Никълас Еванс
Разделени (3)

2.

Шериф Чарли Ригс погледна часовника си. Прецени, че разполага с около петнадесет минути, за да се справи с купчината книжа, която се издигаше заплашително на единственото празно място сред джунглата на бюрото му. Ако не тръгнеше до два часа, нямаше да може да стигне с колата си до Грейт Фолс и да се върне навреме за партито по случай десетия рожден ден на дъщеря си. Налагаше се да отиде до Грейт Фолс, за да вземе подаръка й. Трябваше да направи това още вчера, но както обикновено, изникнаха, незнайно откъде маса тъпи неща и не бе успял. Подаръкът беше ръчно изработено седло, което бе поръчал в пристъп на екстравагантност преди два месеца. Нямаше идея как изобщо му хрумна, че би могъл да си го позволи. Разтреперваше се само от мисълта колко ще му струва.

Той придърпа стола си по-близо до бюрото, избута няколко мръсни кафени чаши и взе първата папка. Беше разпечатка на още един доклад за употребата на метамфетамин в Монтана. Вратата на тесния му малък кабинет беше отворена, а отвън, в стаята на диспечерката, като че ли всички телефони звъняха едновременно. Никой не ги вдигаше, защото днес беше почивният ден на Лайза, а новото момиче — Мери-Лу, което още не беше навлязло в нещата, стоеше на рецепцията и говореше със старата госпожа Лосън за изчезналото й отново куче. Старата бъбрица явно бе забравила вкъщи слуховия си апарат, защото Мери-Лу трябваше да крещи и да повтаря всичко по два пъти. През прозореца шерифът зърна Тим Хайдекър — един от не толкова схватливите си заместници — който паркираше камионетката си. Ясно бе, че след секунди младежът ще нахлуе вътре с куп глупави въпроси. Чарли се измъкна иззад бюрото си и тихо затвори вратата. Вече беше два без десет.

Но не разочарованието, което би изпитала дъщеря му, го тревожеше толкова много. Двамата с Луси се разбираха чудесно и той знаеше, че тя ще му влезе в положението. Това, което не му даваше мира, бе, че щеше да прибави още едно оръжие към арсенала на майка й. С Шерил се бяха развели преди почти пет години и тя се бе омъжила повторно. И то щастливо, по думите на всички. Макар че бе пълна загадка как би могла да бъде щастлива с говорещата провлачено мижитурка, наречена неин съпруг. Онова, което продължаваше да учудва Чарли, бе как след цялото това време бившата му жена не можеше да устои и на най-дребната възможност да го ухапе. При положение че не той, а тя го бе напуснала. А Шерил се възползваше от всичко, което касаеше Луси, с едва прикрито ликуване. Не бе достатъчно, че Чарли според нея е отвратителен съпруг, ами трябваше да бъде и лош баща.

„Употребата на метамфетамини нараства“ — прочете шерифът. „Брей, че кой би могъл да го предположи?“, помисли си иронично той. Често се чудеше колко ли плащат на хората, които пишеха тези скалъпени доклади, за да изтъкват за кой ли път очевидното и за слепците. По дяволите, човек можеше да прекара пет минути в интернет или да отиде до книжарницата и да разбере как да си направи дрогата в собствената си кухня. Може би просто остаряваше и ставаше циничен.

— Сигурна съм, че то ще се появи, госпожо Лосън — казваше Мери-Лу отвън, на рецепцията.

— Какво?

— Казах, че кучето сигурно ще се появи.

Шерифът чу Тим Хайдекър да отговаря на единия от телефоните. Вероятността той да успее да се справи сам с каквото и да било беше едно на милион. И наистина — скоро на вратата се почука и миг след това се показа ядосаното лице на младежа:

— Ей, шефе…

— Тим, точно сега съм много зает. И моля те, не ме наричай шефе.

— Току-що ми се обадиха от ранчото на семейство Дръмонд, нали го знаеш, там горе, на Челото…

— Тим, знам къде е ранчото на Дръмонд. Но може ли да говорим за това по-късно, моля те?

— Разбира се. Просто си помислих, че трябва да знаеш.

Чарли въздъхна и пусна доклада на бюрото:

— Кажи ми.

— Преди малко там са се появили двама скиори. Съобщили, че са открили труп горе, при Гоут Крийк. Млада жена, замръзнала в леда.

Ранчото на Нед и Вал Дръмонд беше малко парче земя на няколко крачки от северното разклонение на реката. Отвъд тяхното място, като се изключат една-две хижи, които се използваха само през лятото, имаше само пустош. На Чарли и Тим Хайдекър им отне почти час да стигнат с колата дотам и още толкова, за да разпитат двамата скиори. Те изглеждаха добри хора и си даваха ясна сметка какъв късмет бяха извадили. Ако не бяха успели да намерят втората ска на бащата, на него щеше да му бъде дяволски трудно да се измъкне. В такъв случай щеше да се наложи синът да слезе сам долу, за да доведе някого на помощ. Те обаче се бяха оказали умни и добре подготвени. А това не можеше да се каже за много други самоуверени туристи, които сами си навличаха беди в планината и трябваше да бъдат спасявани.

Бащата успя да покаже на картата мястото, където бяха намерили трупа. Чарли беше докарал два снегохода в ремаркето и за момент се изкуши от идеята да се качи горе веднага, за да огледа. Ала слънцето вече се готвеше да се скрие зад планината — не след дълго щеше да се стъмни бързо, а температурата — да се понижи. Замръзналото в леда тяло нямаше никъде да избяга. Прецени, че ще е по-добре да го отложи за сутринта, да състави план и да се качи с всички необходими съоръжения. Във всеки случай искаше и бащата да дойде, но раната на лицето му трябваше да се зашие, макар че Вал Дръмонд беше направила всичко възможно да я почисти и превърже.

Всички седнаха да изпият по едно кафе в тъмната кухня със стени от дървени греди на семейство Дръмонд. Чарли познаваше Вал още от детството си и оттогава имаше слабост към нея. В действителност някога бяха обсебени от малко романтично преживяване след едни танци в гимназията — още си го спомняше ясно. Но дори и сега, в началото на четиридесетте, тя все още изглеждаше добре — висока и атлетична. Нед беше по-нисък и с десет години по-възрастен, говореше прекалено — като хората, които разполагат с много време, но беше добряк.

Вал изрази готовност да откара бащата на момчето до медицинския център, за да зашият раната му. Дори предложи той и синът му да останат да пренощуват у тях. Те се съгласиха и благодариха за гостоприемството. Всички се уговориха да се срещнат в осем часа на следващата сутрин, когато щяха да отидат горе и да извадят трупа.

Точно когато си вземаха довиждане, Чарли си спомни за празненството на Луси и усети как стомахът му се присви. Тук мобилният му телефон нямаше сигнал, така че попита тихо Вал дали може да използва домашния им телефон. Тя го въведе във всекидневната и го остави сам. Чарли прецени, че празненството все още течеше, но нямаше начин да стигне там, преди то да е приключило. Набра номера на Шерил и се подготви.

— Ало? — обади се тя.

Винаги звучеше доста мило, преди да разбере кой е на телефона.

— Здравей, Шерил. Слушай, наистина съжалявам, но…

— Много мило от твоя страна, че поне се обаждаш.

— Изникна нещо непредвидено.

— Нещо по-важно от десетия рожден ден на дъщеря ти? Разбирам, ти си непоправим.

— Може ли да говоря с Луси?

— Точно сега всички са заети. Ще й кажа, че си се обадил.

— Не можеш ли просто…

— Ще донесеш ли седлото?

— Аз… нямах време да го взема.

— Добре, чудесно. И това ще й кажа.

— Шерил, моля те…

— Нищо не се променя, нали, Чарли? Трябва да затварям. Чао.

Чуха снегоходите дълго преди да ги видят. Най-сетне светлините на фаровете се показаха, проблясвайки между дърветата далече долу, в ниското. После се заизкачваха по стръмния склон извън гората и се понесоха покрай реката към тях. Жълтите лъчи прорязваха чезнещата синкава светлина в долината.

Най-близкото място, където можеха да паркират машината за издирване и оказване на помощ, беше в началото на пътеката, на около пет километра надолу в долината. Беше преустроен училищен автобус, снабден с доста луксозно оборудване. Обикновените радиостанции не бяха много надеждни сред тези стръмни каньони, така че автобусът имаше една със 110-ватов усилвател, достатъчно мощна, за да предава съобщения между хората в планината и шерифската служба, отдалечена на петдесет километра. Всичко, от което се нуждаеха, трябваше да се пренесе по пътеката с двата снегохода, които се движеха сега към тях. Караха верижни триони, горелки и няколко прожектора, така че Чарли и хората му да могат да продължат да работят и през нощта.

Шерифът разполагаше с екип от десет души, трима, от които бяха негови заместници, а останалите — спасители доброволци. Имаше и един рейнджър от Националната служба по горите, който бе добронамерен, но беше млад и новак в работата и обикновено пречеше. Обаче по протокол и той трябваше да присъства, защото трупът на момичето бе намерен на територията на службата по горите.

Започнаха работа на смени, като през няколко часа слизаха до автобуса да починат, да хапнат и да пийнат нещо. Единствен Чарли стоеше неотлъчно при трупа. От време на време му носеха храна и топли напитки, но той бе уморен, премръзнал и вече доста намръщен, задето трябваше да чака почти час за оборудването.

Занимаваха се с това цял ден. Първо отцепиха с кордон целия район, после систематично го претърсваха, заснемайки с фотоапарати и видеокамера местопрестъплението от всички ъгли. Не намериха никаква следа как трупът се е озовал там. При всичкия този сняг и лед Чарли трудно можеше да се надява да открият поне една улика. Може би когато се затоплеше времето, щяха да намерят нещо — дрехи или обувка, или може би раница. Ако имаха късмет — дори отпечатъци от стъпки в някой долен пласт сняг или в калта.

Двамата скиори ги доведоха дотук още в зори и им показаха къде се намира трупът. Застинал там долу, в леда, той беше най-призрачната гледка, на която Чарли някога е бивал свидетел. А като окръжен следовател и като шериф беше виждал немалко трупове през годините. Скиорите не се задържаха по-дълго, отколкото се налагаше. Бащата имаше петнадесет шева на наранената буза, която бе станала морава от студа. Той искаше да си отиде вкъщи. Момчето изглеждаше бледо и все още в лек шок. Щеше да се прибере в дома си по-възмъжало, отколкото когато го бе напуснало.

Едва в ранния следобед се подготвиха да започнат опитите си за изрязване на леда около мъртвото момиче. Оказа се много по-сложно, отколкото Чарли бе предполагал. Трупът трябваше да бъде откаран отвъд планината, в щатската криминална лаборатория в Мизула — пътуване, което щеше да отнеме цели три часа. При прогнозираното по-топло време всички се съгласиха, че най-добрият начин да го запазят бе, като го оставят обграден в леда. Досега бяха работили с лостове за разбиване, внимателно отчупвайки парче по парче, така че да не пропуснат нито една улика, която можеше да е замръзнала в ледения блок. Но това бе като да косиш ливада с ножица и Чарли реши, че ако не сменят метода си, може да стоят там и седмица.

Сега снегоходите изкачваха последните стотина метра край реката, влачейки шейни, натоварени с оборудването. Шерифът и хората, които чакаха с него, тръгнаха да ги посрещнат. Светлините на фаровете накараха да заблестят жълто-зелените светлоотразителни жилетки, които всички носеха върху черните си шуби. Колкото повече мръкваше, толкова повече застудяваше. Чарли чувстваше краката си вкочанени дори и в обувките си с дебели грайфери. Какво ли не би дал да си е у дома, пред огъня, с новата книга, която току-що бе започнал да чете. Докато стъпваше тежко през снега, той си свали ръкавиците и се опита да сгрее с дъха си премръзналите си пръсти. Настроението му не се подобри особено, като видя Тим Хайдекър да слиза от първия снегоход.

— Какво ви забави толкова?

— Съжалявам, шефе. Снегоходът затъна при реката.

— Защо не се обади по радиостанцията?

— Опитах, но не можах да се свържа с никого.

— Добре, хайде да тръгваме.

Бяха му донесли топла супа и няколко шоколадови десертчета, които го накараха да се почувства малко по-добре. Посръбваше прав от супата си и от време на време раздаваше команди, докато те свързваха прожекторите към малкия генератор и ги разполагаха. Над него планината се издигаше като загадъчен силует на фона на небето, което бавно се изпълваше със звезди.

Скоро ямата, в която бяха паднали скиорите, се превърна в островче от светлина сред обгръщащата ги тъмнина. От дъното й бе пометен всичкият сняг и през лъскавия черен лед се очертаваше призрачният образ на девойката. С къдравата си коса и с протегната ръка, със скъсаното червено яке, влачещо се след нея, изглеждаше като балерина, вкаменена насред скока й от зла магьосница.

Отне им още шест часа, докато изрежат леда около трупа. Единият от верижните триони засече и трябваше два пъти да се обаждат по радиостанцията за допълнителни остриета. И тъй като ледът се напука и помътня, наложи се да използват оксижени, за да го поразмекнат и да могат да виждат какво режат. Прорязаха и правоъгълна дупка, подобна на гроб, успоредно на мястото, където лежеше мъртвата жена. Спуснаха вътре шейна и започнаха да повдигат тялото върху нея с помощта на дървени пръти. Леденият саркофаг обаче беше много тежък. Чу се ужасен пукот и единият край на шейната пропадна във водата, която течеше под леда. За няколко дълги и напрегнати минути изглеждаше, че трупът ще се изхлузи и ще изчезне в дупката. Но мъжете успяха да прекарат въжета около него и да го задържат, докато подпъхнат пръти под шейната, за да я изправят.

Одялаха още от ледения блок, който обвиваше девойката, за да олекотят товара. Сетне се обадиха по радиостанцията за мушама, обвиха го с нея и го завързаха с широко тиксо и въжета. Най-накрая, точно преди полунощ, три снегохода и половин дузина мъже, дърпащи въжетата, успяха да изтеглят от дупката шейната с нейния траурен товар.

Отне им още един час да свалят ледения саркофаг до автобуса. Беше почти три през нощта, когато го натовариха, изолиран с одеяла и парчета велпапе, в каросерията на камионетката на Чарли. Двама от неговите заместници изразиха желание да го придружат до Мизула, но шерифът отказа. Бяха работили до изнемога почти денонощие, затова им благодари и им нареди да отиват да спят. Самият той се чувстваше в онова странно състояние, при което енергията взема връх над умората. А и по някаква причина, която не разбираше напълно, искаше да бъде сам.

Той мина през Огъста и зави надясно по шосе 200 на един пуст кръстопът, където само месец преди това бе помагал да измъкнат двама мъртви тийнейджъри от катастрофирала кола. Правите пътища се срещаха насред полето, там имаше дори светофар, но си оставаше място, което редовно вземаше жертви. Споменът го разстрои и накара мисълта му да се насочи към мъртвата девойка, която лежеше отзад, в ледения блок. Картината така се бе запечатала в съзнанието му, че не можеше да я изличи.

Продължи да се пита коя ли е и как се е озовала там. Спомни си за самоубийство горе в планината, недалеч от Гоут Крийк. Едно седемнадесетгодишно момче бе свалило всичките си дрехи, прилежно ги бе сгънало и поставило на купчинка заедно с несвързана поема, която бе написало, за да се опита да обясни защо посяга на живота си. Беше се хвърлило от една висока скала, а останките му бяха намерени месец по-късно от някакви ловци, стрелящи с лък. Може би тази девойка бе друг подобен случай или е паднала случайно? Нямаше обявени за изчезнали никакви катерачи или скиори, но това не правеше смъртта й непременно подозрителна. Най-вероятно е дошла сама някъде отдалеч и не е споделила с никого къде отива. Такива неща се случваха… А трупът беше в достатъчно добро състояние, за да бъде идентифициран.

Чарли се замисли за родителите й или за някой друг любим неин човек, за ежедневната им мъка от неизвестността след изчезването й. Не можеше да се отърси от представата, че същото нещо би могло да сполети и Луси. Единственото му дете да изчезне безследно, а той и майка й да не знаят дали е живо, или лежи убито на дъното на някоя яма! Как би могъл да се справи? По дяволите, това би довело до лудост всеки родител.

Шерифът пресече с колата си вододела на Скалистите планини при прохода Роджърс и заслиза по криволичещия път към Линкълн. Беше толкова потънал сред криволиците на мисълта си, че след един остър завой едва не налетя на двойка белоопашати елени. Натисна рязко спирачката, камионетката занесе и се изви напречно на пътя. Спря на затревения банкет. Чу как трупът в каросерията се приплъзна напред и с все сила се блъсна отзад в седалката му. Главата на Чарли рязко се отметна, а от очите му сякаш изскочиха искри.

Поседя известно време, докато се опомни и поуспокои. Ако шосето не бе опесъчено, щеше да изхвърчи от него над върховете на дърветата по склона. Останалата част от пътя измина с шейсет километра в час с надуто до дупка радио, за да държи надалеч лошите мисли.

Щатската криминална лаборатория беше спретната тухлена постройка, разположена точно встрани от Бродуей, на пътя за летището. Беше наредил от шерифството да позвънят предварително, за да е сигурен, че тук ще има някой, който да приеме тежкия обледенен труп. Очевидно бяха получили съобщението, защото двамата мъже, които излязоха да го посрещнат, изглеждаха като олимпийски състезатели по вдигане на тежести.

— Значи това е нашата Джейн Доу? — каза единият от тях, докато тримата се мъчеха да натоварят тялото на количката. — Човече, та ти си ни докарал цяла планина от лед.

— Да се надяваме поне в него да има улики — отговори Чарли.

Откараха я право в хладилната стая, където той подписа формуляра и им пожела лека нощ.

Докато караше обратно към града, небето на изток избледняваше, обагряйки се в розово и гълъбовосиво. Вече се бяха появили една-две коли и няколко камиона. За кратко обмисли идеята да се прибере вкъщи, но се отказа. Сега, когато работата беше свършена, умората се стовари върху него и тилът страшно го заболя. Намери мотел близо до междущатското шосе и нае стая, малко по-голяма от игрална маса. Но имаше легло, а това бе всичко, което го интересуваше. Спусна бежовите пластмасови щори, свали якето и обувките си и се мушна под завивките. После си спомни, че не беше изключил мобилния си телефон и тромаво се отправи да го вземе от якето си. Дисплеят показваше, че е получил гласово съобщение. Чарли се върна в леглото и внимателно отпусна глава на възглавницата. Изключи нощната лампа и кликна да прослуша съобщението.

Беше от Луси. Казваше, че се надява той да е добре и че съжалява, че не е могъл да отиде на празненството й; че й липсва и много го обича. Самотният, съсипан от умора мъж стисна очи — щеше да се разплаче, а не можеше да си го позволи.