Никълас Еванс
Разделени (30)

29.

Джош никога не бе виждал подобен дъжд. Беше като пороите в Западна Индия по време на мусона. Човек трудно можеше да забележи каквото и да било пред себе си. Тай бе имал добрината да му донесе дъждобран, но той му стигаше почти до глезените и докато изкачваха последния участък от пътеката към колибата, Джош оплете единия си крак в него и едва не падна. Заради бученето на придошлата река Аби нямаше как да е чула приближаването им, но сигурно бе забелязала фенерчето на Тай, защото докато вървяха към колибата, вратата се отвори и сестра му се завтече да ги посрещне. Тя даже не изчака Джош да си свали дъждобрана, обви ръце около него и не искаше да го пусне.

Аби беше осветила колибата със свещи, беше напалила печката и беше сготвила вечеря. Тай бе отстрелял през уикенда две яребици и тя ги бе задушила със зеленчуци и дребни горски плодове. Джош не бе хапвал нищо цял ден и беше толкова гладен, че можеше да омете цялата тенджера съвсем сам. Те придърпаха масата близо до леглото и Аби се настани върху него, а Джош и Тай седнаха от двете й страни на столовете. Имаха да обсъждат толкова много неща, че явно никой не знаеше откъде да започне. Вместо това, вечеряха и разговаряха на други теми — за дъжда, за полета на Джош и за партито на Фреди.

На Джош Аби никога не му бе изглеждала толкова красива. Тази жена беше съвсем различна от онази вещица в Ню Йорк с гарвановочерната коса. Лицето й беше румено, а доколкото Джош знаеше, това беше един от признаците за бременност. Тай му бе съобщил новината, докато пътуваха насам от летището, и слава богу, че го беше сторил, защото при срещата със сестра си Джош остана безмълвен в продължение на десетина минути. Само повтаряше „леле“ и „Исусе“ и клатеше глава като някакъв идиот. Нямаше нужда самият Тай да му казва как се чувства — скръбта от загубата беше изписана съвсем ясно по лицето на бедния човек. А Аби беше тук, лъчезарна и щастлива на светлината на свещите. Бременна и канеща се да влезе в затвора. Главата на Джош направо не можеше да го побере.

Яхнията беше вкусна и след като Джош опразни за втори път чинията си и оглозга кокалите, те най-сетне започнаха да разговарят по важните въпроси. Тай и Аби явно бяха прекарали доста време в обмисляне на нещата, така че Джош просто изслуша внимателно това, което имаха да му казват. Те смятаха, че е най-подходящо Аби да се предаде на полицията в Ню Йорк. Но понеже да лети със самолет с нейната фалшива самоличност беше прекалено рисковано, двамата с Джош трябваше да отпътуват с колата на Ролф. Тай я беше постегнал и вярваше, че е в достатъчно добро състояние, за да ги откара дотам. Той каза, че няма нищо против да им даде палатката и спалните си чували, стига да искат да ги вземат. Джош винаги бе мечтал да пресече с кола Америка. Но дори и след един милион години не би предположил, че ще му се удаде възможност да го направи по такъв повод, заедно с издирваната му за убийство сестра.

Аби му каза, че понеже телефоните на родителите и на приятелите им вероятно все още се подслушват, ще трябва да съобщят за намерението й едва когато пристигнат в Ню Йорк. Тя можеше да се укрие в някой мотел, докато Джош уведоми майка им. Баща им щеше да долети от Санта Фе, семейството им щеше да се събере отново, щяха да се свържат с адвокати… Джош зададе няколко въпроса, но засега планът му се струваше разумен. Просто трябваше да карат внимателно.

— И кога тръгваме? — попита той. — Утре ли?

Аби погледна към Тай и взе ръката му в своята. Джош изведнъж разчете по лицето на нещастника колко трудно ще му бъде да изгуби сестра му отново.

— Мислим да останем тук още един ден — каза тихо той. — Така ще имаш възможност да си отпочинеш малко. Предстоят ти доста мили път.

Те вече бяха скалъпили в ъгъла импровизирано легло за Джош и след като измиха чиниите, духнаха свещите и си легнаха. Въпреки че беше много изморен, Джош не можа да заспи. Главата му бръмчеше от мисли за това, което предстоеше да се случи. Така че той остана да лежи, загледан в помръкващата светлина на печката и заслушан в барабанящия по покрива дъжд.

По едно време Аби извика в съня си: „Не, няма!“ и Джош чу как Тай тихо я утешава. Викът го обезпокои и го накара да се зачуди какво ли е сънувала сестра му. Представи си я в белезници и светлосини дрехи, ескортирана от пазачи по дълъг коридор към голяма стоманена врата, а от двете й страни — надничащи между решетките ехидни лица. Направи всичко възможно да прогони този образ, но той не искаше да си отиде. А в неспокойната му просъница бе заменен от далеч по-зловещи картини, заимствани от филми и видеоигри с насилие или родени от най-тъмните кътчета на съзнанието му. Събуди се, облян в студена пот, и за момент не можа да си спомни къде се намира. През прозореца проблясваха милостиво първите лъчи на зората. Дъждът беше спрял и единствения шум, който чу, беше бученето на реката.

Денят беше студен и ветровит, въпреки че слънцето се показваше изненадващо от време на време между схлупените облаци. Те идеха от север и сенките им се носеха по долината като гигантски тъмни кораби. Тай каза, че това като че ли бил първият истински зимен ден. След като закусиха, той даде на Джош едно яке и двамата излязоха навън, за да нахранят конете и да донесат малко дърва за печката.

— Искаш ли да пояздиш с нас? — попита го по-късно Тай. — Можем да вземем от фермата още един кон.

— Знаете ли какво? Мисля, че ще бъде добре и за двама ви през този ден да останете сами. Ще отида до града да взема разни неща за пътуването. И без това никога не съм бил голям ездач. Аби винаги си е падала повече от мен по разходките сред природата. Аз съм по-скоро градско момче.

Тай се усмихна и сложи ръка на рамото му.

— Благодаря ти, човече. Оценявам жеста ти.

— Просто се надявам един ден да имате възможност да… нали знаеш…

Не знаеше как да довърши мисълта си, но по-възрастният мъж явно го разбра.

— Да, аз — също.

Те разстлаха една бала сено за конете, облегнаха се на оградата и погледаха мълчаливо известно време как хрупат. После Тай взе една брадва с къса дръжка от мястото й под навеса и се захвана да нацепи малко дърва за огрев, докато Джош наблюдаваше с възхищение отстрани ловките му удари.

— Наясно ли си с компютрите? — попита го Тай.

— Май да, защо?

— Знаеш ли дали е възможно да бъде открита нечия парола?

— Мисля, че може да бъде заобиколена, стига да знаеш как. Приятелят ми Фреди ще знае със сигурност.

Тай замахна с брадвата и я остави забита в пъна за цепене. Отиде до тоалетната и се върна, като носеше нещо, увито в черен полиетиленов чувал.

— Това е лаптопът на Ролф. В него сигурно има някаква информация, която би могла да е от полза на Аби. Тя все още не може да види Ролф в истинската му светлина, затова не е особено въодушевена от идеята. Вероятно ще е най-добре да не й споменаваш за лаптопа, но мисля, че ще е лудост да не се опитаме да разгледаме съдържанието му. Може би няма да е зле да се обадиш на приятеля си.

Джош взе камиона му и отиде в Грейт Фолс. Намери търговски център и си купи топло яке, храна и напитки за пътуването, после се обади на майка си по официалния си мобилен телефон. Каза й, че се е прибрал безпроблемно в Ню Йорк. Разправи й набързо за партито на Фреди и дори в изблик на самонадеяност — с добре отмерен тон — й обясни, че лекцията, на която току-що е присъствал, била толкова скучна, че не си е струвало да се връща заради нея. Излъга я с такава лекота, че чак се уплаши от себе си.

Беше направил три опита да се свърже с Фреди, като всеки път му бе оставял съобщение, но той му се обади едва към три часа следобед, докато седеше пред включения лаптоп в ъгъла на една книжарница с кафене. Джош го излъга, че компютърът принадлежи на някакъв негов глупав приятел от Нюйоркския университет, който си бил забравил паролата. Фреди му зададе няколко въпроса за марката, за модела и за това колко стар му се струва. После му каза да си води бележки, в случай че онзи пак си забрави паролата, и му продиктува какво трябва да се направи стъпка по стъпка. След около пет минути на екрана на лаптопа се появи прозорецът на Уиндоус и Джош проникна в него. Фреди го накара да провери дали отделните файлове са кодирани. Не бяха.

— Фреди, ти си невероятен!

— Знам. Дължиш ми две хиляди долара.

— Имаш ги.

През следващите два часа Джош с разтуптяно сърце прегледа файловете. Имаше много неща, които не му говореха нищо, но повечето му бяха познати. Файлове с имена, адреси и телефонни номера; информация за различни компании, самостоятелни складове и магазини за продажба на едро, складове за дървесина и лаборатории; бележки, които, изглежда, се основаваха на наблюдения относно сигурността, телефонните и електрическите кабели; и което беше още по-любопитно, скрит на буквата Ч, от ченгета, във файл с подредени по азбучен ред телефонни номера — списък с близо две дузини имена и номера. Той се опита да влезе в папката, в която Ролф съхраняваше електронната си поща, но достъпът му отново бе блокиран от искане за друга парола.

Щеше му се да продължи с ровенето, но наближаваше шест часът и трябваше да потегля обратно към колибата. Аби и Тай щяха да се тревожат за него. Но имаше едно нещо, което му се искаше да свърши, преди да тръгне — да копира това, което беше видял досега. Като предпазна мярка, в случай че лаптопът бъде загубен, счупен или откраднат. Без да го изключва, Джош се върна забързано в търговския център, купи един флаш драйв^[1] — не по-голям от палеца му — и копира на него толкова информация, колкото успя да побере.

Когато навлезе с камиона в Чото, вече минаваше осем часът и започваше да се смрачава. Стрелката за горивото бе почти на нулата, затова той спря на бензиностанцията на Мейн стрийт и напълни резервоара. Когато влезе вътре да плати, ръцете му бяха толкова премръзнали, че изпусна всички монети и те се разпиляха по пода. Девойката зад щанда отиде любезно при Джош, клекна до него и му помогна да ги събере.

— Нощта не е много подходяща за разходки навън — рече му тя.

— Не, освен ако не си полярна мечка.

Девойката се засмя. Докато й плащаше, го попита дали минава само транзитно през града и Джош потвърди, а после по някаква нелепа причина добави, че идва от Канада и че е тръгнал да види баща си. Когато излезе отново навън, при камиона, вятърът беше утихнал и валеше сняг.

Земята беше започнала да замръзва и по пътя към планината гумите му на два пъти поднесоха върху заледени участъци. Успокои се, когато настилката стана чакълена. Зад един остър завой едва не се блъсна в стадо елени, а после сбърка пътя и трябваше да се връща назад, като през цялото време се проклинаше, че е тръгнал толкова късно към колибата. Тай и сестра му сигурно вече бяха обезумели от притеснение. Когато мина покрай фермерската къща и оборите, земята вече беше побеляла от сняг.

Една миля по-нататък, на мястото, където пътят свършваше, Джош с изненада видя една кола, паркирана под дърветата. Тук възнамеряваше да остави камиона на Тай. Спря до нея и излезе да я огледа. Вътре нямаше никой и нищо не подсказваше чия би могла да бъде. Потърси, но не намери фенерче в камиона. Стори му се глупаво да носи всичките неща, които беше купил, до колибата, само за да ги мъкне утре отново дотук, затова ги остави заедно с лаптопа в камиона и заключи вратите. Снеговалежът се бе усилил и беше станало много студено. Джош нахлупи качулката на новото си яке и тръгна да се изкачва по пътеката.

Оглеждаше се за следи от стъпки, но беше прекалено тъмно, за да ги види, а и вероятно вече бяха засипани със сняг. Не спираше да се чуди чия ли е колата. Не приличаше на полицейска, а и ако бяха ченгетата, нали щеше да има цял куп коли! Може би това беше някой отбил се на гости съсед или загубил пътя си странник. Или пък Джеси, приятелят на Джош, се беше върнал. Това трябваше да е. Едва когато приключи с изкачването и колибата се появи пред очите му, Джош усети, че нещо никак, ама никак не е наред. Някой крещеше. На прозореца се мерна нечия фигура. И тя не беше нито на Аби, нито на Тай.

 

 

Той крачеше напред-назад из колибата, а пламъците на свещите потрепваха от движенията му и хвърляха назъбени сенки върху голите дървени стени. Аби и Тай седяха на масата, както им бе заповядал, и го наблюдаваха предпазливо. Тай изглеждаше по-спокоен, но Аби все още беше в шок.

— Как посмяхте? Как, по дяволите, посмяхте?

— Слушай — обади се Тай. — Казах, че съжалявам. Когато се върне, ще можеш да си го вземеш. Просто го вземи и си върви.

— Я не ми казвай какво да правя, мамка ти!

Ролф погледна отново часовника си, после впери очи в прозореца, през който не се виждаше нищо друго, освен сипещия се отвесно сняг.

Когато привечер го бе видяла да излиза от полумрака, докато вкарваха конете в корала, Аби едва не припадна. Недоумяваше как изобщо бе успял да ги намери, а и беше прекалено уплашена, за да го попита. Погледът в очите му веднага направи на пух и прах наивната й надежда, че бебето може да е променило нещата между тях. Трябва да е била луда, за да си въобрази, че то ще го накара да се предаде на ченгетата.

Ех, ако Тай не бе проявил такова твърдоглавие за лаптопа! Тя все още не можеше да повярва какво е направил: дал го на Джош и го изпратил ей така да се обади на Фреди, без дори да й спомене за това! Призна си едва когато излязоха на езда, но вече беше прекалено късно да го спре. Той се бе опитал да убеди Ролф, че всичко е съвсем невинно — лаптопът просто бил в камиона и ще може да си го вземе веднага щом Джош се върне. Но Аби виждаше, че Ролф не му вярва. Той беше изпаднал в ярост още щом беше зърнал Тай, а липсващият лаптоп бе направил яростта му още по-страшна. Все още не бе наранил никого, но обещание за насилие имаше във всеки негов жест, във всяка негова дума.

— Къде се бави, по дяволите?

— Сигурно е заради снега — каза Тай. — Може би пътищата са блокирани.

Ролф погледна отново към прозореца, а Тай стрелна с очи за пореден път крака на леглото и едва сега Аби разбра защо. Там държеше заредената ловджийска пушка. Виждаше се подаващият се едва-едва ръбест край на приклада й. Тя го изгледа втренчено. За бога, нямаше начин да е толкова глупав, нали?

— Добре, стига толкова! — викна Ролф. — Сложи си палтото!

— Какво си намислил? — уплаши се Аби.

— Казах да си сложиш палтото. Махаме се оттук.

— Няма да стане — рече Тай, като се изправи.

— Да не би да говоря на теб? Не мърдай от мястото си. Сядай и млъквай!

Ролф грабна червеното скиорско яке на Аби, което бе закачено на вратата, и й го метна.

— Сложи го!

— Слушай — започна Тай, — не може ли да бъдем разумни…

— Млъквай, да те вземат мътните!

— Никъде няма да я водиш.

Тай пристъпи към него и Ролф се обърна.

— Ако не седнеш, ще те убия, кълна се.

Аби побърза да облече якето.

— Всичко е наред, Тай, ще излезем, ще срещнем Джош по пътя, той ще си вземе лаптопа и ще си тръгне.

— За нищо на света няма да те пусна с него. Вече ти навреди достатъчно.

— Защо не кажеш на твоя малък каубой да си гледа шибаната работа?

Той дръпна със замах вратата и сграбчи Аби за рамото, за да я изкара навън. Тай се хвърли към него, но Ролф го видя и го удари силно в корема, след което го блъсна с такава ярост, че Тай прелетя през стаята и се строполи върху масата, като събори и нея, и свещта, която гореше отгоре. Аби изпищя. Тай беше останал без дъх, но се изправи отново на крака.

— За бога! — изпищя Аби. — Ще дойда с теб. Стига!

Сега вратата беше отворена, а падащият сняг се открояваше мълчаливо на фона на черната нощ отвън. Тай се придвижваше странично към леглото.

— Тай, не! — изпищя Аби, след което прехапа устни.

Не трябваше да вика, защото Ролф веднага извърна очи към леглото и видя приклада на пушката. В същия миг Тай се хвърли към нея, но Ролф скочи, улови го за краката и успя да го извлече настрани.

„Боже мой — помисли си ужасена Аби, — нека всичко не започва отново!“ Сега и двамата бяха на пода и се налагаха с юмруци, мъчейки се да се докопат за гърлата. Тя стоеше до вратата и пищеше като обезумяла да спрат. В този момент Ролф сви колене и като се изтласка назад, ритна силно Тай в гърдите, след което се пресегна към пушката, сграбчи я и започна да я дърпа изпод леглото.

Когато заснежената фигура се втурна през вратата покрай нея, на Аби й трябваха миг-два, за да осъзнае чия е. Джош скочи върху Ролф, уви ръце около врата му и изви главата му назад.

— Тръгвай, Аби — извика Тай. — Просто се махни оттук! Тръгвай!

Тя не изчака да я подканят отново. Да гледа как трима мъже, които обича, се опитват да се разкъсат взаимно, беше повече, отколкото можеше да понесе. Обърна се и побягна навън в снега. Свърна покрай колибата и видя, че конете все още стоят до оградата, за която ги бяха завързали при появата на Ролф, само че сега седлата им бяха отрупани със сняг. Тя отвърза своя, яхна го, после го смушка с пети и той препусна в галоп нагоре по пътеката между дърветата.

Аби не знаеше къде отива, пък и не я интересуваше. Погледът й беше замъглен от снега и от мъката и тя не можеше да различи дори пътеката пред себе си. Държеше главата си приведена и притиснала лице в снежнобялата грива на коня, остави животното да тича накъдето му видят очите. Познаваше обширната местност, но не би могла да се ориентира в нея през нощта, още повече когато беше покрита с толкова много сняг. Докато жребецът галопираше все по-нагоре в планината между тъмните стволове на смърчовете, Аби чу през тропота на копитата му един по-дълбок и по-рязък звук, последван от ехото на тътена, разбра, че някой е стрелял с пушката, извика и в страданието си пришпори коня още по-силно.

Пътеката зави наляво и надолу и те внезапно прецапаха през някакъв поток, след което с подскоци и клатушкане се заизкачваха по отсрещния бряг. Конят забави темпото и смени посоката, а под копитата му се затъркаляха камъни. После отново препуснаха в галоп. Сега склонът беше много по-стръмен от преди. Дишането на жребеца стана хрипливо и задавено.

Накрая излязоха от гората на високото, където земята беше равна. Когато Аби погледна надолу, единственото, което видя през вихрушката от сняг, беше бездънна чернота. Тя осъзна, че би трябвало да се намира на някакъв хребет. Миг след като тази мисъл мина през главата й, жребецът стъпи на някакъв заледен камък, копитата му се плъзнаха, той се свлече на задните си крака, а тя излетя от стремената му в същата тази чернота. Удари се в склона и започна да пада, да се премята, да се върти и да се търкаля надолу и все по-надолу, докато снегът летеше навсякъде около нея и пълнеше устата и очите й. Прониза я рязка болка в единия крак, рамото й изхрущя, след това главата й се удари в нещо твърдо и светът стана по-ярък от снега и сякаш се забави, а тя започна да се плъзга все по-надолу и по-надолу… Последното й усещане за нощта и за самия свят беше едно дълго, безтегловно падане, сякаш беше въртящо се във въздуха счупено перо, и ледената прегръдка на бълбукащата вода, която се затвори над нея.