Никълас Еванс
Разделени (26)

25.

Бен се добра до търговския център малко след седем и половина, цял час по-рано от уговореното време. Беше се опасявал, че трафикът ще бъде много натоварен, както и че ако това е едно от онези места с огромен паркинг, може да се изгуби в тъмното и да прецака цялата работа. В крайна сметка се оказа, че паркингът е още по-голям, но той извади късмет и откри съвсем безпроблемно нужното място.

Зона М, ред 18, в далечния ъгъл на паркинга, отвъд „Петланд“^[1] и „Олд Нейви“^[2]. Дори видя черния контейнер за боклук, третият отляво надясно, в който трябваше да хвърли торбата. Охранителни камери не се забелязваха и Аби навярно беше избрала мястото точно заради това. Хрумна му, че тя може вече да е тук и даже в момента да го наблюдава отнякъде. Ако беше така, най-добре бе да не се взира и ослушва, за да не я подплаши.

Той подкара колата през паркинга, като намаляваше от време на време заради купувачите, които бутаха към автомобилите си препълнени със стоки колички. После излезе отново на шосето и шофира на запад в продължение на половин миля, докато не видя примигващата червена неонова стрелка и една табела, на която пишеше: „Бар Родео“. Паркира пред заведението, влезе вътре, седна на бара и си поръча бира.

Беше убеден, че никой не го е проследил. Измъкна се през страничната врата на „Дъ Уолдорф“ — хотела, в който беше отседнал — прекоси Манхатън с три различни таксита, влезе през единия вход на „Манси“^[3] и излезе през другия, а после хвана четвърто такси до агенцията за коли под наем. Всеки агент, който би успял да се справи с всичко това и сетне да го проследи в трафика по целия път до Нюарк^[4], заслужаваше незабавно да бъде повишен.

„Бар Родео“ претендираше, при това неособено успешно, че се намира някъде на запад. По стените му имаше няколко картини на каубои и една препарирана бизонска глава в доста окаяно състояние, която сякаш наблюдаваше бейзболната игра по телевизора над бара. Самият барман носеше червена атлазена жилетка и малка черна вратовръзка а ла Маверик^[5] и посрещаше всеки клиент с несъмнено задължителното, макар и леко вяло „здравейте“.

Бен все още не се бе възстановил напълно от преживяния шок. Беше отлетял до Ню Йорк, очаквайки, че ще разговаря с Джош за влизането му в колежа и че ще се помири със Сара. А ето го сега в Ню Джърси, приготвящ се да изхвърли тайно петнадесет хиляди долара в един контейнер за боклук, за да ги вземе оттам дъщеря му — терористката…

Снощи, в шумния ресторант в Ойстър Бей^[6], тъкмо когато беше започнал да си мисли, че помиряването му със Сара върви доста по-добре, отколкото се бе надявал, тя и Джош се бяха спогледали, бяха си кимнали, бяха се навели над пържолите си и му бяха съобщили новините.

В онзи момент, разбира се, те бяха много по-запознати с конспирацията от самия него. Джош непрекъснато повтаряше неща, като „разкриването на самоличността й“ и „осъществяването на доставката“, сякаш вече беше професионален конспиратор. А Бен просто си седеше и ги зяпаше с все по-широко отворени очи. Синът му явно беше по-наясно с техническата част, а Сара — с психологическата. Жена му не спираше да говори за Ролф.

— Очевидно изцяло е запленена от този тип — съобщи му тя. — Джоши каза, че се държала съвсем различно от момичето, което познаваме. И аз го усетих по време на разговора ни. Говореше решително, вманиачено. Тя се нуждае от помощта ни, Бенджамин. Трябва да я отделим от този човек.

Не беше необходимо да го убеждава дълго. Преди две седмици го беше посетил един нов агент от ФБР от Денвър, който очевидно беше поел случая от Франк Либърг. Агентът се казваше Кендрик и изглеждаше доста по-симпатичен от всички останали, с които си бяха имали работа до този момент. По едно време даже беше извадил портфейла си, за да покаже на Бен няколко снимки на собствената си дъщеря и му беше признал, че не може да си представи дори и за миг как би се чувствал, ако с нея се случи нещо подобно.

Това, което бе станало с Аби, обясни му Кендрик, било класически случай на сляпо увлечение, добило известност под името Пати Хърст^[7] или Стокхолмски синдром: млада жена от любящо, заможно семейство в момент на уязвимост се влюбва сляпо в харизматичен мъж, който по правило е по-възрастен и по-опитен от нея. Мъжът я убеждава, че ценностите, в които е възпитавана да вярва, са погрешни и неморални и я въвежда в начин на живот, при който престъпността става романтична, дори вълнуваща морална алтернатива. Обикновено е налице и елемент на желание от страна на дъщерята да шокира, оскърби или дори да накаже родителите си. И често, добави агентът с леко неудобство, бил намесен и ясно изразен сексуален елемент, който замъглявал реалността и привързвал младата жена още по-силно към нейния наставник.

Тогава Бен подложи детектива на кръстосан разпит за Ролф, но установи със съжаление, че все още не знаят почти нищо за него. Бяха минали повече от шест месеца, откакто им беше съобщил какво му е казал Хакера онази вечер в Мизула: че съществува вероятност Ролф да е онзи Майкъл Крюгер или Крамер, който бил замесен в атентатите с бомби отпреди няколко години. Кендрик му беше признал, че са проверили всяка възможна връзка, но не са открили нищо, което да хвърли нова светлина върху истинската самоличност на мъжа.

Заради пиперливия им телефонен разговор със Сара, а и защото не искаше да я разстройва с неща, които тя би трябвало вече малко или повече да е разбрала сама, Бен бе премълчал всичко това от нея. А по време на вечерята снощи му се стори неподходящо да й го каже, особено пред Джош. Ала ето че те заговориха за „осъществяване на доставката“, излагайки му конспиративен план, в който той, изглежда, играеше главната роля, въпреки че не знаеше всички детайли. Несъмнено това би го изпратило в затвора, в случай че го хванат. Бог да ни е на помощ, помисли си той, нашето скъпо дете превърна всички ни в престъпници.

Докато отпиваше от бирата си и наблюдаваше бейзболната игра по телевизора над главата на младия барман, Бен продължи да си мисли, че Сара в края на краищата може да е била права. Вероятно тя трябваше да е тук сега вместо него. Още преди да избяга, Аби му бе показала съвсем недвусмислено, че не иска да го вижда. При новото й нестабилно психическо състояние, щом го видеше тази нощ, можеше да изпадне в ярост. От друга страна, ако зърнеше майка си, можеше евентуално да поомекне и да се разчувства. Аби, разбира се, очакваше парите да й бъдат доставени от Джош и милото хлапе щеше да го стори на драго сърце. Но Сара и Бен никога не биха допуснали такова нещо. След като обсъдиха положението миналата нощ, разглеждайки идеята от всички възможни ъгли, и тримата се бяха съгласили, че куриерът трябва да е Бен. Той беше най-силен физически. И ако се наложеше, можеше да я сграбчи, да я набута в колата и да я накара да проумее защо трябва да се предаде на властите.

Той си помисли за Ив и внезапно изпита копнеж да й се обади, после си спомни, че следвайки инструкциите на Аби, беше оставил мобилния си телефон в хотела, в случай че ченгетата се опитат да го проследят по сигнала му. Пък и така или иначе беше разговарял с нея само преди два часа, без да й подскаже с нищо това, което се канеше да стори. Ив обаче му бе споменала нещо, което малко го беше разстроило.

Вчера вечерта тя била заварила Пабло да гледа на телевизора видеокасета, която — по неговите думи — бил открил в шкафа в спалнята. Касетата явно била презапис на домашен филм. Ив била озадачена. Две дечица, момче и момиче, които не могла да разпознае, цамбурнали в плитчините на някакъв плаж. После камерата се завъртяла и показала Сара по бански, която държала ръцете си вдигнати и се опитвала да се измъкне от обсега на обектива. Чул се гласът на Бен, който я мъмрел и се смеел, казвайки й, че изглежда чудесно и че трябва да стои неподвижно.

Това беше една от видеокасетите, които бе взел тайно със себе си, когато напускаше Сара. Веднъж, докато Ив отсъстваше, се бе опитал да я изгледа, но беше открил, че се задушава от вълнение и я бе спрял. Пабло, разбира се, знаеше, че той има две пораснали деца, но настоявал, че тези малчугани са нечии други и искал да знае кога ще може да се запознае с тях, за да си поиграят.

Вече беше осем и петнадесет. Бен довърши бирата си, плати я, а барманът му каза: „Елате пак“. Той го успокои, че обезателно ще го направи.

Навън почти се бе стъмнило. Въздухът беше хладен и чист, а неоновите табели от двете страни на шосето проблясваха ярко в най-различни цветни нюанси. Бен изкара бавно колата от паркинга, пое обратно към входа на търговския център и отново обиколи магазините. Нито един от тях все още не беше затворил, въпреки че колите бяха по-малко от преди. В зона М имаше може би тридесет или четиридесет автомобила, но всички изглеждаха празни. Може би дъщеря му щеше да дойде на уреченото място пеша.

По време на втората му обиколка часовникът на таблото показа 20:28 и този път, когато стигна до „Петланд“, той зави в зона М и продължи бавно към ъгъла и към ред 18. В радиус от двадесетина ярда от третия контейнер за боклук имаше само две коли, и в двете не се виждаше никой. Можеше да паркира в непосредствена близост до контейнера. Малко по-нататък, в зона Л отвъд бетонната разделителна преграда, една възрастна двойка се опитваше да вдигне нещо тежко от количката за покупки и да го натовари в задната част на стар микробус. Но те бяха единствените хора, които се виждаха наблизо.

Бен спря на въпросното място и даде на заден ход, докато багажникът му не се озова на три-четири метра от контейнера за боклук. Когато часовникът отброи осем и тридесет, той излезе от автомобила, без да изключва двигателя, заобиколи го и застана пред багажника, оглеждайки се за последно наоколо. Възрастната двойка в зона Л спореше за нещо, но никой не го удостои с нещо повече от бегъл поглед. Бен отвори чевръсто капака, извади отвътре жълтата полиетиленова торба и я хвърли с едно-единствено рязко движение в контейнера. После затвори багажника и точно както ги бе инструктирала Аби, влезе обратно в колата и потегли.

Докато пресичаше паркинга, карайки към шосето, което минаваше пред магазините, непрекъснато поглеждаше огледалото и не спираше да се озърта за някаква следа от дъщеря си. Но не видя такава. Спря пред „Олд Нейви“, за да направи път на една преминаваща кола, после отби зад нея и я последва бавно зад ъгъла. И докато паркингът зад гърба му изчезваше от огледалото, хвърли последен поглед назад. Но нищо не се бе променило. До контейнера за боклук нямаше друга кола. Нито пък други хора.

Тя сигурно го наблюдаваше отнякъде. Нито един автомобил не се движеше след него, но той искаше да убеди невидимите очи на Аби, че все още се подчинява на инструкциите, затова последва бялата маркировка на пътя, водеща към изхода, сякаш се канеше да напусне търговския център.

Бен, разбира се, нямаше никакво намерение да го напуска. Вече беше обмислил всичко. След около триста метра шосето се издигаше леко нагоре и веднага след това имаше светофари. Когато стигнеше дотам, щеше да е извън полезрението на Аби и достатъчно далеч, за да реши тя, че си е отишъл. При светофарите щеше да направи десен завой, после още един, който щеше да го отведе в противоположния край на търговския център, където щеше да поеме по вътрешния път и да се върне на паркинга.

След не повече от три минути Бенджамин подмина „Джей Си Пени“^[8] и „Бед Бат енд Бионд“^[9] и сега недалеч напред, отвъд една малка пресечка, се виждаше „Петланд“. Изчака три коли да минат покрай него, като се взираше през мрака в седналите във вътрешността им хора, ала Аби не беше сред тях. Но ето че пресечката остана зад гърба му и докато караше бавно към „Петланд“, той погледна надясно и видя един бял автомобил, малък форд, да се движи по паркинга към далечния ъгъл на зона М — място, прекалено отдалечено от магазините, за да пожелае някой клиент да остави колата си там. Това трябваше да е тя. Знаеше, че е тя. Но все още се намираше прекалено далеч, за да види ясно шофьора на форда.

Бен видя, че в зона Л, която в момента се намираше много по-близо до него, възрастната двойка все още се опитва да натовари багажа си в задната част на микробуса. Действайки импулсивно, вместо да продължи с колата към зона М, той зави рязко в зона и се отправи към тях. Белият форд вече беше почти до контейнера за боклук и Бен внезапно се уплаши, че ако го види, Аби може просто да обърне и да избяга. Само че вече беше прекалено тъмно и тя нямаше да успее да разпознае колата му. Все пак не искаше да рискува да бъде забелязан толкова рано, затова завъртя бързо волана и паркира между два високи джипа. След това изскочи навън и хукна.

Фордът тъкмо спираше до контейнера за боклук. Изглежда, в него имаше само един човек. Бен тичаше с всички сили, приведен, като се стараеше да държи микробуса на възрастната двойка между себе си и бялата кола. Но ето че вратата на шофьора се отвори и някой излезе от форда. Беше мъж. Аби беше казала на Сара, че ще вземе парите лично. Но това трябваше да е Ролф. Колко глупаво от тяхна страна да не предвидят подобна възможност! Ролф не би й се доверил за подобно нещо. А как биха могли да са сигурни, че после ще ги даде на Аби? Копелето най-вероятно щеше да ги задържи за себе си. Бен усети, че внезапно го обзема неконтролируема ярост.

Докато вървеше към контейнера, мъжът се огледа набързо, уж случайно. Бен беше на около двадесет метра от него и продължаваше да тича, приведен като маймуна, стараейки се да задържи микробуса между себе си и контейнера. Но възрастната жена вече го бе забелязала и потупваше съпруга си по рамото, очевидно уплашена, че се канят да ги ограбят. Бен вдигна ръце, опитвайки се да им покаже, че всичко е наред и че няма защо да се притесняват. За негово щастие те си замълчаха. Той ги подмина и скъси още повече дистанцията между себе си и Ролф, който беше измъкнал торбата с парите от боклука и вече се връщаше към колата си. Сега Бен се намираше само на десет, осем, пет метра от него…

— Внимавай! — извика някой.

Гласът беше женски и се чу откъм белия форд. Бен погледна натам, видя едно лице, долепено до задното стъкло, и веднага разбра, че това е Аби. Явно не я бе забелязал по-рано, защото е лежала на задната седалка. Но викът й предупреди Ролф. Мъжът се обърна, видя връхлитащия го Бен, който беше вече на метри от него, и се втурна към шофьорската седалка.

— Спри! — изкрещя Бенджамин. — Мръсно малко копеле!

Ролф се навря в колата, но той го настигна, преди да успее да затвори вратата. Сграбчи коженото му яке, стисна го за ревера и се опита да го извлече навън. През това време Аби закрещя от задната седалка:

— Тръгвай! Тръгвай! Просто тръгни!

Ролф се обърна към Бен и се помъчи да го удари с юмрук или лакът, за да го принуди да го пусне.

— Върни си ми дъщерята, копеле!

Фордът потегли, но Бен се хвърли напред, сграбчи крака на по-младия мъж и го измести от педала на газта. После се опита да грабне ключовете от таблото, но ги пропусна.

— Татко, не! Не прави това!

— Аби, моля те! — извика Бен. — Просто искам да поговорим! Моля те!

— Пусни ни!

— Моля те, Аби! Просто искам да поговорим! Кажи му…

В този момент юмрукът на Ролф се стовари в лицето му. Пред очите на Бен изскочиха искри и той падна по гръб, удряйки тила си в земята. Вратата на форда се затвори с трясък и колата се отдалечи, изчезвайки в тъмнината.

През сгъстяващата се мъгла, обхващаща съзнанието му, последното нещо, което Бен видя, беше долепеното към задното стъкло лице, което гледаше надолу към него. Запомни странната черна коса и широко отворените, ужасени очи на дъщеря си.