поне знаем къде е.

Чарли се стараеше да се обажда и на двамата, но повече му харесваше да разговаря със Сара. Колкото и да не му се щеше да го признае пред себе си, именно заради нея не се отказваше от случая. Въпреки че се бяха срещали само веднъж, когато тя беше дошла в Мизула, за да прибере тялото на Аби, образът й не излизаше от главата му. Шерифът се наслаждаваше на начина, по който звучеше гласът й по телефона — овладян, но същевременно нежен и леко дрезгав: глас, в който човек може да се влюби. Понякога разговаряха в продължение на половин час, че и повече — значително по-дълго, отколкото би могъл да разтегли новините около така нареченото разследване.

Преди около месец, по време на един от разговорите им, тя беше подразбрала, че той е запален читател и че дори имат няколко общи любими автори. Чарли предполагаше, че вкусът й ще е много по-класически от неговия, но когато й каза, че обича Елмър Лионард, Пат Конрой и Кормак Макарти, Сара се бе развълнувала и му бе съобщила, че „Принцът на приливите“ и „Всички хубави коне“ са две от най-любимите й книги за всички времена. После беше изразила съжаление, че съвсем наскоро е продала книжарницата, защото в противен случай би могла да му изпрати някои предварителни екземпляри и нови книги, които й били попаднали.

Чуха се отново по телефона на следващия ден. Беше след ездата с Люси нагоре по течението на Гоут Крийк, където бяха видели лоса. Сара неочаквано му призна, че се опитва да напише нещо. За Аби. И че планира кратко пътуване с изследователска цел до Мизула. След което го попита дали случайно и той няма път натам, а Чарли я излъга, че често се отбива в града. В такъв случай, добави Сара, биха могли да се срещнат там. Той отвърна, че за него би било удоволствие, след което се притесни, че това не звучи особено професионално и добави, че се надява дотогава разследването му да има някакъв напредък, за който да й съобщи.

Тя му се обади няколко дни по-късно, за да му каже точната дата и да го уведоми, че си е запазила стая в хотел „Дабълтри“, срещу университета, от другата страна на реката. След което го попита дали има нещо против да обядват или да вечерят заедно във вторник. Шерифът отново я излъга, като й каза, че през въпросния ден има ужасно много работа и няма как да обядва с нея, но че приема с удоволствие поканата й за вечеря. И побърза да добави че по думите на всички храната в „Дабълтри“ не била за изпускане. През следващите десет дни не спря да мисли за предстоящата им среща.

Чарли пристигна на уреченото място четиридесет и пет минути по-рано и се разходи край реката под тополите, чиито листа жълтееха в полумрака. След това премина по малкия дървен мост, който водеше до университетското градче, и погледа как няколко момчета играят футбол под светлината на прожекторите.

Чарли беше подстригал косата си и бе облякъл най-хубавото си яке, чифт бежови панталони от рипсено кадифе и бледосиня риза. Беше се почудил известно време дали да не дойде облечен в униформа, но накрая реши, че с нея ще изглежда прекалено официален. Вместо това, за да си придаде малко по-делови вид, взе куфарчето си в ресторанта и влезе вътре с няколко минути закъснение, сякаш го бяха задържали на някаква важна среща.

Сара се изправи от мястото си, усмихна му се и му подаде ръка.

— Здравей, Чарли. Радвам се да те видя.

Дланта й беше хладна. Шерифът отвърна, че той също се радва да я види. Тя беше облечена в черни дънки и бяла риза, която се показваше под разкопчаната й морскосиня плетена жилетка, а на шията си носеше наниз от перли. Освен това имаше лек тен и косата й изглеждаше някак по-различна, но може би му се струваше така, защото при миналата им среща беше мокра от дъжда. Изглеждаше зашеметяващо. Чарли никога не бе вечерял с по-елегантна и по-красива жена през целия си досегашен живот.

 

 

Беше толкова мило от негова страна да поддържа така усърдно контакт с тях, мислеше си Сара. Може би това беше стандартна процедура, когато полицаите си имаха работа с родителите на жертва, вместо с родителите на престъпник. Със смъртта си Аби, разбира се, автоматично бе преминала от едната категория в другата.

Той й разказа за ездата с дъщеря си преди две седмици и как докато гледал надолу от онзи хребет, се убеждавал все повече, че Аби навярно е паднала точно оттам. Беше очевидно, че шерифът нямаше какво ново да й съобщи, но това не я притесняваше, защото тя и не бе очаквала новини. Просто Чарли беше ужасно мил и Сара се наслаждаваше на компанията му. Отдавна не бе излизала на вечеря с мъж, а начинът, по който шерифът я гледаше с милите си сини очи, й подсказваше, че си пада по нея.

Вече я бе попитал как върви собственото й разследване. Тя беше тук от два дни и се бе срещнала с част от преподавателите и приятелите на Аби, които до един бяха проявили топлота, великодушие и желание да й помогнат. Особено Мел и Скот, които бяха останали в университета като аспиранти. Единственото, което й бе малко трудно да понесе, беше новината, че Мел е бременна в петия месец. Щяха да се женят в Деня на благодарността.

Сара не навлезе в подробности пред Чарли за това какво точно възнамерява да пише. Срамуваше се, а и самата тя не бе съвсем наясно. Айрис го беше нарекла заключителен обред и вероятно имаше право.

— Значи Люси е единственото ти дете?

— Така е, но е жизнена за двадесет. Върти семейството на малкия си пръст, кажи-речи, откакто навърши шест месеца. Истинска фурия е.

— Аби беше същата.

— Съжалявам, аз…

— Чарли, моля те. Всичко е наред, наистина.

Той изглеждаше толкова разстроен, че тя сложи ръката си за кратко върху неговата.

— Разкажи ми повече за нея.

Шерифът започна неохотно, но след малко се поотпусна и продължи да говори за брака си: как той не беше потръгнал и че вероятно вината за това била по-скоро негова, отколкото на Шерил. Каза й, че ако му се удаде втори шанс, нещата щели да се развият различно, защото щял да обръща повече внимание на семейството си и да прекарва по-дълго време вкъщи. После — ни в клин, ни в ръкав — я попита как е Бенджамин и тя се принуди да му отговори, че не е съвсем сигурна, но мисли, че е добре.

Истината беше, че бяха разговаряли само два пъти след погребението, а и двата пъти разговорът им беше странно формален и някак скован. Сара много добре се досещаше защо. Беше заради онова, което му бе казала в самолета — че Аби е умряла по негова вина. Не можеше да повярва, че бе изрекла нещо толкова ужасно. През двата дни, откакто беше отново в Мизула, покрай разговорите си с Мел и Скот, тя бе имала време да размисли и нещо в нея се бе променило. Дори беше обмисляла идеята да му пише и да му се извини.

— Той има нов живот и нови приятели…

— Съжалявам.

— Чарли Ригс, ако не спреш да се извиняваш, ще ти се разсърдя.

Шерифът се усмихна. Тя допи виното си и той й сипа още.

— Двамата с теб сме разведени самотни възрастни хора — продължи Сара. — Би трябвало да разговаряме свободно на такива теми.

— Така е — съгласи се шерифът.

— Значи Шерил се е омъжила повторно. А ти защо не последва примера й?

— Ами отчасти заради работата, предполагам. Трябва да се грижа за район от почти две хиляди и петстотин квадратни мили. Човек може да се умори само като го гледа на картата. Другата причина е, че нямам кой знае какъв избор. Там има много добитък и диви животни, дървета и голи пространства, но почти никакви хора.

Сара се усмихна и за момент двамата останаха загледани един в друг.

— Ами ти? — попита я той.

Тя се засмя.

— На колко години си, Чарли?

— На четиридесет и четири. Не, четиридесет и пет.

— А според теб аз на колко съм?

— Възпитали са ме да не разсъждавам на такива теми.

— Хайде познай.

— По дяволите, тридесет и девет може би?

— Ама и ти си…

Чарли й се усмихна и отпи от чашата си с вино.

— Следващата есен ще навърша петдесет.

— Шегуваш се.

— Наистина. Понякога се чувствам много, много постара. Но друг път пък се усещам на осемнадесет.

— А тази вечер на колко се чувстваш?

— На около тридесет и девет.

Той се засмя.

— Мисълта ми е — продължи тя, — че всички свободни мъже на моята възраст, имам предвид подходящите мъже — а повярвай ми, те не са кой знае колко там, където живея — предпочитат да излизат на срещи с двадесет години по-млади жени.

— Ще ти кажа само едно: щом са толкова тъпи, значи изобщо не могат да бъдат класифицирани като подходящи.

Сара се беше питала какво ще му отговори, ако й предложи да си легнат заедно. Не че той щеше да го направи. Беше прекалено учтив. Което беше жалко, защото идеята й се нравеше. И то много. Но ако някой изобщо направеше първата стъпка, това трябваше да бъде тя. Само че Сара никога в живота си не бе вършила такова нещо. И навярно накрая щеше да съжалява.

— От друга страна — додаде шерифът, — ако трябва да бъда искрен, да живееш сам си има своите малки предимства. Нали знаеш: можеш да оставиш чиниите неизмити и никой няма да те навиква. Или ако искаш, можеш да си четеш книгата цял ден.

Тя последва примера му — въпреки че се съмняваше, че е изрекъл нарочно това последното — и излезе от опасната тема, като го попита какво чете в момента. До края на вечерята разговаряха само за книги. Сара обеща да му изпрати един страхотен роман, който току-що бе прочела. Беше от млад мексикански писател, най-хубавата книга, попаднала й през тази година.

— Има още нещо, което можеш да направиш за мен — каза й той, след като тя го бе оставила да спечели битката за това кой да плати сметката.

— И какво е то?

— Бих искал няколко по-хубави снимки на Аби. Нали знаеш как понякога хората изглеждат съвсем различно? Как може да покажеш на някого две снимки на един и същи човек и той да го разпознае само на едната? Ако разполагам с още две-три нейни снимки, които да показвам, може би ще успея да накарам някого да си спомни нещо.

Сара посегна към пода, за да вземе дамската си чанта.

— Нося няколко със себе си.

Тя извади найлоновото пликче, което беше винаги в чантата й. В него имаше дузина снимки на Аби и Джош. Преди — и на Бенджамин, но вече ги бе махнала. Подаде ги на Чарли и той започна да ги разглежда внимателно.

— Това, разбира се, трябва да е Джош. С какво се занимава в момента?

— Студент е последна година в Нюйоркския университет. А като го завърши… ще видим. През последните лета доста неща му се струпаха на главата.

— Изглежда ми свястно момче.

— Не е свестен, ами направо е удивителен.

Той обърна следващата снимка. На нея бяха Аби и Джош по време на последната им ваканция във „Вододелът“. Бяха снимани в едър план, засмени и вдигнали пръсти в знак на „половин мир“.

— Пак Джош, а?

— Да. Вратата на една кола откъсна върха на пръста му, когато беше малък. Знакът на мира е нещо като семейна шега. „Половин мир“.

Шерифът кимна, но продължи да се взира в снимката. После се усмихна бегло и набързо прегледа останалите.

— Някои от тях ще ми свършат чудесна работа — рече той. — Мога ли да си изкарам копия?

— Разбира се, вземи ги. Стига да ми ги върнеш после.

— Благодаря. Ще ти ги дам още утре.