Никълас Еванс
Разделени (5)

4.

Бен и Ив бяха в леглото и гледаха по телевизията стар филм с Кари Грант, когато агент Кендрик позвъни. Беше малко след девет. Ив беше запалила свещи и пламъчетата им потрепваха от идващ незнайно откъде полъх, като хвърляха игриви сенки по грубо измазаните с вар стени, по картините и закачените дрехи. Пабло спеше в спалнята си, която беше в съседство. Бен съвсем скоро бе ходил да го нагледа и спъвайки се в играчките по пода, бе подпъхнал още едно одеяло под слабичките му раменца. Момчето се разшава и промърмори нещо насън, после отново се успокои. Дългите му тъмни къдрици лежаха, разпилени като ореол на възглавницата.

Беше събота — един чудесен пролетен ден, който курортистите приеха като даденост, но Бен продължаваше да го смята за истинско чудо. Сухият пустинен въздух бе изпълнен с аромата на люляк и череши. Ясното наситеносиньо небе бе огряно от светлина. Тази ярка, искряща и почти шокираща светлина над Ню Мексико — с отчетливите й сенки по кирпичените стени! Светлина, която можеше да накара и пълен далтонист да грабне четката. Дори след четирите години, прекарани тук, тя все още го изпълваше с еуфория.

Тримата бяха излезли с джипа за късна закуска в Тесуке Вилидж Маркет. После обиколиха сергиите на битпазара. Пабло подтичваше пред тях като разузнавач, откриваше разни неща и ги викаше да отидат да ги видят. Ив купи една стара рокля в пурпурно и кафяво, с оранжеви фигурки и веревна кройка. Имаше дупка на едната подмишница и тя се спазари с жената да намали цената на тридесет долара. Когато се отдалечиха, прошепна на Бен, че лесно ще я зашие, а роклята струвала най-малко сто долара.

Следобед в задното дворче, където черешата бе отрупана с розови цветчета, под топлите слънчеви лъчи си опекоха на скара риба тон, червени пиперки и суши. Пабло си играеше на гоненица с малкото шведско момиченце, което живееше в съседство. Къщата на Ив беше част от един анклав от шест къщи, разположени върху южния склон на долина, обрасла с пелин и мексикански кедър, която се спускаше към града от западната му страна. Беше едноетажна постройка от напукан кирпич със закръглени ъгли и врати от стар, посивял чам. Независимо че къщата заедно с двора би могла да се побере три пъти в дома му в Лонг Айланд, където прекара толкова години със Сара и където сега тя живееше сама, Бен я предпочиташе. Харесваше я, защото беше на Ив, но още повече, задето не беше негова. Този факт — както и Пабло — го караха да се чувства необременен и да гледа на съжителството си с тях като на собствен избор. А това пък му даваше усещането, че е по-млад и по-свободен, отколкото се полагаше на един петдесет и две годишен мъж.

Точно когато яденето бе готово за сервиране, децата дотичаха по пътеката и възбудено съобщиха, че колибрите са се завърнали. Бяха видели едно от тях до ателието на Ив, където дворът приличаше повече на джунгла, отколкото на градина. Ив ги запита какъв вид е било според тях и от това, което можаха да й разкажат, заключи, че е черноглаво колибри. След вечеря, когато Пабло бе изкъпан и облечен с пижама, те намериха в килера хранилките, напълниха ги с вода и ги закачиха на един нисък клон на черешата.

Пабло искаше да изчака и да види дали птичките ще дойдат, така че докато Ив се изкъпе, Бен го гушна и поседя с него на дивана. Четеше му „Островът на съкровищата“ и вдъхваше топлия сладък аромат, който се носеше от него — детето на друг мъж, което бе обикнал като свое. Момчето беше почти осемгодишно, но изглеждаше по-малко, защото бе дребничко и слабо. Колибрите изобщо не дойдоха и когато се стъмни, Бен отнесе сънливото и отпуснато дете в леглото му.

Ив вдигна телефона, щом Кендрик позвъни. По лицето и гласа й Бен веднага разбра за какво бе обаждането. Тя му подаде слушалката и изключи звука на телевизора. Седна на леглото, а Бен протегна ръка, опитвайки се да я накара да остане. Ив винаги се оттегляше и си намираше някаква работа, когато имаше обаждане от другия му живот. Веднъж му обясни, че така само му дава пространство, но той подозираше, че го прави, за да защити и себе си.

Ив прошепна, че ще направи чай и след малко ще се върне.

Специален агент Дийн Кендрик работеше в Денвър и бе станал основната връзка на Бен с ФБР. Имаше и други, с които бе говорил през изминалите три и половина години, откакто Аби избяга. Както и още анонимни мъже и жени, които го бяха наблюдавали и следили, подслушвали телефонните му разговори, преглеждали имейлите му и контролирали банковите му сметки. Те вероятно знаеха повече за него, отколкото той за себе си.

Онези, чиито имена знаеше и на които се бе обаждал по телефона за новини през няколко седмици, бяха достатъчно любезни, макар и рядко приятелски настроени. Кендрик обаче беше различен. Той изглеждаше искрено състрадателен и почти се бяха сприятелили, въпреки че Бен го бе срещал само веднъж. Сега дори си говореха на малки имена. Може би той просто беше по-добър в работата си от останалите. Определено караше Бен да се чувства по-спокоен, но така би могъл по-лесно да изтърве нещо — някаква премълчана част от информация, която би могла да им помогне да заловят и осъдят дъщеря му. Как му се искаше на Бен да знае нещо за нея!

— Бен, как си?

— Чудесно. А ти?

— Добре съм. Има ли някой при теб?

Въпросът бе по-скоро рутинен, като се имаше предвид, че току-що бе говорил с Ив.

— Да, гледаме телевизия. Защо?

— Имам новини. За Аби. Те щяха да накарат някого от нашите хора в Албъкърки да дойде с кола и лично да ти го каже, но си помислих, че ще е по-добре да го чуеш от мен.

Той млъкна за момент, но мисълта на Бен вече тревожно препускаше.

— Страхувам се, че новините не са добри — подзе агентът.

Сърцето на Бен замря. Какво означаваха добри или лоши новини, когато ставаше дума за Аби? Добри или лоши за кого? От почти три години тя не се бе обаждала нито на него, нито на Сара, нито дори на брат си Джош. Ако от ФБР я бяха заловили, това със сигурност можеше да се определи като добра новина, нали? Той преглътна.

— Намерили са трупа й горе, на Челния хребет в Монтана, западно от Грейт Фолс. Била е там известно време. Наистина съжалявам.

На телевизора Кари Грант тъкмо щеше да бъде ступан от двама яки мъже, той се опитваше да се измъкне, но не се получаваше. Мозъкът на Бен блокира. Дъщеря му е мъртва? Можеше да си го представи, но не беше нещо, което би допуснал в мисълта си. Не беше възможно. Ив се появи на вратата с две чаши зелен чай. Тя спря там и застина. Гарвановочерната й разпусната коса контрастираше на белотата на раменете й. От чашите се издигаше пара, светлината на свещите танцуваше в гънките на бледорозовата й сатенена роба. Гледаше го с кафявите си очи, без да мига. Вече беше разбрала.

— В какво състояние…? — Бен не можа да се насили да довърши изречението. Неговото малко момиченце — мъртво, труп, оглозган от дивите животни. Не! — Искам да кажа — сигурни ли сте, че е тя?

— Сто процента. По пръстовите отпечатъци и ДНК пробите. Толкова съжалявам.

Настъпи продължителна тишина. Бен имаше чувството, че неговият свят се разпада пред очите му. Ив остави чая, приседна на леглото и го прегърна с хладната си ръка през раменете. Кендрик изчака Бен да започне полека да се съвзема от шока. Деликатно попита дали той да уведоми Сара, но Бен му отвърна, че ще го направи сам и че тя е в Италия. От разговора с Джош преди два дни знаеше, че Сара ще се прибере в понеделник.

Специалният агент отново повтори колко съжалява и че ще се обади пак на другата сутрин, за да решат какво ще правят около подготовката за погребението и какво да кажат на медиите. Налагало се да има нещо като изявление.

— Да — съгласи се Бен. — Разбира се.

После затвори телефона и остана да седи, загледан в надписите на филма. Откри дистанционното и загаси телевизора. Едва тогава се разплака.

Час по-късно все още лежеше с глава, сгушена до гърдите на Ив, чиято нощница бе мокра от сълзите му. Накрая двамата започнаха да обсъждат какво трябва да се направи. Бен се питаше дали няма да е по-добре да не съобщават на Сара, докато не се върне. Да й спестят всички тези дълги часове в самолета, когато ще бъде сама със скръбта си. Може би той трябваше да отлети за Ню Йорк, да я посрещне на летището и тогава да й каже. Но Ив бе по-разсъдлива от него. Като майка тя му каза, че не може да го отлага толкова дълго. Сара имаше право да й бъде съобщено веднага и щеше да му се сърди, ако не го направеше.

Изчислиха, че във Венеция беше шест часът сутринта. Твърде рано за обаждане. „Да я оставя да поспи — помисли си Бен. — Да й дам още два часа, преди да я връхлети тази нова болка.“ Щеше да й звънне в полунощ. Тогава двамата можеха да решат как да съобщят новината на Джош и на родителите си.

Докато чакаха, той сподели с Ив какво му бе казал Кендрик за медиите. Преди две години Аби Купър — малко богато момиче — се бе превърнала в екотерористка, издирвана из цяла Америка за убийство. Беше станала сензация. Излъчваха се телевизионни предавания, посветени на нея, с драматизирани възстановки на това, което се твърдеше, че е извършила. Месеци наред Бен трябваше да отговаря на половин дузина обаждания на репортери, повечето от които се опитваха да продължат историята от друга гледна точка. Но тъй като все още нямаше арест, с времето те сякаш изгубиха интерес и тормозът приключи. Сега може би нямаше да вдигнат много шум. Или пък щяха да превърнат смъртта й в сензация.

Когато в полунощ позвъниха във Венеция, им казаха, че синьора Купър вече е излязла от хотела. А щом позвъни отново два часа по-късно, тя още не се бе върнала. Те чакаха, като ту заспиваха, ту се събуждаха. Подкрепяха се един друг, докато свещите се смаляваха, капеха и една след друга догаряха. Накрая Ив заспа, сгушена в него, с обърнато настрани лице. Той отново заплака, загледан в процеждащата се през прозореца лунна светлина.

Топлата й ръка го изтръгна от съня му точно преди седем часа. Ив стоеше до леглото и му подаваше звънящия мобилен телефон.

— Сара е — каза тя.

Той видя името на малкото екранче, но още бе толкова замаян от съня, че за момент се зачуди защо ли му се обажда. После мрачната действителност отново се върна. Дъщеря им беше мъртва.

Ив вече се бе облякла. Слънчевата светлина, изпъстрена с прашинки, падаше косо през прозореца зад нея. Той седна, взе телефона, а тя го целуна по челото и излезе. Беше оставила чаша с кафе на нощното шкафче. До него долетя гласът на Пабло, който викаше от кухнята. Натисна зеления бутон на телефона и каза: Ало.

— Бенджамин, ти ли си?

Гласът й звучеше напрегнат и глух, едва го разпозна. Но тя бе единствената, която го наричаше така.

— Скъпа…

Беше го мъмрила неведнъж, задето я нарича така. „Каквото и да съм сега за теб, Бенджамин, със сигурност не съм ти скъпа“, кореше го тя. Но и сега той не успя да преодолее навика от толкова години. Този път тя го прекъсна, преди още да е изговорил думата.

— Какво има? — попита. — За Аби ли е? Намерили ли са я?

Думите й го поразиха. Тя знаеше! После осъзна, че под намерили тя има предвид да са я открили жива. Бен преглътна, опитвайки се да избистри главата си.

— Сара…

— За бога, Бенджамин! Кажи ми!

— Мъртва е.

— Какво?

Гласът й застина. Как можа да го изтърси така? Кендрик му бе съобщил новината много по-тактично. Обърка се.

— Намерили са трупа й. В Монтана. Някъде в планината.

— Не. Аби. О, не. Не…

Тя издаде нисък, протяжен вопъл и се опита да каже нещо, но не успя. Беше толкова сърцераздирателно, че Бен започна да приказва само за да не я чува. Той говореше и говореше, като се опитваше да звучи спокойно и ясно, разказвайки й това, което знаеше: за ДНК пробите и пръстовите отпечатъци, за мястото, където е било тялото, за решенията, които трябваше да вземат… Докато тя не му изкрещя да млъкне. При това гласът му пресекна и Бен загуби контрол, сякаш думите бяха изцедили силите му.

Разделени от хилядите километри и от отчуждението, двамата се разридаха в един глас. Плачеха за младия живот, който бяха създали и обичали заедно, а бяха загубили поотделно.

 

 

Бяха казали на Бен, че погребалният дом е недалеч от летището на Мизула. Той реши, че ще отиде там веднага щом самолетът му кацне. Но не беше предупредил Сара за намерението си и все още се колебаеше дали да изчака, докато тя пристигне от Ню Йорк. Ала когато самолетът кацна и той включи мобилния си телефон, видя, че има съобщение от нея: налагало й се да хване по-късен полет. Сара щеше да се добере до Мизула чак вечерта, когато погребалният дом щеше да е затворен. Това означаваше да отиде там с нея чак на следващата сутрин. Не можеше да чака толкова дълго.

Независимо от уверението на Кендрик, че самоличността е установена сто процента, в съзнанието му продължаваше да се прокрадва мъничка надежда, че може да са направили грешка. Веднъж бе чел за случай, при който някой объркал две проби и поставил грешни имена на тях. Трябваше да види със собствените си очи, че това е Аби.

Носеше само ръчен багаж и бе един от първите, които слязоха от самолета. Жизнерадостната млада жена на гишето на Херц го посрещна като стар приятел, но може би просто така ги бяха обучили.

— На почивка ли?

— Не, пристигнах, за да… видя дъщеря си.

— Това е чудесно. Тя е в Мизулския университет, нали?

— Да, беше.

Отне й само няколко минути да попълни документите. Съобщи му номера на клетката на паркинга, където го чакаше колата, и му подаде документите и ключовете.

— Желая ви приятно прекарване.

Бен й благодари и излезе през двойната стъклена врата. Небето беше прихлупено от тъмносиви облаци, а въздухът бе топъл и изпълнен с напрежение, сякаш всеки момент ще завали. Аби често казваше, че времето в Монтана било като кутията с шоколадови бонбони на Форест Гъмп: никога не знаеш на какъв ще попаднеш. Бен си спомни онова първо посещение в Мизула преди повече от пет години, когато той и Сара долетяха тук с нея, за да я запишат в университета. Беше в края на октомври, но температурата бе двадесет и шест градуса. Като се събудиха на другия ден, имаше тридесет сантиметра сняг и трябваше да излязат и да си купят по-топли дрехи. От магазина на „Хорт Хигинс“ взеха на Аби скиорско яке във вишневочервен цвят, което струваше над двеста долара. Господи, тя изглеждаше толкова красива в онзи ден! Уверена, изпълнена с радост.

Бен се спря. Не биваше да мисли за нея по този начин. Преди да се отдаде на скръбта, имаше твърде много неща, които трябваше да се свършат: да се вземат важни решения, да се говори с шерифа, с местната служба на ФБР, за да разбере какво се е случило. Ако си позволеше да си я спомня по този начин — пламенна и щастлива, — със сигурност щеше да си загуби ума и да бъде неспособен да мисли трезво. Но най-вече Сара щеше да има нужда той да бъде силен. Не искаше да я разочарова, да й дава още едно основание да го мрази.

Колата беше малка сребриста японска машина. Трябваше да издърпа седалката до краен предел, за да напъха краката си под кормилото. Сара вероятно щеше да си помисли, че се е поскъпил, задето не е наел нещо по-голямо. Не бяха се виждали повече от година. Вече чувстваше, че стомахът му се свива от напрежение. Бен запали двигателя, излезе на заден ход от паркинга и бавно подкара към шосето.

Сара напълно бе възвърнала самообладанието си, когато говориха повторно по телефона, преди тя да отлети от Италия. Беше хладна, почти делова. Никой от тях не проля и една сълза. Той очакваше да обсъдят нещата, но повече приличаше на изслушване на серия от съобщения. Тялото щяло да бъде превозено в Ню Йорк, каза тя. Погребението щяло да бъде там, където живеели всички любими хора на Аби. Разбира се, всички изключваше Бен, но той го подмина. Имаше намерение да предложи кремация и после прахът да бъде разпръснат в Монтана — мястото, за което Аби твърдеше, че обича най-много на света. Но не искаше да влиза в спор с бившата си жена.

Ала това не бе всичко. Сара вече се бе обадила по телефона на Джош в Ню Йорк. Той бил „опустошен, но добре“, информира го тя. Как да съобщят новината на сина им бе другото нещо, което Бен се надяваше да обсъдят. Беше готов да отлети до Ню Йорк, за да го направи лично, и сега беше бесен, задето не го стори. Освен това Сара бе организирала нещата така, че момчето да остане в Бедфорд с нейните родители. Всъщност те вече бяха отишли с колата до града, за да го вземат. Сара щеше да го види за кратко, когато се върне, а после да долети до Мизула. „Джош — каза тя — няма да дойде с мен.“

Бен се чувстваше напълно пренебрегнат, но както обикновено, преглътна гнева си и не каза нищо. Това бе техника, която Сара използваше отново и отново, откакто я бе напуснал, и сега я бе довела до съвършенство: да го изключва от важните решения за децата им. И то с толкова безцеремонна, а понякога дори и с приятелска самоувереност, че негодуванието срещу нея изглеждаше като грубост. Подразбиращото се послание винаги бе едно и също: с напускането си той бе показал пълната си липса на обич към тях и поради това бе загубил правото да се съветват с него.

Понякога тя го правеше толкова блестящо, че той не можеше да не се впечатли. Но не допускаше, че ще го направи сега, в общото им нещастие. По-късно осъзна, че на практика тя надмина себе си, тъй като той трябваше да се обади на Джош във вражеския лагер на бившите си тъща и тъст. Джордж и Ела Давънпорт винаги смятаха, че той е недостоен за златната им дъщеря и неговото напускане бе оправдало тяхното презрение. А сега с пълно право бе принизен до лъжец и безделник.

Веднага след като изслуша списъка с решенията на Сара, Бен звънна на Джош.

— Здравей, Джоши!

— Здрасти.

— Щях да долетя и да ти кажа за Аби, но майка ти ме предупреди, че вече ти е съобщила.

— Да.

— Как си?

— Добре, предполагам.

Настъпи дълга пауза. Бен долови шепот около него.

— С дядо ти и баба ти ли си?

— Да. В колата сме.

— Поздрави ги от мен.

— Добре.

— Майка ти каза, че няма да идваш в Мизула.

— Какъв е смисълът?

Гласът му бе толкова глух и равнодушен, че Бен се запита дали момчето не бе изпило твърде много от онези антидепресанти, които вземаше през последните няколко месеца. Или бе просто зашеметено от новината. А можеше и да се притеснява да говори пред Ела и Джордж. Бен се наруга, че не бе отишъл в Ню Йорк. Той трябваше да бъде със сина си по това време, не онези двамата.

— Добре, предполагам, че си прав. Слушай, ще ми се обадиш ли, когато останеш сам?

— Да.

— Тогава дочуване. Обичам те, сине.

— Да. Чао.

 

 

Погребален дом и крематориум „Вали Вю“ — обслужващ опечалените от 1964 година — се издигаше между паркинг за стари автомобили и злокобно изглеждащ бар, наречен „Маунтън Джакс“. Беше заобиколен от тясна ивица трева, сякаш искаше да наподоби рая. Бен спря колата на празния паркинг и като мушна ръце в джобовете на якето си, се отправи към рецепцията. Сградата бе обрамчена с колони в паладийски стил и спираловидни гипсови орнаменти. Този странен хибрид между храм и хасиенда по всяко друго време щеше да накара архитекта в него да се усмихне. Далеч на запад просветна светкавица под тъмносивите облаци, спуснали се над планината. Въздухът замириса на мокър прах и точно когато Бен стигна под портика^[1], първите едри капки дъжд изпъстриха асфалта.

Приемната беше тихо просторно помещение с кремаворозов килим и бели стени, украсено с изкусно подредени букети от изкуствени цветя и поставени в рамки гравюри. В далечния ъгъл имаше телевизор с масичка за кафе и два празни дивана с дамаска от синьо кадифе. Бен натисна беззвучния бутон на регистраторския плот и докато чакаше, бавно закрачи с безшумни стъпки под картините. Всички те представляваха идилични пейзажи с река, езеро или океан. От тях се излъчваше еднообразно спокойствие — никакви залези или бурни небеса, нито следа от ада или Божието наказание. Запита се дали сменят картините според чувствителността на клиентите. Може би вече го бяха направили за него, защото по стените нямаше нито един пейзаж от заснежена планина.

— Какво обичате?

Млад мъж с дружелюбно кръгло лице и торс, който изглеждаше твърде едър за краката му, се бе насочил към него през кремаворозовия килим. Бен се представи и видя едва доловимо пренастройване в изражението на мъжа. Не преиграваше, просто търсеше точния израз на професионално съчувствие. Беше Джим Пикъринг, с когото и Бен, и Сара бяха говорили по телефона.

— Съпругата ви се обади, за да ни уведоми, че няма да го направите днес.

— Наложи й се да хване по-късен полет. Аз излетях тази сутрин от Албъкърки. Ние вече не сме женени.

Не знаеше защо каза това, но мъжът кимна и прибави към съчувствието си една нотка повече загриженост.

— Удобно ли е аз да видя…? — Бен не можа да довърши фразата. Трябваше ли да каже Аби? Моята дъщеря? Трупа?

— Всичко е готово за вас.

— Само исках, нали знаете, да се уверя…

— Напълно ви разбирам.

Той попита Бен дали ще има нещо против да почака за момент и забърза натам, откъдето бе дошъл. Щом изчезна надолу по коридора, отново се възцари тишина. Мястото имаше невероятна звукоизолация. Бен се улови, че се пита какви ли материали бяха използвали. Какво му ставаше? Да мисли за проклетата акустика, докато чака да види трупа на дъщеря си?

Джим Пикъринг се върна и помоли Бен да го последва. Докато минаваха през серия от коридори, той му обясни, че са балсамирали тялото, както е поискала госпожа Купър. Спасителният екип от планината улеснил процеса, тъй като оставил много лед около трупа при транспортирането. Бен не можа да реши дали мъжът си прави скромна професионална реклама, или просто се опитва да успокои тревогата му.

— Не разполагахме с никакви дрехи, така че тя е в така наречената болнична нощница. Нямахме, разбира се, и никакви указания за косата и грима, затова се постарахме да й придадем естествен вид. Има възможност за някои малки корекции, ако пожелаете. А ковчегът е само временен. Госпожа Купър не каза дали бихте проявили интерес да закупите някой от дома, разполагаме с доста широк асортимент.

— Сигурен съм в това.

— Ето че пристигнахме. Това е нашата стая за оглед.

Мъжът спря пред двойна бяла врата и протегна ръце да я отвори, но миг преди това погледна към Бен.

— Готови ли сме?

Бен кимна.

Помещението беше четири на три метра, осветено с розова светлина, хвърляна от четири високи лампиона, чийто горен край се разширяваше като лилия. Обикновеният ковчег от светло дърво беше поставен отворен върху висока до кръста маса. От вратата Бен можа да види само ивица от розовата сатенена подплата.

— Ще ви оставя — каза Джим Пикъринг. — Ще бъда отвън в коридора. Останете колкото желаете.

— Благодаря ви.

Вратата се затвори тихо след него. Бен остана там за момент, опитвайки се да възвърне малко от предишната си абсурдна надежда, че трупът ще бъде нечий друг. Но знаеше, че това е Аби. Почувства как пулсът му се ускори, кръвта зашумя в ушите му, а в гърлото усети някаква ледена буца. Преглътна и пристъпи напред.

Бяха изминали почти три години, откакто не я бе виждал. Тогава косата й беше боядисана в черно, късо подстригана и на „иглички“, сякаш за да демонстрира непокорството й. Сега бе отново в естествения си червеникаворус цвят, по-дълга и прилежно сресана, така че ограждаше стройната й шия и смекчаваше израза й. Лицето й с дръзко носле и красиво извити вежди беше далеч от онова враждебно, крещящо и изкривено лице, което бе постоянно пред очите му след онази ужасна нощ. Смъртта превратно бе смекчила чертите й. Погребалният грим беше придал на кожата й приятен здрав блясък. Дори в наклона на брадичката й и в трапчинките в ъгълчетата на устата й имаше нещо близко до любопитство. Сякаш нещо в съня й я бе развеселило и тя всеки момент щеше да се засмее и да му каже как стоят нещата. И да отвори очи, сиво-зелени, напръскани със светлокафяви точици. Искаше му се да може да ги види поне още веднъж.

Единственият труп, който Бен бе виждал досега, бе на баща му преди почти двадесет години. Погребалните служители тогава бяха объркали всичко — косата му, изражението му, начина, по който бяха завързали вратовръзката му, всичко. Бяха сложили толкова много руж, грим и червило, че той изглеждаше като някаква страшна изкуствена кукла с перука.

Но с бялата си нощница — като булка, каквато никога нямаше да бъде — дъщеря му изглеждаше спокойна, невинна и красива.

— О, скъпа! — прошепна той. — Моето малко момиченце.

Вкопчи се в ръба на ковчега, наведе глава и затвори очи. Сподавените ридания се изтръгнаха от него накъсани и той не се опита да ги потисне. Сега беше сам и щеше да си позволи тази слабост, а по-късно щеше да бъде силен заради Сара.

Не можеше да каже колко дълго стоя там. Когато сълзите му секнаха, Бен се стегна и отиде до малка масичка, върху която бе поставена кутия с кърпички. Като избърса лицето си и се успокои, той се върна до ковчега, наведе се над него и целуна дъщеря си по бузата. Не миришеше на нищо, а плътта й до устните му бе студена като камък.