Никълас Еванс
Разделени (6)

5.

Сара остави сервитьорката да напълни чашката й с кафе за трети път и се опита да не поглежда двамата мъже от другата страна на масата, които довършваха закуската си. От вида и аромата на яйцата с бекон и на пържените картофки й се повдигаше.

Измъчена от дългия полет и часовата разлика, тя бе взела едно хапче за сън някъде след полунощ и целият ефект от него бе, че я потопи в бездната на полудрямка, изпълнена с тревожни сънища. Събуди се, омотана в чаршафите си като мумия, замаяна и със силно главоболие, което дори двете силни обезболяващи хапчета не можаха да спрат. Навън още валеше. Не беше спирало, откакто пристигна.

Бен я беше посрещнал на летището и я беше закарал до хотела в абсурдно малката кола, която беше наел. Тя нямаше представа защо трябва да бъде толкова стиснат. Но не го отбеляза. По време на полета се беше зарекла да бъде учтива. Но, боже мой, колко й бе трудно! Дори като го гледаше сега как закусва и говори банални неща с този тип — шерифа, чувстваше, че кипи от яд. Беше оставил косата си по-дълга и си бе купил някакви модни очилца с телени рамки. Съвсем в стила на Санта Фе.

Бенджамин беше запазил за тях две съседни стаи в „Холидей Ин Парксайд“. След като се регистрираха предната вечер, взеха под наем един чадър и отидоха в китайски ресторант на „Норт Хигинс“. Храната беше чудесна, но разговорът — ужасно скован, може би защото и двамата толкова упорито се опитваха да избегнат да говорят за Аби. Бенджамин сякаш едва бе в състояние да я погледне в очите и не преставаше да й задава различни въпроси за Венеция. Искаше й се да му изкрещи да млъкне. Кой, по дяволите, беше той? Този учтив чужд човек, с когото бе делила толкова години от живота си и който сега се отнасяше с нея като към гостенка, с която се е озовал по принуда на коктейл.

Знаеше, че не е честно от нейна страна и че вероятно самата тя бе виновна той да се държи така. Сякаш някакъв странен защитен механизъм бе щракнал в мозъка й. Да бъде хладна, язвителна и ядосана на него бе единственият начин, по който можеше да се справи. Ако си позволеше да бъде малко по-мила или се оставеше да бъде утешавана, щеше да изгуби равновесие, да падне от ръба и да се завърти в черния въртоп, който знаеше, че я очаква долу. Малкото й момиченце бе мъртво, лежащо студено в ковчег… Не, нямаше да позволи на съзнанието си да попадне там. Но почти го направи, когато той я прегърна през раменете на връщане към хотела. И отново, когато я целуна за лека нощ в мрачния коридор пред стаята й и двамата се отправиха към самотните си огромни легла, разделени от толкова тънка преграда, че можеха да чуят дъха и покашлянето на другия.

Шериф Чарли Ригс нямаше кабинет в Мизула, ето защо бе предложил да се срещнат на закуска тук, в „Бараката“. Това беше място, където Аби веднъж ги бе завела, закътано на „Уест Мейн“ и само на няколко крачки от хотела.

Шерифът ги очакваше. Беше сложил подгизналата си шапка и една бяла найлонова торба до себе си на барплота. Изправи се да ги поздрави — беше по-висок и по-едър от Бенджамин, с гъсти, започнали да побеляват мустаци. Очите му бяха мили, но криеха някаква тъга, която според Сара беше постоянна, а не престорена само заради тях. Той имаше онези старомодни западняшки обноски, по които винаги си бе падала. Шерифът учтиво кимна, когато се ръкува с нея, наричайки я мадам.

Веднага заяви колко съжалява за Аби.

— Аз самият имам дъщеря — добави. — Дори не мога да понеса мисълта да й се случи такова нещо.

— Все още не е издирвана за убийство, надявам се — отвърна Сара със смразяваща духовитост, преди да успее да се спре.

Горкият човек трепна, а Бенджамин погледна настрани.

— Не, мадам — каза тихо шериф Ригс.

Седнаха и двамата мъже забъбриха само за времето, докато дойде сервитьорката и взе поръчката им. Тогава, като се наведе напред и заговори с нисък глас, така че да не бъде чуван от други, шериф Ригс им обясни какво се бе случило. Разказа им за скиорите, намерили Аби в леда. И за аутопсията в криминалната лаборатория, от която за съжаление не успели да установят как точно е умряла. Попита ги дали имат представа защо дъщеря им е отишла в тази част на света. Бенджамин отговори, че нищо не знаят. Аби имала рани по главата, счупен крак и изкълчено рамо, продължи шерифът. Водата в дробовете й навеждала на мисълта, че се е удавила. Най-реалистичното предположение за момента било, че раните са от падането, причината, за което оставала неизвестна.

— Искате да кажете, че някой може да я е блъснал? — попита Бенджамин.

— Да, сър, това е една от възможностите. — Той погледна към Сара, преценявайки чувствителността й към такъв разговор. Жената сякаш се почувства леко обидена.

— А възможно ли е самоубийство? — попита хладно тя.

Бенджамин я погледна изненадано.

— Аби никога не би го направила! — отсече той.

— Откъде би могъл да знаеш? — подхвърли тя рязко.

И двамата мъже се взряха в нея. Злобата й сякаш избликна от само себе си. Сара побърза да продължи, опитвайки се да я тушира:

— Искам да кажа, как би могъл някой от нас да го знае? Дъщеря ни я нямаше толкова дълго и ние не знаем какво може да се е случило.

— Права сте, госпожо Купър — каза внимателно Чарли Ригс. — Това е друга възможност, която още не можем да изключим.

Тя можеше да се закълне, че той веднага прецени как стоят нещата между нея и Бенджамин. Вероятно вече я бе окачествил като първокласна кучка. Трябваше да се вземе в ръце и да сдържа езика си.

— Искам да знаете, че това е от първостепенна важност — продължи шерифът. — Ние ще ходим горе, докато снегът започне да се топи. Да се надяваме, че ще намерим нещо, което ще ни помогне да разгадаем какво се е случило.

Ако някой от тях искал да види къде е била намерена Аби, добави Ригс малко притеснено, той щял да им покаже. Бенджамин му благодари и отвърна, че това може да стане след една-две седмици. „Колко абсурдно и безсмислено!“ — помисли си Сара, но се овладя и не го изрече гласно. Не можеше да си представи нищо по-ужасно от виждането на самия труп, което смятаха да направят по-късно. Макар че изобщо не бе сигурна, че ще успее да го понесе.

Шерифът като че се канеше да каже нещо, но когато сервитьорката дойде с ястията, промени решението си. Мълчеше, докато Сара и Бенджамин се хранеха. Тя си бе поръчала няколко препечени филийки, но дори не ги докосна. В действителност жадуваше за една цигара, но нямаше намерение да накърнява повече достойнството си, като излезе навън под дъжда, за да пуши.

Когато приключиха със закуската, Чарли Ригс каза, че ако нямат нищо против, ще ги заведе до сградата на федералното бюро на Пати стрийт, за да се срещнат с местния агент на ФБР Той трябвало да им зададе няколко рутинни въпроса, които можело да помогнат за изясняване на случилото се с Аби. Сара се съгласи. С известно неудобство шерифът посегна за найлоновата торба до себе си.

— Това са дрехите, които носеше дъщеря ви, когато я намерихме — каза той. — Не знаех дали ще ги искате, но едно от момичетата в службата ги изпра и изглади. Якето е скъсано, предполагам — при падането.

Той подаде торбичката на Бенджамин, който измъкна червеното скиорско яке и го разгъна. Сара видя как очите му се напълниха със сълзи. „За бога — помисли си тя. — Не тук, не сега.“ Ако той загубеше контрол, със сигурност щеше да повлече и нея. Тя мълчаливо се протегна през масата, взе якето и го напъха обратно в торбата.

Чарли Ригс се изкашля.

— Има още нещо важно, което не съм ви казал — заяви той със сериозен глас и млъкна, сякаш търсеше правилните думи. — Нещо, което откриха при аутопсията и което вероятно не сте знаели. В момента на смъртта си Аби е била бременна във втория месец.

 

 

През годините Чарли бе срещал доста агенти от ФБР и се бе разбирал добре с почти всички от тях. Имаше един или двама, които се престараваха или се държаха покровителствено, но останалите винаги се отнасяха учтиво, разбрано и бяха добри професионалисти. Чарли бе харесал най-много Джак Андрюс — последния, с когото имаше работа в офиса в Мизула и с когото семейство Купър се бяха срещнали, когато дъщеря им изчезна за пръв път. Обаче приемникът му — младото парвеню Уейн Хамлър — беше нещо съвсем друго.

Седяха в неговия малък задушен кабинет вече повече от час и през това време той не даде думата никому. Дори с армейската си подстрижка и закопчан син блейзър Уейн изглеждаше петнадесетгодишен. Може би затова смяташе, че трябва да им говори авторитетно и надменно. Точно сега Хамлър държеше реч на семейство Купър относно междуведомственото сътрудничество и съдебномедицинските информационни системи за анализ, каквито и да бяха те, по дяволите! Единственото реално нещо, което бе направил дотук, бе да повтори всичко онова, което Чарли вече им бе казал. Господин Купър все още изглеждаше, че го слуша учтиво, но през последните десетина минути бившата му съпруга гледаше през прозореца.

Чарли пък гледаше нея. Беше доста трудно да не го прави. Питаше се на каква ли възраст е тя. Жените от Източното крайбрежие се грижеха за външността си. Може би бе на четиридесет и пет. Беше висока и елегантна и очевидно някога е изглеждала великолепно. При други обстоятелства, ако сложеше някое кило и оставеше късо подстриганата си руса коса да порасне малко, още можеше да изглежда така. Тъмносинята рокля й отиваше и Чарли можеше да се обзаложи, че малките диамантени обици на ушите й са истински. Като цяло Сара Купър беше това, което баща му наричаше „от класа“. Без значение, че острият й език със сигурност караше бившия й съпруг да стои на тръни. От собствените си отношения с Шерил Чарли знаеше как се чувства клетият човек. Но и преди бе виждал съкрушени майки да се държат така. Гневът вероятно е техният начин да запазят разсъдъка си.

Ала от време на време зад студената й фасада Чарли откриваше колко крехка и ранима е тя. Той прочете непреодолима скръб в погледа й, когато научи, че дъщеря й е била бременна. Сега Сара гледаше дъжда през прозореца. Откакто Чарли й съобщи новината, бе промълвила само няколко думи.

Бен Купър понасяше мъката по-видимо. Изглеждаше свестен човек. Някога навярно са били чудесна двойка, от тези, които се виждат в светските списания да седят на яхтата си или до плувния си басейн — щастливи, идеални и навярно пред развод. Чарли се зачуди какво се бе объркало между тях. Дали всичко бе заради дъщеря им, или бяха стигнали по някакъв друг, свой си начин до тъгата от собствената си раздяла. Стара история, която преживяваха и самият той, и безброй други хора. История на вина, недоволство и разбити надежди.

Дъждът навън се усили, излезе вятър. Дърветата бяха започнали да се разлистват и през развяващите се бясно клони шерифът видя как водните струи плющят по покривите на три щатски пощенски камиона, паркирани долу, на улицата. Млада жена в светъл дъждобран буташе по алеята момченце в детска количка, като се опитваше да го запази сухо с един червен чадър. Чарли отново погледна към госпожа Купър и откри, че тя го гледаше. Той се усмихна леко и с очи се опита да й се извини заради Хамлър, който продължаваше да опява зад безупречно подреденото си бюро. Върху него имаше малък хромиран моливник с идеално подострени моливи и подносче за резервни телчета за телбод и кламери, дори и поставка за кафената му чашка. Чарли си спомни, че веднъж някой му бе казал никога да не вярва на човек с подредено бюро. А това на Хамлър граничеше с маниакалност.

Госпожа Купър не отвърна на усмивката му. Вместо това се обърна и хвърли свиреп поглед към бившия си съпруг. Чарли се зачуди дали бе заради учтивото внимание, което горкият човек оказваше на Хамлър, или поради друга причина.

— Ето така стоят нещата, що се отнася до разследването — заключи агентът. — Сега, ако нямате нищо против, трябва да задам на двама ви няколко въпроса.

— Ако това ще помогне, давайте! — съгласи се господин Купър.

Хамлър бе записал прилежно въпросите си в бележник, сложен успоредно до нов молив пред него. Първият беше кога за последен път семейство Купър са виждали или чували дъщеря си. Чарли вече ги бе питал за това и го бе изтъкнал пред Хамлър, но без никаква полза. Господин Купър отговори търпеливо, макар и малко уморено, но шерифът забеляза как ядът започна да се надига у Сара. Най-накрая, когато агентът взе да разпитва за характера и личността на Аби и дали те биха я описали като склонна към депресия, тя избухна:

— Слушайте, вашите хора ни питаха за всичко това бог знае колко пъти! Дойдохме да чуем какво имате да ни кажете, а не отново да преминем през всички тези стари глупости. Ако искате да ги научите, просто погледнете в папките си! Всичко е там. Всичко, което Аби някога е правила, казала или яла за закуска! Просто погледнете.

Хамлър се изчерви. Чарли едва не й изръкопляска.

— Госпожо Купър, напълно наясно съм колко трудно е за вас…

— Трудно! Та вие нямате никаква представа за това!

— Госпожо Купър…

— За кого, по дяволите, се мислите? — Сара скочи на крака и се отправи към вратата. — Няма да слушам повече тези тъпотии.

Мъжете също се изправиха. Хамлър изглеждаше като дете, на което току-що са взели бонбона. Понечи да каже нещо, но госпожа Купър, отваряйки вратата, го прекъсна:

— Извикайте ни, когато имате да ни кажете нещо ново. Но тази сутрин, Уейн, времето ни е ценно. Трябва да отидем да вземем нашата мъртва дъщеря и да я откараме вкъщи, за да я погребем. Така че, извинете ни, но тръгваме. Хайде, Бенджамин!

Ядосаните й стъпки отекнаха по коридора. Хамлър бе вирнал брадичка и изглеждаше така, сякаш ще се спусне подире й. Чарли пристъпи напред и внимателно го възпря.

— Остави я — тихо каза той.

— Но има още много…

— По-късно. Моментът не е подходящ.

Бен Купър стоеше с наведена глава и изглеждаше отчаян и притеснен. Чарли взе палтото на горкия човек и сложи ръка на рамото му:

— Хайде — каза му. — Ще имате нужда да ви закарам.

 

 

Шерифът паркира пред хотела и те поседяха няколко минути в камионетката му, заслушани в барабанящия по покрива дъжд. Той ги увери още веднъж, че ще направи всичко по силите си, за да открие как е умряла Аби. Бен беше седнал отпред и постоянно поглеждаше към Сара, която не продумваше. Дори не ги слушаше. Седеше, прегърбена, до задния прозорец и силуетът й се очертаваше на фона на сребристата вода, която обливаше стъклото. Косата й бе мокра и разрошена, а яката на белия й шлифер бе вдигната толкова високо, че изглеждаше, сякаш тя всеки момент ще изчезне зад нея.

Чарли се извини отново заради агента от ФБР и обеща да им се обади, когато има новини. Те му благодариха и влязоха в хотела, за да освободят стаите и да си вземат чантите. Докато Бен плащаше сметката, Сара стоеше сама под козирката пред входа. Когато той се отправи към нея, тя не го изчака, а се обърна и притиснала ръце към гърдите си, тръгна към колата, без да я е грижа за дъжда. Бен забеляза, че отзад прасците й са напръскани с кал. Тази гледка го трогна и породи у него желанието да й каже нещо успокояващо, да изрази възхищението си от начина, по който се бе опълчила на този малък подлизурко от ФБР. Ала сега той бе толкова предпазлив и не беше сигурен, че ще намери точните думи и правилния тон.

Подкараха бавно по „Бродуей“, за да намерят погребалния дом. Въпреки ритмичното съскане на чистачките, тишината между тях му се стори толкова дълбока, че Бен не можа повече да издържи.

— Как, по дяволите, може да е била бременна? — изтърси той.

Не би могъл да измисли нещо по-глупаво. Сара се обърна и го изгледа, а той преглътна мъчително и впери поглед напред, готов да посрещне унищожителния й гняв. Но тя не каза нищо.

Джим Пикъринг ги очакваше в приемната. Носеше елегантен син костюм, достатъчно тъмен, за да е официален, но не и мрачен. Един поглед към Сара му бе достатъчен, за да усети, че е по-добре да говори малко. И без да се бави, ги поведе към стаята за оглед.

Бен я попита дали иска да влезе с нея. Сара заяви, че предпочита да види Аби сама. Отговорът й нито го изненада, нито го засегна. Дори се почувства облекчен. Гледката на момичето му в бяла нощница се бе запечатала в съзнанието му и се съмняваше, че би могъл да понесе още една — на майката и дъщерята заедно. Вместо това, Бен отиде с Джим Пикъринг в кабинета му, за да оправят документите.

Имаше книжа за подписване, даване на данни за изготвянето на смъртния акт и формуляри за попълване за транспортирането на трупа до Ню Йорк. Единствената въздушна линия, по която се извършваше превоз на мъртви извън Мизула, бе Северозападната, а това означаваше прехвърляне в Минеаполис. Джим Пикъринг беше направил необходимите приготовления. Той обясни, че ковчегът на Аби щял да бъде поставен в нещо, наречено „въздушен контейнер“ — сандък с шперплатово дъно и картонен капак.

По време на снощната вечеря Сара неочаквано бе споменала, че баща й щял да ги посрещне на „Ла Гуардия“ и че ще бъде по-добре, ако Бен лети обратно за Ню Мексико от Минеаполис.

— Мислех да остана в Ню Йорк до погребението — каза той. — Да помогна за уреждането на нещата и да прекарам малко време с Джоши.

— Ние можем да се оправим.

— Знам, че можете, но просто бих искал да участвам и аз.

— Моля те, не прави проблем от това.

— Не правя, но…

— Няма нещо, което да не може да се уреди по телефона. Ела, ако искаш, ала просто не мога да понеса сцена между теб и баща ми на летището.

— Поне мога ли да дойда на погребението?

— Защо трябва да бъдеш толкова враждебен?

Бен се стараеше да не каже нещо, за което после щеше да съжалява. Но се умори да бъде тормозен. В този случай нямаше да отстъпи. Имаше работа за вършене, а и искаше да види Джош. Всеки баща би изпитвал същото.

— Слушай — каза той колкото може по-спокойно. — Тя е и моя дъщеря. И няма да има сцена. Мога да изтърпя родителите ти. Правил съм го години наред. Искам да дойда с теб, моля те.

Сара въздъхна и не отговори. Явно това не беше краят.

Книжата вече бяха оправени, но тя още не беше излязла от стаята за оглед, така че Бен отиде сам до залата, където бяха изложени урните и ковчезите. Докато обикаляше и ги оглеждаше, му дойде наум, че може би трябва да избере нещо по-пищно от обикновения дървен ковчег. Дори сега Сара вероятно си мислеше, че пак се е поскъпил. Най-разкошните струваха около четири хиляди долара, но те изглеждаха твърде претенциозни и големи. „Без съмнение — помисли си мрачно — някъде имат специални видове за по-млади покойници.“ Единственото нещо, което хареса, бе богато гравирана бронзова урна, изработена с формата на планина, с борове, рогат елен, кошута и мило сърненце. Ала те, разбира се, нямаше да я кремират.

— Ще тръгваме ли?

Сара бе застанала в рамката на вратата. Джим Пикъринг се навърташе дискретно зад нея. Тя носеше тъмни очила, лицето й бе смъртнобледо. Бен пристъпи към нея. Прииска му се да я прегърне през раменете, сега това му изглеждаше най-естественото нещо на света. Но тя се досети за намерението му и със съвсем незабележим жест му даде знак, че не трябва да го прави.

— Добре ли си? — попита глупаво той. После додаде объркано: — Тъкмо разглеждах и се чудех дали да не вземем по-хубав ковчег. Искам да кажа…

Иззад тъмните си очила тя хвърли един хладен поглед на стаята.

— Тук няма нищо. Ще взема един, щом пристигна у дома.

 

 

Самолетът излетя по разписание в ясното синьо небе. Дъждът бе спрял точно когато пристигнаха на летището. От прозорците на залата за заминаващи бяха видели количката да откарва Аби по мокрия асфалт към самолета, където четирима млади мъже, бъбрейки, го вдигнаха и натовариха.

Самолетът направи вираж и се насочи на изток, а край илюминаторите гората се плъзгаше като килим от ослепителни нюанси на зеленото. Сара си мислеше за трупа, клатушкащ се безжизнено в тесния сандък под нея в тъмното багажно отделение. Все още не можеше да осъзнае, че дъщеря й е мъртва. Сякаш за да оцелее, умът й се насочваше към маловажни неща.

Стоейки сама край отворения ковчег в погребалния дом, тя бе шокирана не от гледката на тялото — толкова хубаво и толкова нелепо облечено и гримирано, — а от собственото си чувство на отчужденост. Беше очаквала, че това ще е моментът, когато заключените врати на скръбта й най-после ще се отворят. А сякаш се гледаше във филм. Беше си сложила тъмните очила и не ги сваляше не защото очите й бяха подпухнали от сълзи. А защото бяха сухи. Чувстваше се като измамница. И може би затова после толкова жестоко избегна прегръдката на Бенджамин. Видя, и то не без жал, колко го нарани това.

Горкият Бенджамин… Сега тя го погледна отстрани, седнал от другата страна на пътеката. Самолетът не беше пълен, а седалките имаха странични облегалки, които можеха да се вдигат, и тя предложи, за да се разположат по-нашироко, всеки от тях да заеме по една двойна седалка. Той гледаше навън към планините, потънал в мислите си. По своя печален начин Бенджамин все още бе красив мъж. По-дългата му коса го издаваше, че се опитва да младее. Не беше толкова слаб, колкото последния път, когато го бе видяла, но така изглеждаше по-добре. Сара се радваше, че сега може да го преценя обективно, без да копнее той да се върне. Вече дори не го мразеше.

Бен навярно почувства погледа й, защото внимателно се обърна към нея. За да прикрие мислите си, Сара едва забележимо му се усмихна. Той й отвърна с усмивка, подобно на бито куче, усетило, че му прощават. Стана от седалката си, пресече пътеката и седна до нея. Сара премести чантата си, за да му направи място.

— Току-що прелетяхме над вододела — каза Бенджамин. Думите му можеха да се разбират по много начини, затова побърза да поясни: — Искам да кажа — над Континенталния вододел.

Сара погледна през прозореца и въздъхна:

— Тогава другият вододел трябва да е някъде наблизо.

— Не, той е на югозапад оттук.

Това бе мястото, където бе започнало всичко между тях. Или бе започнало да свършва. В курортното ранчо „Вододелът“ бяха идвали лято след лято и бяха прекарвали най-хубавите ваканции през живота си. Мястото, където Аби се влюби в Монтана и твърдо реши да отиде да учи в тамошния колеж. И където преди шест години, които сега изглеждаха като цял един живот, Бенджамин се влюби в Ив Кинсела и пристъпи към разрушаването на техния брак.

Известно време и двамата мълчаха. Стюардесата се зададе по пътеката с количката с напитки и закуски. И двамата поискаха вода.

— Поговори с мен — помоли тихо той. — Не може ли просто да поговорим малко? Поне за Аби?

Тя присви рамене.

— Щом искаш. Какво трябва да кажа?

— Не знам. Просто си мисля, че ако говорим за това, може би ще успеем… да си дадем малко утеха. Сара, знаеш, че не трябва да се обвиняваме…

— Да се обвиняваме ли?

— Не, нямах предвид това…

— Бенджамин, аз въобще не се обвинявам. Никак.

— Знам, просто…

— Аз обвинявам теб. Теб и само теб. — Тя млъкна и се усмихна горчиво. „И онази жена, разбира се“, мина й през ума. Видя в очите му, че той прочете мисълта й.

— Сара, как можа да го кажеш?

— Защото е вярно. Аби не умря, понеже е паднала или скочила, или е била блъсната от скалата, или каквото и да е там. Тя умря, Бенджамин, заради това, което ти причини на всички ни.