Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Divide, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
sqnka (2018)
Форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Никълас Еванс

Заглавие: Разделени

Преводач: Иван Атанасов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Петя Димитрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-26-0429-7; 978-954-26-0429-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13392

История

  1. — Добавяне

12.

Човек трудно можеше да се загуби в Мизула, дори и да искаше. Където и да попаднеше, единственото, което трябваше да направи, за да се ориентира, бе да се огледа и да открие голямата бяла буква М. Тя се открояваше по средата на стръмното тревисто възвишение, което се издигаше на южния бряг на река Кларк Форк. Хълмът бе наречен Маунт Сентинел и ако човек имаше здрави крака, можеше да изкатери пътеката, която криволичеше на зигзаг по него, и да застане до буквата М. После, плъзгайки поглед над града, да се полюбува на гората и планината, посипани със сняг още от ранна есен — като на снимка от рекламна туристическа брошура. Ако успееше да откъсне очи от тях и да погледне надолу, щеше да види ширналото се в подножието на хълма студентско градче на Монтанския университет.

Беше спокойно, приятно място. Модерните сгради съжителстваха с по-старите, построени от червени тухли преди век и претендиращи за величие. Центърът на градчето се заемаше от обширно затревено пространство, известно като Овалът, където през лятото студентите обичаха да се излежават на слънце и да играят фризби. Мястото бе разделено на участъци от пътеки, настлани със сив камък и червен калдъръм, взети от улиците от търговската част на Мизула. Някога то бе украсено от величествени американски брястове, които един след друг бяха започнали да изсъхват от болест. Освен няколкото жълти борове, техните наследници — кленове, червени дъбове и бели акации — все още изглеждаха млади и уязвими. Сякаш за да ги защити, поставена на сив циментов цокъл на западния вход на Овалът, стоеше масивна мечка гризли.

Тя бе изправена на задните си крака, гледайки кръвнишки в далечината, с разтворени челюсти. Бронзовата й фигура като че ли усещаше някаква невидима заплаха. Онези, които познаваха историята, не намираха позата за неуместна. Защото за тридесетте години, през които бе стояла там, университетът бе подложен на постоянна и сурова атака. Консервативната Монтана — и то по-голямата част от нея — гледаше на мястото като на казан, в който кипи либералната отрова.

Ранкин Хол се издигаше върху цокъл от грубо изсечен камък, чиито дванадесет здрави стъпала водеха до сводеста двойна врата, обградена от класически колони. В коридора, сред постерите, карикатурите и обявите за предстоящи концерти и изложби, висеше поставена в рамка хелиографска снимка на жената, на която бе кръстена сградата. Със своята украсена с пера шапка, червена блуза и тъмен костюм Джанет Ранкин — суфражетка[1], пацифистка и първата жена, избрана за член на долната камара на Конгреса — изглеждаше доста скромна, за да възглавява такова огнище на дискусии. Защото в Ранкин Хол беше създадена прочутата университетска учебна програма по екология.

Родена в годините на протест срещу войната във Виетнам, тази програма беше подготвила активисти, които според критиците бяха съсипали икономиката на щата, отнемайки й хиляди дейности в областта на минното дело и дърводобива. В резултат на което доходът на глава от населението в Монтана бе с четиридесет и шест процента по-нисък от този в останалите щати. Истината, разбира се, бе по-сложна, но това не пречеше на консерваторите да искат да бъде закрита тази програма. Постоянно се правеха опити тя да бъде ограничена, да бъде съкратено нейното финансиране. Обвиняваха професорите, че поощрявали студентите, които протестираха, като ограждаха с метални огради дървета или се завързваха към камиони, извозващи трупи. Веднъж, с трогателното обвинение, че стенната карта на горите в Монтана, осеяна с цветни топлийки, е официален план за ограждане на дърветата, размахвайки пистолети, федералните агенти бяха щурмували мястото. А по-късно се бяха измъкнали с петна от размазани яйца по лицата.

Аби Купър не знаеше нищо за тази лоша слава, когато си втълпи да дойде да учи тук. Но дори и да беше наясно, нямаше да каже на никого, особено на дядо си, който считаше избора й не само за умопомрачение, а и за лична обида. Може би малко неохотно майка й бе взела неговата страна, повтаряйки възгледа му, че е грях за човек с таланта на Аби поне да не пробва първо в Харвард. Бащата на Аби, както се очакваше, бе на нейна страна. Но като отстъпка пред майка си и дядо си, тя се съгласи да направи една обиколка из Кеймбридж, а по-късно и из Уелзли.

Същата вечер, без да изненада никого, тя съобщи с мелодраматичен тон, че по-скоро ще нарежда рафтове в магазина „Уол-Март“, отколкото да отиде в някой от двата университета. Точно тогава майка й се предаде и сделката бе сключена. Тя щеше да отиде в Монтанския университет, където й бяха обещали място за следващата есен. Естествено щеше да специализира екология.

Лятото, след като завърши гимназията, беше най-хубавото в живота й. Прекара две седмици в Уайоминг с Тай, като работеше в ранчото. Възнамеряваше да остане по-дълго, но той взе да става малко по-настоятелен. Въпреки че го харесваше много, Аби не бе готова да се обвърже. Нещо, към което Тай като че ли се стремеше. Две седмици по-рано от планираното тя отлетя за Ванкувър и постъпи в Грийнпийс.

Работата там не беше нито изморителна, нито толкова вълнуваща, колкото очакваше, но си създаде много нови приятелства. Върховите моменти бяха пътуванията с морски каяци, изследвайки пустите заливчета по крайбрежието. Наблюдаваха мечки да хващат сьомга в плитчините и гребяха сред стада от китове, които бяха толкова близо, че можеха да ги докоснат. Нощем лагеруваха на брега, слушайки пъхтенето на китовете в залива и далечния вой на вълците в гората над тях.

Единственото, което помрачаваше тези дълги идилични дни, бяха морските птици, които те намираха мъртви или умиращи в скалните дупки, с пера, слепнали от мазут. Спасяваха тези, които можеха, но за повечето бе твърде късно. При вида на техните страдания в сърцето на Аби се надигаше гняв.

Тя се завърна у дома през август, като й остана само една седмица да се приготви за Монтанския университет. Свари майка си изнервена и раздразнителна. У нея се забелязваше някаква тъга, която Аби не бе виждала преди. Баща й също изглеждаше някак различен — по-тих и умислен. Когато я попита какво става, майка й омаловажи нещата, като обясни, че и двамата работели много и не са могли да си вземат отпуск. Джош току-що се бе върнал вкъщи след един месец със семейство Брадсток край Мичиганското езеро. По-голямата част от седмицата прекара в разговори по телефона с Кейти или в меланхолично стоене в стаята си. На Аби всичко това й подейства депресиращо.

Вечерта преди полета й за Мизула майка й влезе в стаята й. Аби тъкмо подреждаше багажа си. Гледката сякаш внезапно преля чашата и Сара избухна в сълзи. Аби я прегърна.

— Съжалявам, нямах намерение да го правя — рече накрая майка й, опитвайки се да прозвучи весело. — Постъпих като глупачка. Мисля, че на майките им се полага да пролеят някоя и друга сълза, когато малките им дъщерички напускат дома.

— О, мамо, та аз ще се върна.

— Знам.

— Затова ли е всичко? Наистина ли?

— Защо, не е ли достатъчно? Слушай, очаква те толкова славно време. Просто ти завиждам — това е.

 

 

Стаята на Аби в Монтанския университет се намираше в Ноулс Хол. Това бе спретната, но непривлекателна четириетажна сграда от тухли и цимент, чиято единствена украса беше белият портик с декоративен фриз, където бяха струпани множество велосипеди. Намираше се точно до Овалът, край алея, от двете страни на която растяха захарни кленове, чиито листа след първата сурова есенна слана от пламтящо оранжеви се превръщаха в червени. Самата стая, по средата на един от шестте еднакви коридора, беше обзаведена с две легла, две бюра, два стола и два библиотечни шкафа от небоядисан чам. Аби и съквартирантката й ги бяха подредили така, че да осигурят на всяка от тях илюзорно уединение. За щастие двете си допаднаха чудесно.

Мелани Ларсен идваше от малко градче до Апълтън, Уисконсин. Личеше си, че е фермерска дъщеря — руса, с румено лице, с ханш и рамене, които подсказваха, че може с една ръка да измъкне трактор от тресавище. Тя също щеше да специализира екология. Стените в ъгълчето на Аби бяха украсени с постери на планини, диви животни и герои, като Джон Ленън и Че Гевара. Мел беше закачила само три снимки в рамка: на майка си и баща си, на четиримата си братя и една своя: прегърнала юница, която бе спечелила всички награди на местния конкурс.

Мел беше толкова весела и общителна, че само за два месеца тяхната стая се превърна в нещо като обществен център. Вратата рядко се затваряше. Днес все пак бе затворена. И бележникът, закован на нея заедно с молив, висящ на корда, вече приличаше на мозайка от съобщения.

„Ей, хора, къде сте? Чък Петела“

„Хей, Мел! Имам билети за концерт. Обади ми се. Джаза“

„Абигейл, секси гадже, какво стана снощи? Б XXX“

И така нататък. Беше обедно време, когато обикновено приятелите се отбиваха да ги видят с кафе и сандвичи, които току-що си бяха купили в „Ла Пийк“ — малкото кафене от другата страна на алеята в Ломасон Сентър. По един или двама, през няколко минути те щяха да идват по коридора и да виждат затворената врата. Щяха да се понамръщят, а сетне да надраскат някое съобщение. Аби и Мел не си бяха вкъщи и никой не знаеше защо.

На Аби започваше да й се иска да си е у дома. Болката ставаше толкова силна, че се уплаши, че няма да издържи. Тя я връхлиташе на гадни пристъпи, които я докарваха до сълзи. Но проклета да бъде, ако им позволеше да я видят, че плаче! Цялото тяло я болеше, дори на места, за чието съществуване дори не бе подозирала.

През последните пет часа бе седяла, заключена със скоба за шията към металната врата. Струваше й се, че бяха изминали пет дни. Катинарът бе от тези, с които заключваха велосипедите, имаше формата на скоба и бе направен от здрава стомана. Напречната пръчка на решетката, за която бе захванат, беше толкова високо, та Аби имаше чувството, че гръбнакът й вече се е разтегнал с няколко сантиметра. Всеки път, когато понечваше да се отпусне, катинарът я задушаваше. Натъртените места по врата й сигурно бяха отекли, защото скобата сякаш ставаше все по-тясна. Трябваше да продължи да си повтаря да не се паникьосва.

Сутринта беше слънчева и необичайно мека за края на октомври. Но после задуха вятър от север, на небето се скупчиха облаци и захладня. Студената влага от червената пръст на пътя най-накрая се бе просмукала през брезента, който й бяха дали за сядане. Проникна и през грейката й, после сякаш се просмука в костите й. Единствената й надежда бе, че скоро ще се вкочани.

— Как се чувстваш, сестро? — извика Хакера.

Аби се насили да се усмихне, но дори и това болеше.

— Чудесно — отговори тя.

— Стана ли ти студено?

— Не, добре съм.

Заедно с Аби и нейните десет протестиращи приятели имаше около петдесетина човека и цял парк от коли, спрени в подножието на хълма. Там бяха служители от Управлението на горите, местният шериф и цяла тумба негови заместници, хора от дърводобивната компания, репортери и фотографи. Всички те стояха наоколо, гледаха, разговаряха и чакаха нещо да се случи. Дори напереният мъж от Управлението на горите, който цяла сутрин бе снимал с видеокамера, сякаш бе изчерпал всичките си идеи и сега се беше облегнал на капака на своя пикап, изглеждайки отегчен като всички останали. Мразовитият въздух бе изпълнен с прашенето на дузина транзистори. Отгоре се разнасяше непрестанното бръмчене на хеликоптера, който през цялата сутрин вдигаше отсечени трупи от долината. Колата, която току-що бе пристигнала, принадлежеше на местния телевизионен канал. Репортерката и операторът й се изкачваха бавно по хълма към тях. Хакера отново поде песента:

Незаконни секачи, чупката оттука!

— Хайде, приятели, да продължим шоуто!

Пеенето вече й причиняваше също толкова болка, колкото и скобата около шията й, но Аби се насили да приглася. Тя изви очи настрани, за да види Скот и Мел, които бяха заключени по същия начин по-нататък за решетестата врата. Боже, те изглеждаха силни и спокойни, дори щастливи. И пееха с пълно гърло. Това накара Аби да се почувства като страхливка.

Хей-хей! Ха-ха! Лесничеи, чупката оттука!

В горния край на вратата тя видя, че Тод и Пи Джи отново се бяха напъхали в техните гигантски костюми на пъстърви и танцуваха комично за пред телевизионната камера. Изглеждаха като пияни. На шест метра над тях, все още висящ на своите каиши до транспаранта, който бяха разпънали между дърветата над пътя, Ерик пак започна да свири на акордеона си. Репертоарът му от четири песни бе взел да се изтърква. На транспаранта пишеше: „Спрете да унищожавате горите на Монтана!“.

Хей-хей! Ха-ха! Край на корпоративната лакомия!

 

 

Телевизионната репортерка спря на стотина метра надолу по пътя, за да говори с шерифа и хората от Управлението на горите, докато операторът се изкатери до вратата и засне танцуващите пъстърви Аби, Мел и Скот. Аби се постара да изглежда колкото може по-упорита и предизвикателна. Напразно се надяваше, че може да бъде интервюирана и да получи своите петнадесет минути звездна слава. Но когато репортерката се изкачи на хълма, пожела да говори единствено с Хакера.

Тя и операторът го накараха да застане пред вратата, за да може да хванат танцуващите пъстърви и транспаранта зад него. Със своя самоуверен провлачен глас той обясни, че са блокирали пътя, за да спрат незаконната продажба на трупи. И че претендирайки, че прочистват мъртви пожароопасни дървета, дърводобивните компании в действителност секат млади дървета с мълчаливото съгласие на Управлението на горите. От безупречния начин, по който той формулираше изказването си, личеше, че е правил това и преди. Джоел Хакман, Хакера, бе ветеран от стотици протести и почти толкова ареста. Беше една от многото еколегенди в Мизула. Брадат, с фигура на мечок и с бирено коремче, той вече бе започнал да оплешивява. Беше с двадесетина години по-възрастен от всички тях. Завършил горско дело в началото на осемдесетте, никога не се бе връщал в родния си град Омаха, Небраска. Вместо това си бе построил хижа в Битъррутс и бе основал малка организация, наречена „Форест Екшън“, чиято главна — ако не и единствена — цел бе да вгорчава колкото може повече живота на Управлението на горите и на дърводобивните компании. Аби и Мел се бяха запознали с него преди около два месеца, през първата си седмица в университета, когато проверяваха местните екологични групи. Очаровани и вдъхновени, оттогава те работеха доброволно за него, което до днес се изразяваше най-вече в лепенето на пликове.

Някога Хакера се беше женил и имаше четиринадесетгодишен син, когото обичаше много, но не виждаше твърде често в последно време, тъй като момчето се бе преместило с майка си в Санта Барбара. Дали жената се бе уморила да измъква през няколко месеца Хакера от затвора, или й бе писнало от легендарните му похождения — никой не знаеше. Той вече бе опитал да сваля Аби и втория път, на едно парти късно през нощта след твърде много пиене, тя почти се бе съгласила. Определено го намираше за по-привлекателен от момчетата, крито бе срещнала досега в университета. С такива като Скот и Ерик беше забавно да се мотаеш, но бяха малко незрели. От многозначителните погледи, които Хакера й хвърляше след това, Аби разбра, че той счита работата за недовършена.

Ако трябваше да бъде честна пред себе си, перспективата не й беше неприятна. Може би единственото нещо, което я възпираше, беше смътното и леко угнетяващо чувство за вина към Тай. През двата месеца, откакто беше в Мизула, те се бяха виждали само веднъж. Той измина с кола целия път от Уайоминг, за да прекара уикенда с нея. И макар че му се зарадва, със своята шапка, ботуши и милите си старомодни маниери, той й се бе сторил малко непохватен и не на място сред модерните й нови университетски приятели.

Телевизионната репортерка, която интервюираше Хакера, беше около тридесетгодишна жена с мършаво лице. Беше облечена в широка черна шуба с рошава кожена качулка, която й придаваше траперски вид. Тя слушаше монолога на Хакера с полуусмивка, едновременно снизходителна и неодобрителна. Но може би просто се отегчаваше и й беше студено.

— А какво искате да кажете с танцуващите пъстърви?

— Тази река е едно от последните добри места, където пъстървата може да хвърля хайвера си — отговори Хакера. — Изсичането на дърветата по тези склонове, както правят точно сега с този хеликоптер, ще доведе до изтичането в реката на всичката дъждовна вода, носеща минерална пръст. Ще се образува утайка — и край на хвърлянето на хайвера. Унищожаването на гората води до унищожаването на рибата. Монтана вече е ставала свидетел на твърде много корпоративна алчност.

Точно когато интервюто завършваше, се чу звук от автомобил, спускащ се по хълма зад вратата. Последва дълго изсвирване на клаксон. Хакера се обърна да погледне и за пръв път репортерката се заинтригува. Тя прошепна на оператора да продължи да снима. Шерифът, неговите заместници и хората от Управлението на горите забързаха нагоре по хълма към тях. Аби се стегна да преодолее болката и успя да се извърне точно навреме, за да види как танцуващите пъстърви отскочиха встрани, за да дадат път на опръскан с кал червен пикап. Той заби спирачки на няколко метра от вратата.

— Какво става?

— Бригада секачи — каза спокойно Хакерът.

Вратите на колата се отвориха и четирима мъже излязоха, за да видят по-добре какво става. Те носеха шапки, а на лицата им бе изписано учудване. Всички освен един, който според наперената му походка явно бе отговорникът им, бяха на същата възраст като протестиращите. Но това бе единственото общо помежду им. В сравнение с тях дори Хакера изглеждаше като момченце. Той пристъпи напред с приятелска усмивка.

— Здравейте, момчета. Съжалявам за неудобството, но ние просто мирно протестираме срещу незаконната сеч, която се извършва тук.

Бригадирът не отговори. Само го изгледа, мина край него и отиде до далечния край на вратата. Косата му бе вързана на опашка, носеше една обица, а малката му уста бе обградена от черна брада и мустаци. Пъхнал палци в гайките на сините си дънки, той се разходи бавно край Мел и Скот, като ги гледаше, сякаш бяха някаква по-нисша форма на живот. Спря пред Аби и остана там, дъвчейки нещо, като я наблюдаваше с особена усмивка.

— Сигурно е хубаво да нямаш какво да правиш по цял ден, освен да висиш тук — подметна той.

— Определено е по-добре от безмозъчното изсичане на млади дървета — отговори Аби.

Видя, че Хакера се намръщи и се зачуди защо. Очите на бригадира се присвиха. Той изплю голямо количество черен тютюнев сок на пътя, на няколко сантиметра от дясната й обувка. Аби изпита внезапно желание да го изрита в топките, но реши, че може да не е много умно.

— Коя си ти да го наричаш безмозъчно, малка кучко?

Хакера пристъпи напред. Телевизионната камера продължаваше да снима. Репортерката изглеждаше така, сякаш ще се подмокри от вълнение.

— Хей, момчета, успокойте се! — извика Хакера.

Сърцето на Аби лудо биеше. Надяваше се, че не изглежда толкова изплашена, колкото се чувстваше. Слава богу, точно в този момент пристигнаха двама от заместник-шерифите и Айвърсън — старши лесничеят от горското стопанство. Беше висок, с червеникаворуси мустаци и очила със златна рамка. Изглеждаше по-внушителен от тантурестия дребен шериф, който още задъхано се катереше по хълма зад него.

— Добре, хора. Да запазим добрия тон и да се успокоим.

— Ние нямаме нищо против вас, момчета — каза Хакера на бригадира. — Вие просто си вършите работата, знаем това. Работодателите ви са тези, които имат нужда да научат какво не трябва да се прави.

Мъжът се обърна с лице към него.

— Сега и ти го казваш. Ние сме само някакви невежи копелета, а!

— Не, сър. Нямам това предвид. Ние разбираме, че трябва да си изкарвате прехраната…

— Скъсваме си задниците от работа тук от пет сутринта и сега искаме да си ходим вкъщи.

— Съжаляваме за това…

— Просто отвори шибаната врата.

— Добре, господа, достатъчно — каза Айвърсън, като застана между тях, вдигнал длани, с лице към секача. — Господине, ако вие и вашите колеги нямате нищо против да се върнете при пикапа си, ние ще видим дали можем да уредим нещата тук.

След двадесетминутни преговори моментът, за който жадуваше Аби, настъпи. Хакера беше убеден, че протестът е постигнал целта си. Някой донесе ключовете за велосипедните катинари и един по един Хакера ги освободи — първо Мел и Скот, после и Аби. Като коленичи до нея, тя се усмихна и си помисли, че той може да каже, че се е справила добре. Или поне да попита как е. Но Хакера не каза нито дума, дори не я погледна.

Когато се изправи, ставите й сякаш бяха замръзнали и тя едва не падна. Определено бе хубаво да си свободен. Всички стояха настрани и когато пикапът на секачите мина, Аби видя, че бригадирът им я гледаше през стъклото. Изразът на очите му я накара да си пожелае никога да не се срещат отново.

Пътуването им до Мизула трая три часа. Те се напъхаха в първото заведение, което намериха, като се натъпкаха с пица, пържени картофки и шоколадов пай, което прокараха с галон[2] горещо кафе. Настроението им беше повишено, смяха се и се шегуваха, докато буйно преживяваха отново събитията от деня. Тод и Пи Джи продължиха да закачат Аби за това, което бе казала на секача, имитирайки акцента й от източното крайбрежие.

— Чупката оттук, безмозъчен убиец на дървета! — извика през смях Тод.

Но шегите им бяха добронамерени и Аби не им се сърдеше. Ерик каза, че ще напише нова песен, озаглавена „Убийците и утешаващите“. После заговориха за пътуването до Сиатъл през следващия месец, след Деня на благодарността, за да протестират на митинга срещу Световната търговска организация. Тод, който вече приготвяше знамената, заяви, че ще стане истинска експлозия и че целият свят ще бъде там. Седейки сгушена между новите си приятели, свързани от младостта, приключението и лекомисления идеализъм. Аби се чувстваше щастлива. Студът, сковал тялото й, бавно отстъпваше пред изпълващата я топлина.

Когато излязоха, вече се бе стъмнило. Докато си проправяха път сред червените отблясъци на неоновите лампи по паркинга към колите си, тя се оказа за няколко мига сама до Хакера.

— Добре се справи днес — похвали я той.

— Благодаря.

— Дупето ти позатопли ли се вече?

— Почти.

— Но знаеш ли, не биваше така да нападаш онзи тип. Беше грешка. Превърна го в свой враг.

— Той нямаше вид, че иска да ни бъде приятел.

— Може би не. Но е по-добре да го накараш да се усмихне, отколкото да плюе. Правилото е: Премахни, а не ескалирай напрежението. Една кофти забележка и цялата атмосфера се нажежава.

— Единственото, което казах…

— Всички чухме какво каза. Работата е там, че го накара да изглежда като глупак и това го вбеси. Точно хора като него трябва да спечелим.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Само ти казвам, за да знаеш за следващия път.

Беше ред на Аби да се почувства като глупачка. Натъпкана с останалите приятели в задната част на стария микробус на Хакера, тя се понамръщи. Аби никога не приемаше лесно критиката, колкото и добронамерена да бе. Обаче нямаше да позволи на това да съсипе деня й, нито щеше да покаже на Хакера, че я е засегнал, и докато стигнат до Мизула, тя отново се смееше заедно с останалите.

Планът бе всички да отидат до дома на Тод и Ерик — разнебитена къща на 4-а улица до реката. Но когато спряха до магазина за алкохол, за да вземат бъчонка бира, Аби каза, че трябва да свърши една работа и се отправи обратно към общежитието. Хакера предложи да я закара, но тя му отвърна, че иска да походи.

— Не се сърдиш, нали? — попита той кротко.

— Разбира се, че не.

Аби пожела лека нощ на всички и учтиво благодари на Хакера, задето й беше разрешил да участва. Но проклета да беше, ако някога залепеше дори и един плик за него. А колкото до секса — можеше да се случи, когато адът замръзне.

Бележки

[1] Боркиня за избирателни права на жените. — Б.пр.

[2] Мярка за течности, равна на 3,78 л. — Б.пр.