Никълас Еванс
Разделени (2)

1.

Те станаха преди зазоряване и излязоха навън под безлунното небе, обсипано с рой звезди. В студения въздух дъхът им се кълбеше на малки облачета, а замръзналият чакъл на мотелския паркинг хрущеше под обувките им. Предният капак на старото комби, което беше единственият автомобил там, проблясваше слабо под тънкия слой скреж. Момчето закрепи ските им върху покрива му, докато баща му натовари раниците им, а после заобиколи колата, за да махне вестника, притиснат под чистачките върху предното стъкло. Той се беше втвърдил от леда и изпращя в ръцете му, когато го смачка на топка. Преди да се качат в комбито, те се поспряха за миг, заслушани в тишината. Взираха се на запад към планините, чийто силует бе очертан от звездите.

Градчето още тънеше в сън, когато се отправиха спокойно с колата на север по главната улица. Минаха край съда и бензиностанцията, после край старото кино, осветявани от време на време от бледата светлина на уличните лампи, а лъчите на фаровете позлатяваха тъмните витрини на магазините. Единствен свидетел на тяхното заминаване беше сиво куче, което стоеше на пост в края на града с наведена глава, а очите му изглеждаха призрачнозелени на светлината на фаровете.

Беше последният ден на март и останките от изринатия сняг се сивееха край шосето. Пътувайки предния ден следобед на запад през полята, видяха, че там вече се прокрадва първата зеленина сред увехналите треви. Преди залез-слънце, когато се бяха измъкнали от мотела и се разходиха по един черен път, чуха подсвирването на авлига, сякаш зимата си бе отишла завинаги. Ала отвъд хълмистите ниви все още се белееше билото на Скалистите планини. Те се издигаха като стена от древен варовик, дълга стотици мили. Бащата на момчето каза, че там сигурно ще намерят добър пролетен сняг.

Недалеч от града се отклониха вляво от шосето по път, който продължаваше с лек завой още двадесетина мили към планините. Видяха един елен и един койот точно когато пътят стана чакълест. Голяма белокрила улулица излетя от тополовата горичка и се спусна ниско пред тях, сякаш направляваше светлината на фаровете им.

Планината се издигаше все по-голяма — тъмносиня и сенчеста, докато сякаш се разтвори сама, и те се оказаха навлезли във виещ се проход. Рекичка, придошла от топенето на снега, се пенеше между гъсторастящи обезлистени трепетлики и върби. А от двете им страни се издигаха стръмни канари, обрасли с борове, и оголени скали с цвят на слонова кост.

Когато стръмният път стана хлъзгав заради замръзналия сняг, бащата на момчето спря, за да сложат веригите. Излязоха от колата, въздухът навън бе мразовит, неподвижен и изпълнен с шума на реката. Те простряха веригите на снега пред задните колела. Бащата се качи обратно зад волана и придвижи колата бавно напред, докато момчето му извика да спре. Когато мъжът коленичи да закопчае веригите, момчето затропа с крака и задуха в шепите си, за да ги стопли.

— Погледни — каза то.

Бащата се изправи и вдигна очи, докато изтупваше снега от ръцете си. Между канарите, опасващи долината, върхът на голямата, покрита със сняг планина току-що бе запламтял от милувката на първите слънчеви лъчи. Сянката на нощта бавно започна да се отдръпва от неговите склонове пред очите им, отстъпвайки на наситената ивица от розово, златно и бяло.

Паркираха комбито в началото на пътеката. От девствения сняг разбраха, че никой друг не бе идвал тук. Двамата седнаха под вдигнатия заден капак на комбито и обуха скиорските си обувки. Собственичката на мотела им беше направила сандвичи и те изядоха по един, пиха димящо сладко кафе и наблюдаваха как сенките около тях бавно избледняват на светлината. Очакваше ги няколко мили стръмнина, така че поставиха кожи върху ските си, за да бъдат по-устойчиви. Бащата провери ремъците и дали лавинните им предаватели работят. Когато установи, че всичко е наред, двамата нарамиха раниците си и стъпиха на ските.

— Ти водиш — каза бащата.

Преходът, който бяха планирали за този ден, беше петнадесет мили отиване и връщане. Бяха направили същия преход преди две години. Тогава откриха едно от най-добрите места за спускане със ски, което някой от тях познаваше. Първите три часа бяха най-трудни: дълго изкачване през гората, после опасно придвижване на зигзаг нагоре по североизточния склон на хребета. Но си струваше. Южната страна на хребета беше идеална — склон без дървета, който се спускаше на три последователни нива до следващата река. Ако всичко вървеше добре, докато стигнат върха, слънцето щеше да го огрее и да размекне горния слой на снежната покривка, но в основата си тя щеше да остане замръзнала и твърда.

Тези преходи със ски в рядко населения район бяха станали техен ежегоден ритуал и сега момчето ги очакваше толкова нетърпеливо, колкото и баща му. Приятелите му сноубордисти у дома, в Грейт Фолс, го мислеха за луд. „Щом искаш да караш ски — казваха те, — защо не отидеш на някое място, където има влек?“ И наистина при първото им пътуване до Тетънс преди четири години той се бе опасявал, че са прави. Тогава на дванадесетгодишния хлапак му се стори, че трябва да се положат много усилия за ценното малко забавление — твърде много изкачване и кратко спускане. На моменти чак му се дореваваше. Но не беше дал воля на сълзите и на следващата година отново отиде.

През повечето време баща му беше в командировки и нямаше много неща, които двамата да вършат заедно. Понякога момчето имаше чувството, че едва се познават. И двамата не бяха от разговорливите. Но нещо в пътуването им през тези диви и отдалечени места сякаш ги свързваше много повече, отколкото можеха да го направят думите. И малко по малко беше проумял защо баща му се наслаждаваше на изкачването толкова, колкото и на спускането. Беше като някаква особена смес от странна енергия, която ги захранваше по чудесен начин. Безкрайното ритмично повтаряне — плъзгаш едната ска, после другата — ги потапяше в транс. А вълнението и чувството за извършен подвиг, когато достигнеха далечното било и видеха склона, покрит с девствен пролетен сняг, се приближаваше до екстаза.

Вероятно бе започнал да се чувства така, защото с всяка изминала година порастваше и ставаше по-силен. Вече бе по-висок от баща си и със сигурност — по-як. И макар да не беше още толкова опитен в планинарството, беше станал по-добър скиор. Навярно затова днес за пръв път баща му го остави да води.

През първия час пътеката беше засенчена от ограждащите я като стена смърчове и канадски ели, докато се изкачваше все по-високо по протежение на южната страна на лъкатушещия каньон. Макар и да бяха още на сянка, катеренето скоро ги изпоти. Щом спираха да си поемат дъх, да пийнат вода или да свалят още някой кат дрехи, дочуваха приглушения рев на реката далече под тях. Веднъж чуха хрущене, причинено от едро животно някъде в гората.

— Според теб какво беше това? — попита момчето.

— Елен или може би лос.

— Мечките дали вече са се събудили?

Баща му отпи от манерката си, после избърса уста с опакото на ръкавицата си. Тази област бе основната, обитавана от мечките гризли. И двамата го знаеха.

— Предполагам, че са будни. През миналата седмица дните бяха доста топли.

Час по-късно излязоха от гората и в очите им плисна слънчевата светлина. Започнаха да си проправят път през едно дере, пълно с отломки от лавина, неравни буци от замръзнал сняг и камъни, сред които стърчаха дървета, изтръгнати от корен.

Стигнаха до хребета малко преди десет часа. Застанаха един до друг и оглеждаха мълчаливо панорамата, която се разкри пред тях — гората, покрита със сняг, и бледожълтите равнини отвъд нея. Момчето изпита чувството, че ако се вгледа по-напрегнато, би могло — напук на науката — да види от птичи поглед себе си и баща си: малки фигурки на някакъв далечен снежен връх.

Склонът под тях изглеждаше добър, както се бяха надявали. Слънцето грееше точно над него и той искреше като обсипан със слюда. Свалиха ските си и махнаха кожите, като ги изтупаха грижливо от снега, преди да ги приберат в раниците си. Горе подухваше студен ветрец и двамата облякоха якетата си. После седнаха върху една стърчаща скала, пиха кафе и изядоха последните сандвичи. В това време двойка гарвани закръжиха с грак над тях в лазурното небе.

— Е, какво мислиш? — попита бащата.

— Изглежда доста добре.

— Аз бих казал, че е възможно най-близо до рая, който човек може да постигне.

Докато мъжът говореше, единият от гарваните се стрелна пред тях и сянката му мина пред лицето му. Кацна на хребета на няколко метра от тях и момчето хвърли коричка хляб към него. Това накара птицата да плесне с криле и да излети, но само след миг отново кацна и с вирната глава взе да разглежда ту коричката, ту момчето. Накрая гарванът събра кураж да я вземе, но другарят му се спусна и я грабна вместо него. Измамената птица нададе дрезгав крясък и хвръкна да го преследва. Бащата и момчето се засмяха, наблюдавайки ги как кръжат, стрелкат се настрани и грачат, спускайки се надолу към долината.

Момчето поведе и при спускането. Снегът под ските му се струваше добър, както и бе изглеждал. Слънцето бе разтопило ледената повърхност достатъчно, за да се чувства устойчиво, и то бързо влезе в ритъм. Разпери ръце и изпъчи гърди към склона, сякаш се готвеше да го прегърне, наслаждавайки се на блаженото свистене при всеки завой. Баща му беше прав — бяха възможно най-близо до рая, който човек можеше да постигне.

В края на първия от трите склона, където наклонът леко се увеличаваше, момчето спря и погледна назад, за да се полюбува на оставените следи. Баща му вече се спускаше встрани от тях, като внимателно дублираше всяка извивка. Той спря до него и двамата се поздравиха с викове, плясвайки вдигнатите си длани.

— Оставяш страхотни дири!

— И твоите са съвсем успоредни.

Бащата се засмя и каза, че пръв ще поеме по втория склон, а когато стигне до следващото ниво, ще снима момчето, докато се спуска. Така че синът остана да го гледа как се понесе със ските надолу и зачака да го извика. Щом викът долетя до ушите му, полетя в огрения от слънцето въздух, давайки всичко от себе си заради снимките.

От мястото, където застанаха след това — в подножието на втория склон, — можеха да видят целия път надолу до реката, където слънцето още не бе проникнало. От предишното си посещение знаеха, че в нея има големи вирове и стръмни водопади. Тогава беше по-топло, снегът бе по-малко и като се изключи коричката лед по ръба на вировете, течащата вода бе открита. Обаче сега тя беше затрупана и единственото, което можеха да видят, бяха само тъмните й контури.

Баща му погледна часовника си, после засенчи очи и се взря в слънцето. Момчето знаеше какво си мисли. Половината склон под тях все още беше в сянка, въздухът там бе студен и повърхността на снега нямаше да се е размекнала. Може би трябваше да изчакат известно време.

— Изглежда ми малко замръзнало — каза бащата.

— Всичко ще е наред. Но ако те е страх, нека изчакаме.

Баща му погледна към него над слънчевите си очила и се усмихна.

— Съгласен съм, специалисте. Тогава по-добре показвай ми пътя. — Подаде фотоапарата на момчето. — Гледай да направиш няколко хубави снимки.

— Ще бъдат толкова добри, колкото и карането ти. Изчакай, докато ти извикам.

Момчето мушна фотоапарата в джоба на якето си и тръгвайки, се усмихна на баща си. През първите петдесетина метра снегът беше добър. Но когато наближи границата на осветеното от слънцето място, почувства, че повърхността се втвърдява. Направи завой, но нямаше почти никакво сцепление, нито се чу свистене. Усети само стърженето на леда в стоманените ръбове на ските. Момчето спря там, където светлината граничеше със сянката, и погледна нагоре към склона, на който стоеше баща му, откроявайки се на фона на небето.

— Как е? — извика той.

— Леко хлъзгаво е, но иначе е добре.

— Чакай там, идвам.

Момчето свали ръкавиците си и извади фотоапарата от джоба си. Успя да направи една-две снимки, докато баща му се спускаше към него. Последната снимка по-късно щеше да покаже точния момент, от който нещата започнаха да отиват на зле.

Баща му тъкмо бе започнал да прави десен завой, когато ръбът на лявата му ска не успя да зацепи и се плъзна рязко надолу. Той опита да се коригира, но стъпи твърде тежко на горната ска и тя занесе под него. Докато се мъчеше да възстанови равновесието си, тялото му се наклони, а ръцете и щеките му описаха полукръг във въздуха. Сега се плъзгаше, но се бе завъртял с лице към върха на склона. За момент изглеждаше забавно — сякаш се преструваше, че се пързаля нагоре по хълма. След това направи рязко движение, изви се назад, стовари се по гръб и веднага започна да набира скорост.

За миг момчето си помисли, че трябва да опита да го задържи или забави, като се спусне да пресече пътя му. Но веднага осъзна, че ударът сигурно ще събори и него и то също ще полети по склона. Така или иначе, вече беше твърде късно. Баща му се плъзгаше толкова бързо, че нямаше да има време да го стигне. Едната му ска вече се бе откачила и се носеше като торпедо встрани по надолнището, после се откачи и другата. Момчето се спусна и протегна щеката си напред. Олюля се, успя да докосне ската, но тя прелетя край него.

— Изправи се! — изкрещя то. — Опитай да се изправиш!

Така бе извикал веднъж баща му, когато то падаше. Момчето не бе успяло да се изправи, както не можа да го направи сега и баща му. Когато профуча край него — вече по очи и с разперени ръце и крака, а слънчевите му очила се плъзгаха отстрани, — той изкрещя нещо, но синът не го разбра. Щеките на мъжа, едната, от които бе силно извита, все още висяха на китките му и се влачеха зад него, като се удряха и подскачаха по леда. Въпреки това той продължаваше да набира скорост.

Момчето се спусна със ските си след него. Усещаше, че цялото му тяло трепери, а сърцето му бие до пръсване, но знаеше колко важно бе да внимава да не падне и то. Непрекъснато си повтаряше да запази спокойствие и да се опита да използва целия си придобит опит. „Отпусни се на долната ска, въпреки че се приплъзва. Направи чупка, гърдите ти трябва да са наклонени напред. Завършвай всеки завой. Гледай напред, не надолу, към леда!“

Сега вече нямаше никакво сцепление, но след първите колебливи завои откри, че може да контролира ските си и увереността му започна да се възвръща. Като хипнотизирано то гледаше тъмната, смаляваща се фигура, която се плъзгаше надолу в сенките на долината. Точно преди да изчезне от погледа му, баща му извика за последен път — пронизително и смразяващо.

Момчето спря. Дишаше тежко и краката му трепереха. Знаеше, че е важно да запомни точното място, където баща му бе изчезнал. Може би там имаше някакъв неочакван склон, който не се виждаше отгоре. Опита да си представи трасето от последния път, когато се бяха пързаляли по ската, но не можа да си спомни дали участъкът към речното корито ставаше по-стръмен или по-полегат. Не спираше да мисли какво може да се е случило, когато баща му е паднал на дъното. Дали снегът, натрупан в коритото на реката, бе омекотил удара, или, замръзнал и твърд като скала, бе потрошил всички кости на тялото му? Докато се терзаеше, момчето загуби представа за точното място, където изчезна баща му. В сумрака долу всичко му изглеждаше еднакво. Вероятно бяха останали някакви следи по леда, които можеха да го отведат до мястото. Пое си дълбоко дъх и се спусна.

Още на първия завой външната му ска се отплесна и то едва не падна. Колената му омекнаха, а цялото му тяло се скова от напрежение, така че му отне известно време, докато събере кураж да тръгне отново.

На няколко метра по-надолу по склона видя на леда тъмна ивица, дълга около петнадесет сантиметра. Насочи се към нея с едва овладяно странично спускане.

Беше кръв. А по-нататък по склона имаше още. По леда се виждаха и драскотини, вероятно където баща му се бе опитал да се задържи с върховете на обувките си.

Ако бе в състояние да се спусне със ските по същия склон при добър сняг, това щеше да му отнеме не повече от четири-пет минути. Но върху ледената повърхност, с треперещи крака, единствено успя да кара странично, и то толкова напрегнато и страхливо, че му отне почти половин час. Толкова бавно бе слизането му, че слънцето го настигна. Видя как ивицата сянка се оттегли пред него, а кървавата следа се открои ярко върху девствения сняг.

Сега, на светлото, забеляза, че следата изчезваше зад един ръб, а точно до него лежеше нещо тъмно. Като се приближи повече, видя слънчевите очила на баща си, кацнали на върха на последния стръмен участък, сякаш се бяха спрели да наблюдават падането. Момчето спря и ги вдигна. Едното от стъклата беше спукано и едната дръжка я нямаше. То ги сложи в джоба си.

Пред него зейна около двестаметрова стръмнина към дъното на долината, която постепенно се изпълваше със светлина. Младежът надникна, очаквайки да види размазаното тяло на баща си. Но от него нямаше ни следа, ни звук. Само поразителна тишина.

Дори и кървавата диря и драскотините бяха изчезнали. Внезапно като че ли въздухът се раздвижи и двойката гарвани се спусна с грак ниско над главата му. После полетяха надолу към реката, сякаш му показваха пътя. Докато гледаше как сенките им пресичат реката, видя едната ска на баща си и тъмна дупка сред набраздената снежна покривка.

Пет минути по-късно вече беше долу. Там зееше дупка, широка около десетина метра, с назъбени краища, където замръзналият сняг се бе продънил. Още не беше достатъчно близо до нея, за да надзърне вътре.

— Татко?

Никакъв отговор. До слуха му достигна единствено слабият ромон на водата, който идваше някъде отдолу. Момчето изви предпазливо ските си настрани, като пробваше снега при всяка следваща стъпка. Очакваше, че той може всеки момент да се срути и да го повлече, макар че изглеждаше здрав. Тогава се сети за лавинния предавател, който бе полезен точно в такива случаи — да ти помогне да откриеш местоположението на човек, затрупан в снега. Изхлузи ръкавиците си и свали ципа на якето си, измъкна предавателя и започна да върти копчетата. Ръката му обаче трепереше, а мозъкът му бе така скован от паниката, че не можеше да си спомни как работеше това проклето нещо.

В този миг долетя гласът на баща му:

— Тук! Тук съм!

Сърцето на момчето подскочи:

— Татко? Добре ли си?

— Да. Бъди внимателен.

— Видях кръв.

— Порязах си лицето, но съм добре. Не идвай много близо до ръба.

Но беше твърде късно. Чу се силно пращене и синът почувства как снегът под ските му поддаде. В следващата секунда вече падаше. Зърна за миг окървавеното лице на баща си и ужасените му очи, вперени в него. Ръбът на ямата се раздроби. След това момчето виждаше само бялото на снега, който се свличаше наоколо.

Когато се опомни, баща му вече го издърпваше от отломките замръзнал сняг, питайки го дали някъде го боли. Отначало момчето не знаеше какво да му отговори, после заяви, че е добре. Баща му се усмихна и опита да се пошегува:

— Чудесна работа свърши, синко. Току-що ни откри изход.

Синът се обърна и видя какво имаше предвид баща му. Свлеченият сняг бе образувал нещо като малък склон, по който можеха да се изкатерят. Те седяха, загледани един в друг. Бащата още се усмихваше и притискаше леко бузата си с окървавена носна кърпичка. Имаше дълъг разрез, но не изглеждаше дълбок и кървенето бе почти спряло.

— Не вярвах, че ще те намеря жив — въздъхна момчето.

— Надявам се, че си направил онази снимка.

— Разбира се, тате! Ама какво падане беше! — изведнъж се развесели синът.

Стените на ямата, в която седяха, бяха образувани от пластове синкавобял лед, който двамата бяха потрошили при паданията си. Сякаш се намираха в гигантско замръзнало гнездо на оси. Момчето бръсна снега под нозете си и видя, че стоят на здрав лед. Ските му се бяха откачили по време на падането и стърчаха от преспата. То се изправи и ги издърпа. Баща му също бавно се надигна, леко залитайки. Точно тогава слънцето ги огря.

— Е, сега трябва да потърсим и моите ски — каза мъжът.

Раницата му лежеше на леда, току до мястото, където синът бе разчистил снега. Сноп слънчеви лъчи падаха върху нея. Момчето се наведе да я вдигне и тогава нещо привлече погледа му — блед силует в прозирното синьо на леда. Бащата забеляза как то се поколеба.

— Какво има?

— Погледни тук, долу.

Двамата коленичиха и се взряха в отрупания със сняг лед.

— Боже мой! — възкликна тихо бащата.

Беше човешка ръка. Пръстите бяха неестествено изкривени, дланта — обърната нагоре. Бащата постоя за миг, вцепенен, после разчисти още малко, докато се откри и китката на ръката. Двамата с момчето се спогледаха. След това, без да кажат и дума, започнаха да стържат и избутват настрани заледените буци. След всяко замахване на ръкавиците им се виждаше все повече и повече от онова, което лежеше в снега.

Пред тях се разкри лице, засенчено от ръката и полускрито от голото рамо. Гледаше плахо нагоре към тях с едно невиждащо око, обрамчено от заледени къдрици. Беше като запечатано на снимка. Приличаше на лице на девойка. Тя лежеше превита, краката й бяха изкривени и разположени косо в по-тъмния лед отдолу. Беше облечена в червено яке, което бе набрано и усукано и изглеждаше отделено от ръката и рамото й. Платът се беше провлачил след нея, сякаш тя беше замръзнала, докато го е махала от себе си. Кожата й беше с цвят на пергамент.