Никълас Еванс
Разделени (23)

22.

Аби бе ходила в Сан Франциско само веднъж. Беше по време на семейна ваканция, когато беше около дванадесетгодишна, и тогава бяха отседнали в хотел, който се оказа място, където хората идваха да се възстановят след козметични операции. Всички носеха превръзки, на някои целите глави и лица бяха увити, и се опитваха да ядат закуската си през цепнатините, оставени за устите им. Баща й каза, че приличало на кастинг за филма „Невидимият“. Лятото беше в разгара си, но не видяха слънце изобщо, защото градът беше забулен от угнетяваща мъгла. Въпреки това се забавляваха чудесно — возиха се на автобуси, на трамваи, обикаляха сергиите на Рибарския кей, купиха си фланелки.

Този път беше малко по-различно.

Тя стоеше в мръсното коридорче пред офиса на управителя, малко по-нататък от тоалетните, и чакаше за пари. Светеше само една лампа с гола крушка, стените бяха лъскаво червени с множество бели петна, където са били отлепени бележки и боята се бе олющила заедно с тиксото. Единствената оцеляла бележка гласеше: „Личен. Вход забранен!“, на която някой голям шегаджия беше вмъкнал „член“ след „личен“ и за онези, които не можеха да схванат смисъла, беше надраскал отдолу неприлична рисунка.

В другия край на коридора можеше да види опушения червен блясък на бара, където джубоксът, както обикновено, беше окупиран от фенове на хевиметъла. Те винаги го пускаха толкова високо, че Аби трябваше да се научи да чете по устните поръчките на хората. Когато смяната й свършеше, обикновено минаваше най-малко час, преди ушите й да спрат да бучат.

Беше след полунощ и тя чакаше вече пет минути. Зад заключената врата Джери, управителят, с всичките си сто и петдесет гадни килограми, броеше бакшишите, докато в същото време говореше по телефона с един от своите тъпи приятели. Вероятно затова се бавеше толкова много. Вършенето на доста работи наведнъж не беше сред талантите му.

— Изключително оригинален — казваше той. — Добре, имаш го, дебелако. Трябва да затварям. Да, до по-късно.

Когато вратата се отвори, Аби видя Джери да се навежда на стола си, тапициран с боброва кожа, към бюрото, където парите стояха, разделени на пет купчинки, сред хаос от развалени стари бургери и пици, чашки от кафе и бог знае колко други неща между тях. Кабинетът, както и всичко друго в „Били З“, в това число и кухните, бяха опасни за здравето. Кой беше или е бил Били З — Аби нямаше представа. Може би той бе изял нещо от менюто и бе умрял. Или бе оцелял и затова бе станал известен.

— Здрасти, Беки, извинявай за това.

Аби само кимна. Той взе една от купчинките с банкноти и й я подаде. Аби ги преброи.

— Тук има само осемнадесет долара.

Джери отхапа от бургера си и присви рамене.

— Нямаше много посетители.

Без да спори, тя напъха парите в джоба на палтото си и се обърна да си върви.

— Добре ли си?

— Какво?

— Не си много разговорлива.

— Е, и? Не ми плащат за това.

— Хей, по-спокойно, малката.

Прииска й се да запрати нещо по него, но вместо това, само го изгледа, обърна се и излезе.

— И аз те обичам! — извика той след нея.

Дебелият негодник я беше накарал да чака толкова дълго, че изпусна автобуса си до Оукланд. Аби затича надолу по хълма, но той вече се отдалечаваше по магистралата, така че седна на стената, запали цигара и зачака следващия. Освен трафика по магистралата, единственият признак на живот беше една черна котка, седнала на отсрещния тротоар пред автомобилната морга, където се виждаха купчини от сплескани коли. Тя се миеше в края на петното студена светлина, която хвърляше единствената улична лампа. От време на време котката заставаше неподвижно и вперваше за кратко жълтите си очи в Аби, после равнодушно се залавяше да ближе лапичките си.

— Хей, симпатяго — подвикна й тихо момичето, — ела тук!

Но котката, разбира се, не дойде.

Наближаваше април, ала нощите бяха студени и влажни и още приличаха на зимните. Може би времето я караше да се чувства толкова умърлушена. Когато беше ясно и слънчево, животът й се струваше доста по-лесен, но в такова време нямаше настроение. А когато това се случеше, единственото, за което можеше да мисли, бе да се обади на майка си.

Последния път, когато бе чула гласа й, беше по телевизията, като я молеше да се предаде. Беше доста тежко да гледа това, макар че Аби не помнеше кой знае колко, защото малко не беше на себе си от хапчетата, които Ролф й беше дал. Беше точно след като бяха пристигнали в Лос Анджелис и се криеха у някакви хора, които той познаваше. Дните се сливаха един с друг, седмиците — с месеците. Аби само лежеше в леглото на спуснати пердета, телевизорът постоянно бе включен, а Ролф й носеше храна или нещо за пушене, после я чукаше. Тя дори не си спомняше Деня на благодарността или Коледата. Обаче още можеше да извика пред очите си картината на майка си, баща си и клетия Джош, които стояха там — толкова пребледнели, нервни и същевременно смели пред всички онези репортери, святкащи фотоапарати и щръкнали микрофони, а майка й обясняваше, че е невинна и че много я обичат.

Може би ако съзнанието й беше по-ясно, тя щеше да им се обади веднага или да отиде в полицейския участък и да съобщи коя е. Не че Ролф щеше да я изпусне от полезрението си достатъчно дълго, че да направи което и да е от двете. Той се безпокоеше, че тя може да направи някаква подобна глупост. Ролф не преставаше да й повтаря, че трябва да мине достатъчно време, докато стихне цялата медийна лудост. И както винаги — беше прав.

Къщата, в която първоначално се криеха, беше в Уитиър, далеч от центъра, в безкрайните източни предградия на Лос Анджелис. Беше скапан, но немного просташки квартал, от онези места, където хората си гледат своята работа, а ченгетата се държат настрана, освен ако някой не бъде убит. В къщата живееха двама мъже и една жена и Аби не бе съвсем сигурна с какво се занимават те. Двама от тях излизаха всяка сутрин, сякаш отиваха на работа, но единият винаги си оставаше у дома. От постоянния поток от посетители Аби заключи, че най-вероятно търгуваха с дрога. Тя знаеше, че единият от мъжете има пистолет и реши, че вероятно има и други оръжия. Обаче всички се държаха мило с нея, много по-мило от онези гадняри, които бе срещнала в нелегалната квартира на Ролф в Сиатъл. Отнасяха се към нея със симпатия, дори с уважение. Тя вече не беше просто малката богата студентка от патрула, скубещ бурени.

Постепенно ужасът на онази нощ в Денвър започна ако не да избледнява, то поне да се намества в своя контекст, както се изразяваше Ролф. Случилото се било инцидент, повтаряше й той, и тя не трябвало да го приема по начина, по който медиите изопачаваха нещата. Аби му повярва, когато той й призна, че му е мъчно за сина на Макгиган. Знаейки, че родителите му ги няма, момчето очевидно беше довело приятелката си у дома. То сигурно е погледнало навън, видяло е Аби и е излязло с пистолета, минавайки точно край Ролф. За щастие, когато къщата се е сгромолясала, момичето вече било избягало навън. Убийството на момчето е тъжно и сериозно прецакване, заяви Ролф, но на фронтовата линия тези неща понякога се случвали. Сега било важно Аби да помни какво бил сторил баща му на родителите на Тай, как бе съсипал живота им, както и този на безброй други хора. Дж. Т. Макгиган повече от всеки друг бил отговорен за смъртта на сина си, а не те.

Ролф каза всичко това, преди да видят по новините арестуването на Тай от полицията. Това беше моментът, в който Аби се пречупи и едва не се предаде. Дори си бе облякла палтото и се канеше да излезе, за да потърси по улицата телефон, но Ролф я спря и я задържа, докато тя крещеше и се опитваше да го удари. Как можеха тези тъпи ченгета да си помислят, че Тай може да има нещо общо с това? Ролф предположи, че вероятно задържането е само трик на федералните, за да я подмамят да се покаже. И се оказа прав, защото няколко дни по-късно Тай беше освободен. За щастие имаше неколцина свидетели, които доказаха, че е бил в Шеридан в нощта, когато бе загинал синът на Макгиган. Макар че според вестниците проклетите федерални още не бяха прекратили обвинението за някакъв вид съучастничество.

Аби се молеше и молеше на Ролф да й позволи да се обади на майка си, но той бе непреклонен. Скоро и това щяло да стане, но още било рано. Не било безопасно. Все пак й разреши да напише писмо, което внимателно прочете, за да не би да е изтървала нещо. Единственото, което пишеше, бе, че е добре, че случилото се е било инцидент и че съжалява за всичко, което им е причинила. Ролф каза, че не могат да го пуснат директно от Лос Анджелис. Той го изпрати на някакъв свой познат от Маями, който, на свой ред, трябваше да го изпрати по пощата в Ню Йорк. Дали изобщо пристигна там — Аби не знаеше.

Котката от другата страна на улицата все още се миеше. Автобусът се зададе. Тя се изправи, докато той намаляваше, и когато спря до нея и вратите със съскане се отвориха, се качи. Имаше малко други пътници, но едва когато тръгна към задната част на автобуса, забеляза, че двама от тях са полицаи — мъж и жена. Седяха един до друг и разговаряха. По външността им си личеше, че са приключили работа и се прибират вкъщи. Мъжът наблюдаваше приближаващата се Аби с може би най-обикновено любопитство, но това бе достатъчно да накара сърцето й да се разтупти. Ролф й беше казал, че най-лошото нещо, което може да направи, е да изглежда нервна или плаха. Тя погледна полицая право в очите и се усмихна, а той отвърна на усмивката й и после извърна глава настрани.

Аби седна две седалки по-назад от тях. Те все още разговаряха, но за какво — тя не можеше да чуе. После мъжът се засмя и Аби си помисли, че е извън подозрение.

Тя се загледа в собственото си отражение в прозореца, което след всичките тези месеци все още я стряскаше: късо подстригана черна коса, втвърдена с гел, прекалено тъмни вежди, очила с черни правоъгълни рамки с обикновени стъкла, сребърен пиърсинг на лявата ноздра. Не знаеше защо срещата с полицаи все още предизвиква у нея такава паника, тъй като тя самата едва се разпознаваше. Човек дори не би предположил, че може да е далечна братовчедка на щастливата руса принцеса, чиято снимка от дипломирането в гимназията беше публикувана във всички вестници и бе показвана всяка вечер по телевизията, докато не загубиха интерес към историята и за щастие я махнаха.

Единственото, което Ролф бе направил, бе да си пусне брада и да подстриже косата си. А в действителност дори и това не бе необходимо. След като в крайна сметка идиотите бяха разбрали, че съучастникът на екотерористката Аби Купър не беше Тай, те бяха направили художествен фоторобот на Ролф, който беше толкова неточен, че направо изглеждаше смешен. Единственото нещо, което го наскърбяваше, беше преценката за възрастта му, която бе „около двадесет и пет — тридесетгодишен“.

Седмица след като бяха пристигнали в Лос Анджелис, Ролф беше уредил за тях нови карти за самоличност. Сега той беше Питър Бауер, а Аби беше Ребека Джейн Андерсън. Тя имаше шофьорска книжка, социален осигурителен номер и кредитни карти, с които да го докаже. Макар че скоро трябваше да започне наново и да се научи да бъде някоя друга, защото Ролф не беше доволен от качеството на изработката на шофьорските им книжки и работеше по въпроса да получи по-хубави и по-скъпи. Щяха да им струват по хиляда долара едната, ето защо се наложи Аби да стане сервитьорка в „Били З“.

Ролф все още бе предпазлив и не й казваше много за това как се е сдобил с тези документи. Винаги беше някакъв „приятел“ отнякъде. Но тя бе научила много през трите месеца, които бяха прекарали в Лос Анджелис, и през двата месеца и половина тук, от това, което чуваше и виждаше, а и от нещата, които й възлагаха да направи.

Знаеше например, че най-добрият начин да се сдобиеш с нова самоличност бе да следиш колонките с некролози във вестниците. Беше го видяла във филм, но въпреки че там имаше художествена измислица, беше вярно. Единственото, което трябваше да направиш, бе да откриеш някого на подобна възраст, след това да поискаш да ти изпратят по пощата официално заверено копие от акта му за раждане. Странно, но когато хората умираха, на властите им отнемаше месеци, дори години да разберат това.

А да се сдобиеш с кредитна карта беше детска игра. Хората постоянно получаваха по пощата запитвания дали искат нова карта и в девет от десет случая те просто ги хвърляха на боклука. Само трябваше да се поровиш край казаните за смет, за да намериш някоя, да попълниш формуляра, да отбележиш смяната на адреса и — готово — изпращаха ти карта. Разбира се, не бе желателно да я притежаваш дълго време, за да не бъдеш хванат, така че трябваше да харчиш много и бързо, после да се отървеш от нея и да си вземеш друга. Ролф я предупреди, че е рисковано да тегли пари в брой от банкомат с такава карта, защото всички банкомати имали поставени камери. Така че те просто купуваха неща и ги продаваха. Дори нямаше значение какво купуваш, защото Ролф винаги знаеше как да го пласира, но те предпочитаха най-вече електронни стоки: компютри, фотоапарати, телефони, нищо твърде голямо и обемисто.

Аби се изненадваше, като се замислеше за това, дори леко се шокираше, че бе приела с такава готовност да живее извън системата, както казваше Ролф. Ако трябваше да бъде честна, това я възбуждаше. Понякога, в моменти на особено оживление, обичаше да си мисли за тях двамата като за някакви нови Бони и Клайд, воюващи за опазване на природата, въпреки че предпочиташе да не споделя такива романтични безсмислици с Ролф.

Пък и никой в действителност не пострадваше — поне при измамата с кредитните карти. Ролф й обясни, че щетите за хората от непочтеното използване на картите им се ограничава до петдесет долара. Така че удара поемали кредитните компании, т.е. богатите корпорации, а не техните клиенти. И след като алчните копелета така или иначе през цялото време ограбвали всички, защо на човек да му е жал за тях?

Бяха се преместили в Сан Франциско през януари и след като поживяха за кратко в една отвратителна нелегална квартира в Мишън, сега най-после се бяха настанили в Оукланд и си имаха собствен дом. Не беше голям — едностаен апартамент в отдалечен квартал, но Аби го бе почистила, боядисала и го беше направила обитаем, точно както бе сторила и в Мизула. Ролф й се присмя, че е отчаян от нейните буржоазни привички. Но тя му отговори, че не й пука какво си мисли той. Което не беше вярно. Пък и защо да е буржоазно това, че не иска да живее в мръсотия, с пълзящи по нея бълхи и въшки? С малко повече пари тя би могла да направи домът им да изглежда страхотно.

Сега, когато травмата беше утихнала и отново бяха само двамата, бяха по-щастливи. Харесваше й да се грижи за него, да му готви и да му прави малки подаръци. Всеки петък, без изключение, Аби купуваше свежи цветя и ги слагаше в една кана на кухненската маса. И макар че той й казваше, че е прахосване на пари и се преструваше, че не се интересува от такива тривиални неща, тя знаеше, че тайничко му харесва. Моментите, които най-много обичаше, бяха уикендите, когато излизаха с колата от града и скитаха дълго из хълмовете, в гората или по морския бряг. Разговаряха, смееха се и се любеха. Аби му беше признавала много пъти, че го обича, обаче той още не й го бе казвал. Просто не беше в природата му да изрича такива неща. Ала тя бе сигурна, че я обича. Преди две седмици на студения и ветровит бряг той беше нарисувал едно сърце на пясъка и бе написал в него техните свързани инициали.

За да си помогне за плащането на новите им документи, Ролф също си бе намерил работа. Той работеше в един бар на Рибарския кей и макар заплатата му да не беше кой знае колко по-висока от тази на Аби, в крайна сметка беше припечелил петдесет пъти повече. Тя не знаеше нищо за това до онзи ден сутринта, когато намери онова странно малко устройство на пода в спалнята. Беше черно и приличаше на пейджър или на някакъв чудат малък мобилен телефон. Когато го попита какво е, Ролф само се усмихна и дълго не искаше да й каже. Аби обаче не пожела да му го даде и той я гони из апартамента, докато тя не го заплаши, че ще го хвърли в тоалетната.

— Добре — предаде се Ролф. — Това е скимър. А сега ми го дай.

Той тръгна към нея, но тя вдигна едната си ръка напред, а другата, с която държеше устройството, спусна надолу към водата, докато Ролф не спря.

— А какво е скимър?

Той въздъхна и посочи малката цепнатина отстрани.

— Ако прекараш кредитна карта през него — поясни Ролф, — този уред сваля всичката информация от магнитната й лента. Ако знаеш къде да отидеш, можеш да продадеш тази информация за петдесет долара на карта.

От само себе си се разбираше, че Ролф знае къде да отиде. Каза й, че може да осигури един скимър и за нея, за да го използва в „Били З“, но Аби отвърна, че няма да го направи. Било твърде брутално и нахално, твърде лично. Да крадеш хората ей така, когато ги обслужваш, усмихваш им се и се опитваш да спечелиш приличен бакшиш, й се струваше нередно. Ролф поклати глава и се изсмя.

Автобусът стигна до Оукланд, а кварталът на Аби бе на следващата спирка. Всички, освен полицаите, бяха слезли. Тогава за пръв път полицайката се обърна и я погледна, а Аби бе обзета от пристъп на параноя. Може би те знаеха за нея. Дори и да не знаеха, не трябваше да ги оставя да разберат къде живее. Може би трябваше да остане в автобуса, докато те слязат, а после да хване обратно някакъв друг автобус. Но беше късно, а тя бе толкова уморена. Каза си да не бъде такава глупачка.

Когато автобусът намали, Аби се изправи и се насочи към предната част. Но в своята нервност забрави за светофара в подножието на хълма. Той светеше червено, автобусът спря и тя стигна до вратите доста по-рано, така че трябваше да застане там точно пред ченгетата. Те я гледаха, а тя се опитваше да се държи естествено. Вдигна яката на палтото си.

Тогава полицаят се обади и въпреки че не го чу какво каза, Аби разбра, че говори на нея. Погледна го.

— Извинете?

— Казах да не се притеснявате, пролетта скоро ще настъпи.

— О, да. Надявам се.

Автобусът отново потегли. Аби се усмихна и погледна настрани, мислейки, че това е краят на разговора.

— Работите до късно?

Тя кимна, като се опита да си придаде уморено, но примирено-весело изражение.

— Да, така е. И вие също, а?

— Но не и утре. Утре ще патрулирам на състезанието по голф.

— Страхотно!

Автобусът спря, ала й се стори, че мина цяла вечност, докато вратите се отворят. Най-накрая със силно съскане те се отдръпнаха настрани.

— Лека нощ — каза тя и слезе.

— Лека нощ.

Когато се прибра вкъщи, лампата във всекидневната беше угасена, само през вратата на спалнята се процеждаше трепкащата светлина на телевизора. Аби извика името му, докато превърташе два пъти ключа в бравата, но не получи отговор. Отиде до спалнята и го видя да лежи на матрака, който бяха извадили от един контейнер за смет. Той работеше на новия си лаптоп, но затвори капака, щом тя влезе.

— Здрасти, Ролф — рече Аби.

— Колко пъти да ти казвам да не ме наричаш така?

— Съжалявам, но и ти все още ми викаш Аби.

— Знам, ала когато това има значение, няма да сбъркам.

Тя съблече палтото си и коленичи до него на леглото.

— А какво те кара да мислиш, че аз ще го направя?

— Ти си новачка във всичко. Трябва да се упражняваш.

— Да, сър. — Целуна го по челото, а после по-дълго по устните, но нямаше и намек за ответ. — Някой е станал със задника нагоре — подхвърли тя. — Какво съм ти направила?

За момент той не отговори, само се загледа в телевизора, поставен на една щайга зад вратата. Звукът беше изключен. Президентът Буш се шляеше в някакво ранчо, облечен като каубой, а едно невероятно дребно черно кученце припкаше до него.

— Трябва да се махнем оттук — изрече загадъчно Ролф.

— Защо? Искам да кажа — какво не му е наред на това място?

— Имам предвид града, за бога!

— Да напуснем Сан Франциско ли?

— Да не си пияна? Защо, по дяволите, се забави толкова?

— Господи! Какво ти става?

Той се обърна настрани, стана от леглото и отиде в банята.

— Ролф… искам да кажа… моля те, кажи ми какво се е случило.

— Някой е проговорил. Не знам кой. Може би ти.

— Какво?

— Не знам. Чух го днес. Федералните са разпитвали тук. Както и да е, трябва да се махаме. Още утре.

— И къде ще отидем?

— Не знам. В Чикаго. А може би в Маями.

— Пристигнаха ли новите ни лични карти?

— Това също се прецака. А нямаме пари. Трябва да вземеш някакви от твоите богати родители.