Никълас Еванс
Разделени (14)

13.

Сара никога не бе обичала Деня на благодарността. Имаше твърде много работа и напрежение, които сякаш се удвояваха, когато през година беше техен ред да посрещнат майката на Бенджамин. По времето, когато баща му беше жив, свекърът и свекърва й винаги си стояха у дома и пак през година Сара и Бенджамин трябваше да летят до Канзас. А там възникваха друг вид напрежения — повечето между Бенджамин и баща му. Сара се бе чувствала повече като зрител, отколкото като участник. Ако някой й бе казал, че един ден ще изпитва носталгия по тези дни на благодарността в Абилин, никога не би повярвала.

Пуйката бе сложена във фурната в осем и половина и колкото повече се печеше, толкова повече се нажежаваше и настроението на Сара. На всеки двадесетина минути Маргарет пристигаше да се помотае в кухнята и отново да попита дали има нещо, което тя може да свърши. Сара й благодареше и й отговаряше, че няма и че всичко е под контрол и върви чудесно, но тя се колебаеше, правейки малки коментари за приготовлението на храната. Колко интересно било, че Сара толкова рядко заливала пуйката със соса, или колко необичайно било да не се посипват с брашно печените картофи.

За да се отърве от нея, Сара й бе разрешила да помага при подреждането на масата в трапезарията, но дори и тогава Маргарет трябваше да донесе ютията, за да изглади гънките по бялата ленена покривка. Върховната обида бе нейното пренареждане на букета от махонии и кремове в средата на масата, който бе отнел един час на Сара предната вечер. Горката жена вероятно не си даваше сметка, че всяка от постъпките й може да бъде изтълкувана като критика, но точно когато Сара си казваше да не бъде такава параноичка, зърваше свекърва й да прокарва пръст по лавицата, за да провери за прах.

После идваха безкрайно повтарящите се истории за приятели и съседи от Абилин, почти едни и същи хора, които Сара никога не бе срещала. Или за нещо, което се е случило в дневното телевизионно шоу, което тя никога не бе гледала. Или за някоя героична или забавна лудория от детството на Бенджамин, която всички бяха чували поне двадесет пъти.

Маргарет Купър беше дребна, закръглена жена, с трайно фризирана прошарена коса и неизменна, крайно неубедителна усмивка, при която очите оставаха напълно безсърдечни. В края на седемдесетте си години, тя все още бе физически здрава и педантична към външността си. Но през последните дванадесет месеца, откакто Сара не я бе виждала, повторенията бяха станали почти безмилостни. Дори и човек деликатно да й намекнеше, че вече е казвала това, тя настояваше да го разкаже докрай.

Междувременно Бенджамин беше изчезнал, както доста често правеше, когато майка му пристигаше на гости. По-голямата част от сутринта бе стоял в ателието си, говорейки по телефона вероятно с Мартин или с Ив Кинсела от Санта Фе за онези ужасни картини, които тя рисуваше за техния нов офис. А когато дойде, отиде направо във всекидневната и се отпусна на дивана до Аби да слуша разказите й за отчаяната й храброст в горите на Монтана. На Сара също й се искаше да ги чуе, ако разполагаше с поне една минутка да поседне. Аби, милата, бе предложила да й помогне, но майка й бе отговорила, че най-полезното нещо, което би могла да направи, е да забавлява баба си. И да я държи настрана от кухнята.

Сара не можеше да проумее какво го бе прихванало Бенджамин напоследък. Той обикновено помагаше, но тези дни едва помръдваше пръста си. С изключение, разбира се, на гимнастиката, която се бе превърнала в негова нова мания. От миналата година по това време той вероятно бе свалил около четири-пет килограма. Твърдеше, че така се чувства много по-добре, макар че това не изглеждаше да го е направило по-щастлив. С всеки изминал ден лицето му сякаш се издължаваше, като че ли бе разпъвано от всичките тези новоразвити мускули.

Тя знаеше колко много му липсва Аби. На всички им липсваше. Но неговият начин да се справи с това като че ли бе да се затвори в себе си. Сара почти не го виждаше. Всяка сутрин Бенджамин ставаше в шест часа, за да отиде на гимнастика и оттам — на работа. А когато се прибереше у дома, в повечето случаи казваше, че има работа и си носеше вечерята в ателието.

Джош пък винаги беше или навън с приятели, или горе в стаята си да говори по телефона с Кейти Брадсток, или да слуша онази ужасна музика, правейки се, че учи. Как при този шум можеше да чуе дори собствените си мисли беше мистерия. Така че Сара в повечето случаи се хранеше сама, гледаше малко телевизия и към девет и половина отиваше в леглото да почете. Докато Бенджамин си легнеше, тя обикновено бе заспала. Не бяха се любили повече от два месеца. Той сякаш вече не се интересуваше от това. При двата случая, когато Сара се бе опитала да прояви инициатива, бе отвърнал, че е много уморен.

Тя направи всичко по силите си да промени нещата. Във всички книги по темата пишеше, че за да се преодолее синдромът на „празното гнездо“, трябва да се положат усилия. Така че миналия уикенд, когато Джош бе останал да спи у един приятел, като изненада Сара бе резервирала маса в нов ресторант за морски деликатеси, който бяха открили в Ойстър Бей.

Мястото бе препълнено, атмосферата бе оживена, а храната — страхотна. Тя се бе опитала да подхване някакъв разговор, обаче Бенджамин сякаш изобщо не я чуваше. Отговаряше механично на въпросите й, без да зададе нито един, и след около половин час двамата седяха мълчаливо, оглеждайки другите хора, които естествено разговаряха и се забавляваха. Сара си спомни как някога се шегуваха за семейни двойки в ресторанта, които седяха на масите си с тъжни и отегчени лица, и как Бенджамин си измисляше някой диалог, който може би течеше в главите им. А ето че вече те бяха такава двойка. И това почти разби сърцето й.

Като го гледаше сега колко жизнен и възроден изглеждаше от присъствието на Аби, как се шегуваше с нея, докато всички седяха около безупречно подредената маса, й се струваше, че така нещата сякаш ставаха още по-лоши. Ала Сара се опитваше да не мисли за това. Налагаше си да продължи да се усмихва с останалите, да бъде празнично настроена. Беше денят, в който върховен дълг на всяко семейство бе да бъде щастливо и да не се замисля за пукнатините, които може би се появяваха по стените. Пуйката, колкото и неадекватно да бе заливана със соса, беше призната от всички за върховна. И макар че Маргарет изяде само една хапка от тиквения пай, преди внимателно да отмести чинията си настрана, всички останали явно го харесаха. Бенджамин разпитваше Аби за отиването й на митинга на СТО в Сиатъл през следващата седмица и какъв вид протест планират с нейните приятели.

— Какво означава това СТО? — попита Маргарет.

— Всичко, което се Случва с „Тай“ Организацията — обади се Джош.

Аби преди това бе имала глупостта да каже на Сара в негово присъствие, че от лятото насам е виждала Тай само веднъж и че се чувства малко виновна за това. Сега тя изръмжа и му хвърли бърз унищожителен поглед.

— Джош, порасни най-сетне! Това е Световната търговска организация, бабо. Клуб на богатите държави, които правят всичко възможно да измамят развиващите се страни и да ги държат бедни.

— Това ми напомня нещо — поде Маргарет. В стаята можеше да се чуе колективното биене на премалели сърца. — Бенджамин, спомняш ли си, като отиде на онзи протестен митинг срещу войната във Виетнам в Лорънс, когато беше в колежа…

„О, боже — каза си Сара, — започва се!“ Бенджамин се усмихна с досада.

— … и Хари Бакстър те бе видял по новините на местната телевизия с дългата ти коса, и дойде в магазина, и заяви на баща ти, че изглеждаш като момиче?

— Да, мамо, спомням си.

— Знаеш ли, Аби, баща ти имаше коса чак до раменете?

— Знам, бабо. Виждала съм снимките.

— Те винаги протестираха срещу едно или друго. Войната, правата на негрите или каквато бе модата по онова време.

— Наричат се граждански права, мамо. И не мисля, че са излезли от мода.

— Както и да е. Все пак си мислех, че изглежда красив, ала не прилича на момиче. Но знаеш ли, Аби, след това той си пусна брада.

— Знам, бабо. Казвала си ни.

— Така ли? О, съжалявам.

Обаче все пак продължи. Разказа им как през една ваканция, няколко месеца по-късно, Хари Бакстър видял Бенджамин с новата му брада и заявил, че сега изглеждал като брадатата жена от цирка.

— Следващия път, като влезе в магазина, му казах, че може да върви да пазарува другаде.

— Как е Хари Бакстър? — попита Сара, преструвайки се на заинтересувана.

— О, боже, старият глупак умря преди години! Макар че Моли още е жива. Обикаля — за наш ужас — с една от онези електрически колички, които дават на сакатите хора.

— На инвалидите, мамо — поправи я кротко Бенджамин.

— Сакати, инвалиди — все тая. Не мога да се оправя с тази формална благовъзпитаност да не се наричат нещата с истинските им имена.

Сара усети, че Джош се кани да направи язвителна забележка и го спря с поглед точно навреме.

Как прекараха останалата част от деня и следващия без убийство — тя нямаше представа. В събота сутринта Бенджамин най-сетне настани майка си в колата и потегли по алеята, за да я откара до летището, а снаха й, Аби и Джош под още студените слънчеви лъчи помахаха весело за сбогом. На Сара се стори, че някакъв огромен товар падна от плещите им.

— Това определено е последния път — каза Джош, изтрополявайки нагоре по стълбите към стаята си. — Ако още веднъж дойде за Деня на благодарността, аз ще напусна.

Сара не си направи труда да спори с него, а прегърна Аби.

— Хайде — каза й. — Да си направим прясно кафе. Имам чувството, че не съм говорила истински с теб, откакто си си дошла у дома.

Свариха си кафе и се качиха по дървеното вътрешно стълбище в стаята, която гледаше към градината и площадката, където си правеха барбекю през лятото. Есента беше мека и още имаше листа по сребристите брези, които Сара бе посадила преди много години. На слънчевата светлина те изглеждаха изпъстрени в яркожълто.

В стаята имаше два кремави дивана, разположени един срещу друг от двете страни на ниска махагонова масичка. И двете седнаха на единия от тях, който бе облян от слънчевите лъчи. Аби накара Сара да си събуе обувките, взе стъпалата й в скута си и докато ги масажираше, й разказа за колежа неща, които несъмнено вече бе разказала на Бенджамин. Но той, разбира се, не си бе направил труда да й ги предаде. Сара слушаше внимателно всяка дума, гледайки с учудване и гордост дъщеря си, която бе толкова красива и пълна с живот. А и масажът беше прекрасен.

— Къде се научи да правиш това?

— Харесва ли ти?

— Изумително е!

— Чудесно, мислех си, че го заслужаваш. Моята съквартирантка Мел ме научи. Баба винаги ли е била такава?

— Не. Със сигурност нещата се влошават.

— Сякаш живее само за да разказва някоя от тези истории за татко, които всички сме слушали милион пъти.

— Може би това е естественият ход на нещата. Хората, които си обичал, с времето да стават все по-непривлекателни, за да не ти е толкова тежко, когато си отидат.

— Така ли мислиш?

— Възможно е да е така.

За известно време се загледаха през прозореца. Две сини сойки се гонеха неистово между клоните.

— Какво става с татко?

— Какво имаш предвид?

— Не знам. Може би е просто заради присъствието на баба, но ми се струва някак напрегнат. Като отчужден е, разбираш ли? Сякаш в действителност не е тук.

— Ами нещата не се развиват добре в работата му. Той и Мартин загубиха два големи проекта. Трябваше да освободят няколко души. Може би това го тревожи — обясни Сара и почти успя да убеди себе си.

— А какво става с теб?

— С мен ли? — Сара се засмя. — Нали знаеш — вечните стари неща.

— Мамо, вече съм пораснала.

— Знам, че е така, скъпа. Но това е, добре съм.

— Не умееш никак да лъжеш.

— Не лъжа. Животът не беше много лесен напоследък с всички неща, които се случиха. А и ти ни липсваш.

— О, мамо.

— Слушай. Няма нищо, ще се справим. Дори сега имам по-малко готвене, по-малко пране. Всъщност връщането ти вкъщи си е истинско натоварване — пошегува се майка й.

Аби се усмихна скептично.

— Дай ми и другия си крак.

— Слушам, госпожице.

Същата вечер, след като се нахраниха, Аби попита дали имат нещо против да излезе за няколко часа, за да се види с някои стари приятели от гимназията. Сара се съгласи, но едва прикри разочарованието си. „Върви да се забавляваш“ — каза й тя. Джош го прие като възможност да ги информира, че имало „нещо като парти“ в дома на най-добрия му приятел Фреди и след като Аби щяла да излиза, не би ли могъл и той да направи същото. Бенджамин го дръпна настрана, за да му даде някой и друг бащински съвет за алкохола и дрогата. Два пъти през миналия месец момчето се бе прибирало вкъщи явно пияно. Отказваше да си признае, ала се притесняваха за него. Аби каза, че ще го изпрати на отиване и после ще го вземе. Обеща, че ще се приберат преди полунощ.

След като децата излязоха, в стаята се възцари тишина. Бенджамин несъмнено скоро щеше да изломоти нещо от рода на това, че има да свърши някаква работа и да се отправи към ателието си. Но минутите минаваха, а той стоеше. От кухнята Сара го виждаше как безцелно оправя безпорядъка, оставен от децата във всекидневната. Тя му подвикна весело, питайки го дали иска малко студена пуйка със салата от зеле и домати.

— Разбира се — отвърна мрачно съпругът й.

А може би той ще отвори бутилка вино?

— Разбира се.

Бенджамин дойде в кухнята, взе една бутилка от лавицата и застана да вади тапата от другата страна на барплота, където Сара приготвяше храната. Беше дълъг и тесен барплот от полиран сив гранит, мебел, каквато имаше във всяка кухня, където се струпват всички вещи, които си нямат специално отредено място: стари списания, купчинки писма и неплатени сметки, широка дървена купа, в която държаха стотинки и ключовете за колите. Единственият шум, който се чуваше, бе почукването на ножа й, докато нарязваше пуйката. Мълчанието му изпълни стаята като мрачен облак. Може би тя трябваше да пусне някаква музика. Бенджамин взе две чаши от шкафа и ги сложи на плота до отворената бутилка.

— Аби изглежда в много добра форма — каза Сара весело. — Боже, какво ли не бих дала да бъда отново на тази възраст!

Тогава забеляза, че той нервно пристъпва от крак на крак. Спря да реже и го погледна. Бенджамин беше много блед.

— Добре ли си?

— Всъщност не съм.

— Какво става? Болен ли си?

Той преглътна с усилие. Настъпи дълга тишина. И тогава тя разбра. Разбра точно какво се канеше да й каже.

— Сара, аз…

Тя захвърли ножа със силен трясък върху гранита:

— Недей!

— Сара, скъпа, не мога…

— Не го казвай! Да не си посмял да го кажеш!

— Трябва да тръгвам. А не мога да напусна просто така…

— Млъкни! Просто млъкни! За какво, по дяволите, говориш?

За момент Бенджамин сякаш загуби гласа си. Очите му гледаха ужасно умолително, Сара чакаше за отговор, но той не можа да издържи на погледа й. Сведе очи и просто остана да стои така, поклащайки глава.

— Да нямаш някаква любовна авантюра?

Сара изплю думите, сякаш се опитваше да почисти устата си от някакъв гаден вкус. Бенджамин поклати глава, без да вдига очи към нея. Приличаше на лицемерен страхливец. Гледката сякаш накара нещо в нея да експлодира. Тя заобиколи тичешком барплота, за да се добере до него.

— Имаш, копеле! Имаш!

Нахвърли се върху него като побесняло животно, удряйки го по главата, раменете и гърдите. Бенджамин закри лицето си, но не отстъпи, просто я остави да беснее и да го блъска с юмруци. А това, че стоеше там — толкова жалък и унизен, като някакъв безволев мъченик — още повече разпали яростта й.

После тя внезапно се отдръпна и застина, стиснала здраво очи. Хвана главата си с две ръце, като запуши твърде късно ушите си за това, което вече знаеше. А устата й се изкриви в безгласен вик.

— Сара…

Той се опита да сложи ръка върху рамото й, но щом я докосна, тя отскочи и му изкрещя да се маха.

Тогава го погледна и видя сълзите, които се стичаха по лицето му. Видя го да стои там, толкова съсипан и блед, че изхлипа и раменете й се отпуснаха. Тя протегна ръце и бавно го придърпа към себе си, като сега и двамата се разплакаха. Гласът й трепереше като на изплашено дете:

— Не, Бенджамин, не. Моля те, не го прави.

Той я прегърна и тя притисна глава към гърдите му. Опита се да намери някакво местенце в него, където все още той бе запазил любов към нея, повтаряйки тихо: „Моля те, моля те“. Почувства тялото му да се тресе. „Това не се случва, той няма това предвид, не може да има това предвид“, мислеше си тя.

— Сара, скъпа, аз просто…

Сара сложи ръка пред устата му:

— Шшшт! Не искам да го чувам, моля те.

И тогава мисълта за някоя друга жена в обятията му, която да вдишва този топъл и близък аромат, който винаги е бил неин и само неин, я прониза в гърдите, тя се сви и го отблъсна:

— Ив е, нали?

Бенджамин се поколеба, после поклати глава и започна да казва нещо, но тя знаеше, че е познала.

— Спа ли с нея?

Гласът й бе като чужд — нисък и треперещ, подобен на тънко парче лед, което всеки момент ще се счупи.

— Не е по този начин…

— Спа ли с нея?

— Не!

— Лъжеш.

— Кълна ти се…

— Ти си лъжец, мръсен, проклет лъжец!

Той поклати глава, обърна се и се отдалечи. Сара не можа да издържи на тази гледка, изтича, сграбчи го, обърна го към себе си и се опита да го накара отново да я прегърне. Само че сега нещо се бе променило и въпреки че Бенджамин покорно обви ръце около нея, те бяха отпуснати и безразлични. Сякаш не беше на този свят.

 

 

Тя не можеше да каже колко е часът. Времето изглеждаше спряло, неговият ход бе отбелязван единствено от колебанието на тяхната отделна скръб. Тя обикаляше из къщата като безутешно привидение, а той я следваше и я откриваше, седнала, прегърбена, на стълбището или свита в ъгъла на стая, която никога не използваха. Ридаеше или гледаше вцепенено в ръцете си. В един миг тя се нахвърляше върху него с юмруци, като му крещеше и го обиждаше, в следващия го хващаше и го придърпваше в прегръдките си, умолявайки го и питайки защо. Уверяваше го, че след всичките им съвместни години със сигурност могат да оправят нещата. Тя щеше да се поправи, би могла да бъде по-добра, само да й даде шанс. Заради децата, заради самите тях. „Моля те, Бенджамин, моля те. Само още един шанс.“

Бяха отвън, на верандата, притискайки се един към друг в мразовития нощен въздух. Вятърът си играеше с листата на осветените от прожекторите брези. Най-сетне воплите й утихнаха и над тях легна скръбна тишина. Влязоха вътре на топло и Бенджамин наля от виното, което бе отворил, както му се струваше сега — в някакъв друг живот. Двамата занесоха чашите си във всекидневната, седнаха един до друг на дивана и поведоха уморен разговор.

Тя седеше напрегната, с изправен гръб. И с тих глас, който от време на време пресекваше, го попита за Ив. А той отговори внимателно и доколкото можеше — искрено, че дали му вярва или не, но истината е, че не са спали. С предварително подготвена фраза, която сега, докато я изговаряше, си личеше, че е отрепетирана, Бенджамин заяви, че Ив не е причината за неговото напускане, а само поводът. Очакваше Сара да избухне всеки момент или поне да го прекъсне, но тя не го направи. Просто седеше там, като отпиваше от виното си и го гледаше. И той усети как докато го слушаше, нещо се преобърна в нея. Сякаш у Сара узря някакво ново мнение за него, като че ли си сложи очила, през които отсега нататък щеше да го вижда по-сурово, по-ясно и по-точно.

Мълчаливият й поглед започна да го изнервя, но Бенджамин се опита да запази гласа си спокоен и уравновесен. Каза й, че от дълго време се е чувствал нещастен и че ако тя бъдела честна, щяла да се съгласи, че нещата между тях не вървели от години. Той вече не бил човекът, за когото се била омъжила. Пък и, за бога, те се били оженили толкова дяволски рано, нали? Точно тогава забеляза, че Сара поклати глава. Тя не отместваше очите си от него, сякаш не можеше да повярва напълно в това, което чуваше.

— Значи това е, нали? — попита го.

— Какво имаш предвид?

— Споделяш живота си с някого почти четвърт век, имаш деца, после решаваш, че си се оженил твърде млад, че не си щастлив и напускаш.

Бенджамин трябваше да се наведе напред, за да я чуе, защото бе казано с шепот, тих като въздишка. Но сега долови нова интонация, която го обърка, един нарастващ гняв, който бе по-студен, по-безмилостен и овладян. И той го уплаши. Може би затова почувства нужда да се защити или оправдае и каза думите, за които по-късно щеше да съжалява.

— Никога не съм се чувствал желан от теб. Никога! И аз се вгледах в теб, в нас, в това как стоят нещата помежду ни. Помислих си: „Ето, така ще бъде до края на живота ни“. — Спря, за да преглътне. — Но, Сара, аз не мога да го направя. Трябва да има и нещо повече.

Тя се взира в него дълго време. Погледът й бе почти безпристрастен, преценяващ, леден. После преглътна и бавно кимна, като най-сетне отмести очи.

— Така. Кога ще кажеш на децата?

— Тази вечер. Или утре сутринта. Когато мислиш, че е по-добре.

Тя се изсмя горчиво:

— О, моля те, това си е твоя работа.

— Тогава ще им кажа тази вечер.

— Прекрасно. О, драги, със сигурност умееш да подбираш „подходящото“ време. Честити им и празника.

Сара вдигна чашата си и изпи последната глътка вино. После се изправи, отиде до вратата и след кратък размисъл бавно се обърна отново към него:

— Когато казваш, че никога не съм те желала, грешиш. Това, което имаш предвид в действителност, е, че не съм те обичала по начина, по който искаше да те обичам. Ти си толкова обсебен от желанието да контролираш, че даже искаш да контролираш начина, по който хората те обичат. И аз живях с това през всичките тези години. Опитвайки се да бъда такава, каквато ти искаше. Обаче никой не може да отговори на очакванията ти, Бенджамин. Никой.

Постоя известно време, вперила очи в него, и макар лицето й да потрепваше, то запази упоритото си изражение, докато тя се опитваше да сдържи сълзите си. След това кимна решително, обърна се и излезе.

Той поседя малко, после я последва до кухнята. Сара изхвърляше недокоснатата пуйка и салатата от двете им чинии в кофата за боклук. Бенджамин влезе, отиде зад нея и се опита да сложи ръце на раменете й, но тя яростно го отблъсна:

— Не ме докосвай!

Той опита и да й помогне в почистването, но тя му каза да не го прави. Така че Бенджамин се върна във всекидневната и седна на дивана. Няколко минути по-късно чу стъпките й и се обърна, като я видя отново да стои на вратата, загледана в него. Сара държеше нещо в дясната си ръка, но ръцете й бяха скръстени и той не можеше да види какво е.

— Това е твоят дом, Бенджамин. Аз съм твоя съпруга. Това са децата ти.

Тя разтвори ръце и запрати предмета, който държеше, през стаята, така че той падна на дивана до него. Беше снимка в рамка на Аби и Джош, която бяха направили по време на зимната им ваканция в Канада преди две години. Сара се врътна и изчезна и той чу познатото потракване на обувките й по дървените стълби. Почуди се дали да я последва, но реши да не го прави. В напразна надежда да намери нещо, което да премахне оловната тежест в душата му, Бенджамин включи телевизора и се настани да чака децата.

Мартин вече му бе казал, че трябва да е полудял. Той беше единственият човек, който знаеше за намеренията му. Една вечер миналата седмица Бен го покани да пият по едно питие след работа. Това бе нещо, което рядко правеха, и Бен видя, че старият му приятел е любопитен и дори малко предпазлив.

Бяха в един бар, точно встрани от Джаксън авеню, едно от онези модни нови заведения, които бяха много стилни, но без душа. Двамата бяха най-възрастните там, поне с по двадесет години, а музиката бе толкова силна, че трябваше да си крещят. Прекараха около пет минути в бъбрене за децата и за плановете им за Деня на благодарността и после Мартин стигна до същността, като го запита какво става.

— Ще напусна Сара.

— Какво ще направиш?

Бен му разказа за Ив, а Мартин додаде, че почти се бил досетил. Защо иначе би насърчавал тези ужасни картини? Той не можеше да повярва, че двамата още не са били в леглото.

— Защо, по дяволите, просто не я изчукаш и да приключиш с това?

— Не знам.

— Не знаеш? Ей, Бен, да не си се побъркал? Искаш да захвърлиш всичко и дори нямаш понятие защо! Господи!

Бен наистина не знаеше какво да каже, освен че от дълго време нещата между него и Сара не вървели добре и той чувствал, че има нужда… да се махне. Да диша. Да се почувства отново жив.

— Колко пъти си я виждал?

— Ив ли? Не знам. Четири или може би пет, но си говорим много по телефона.

— Боже!

— Тя ме кара да се чувствам…

— Жив.

— Всъщност да.

Мартин поклати глава и се загледа във водката си с мартини. После я гаврътна наведнъж и си поръча още една. Бен не беше очаквал кой знае каква подкрепа. От доста месеци двамата не я караха много добре. Макар че Мартин не го бе казал, Бен знаеше, че той го обвинява за загубата на проекта, чието разработване им бе отнело цели две години. Точно както поръчката на Макманшън, когато Бен бе избухнал пред клиентите и цялата сделка се бе разсъхнала. Разликата беше, че този път дори не беше по принципен въпрос. Просто не бе успял да изтърпи хората.

— И къде ще живееш?

— Като начало ще отида у майка ми.

— В Абилин? Страхотно!

— После, ако нещата с Ив потръгнат, ще си намеря къща в Санта Фе.

— А какво ще стане с нас? С работата? Всеки ден ще пътуваш от Абилин ли?

— Точно за това исках да говоря с теб.

— Искаш да напуснеш?

— Ако и ти го искаш? Или може би просто ще си взема една година отпуск…

— Една година отпуск? Боже, Бен! Ти си едно шибано копеле.

Дотам се разпростря помощта и разбирането на най-добрия му приятел. На следващия ден, когато отиде в офиса, той каза на Бен, че ще е по-добре да приключат нещата на чисто. Хладно го помоли да помисли за разумно откупуване на дялове, имайки предвид упадъка на бизнеса им и всички пари, които дължаха. Може би трябвало да си наеме адвокат, добави Мартин. Бен почувства първия студен повей на своя нов независим живот, сякаш той вече бе започнал.

Когато децата се прибраха, той беше задрямал пред телевизора. Филмът „Казабланка“ бе към края си, самолетът бе отлетял. Хъмфри Богарт и Клод Рейнс бавно изчезнаха в мъглата.

Сара бе чула колата и слезе долу. Бен излезе в коридора. Очите на Джош бяха зачервени и той се смееше над нещо, за което бяха говорили с Аби на влизане. Но усмивката на момичето угасна моментално. Тя погледна към майка си на стълбището, чието лице бе бяло като халата й, после към Бен, който все още бе сънен и се опитваше да подреди мислите си. Той видя страха да се прокрадва в очите й.

— Мамо, какво става?

— Баща ви има да ви казва нещо.

— Аби — започна той, — Джош…

Запъна се. Сърцето му биеше толкова силно, че не можеше да чуе дори мислите си. Всичко, което бе смятал да каже, сякаш се бе изтрило от мозъка му.

— За бога, татко, какво има?

— Майка ти и аз ще се разделим…

— Не — прекъсна го Сара. — Кажи истината. Баща ви ни напуска.

Лицето на Аби се сгърчи.

— Какво? — възкликна тя. — Ти напускаш?

— Миличка…

— За какво говориш? — Тя погледна отчаяно към Сара, на устните й трепна състрадателна и недоверчива усмивка. Сякаш това можеше да се окаже някаква ужасна, предварително уговорена шега. — Мамо?

Сара сви рамене и кимна утвърдително.

— Истина е.

Джош се взираше в него, очите му се присвиха, докато се опитваше да проумее какво става.

— Хей, вие сериозно ли говорите?

— Да, Джош.

— Просто така ли? — попита Аби.

Раменете й се тресяха и тя захапа юмрука си. „Всемогъщи Боже — помисли си Бен, — какво правя? Мартин е прав, сигурно съм полудял.“ Посегна към нея, но Аби се отдръпна с изкривено от уплаха и отвращение лице.

— Татко — каза Джош, — не можеш да направиш това. Искам да кажа…

Думите му секнаха и просто остана да стои, мръщейки се, с отворена уста.

— Всичко ще бъде наред, Джоши. Честно…

— Не! Няма да бъде наред! — изпищя Аби. — Ти си идиот! Съсипваш нашия живот!

Бен се опита отново да я докосне, но този път тя удари ръката му, обърна се и хукна, ридаейки, към стълбите. Сара не направи опит да я спре, само се отдръпна, за да може дъщеря й да мине. Трясъкът на вратата на спалнята й разтърси цялата къща. Сара поклати глава и кисело се усмихна.

— Чудесна работа, Бенджамин. — Обърна се и се заизкачва след Аби.