Никълас Еванс
Разделени (22)

21.

Младият полицай развърза пластмасовата лента с надпис „Не минавай“, която бе опъната пред основата на дървеното стълбище, после се отдръпна настрани. Агент Джак Андрюс кимна, за да му благодари, и поведе Бен нагоре по стълбите край облицованата с мухлясали дъски стена до малката външна площадка пред вратата на жилището. На нея имаше прозорец със спукано стъкло, закрито с мръсно перде от вътрешната страна. Агентът отключи вратата и влезе пръв.

Помещението беше студено, тясно и миришеше на влага. Единственото по-луксозно нещо вътре бе прекомерно дългата завеса от червено кадифе. На пода имаше кучешка паничка с някаква храна.

— Студентски живот, а? — каза Андрюс.

Бен сви рамене и кимна, опита да се усмихне.

— Не сте били тук преди това, така ли?

— Не. Последния път, когато дойдох, тя живееше в къща на Четвърта улица. Беше през пролетта.

— Бяхме там. Значи не сте я виждали много често.

— Стана така, след като се разделихме с майка й. В такъв вид ли беше помещението, когато дойдохте за пръв път?

— Някои неща бяха взети за изследване. Компютър, книжа, снимки и още някои дреболии. Всичко друго е непокътнато.

— Имате ли право да обискирате? Искам да кажа…

— Да, сър. Имаме право.

По-рано в кабинета си в сградата на Федералното бюро, от другата страна на реката, той беше казал на Бен за другите произшествия — палежите с подобни графити по стените. Бяха се случили в три различни щата и заради това в разследването се бе намесило и ФБР. Другата причина бил фактът, че това очевидно били екотерористични актове.

Бен само се бе изсмял. Тероризъм ли? Сакраменто, Рино, Портланд… Идеята, че Аби снове из целия Запад, за да подпалва разни неща, беше абсурдна. А пък за тази случка в Денвър — боже, опази! Но Андрюс се бе усмихнал съчувствено и бе погледнал към бележките си. После го разпита за приятеля й, онзи, който се наричал Ролф. Искаше да знае дали го е срещал или говорил с него и Бен отвърна, че нито той, нито Сара са имали тази възможност.

Те бяха получили справка за всички телефонни разговори, които Аби бе провела по мобилния си телефон, откакто го притежаваше, и старателно бяха проверили всеки един от тях. Имало позвънявания от телефон в Шеридан, Уайоминг, каза Андрюс, от дома на господин Рей Хокинс. Това име говорело ли нещо на Бен?

— Това трябва да е Тай. Ако правилно си спомням, баща му се казваше Рей. Тай и Аби бяха близки за кратко време. Макар че за по-късно не знам. Съпругата ми би трябвало да е наясно.

Бен обиколи малкото помещение, без да е сигурен какво да търси или защо изобщо бе помолил да го види. Но той трябваше да направи нещо, за бога! Мобилният телефон на Андрюс иззвъня и той излезе навън да говори. Единственото, което Бен успя да чуе, беше многократното повторение на „да“, „добре“ и „точно така“. После агентът се върна в стаята.

— Господин Купър, трябва да ви съобщя, че тази сутрин от централата ни в Денвър са предоставили името и снимката на дъщеря ви на медиите. Не подозирах, че ще се случи толкова скоро.

— Боже мой!

В този момент на входната врата се показа един полицай.

— Сър?

Андрюс отиде при него и полицаят тихо му каза нещо.

— Добре, благодаря.

Полицаят си тръгна, а агентът се обърна към Бен:

— По-добре да вървим. Насам е тръгнал телевизионен екип.

— Какво? Мили боже!

— Трябва да тръгваме.

Обаче вече бяха закъснели. Когато слязоха по стълбите, на улицата спряха фургон и бус с някакво сателитно устройство на покрива. Вратите се отвориха и навън се изсипа тълпа от хора с камери и микрофони. Полицаят разпери ръце, за да се опита да ги задържи, но задачата бе непосилна за сам човек.

— Господин Купър? Господин Купър? Може ли да поговорим, моля? Господин Купър?

Андрюс се опита да го прикрие, докато вървяха към колата.

— Моля ви, дами и господа — каза той. — Бихте ли ни оставили да минем? Благодаря ви, много ви благодаря.

Но всичко бе напразно.

— Имате ли новини от Аби, господин Купър?

— Господа — каза Андрюс, — господин Купър несъмнено ще направи изявление по-късно. Сега той не е в състояние…

— Имате ли представа къде е Аби, господин Купър?

Вече бяха до колата. Андрюс отвори вратата пред него, но всички се трупаха и го блъскаха. Бен успя да се наведе, за да седне, но не достатъчно и си удари главата. Андрюс се опита да затвори, но някакъв репортер беше мушнал микрофона си под носа на Бен.

— Господин Купър, Аби ли го е извършила?

— Какво си въобразявате, по дяволите? — изкрещя Бен. — Разбира се, че не го е извършила!

Вратата се затръшна, той натисна заключващия механизъм и се опита да не гледа към камерата и лицата, които продължаваха да крещят безмълвните си въпроси през стъклото. Почувства се като престъпник. Андрюс подкара автомобила.

— Съжалявам.

Бен беше твърде потресен, за да отговори. Само невярващо поклати глава.

 

 

— Истината, господин Купър, е, че напоследък не я виждахме много — каза Мел. — Откакто започна да се среща с Ролф, те се движеха само двамата.

Седяха в ъгъла на шумен и неугледен ресторант, наречен „Депото“, който се намираше до железопътната линия. По стените бяха накачени картини, изобразяващи Дивия запад, обаче нарисувани иронично в светли неонови цветове: розово, пурпурно и жълто-сиво. Музиката беше силна, но това поне означаваше, че могат да говорят, без да бъдат чути от околните. Мел седеше срещу него от другата страна на масата заедно с приятеля си Скот, докато Бен се бе настанил до по-възрастния брадат мъж, когото му представиха като Хакера, макар че очевидно това не беше истинското му име. Всички си бяха поръчали бифтеци — най-големите, които Бен беше виждал досега — и на които тримата вече бяха отдали дължимото. Бен едва бе докоснал своя.

Той пожела да говори с Мел, но когато пристигна тук със закъснение — след още един дълъг и унищожителен разговор със Сара — с изненада завари другите да чакат заедно с нея. Мел бе говорила предпазливо, когато й се обади този следобед, след като медийният кошмар най-после бе престанал. Може би Аби й бе казала лоши неща за него. Или може би беше просто шокирана като всички от случващото се. Отначало не й се искаше да се срещат, но най-накрая се съгласи. Скот и Хакера несъмнено бяха включени за морална подкрепа. Все пак в момента всички се чувстваха малко по-спокойни.

— И така, може ли да ми разкажеш за този Ролф? — попита Бен. — Единственото, което знаем, е, че го е срещнала в Сиатъл.

— Как да ви кажа, господин Купър — отвърна Мел, — ние почти не сме го виждали. Само няколко пъти сме си казали „здрасти“. Наистина това е всичко.

— Той тук ли следва?

Мел погледна малко нервно към Скот, а после двамата — към Хакера, сякаш той трябваше да отговори. Мъжът се изкашля.

— Не. Разправяше, че подготвя докторат по философия във Вашингтонския държавен университет. Но не е вярно. Познавам много хора там и никой не е чувал за него. В Сиатъл е живял за кратко в нелегална квартира с още няколко души. Оттам взехме Аби, след като беше ранена по време на демонстрацията. Помолих един приятел да провери мястото. Там вече няма никой. — Той отпи от бирата си и продължи: — Да ви кажа истината, не мисля, че Ролф изобщо е истинското му име.

— Защо?

— Господин Купър, допреди няколко години аз самият участвах в активното екологично движение. Известно е, че съм правил от време на време по някой френски ключ.

— Френски ключ ли?

Тримата си размениха усмивки.

— Не сте ли чели Бандата „Френският ключ“^[1] на Едуард Аби?

— О, не, не съм. Но знам какво искате да кажете.

Хакера се направи на шокиран:

— Далеч съм от подобна мисъл. Но във всеки случай човек се научава да познава хората. То е нещо като мрежа. И щом в нея попадне някой, той оставя своя почерк, ако ме разбирате…

Бен нямаше понятие за какво говори Хакера и по лицето му явно си пролича. Струваше му се, че мъжът се опитва да му каже нещо, без да го назове. Хакера погледна към Скот и Мел. Скот кимна, Хакера се наведе по-близо до Бен и продължи:

— Преди няколко години се случиха доста тежки инциденти. Някои в Орегон, повечето в Северна Калифорния. Писма-бомби в пощенската кутия, тръби-бомби — неща от този род. Повечето цели бяха федерални агенции: Агенцията за управление на земите, Управлението на горите, дърводобивни и минни компании. Нямаше убити, но имаше доста ранени. На един от генералните директори в дърводобивния бизнес беше откъсната ръката. Работата е там, че по онова време на това място се навърташе един тип, когото много от местните хора описаха като евентуалния извършител. Имал лек европейски акцент — немец или швейцарец. Строен, нещо като хубавец. Представял се с името Майкъл Крюгер или Крамер. Накрая трима-четирима души бяха арестувани и пратени за дълго в затвора. Но той просто изчезна.

— Мислите, че това е Ролф?

Хакера вдигна ръце с дланите нагоре:

— Не знам. Може би е той, а може би не.

— Казахте ли на някого за това?

Хакера се изсмя:

— Имате предвид — на ченгетата? Не, сър.

— А ще бъде ли добре, ако аз го направя?

Мъжът се облегна назад, взе бирата си и се усмихна горчиво:

— Човече, смятам, че те вече знаят всичко.

Бен го попита какво има предвид, но Хакера отказа да поясни. Той само запита Бен дали ФБР възнамерява да публикува снимка на Ролф и подробности за него, както са направили за Аби. Бен можа само да повтори това, което му бе казал Андрюс: още не били установили със сигурност самоличността на другото замесено лице. Хакера скептично се засмя:

— Да бе!

И довърши бирата си.

Когато се разделяха на улицата пред ресторанта, Мел стисна ръката му:

— Сигурна съм, че Аби не би сторила нещо глупаво. Всичко ще се оправи.

Бен се усмихна и отвърна, че вероятно е така. Тя го целуна по бузата, обърна се бързо и се отдалечи с другите. Което беше много добре, защото поради някаква причина от този малък жест на привързаност от очите му бликнаха сълзи и той плака по целия път до хотела.

Сара му бе казала да й се обади след срещата си с тях, независимо в кой час. Така че като се прибра в стаята си, осветена само от нощната лампа и трептящото синьо на телевизора с изключен звук, набра номера, който някога беше и негов. Ала отсреща се включи телефонният секретар. Гласът бе все още на Аби, записан поне преди две години:

Здравейте. Вие се свързахте с дома на семейство Купър. Ние всички сме много заети и не можем да говорим с вас точно сега, но, моля, оставете съобщение и ако то наистина е духовито и приемливо, ще ви се обадим. Чао!

— Сара?

Помисли си, че може да вдигне слушалката, но тя не го направи. Остави кратко съобщение, после реши да опита с мобилния телефон. Гласът й прозвуча в слушалката:

— Бенджамин?

— Здравей, опитах първо на домашния телефон…

— Ние сме у Мартин и Бет.

— И Джоши ли е там?

— Да. Трябваше да дойдем тук, защото къщата ни е под обсада от репортери и телевизионни екипи. Наложи се да се измъкнем отзад. Истински кошмар е.

По тона й си личеше, че е скована, уязвима и докарана до ръба на нервния срив.

— По новините съобщиха, че я издирват за убийство. — Гласът й секна. — О, Бенджамин…

— Скъпа.

Тя се разрида. Той едва можеше да го понесе.

— О, скъпа.

— Моля те, ела. Моля те.

 

 

Беше една от онези прекрасни есенни вечери — ясна, топла и спокойна, цялата окъпана в златиста светлина. Кленовете в задния двор на семейство Инграм пламтяха в кехлибар и червено, а дългите им сенки се простираха през моравата. Сара ги съзерцаваше вече пет минути. Тя стоеше отвън, на верандата, облегната на стената до отворената врата на кухнята, и пушеше нова цигара. Нещата излизаха извън контрол. Днес вече бе изпушила половин кутия. Щеше да ги спре. Утре.

— Сара?

Бет бе застанала на вратата. Беше си взела свободен ден, за да остане с нея.

— Той е тук.

Сара я последва вътре. Мина през кухнята и после през коридора, настлан с лакиран паркет, пресичайки триъгълника от светлина, която падаше на пода през прозореца, разположен по средата на стълбището. Бет отвори входната врата и излезе навън, където таксито се отдалечаваше по алеята, а Бен стоеше в дългия си бледожълт шлифер. Той остави чантата си, за да може Бет да го прегърне. Сара застана на вратата, засенчвайки с ръка очите си от слънцето, и го наблюдаваше как идва към нея. Изглеждаше уморен, с присвити от напрежение очи, но й отправи неговата си красива, смела и тъжна усмивка. „О, боже! — помисли си тя. — В такъв момент, когато светът ни така внезапно рухна, как може той да не е мой?“

Бен разпери ръце и тя се притисна към него, сякаш беше самият живот, а цялото й тяло се разтресе в ридания. Той притисна леко главата й към гърдите си и започна да гали косата й, както някога. И когато най-накрая Сара бе в състояние да вдигне поглед към него, я целуна по челото и нежно избърса сълзите й, без никой от тях да пророни и дума.

Бет ги наблюдаваше с навлажнени очи. Двамата я последваха в къщата, все още прегърнати, спряха в коридора и отново се притиснаха един в друг.

— Миришеш на самолет — каза тя.

— Това е новият ми одеколон, керосин за мъже.

— О, Бенджамин! Кажи ми, че това не се случва.

— Джоши тук ли е?

— Пожела да отиде на училище.

— Репортерите още ли са пред къщата?

— Минах с колата оттам към два часа — отговори Бет. — Имаше още един-двама. Алън каза, че след като направите изявление, вероятно ще ви оставят на мира.

Бет ги бе свързала със свой приятел адвокат на име Алън Хърш, специалист по шумни дела, към които имаше голям медиен интерес. Той беше връзката им с полицията. Планът беше на следващата сутрин да проведат пресконференция, на която да излязат Сара и Бенджамин и да прочетат предварително съгласувано изявление. Хърш дори искаше и Джош да присъства, но Сара се страхуваше от това.

Те отидоха в кухнята, Бет ги настани да седнат и сипа на всички по чаша вино, макар още да нямаше и шест часът. Бенджамин попита за двамата сина на семейство Инграм, които бяха в колеж. Бет отговори, че се чувстват превъзходно. Скоро приключиха с баналния разговор.

— Чу ли, че са арестували Тай? — попита Сара.

— Какво са направили?

— Обади ми се майка му. Беше в ужасно състояние. Бащата на застреляното в Денвър момче притежава компания, която правела сондажи за нефт и газ на територията на тяхното ранчо. Те имали големи главоболия с него. Очевидно той е съсипал цялото място. Полицията знае за Тай и Аби и за всичките му обаждания на мобилния й телефон. Изглежда, мислят, че той може да е замесен по някакъв начин. Може би дори, че той е другият, който е избягал с буса заедно с Аби.

— Тай ли? — възкликна Бенджамин. — И дума да не става!

— Това казах и аз. Но те твърдят, че имал мотив.

Сара разказа какво й бе съобщил Хърш този следобед: трябвало да внимават какво казват по време на телефонните си разговори и в имейлите си, защото имало голяма вероятност да ги подслушват и наблюдават, за да видят дали Аби няма да се опита да се свърже с тях. Нейната банкова сметка и кредитните й карти вече били блокирани. Несъмнено сметките на Бен и Сара също били под наблюдение, в случай че се опитат да й изпратят пари.

— Не могат да направят това, нали? — попита Бенджамин.

— Той каза, че ще е по-безопасно да допуснем, че сме под наблюдение.

— Какво, където и да отидем, през цялото време някой ще ни следи ли? И Джоши ли? В училище?

Сара сви рамене. Бен поклати глава.

— Не мога да го повярвам. А ти, Бет?

— Може би съм гледала твърде много филми.

Джош се върна от училище, Бен се изправи и го прегърна. После Мартин се прибра и петимата вечеряха, като се опитаха да поговорят за други неща, но всичко им изглеждаше малко фалшиво. Мартин и Бен не бяха разговаряли от дълго време и макар че и двамата положиха усилия, ясно се долавяше стаената взаимна обида.

А телефонът не спря да звъни. ФБР и Алън Хърш искаха да уточнят напълно подробностите за пресконференцията и им изпратиха по електронната поща проекто-изявлението. Всички отидоха в кабинета, където Сара, Бенджамин и Бет застанаха около Мартин, а той седна на компютъра, преработи текста и го изпрати обратно. В него се казваше, че Аби е прекрасно момиче, че те много се гордеят с нея и са убедени в невинността й. Накрая я призоваваха да се предаде и да помогне да се изяснят нещата. Изявлението завършваше с: „Обичаме те, миличка. Молим те, ела си у дома“.

— Разбираш, че ти трябва да го прочетеш, Сара — каза Бенджамин.

— Не мога.

— Скъпа, аз ще бъда до теб. Джоши — също. Знаеш, че бих го направил, но по начина, по който стоят нещата между мен и Аби, тя има нужда да го чуе от теб.

Сара поспори малко, но знаеше, че той е прав. Някак си трябваше да намери сили.

Къщата на семейство Инграм имаше пристройка за гости, която се издаваше в типичния за Мартин драматичен стил, гледайки към задната градина. Тя имаше собствена веранда и три двойни стаи, всяка от които разполагаше с отделна баня. Това разпределение отърва Бет от решаването на проблема кой къде ще спи. Предната вечер Сара и Джош бяха ползвали самостоятелни стаи, а Бен вече бе сложил чантата си в третата. След късните телевизионни новини — по които, слава богу, не споменаха за Аби или за убийството — домакините пожелаха „лека нощ“ и се оттеглиха, а семейство Купър се насочи към пристройката.

Тримата седнаха за малко на леглото на Сара и поговориха. Джош им разказа за видеозаписа, който той, Фреди и още няколко души от последния курс правеха в училище. После стана, пожела „лека нощ“ и отиде в стаята си. Бенджамин като че ли прие това като знак и той да се оттегли. Сега, когато бяха само двамата, внезапно се почувства неловко. Утре им предстоял дълъг и тежък ден, обясни той. След това се наведе, целуна я по бузата и тръгна към вратата.

— Не си отивай — каза тихо Сара.

Бен се обърна и я погледна.

— Спи тук, моля те — продължи тя. — Имам нужда от теб. Само тази вечер.

Той затвори вратата, върна се до леглото, седна до нея и я задържа в прегръдките си.

Съблякоха се срамежливо като непознати. Изглеждаше й странно да види тоалетната му чантичка до своята в банята и всички неща, които познаваше, но вече не бяха част от живота й. Самобръсначката му, малкия кожен несесер за нокти, който някога му бе купила, дезодоранта, който той винаги използваше. Когато излезе от банята, Бенджамин вече бе угасил лампата и тя се мушна в леглото до него. Двамата дълго лежаха, загледани в тавана и в бавно променящите се очертания и сенки в стаята.

— Липсваш ми, Бенджамин. Толкова много ми липсваш!

— О, скъпа.

— Оправям се без теб. Ден след ден. Но то е, сякаш… — Трябваше да преглътне мъчително. „Не се разплаквай — каза си, — не се разплаквай!“ — … сякаш е останала само едната ми половина. Другата си е тръгнала.

Той се обърна към нея и я прегърна с едната си ръка. При докосването му Сара се разплака.

— Обичам те, Бенджамин.

По-късно той вероятно щеше да си помисли, че го е планирала. Но не беше така. Беше просто бавното, неумолимо сливане на две наранени души. Сара се обърна към него, обви с ръка кръста му и почувства топлината на тялото му, познатите извивки и тежестта на гърдите му към своите. Нейната буза бе прилепена до боцкащата му брада, устните й — в меката вдлъбнатина на шията му. Вдъхна познатото му до болка ухание.

— Сара, чуй ме, ние…

— Тихо, моля те.

Беше почувствала възбудата му и сега се притисна към него, усещайки го как се втвърди. Тя се пресегна, повдигна нощницата си, мушна ръка в гащетата му. Усети го как той потрепери. Бен намери устните й, започна да я целува, завъртя се, заставайки отгоре, изхлузи гащетата си и като се отпусна между отворените й крака, бавно проникна в нея.

И отново беше неин. Макар и само за тази печална, открадната нощ. Той беше неин.