Никълас Еванс
Разделени (15)

14.

Маскирането като плод, получен чрез генно инженерство, беше идея на Мел и тогава тя й се бе сторила доста забавна. Бяха прекарали всичките вечери преди Деня на благодарността да изработват костюмите си. Този на Мел — алена ягода с глава на смаяна риба, която стърчеше отпред — беше безспорно най-добрият. Всеки, който го видеше, избухваше в смях.

В събота Мел бе пропътувала целия път от Мизула заедно с другите в микробуса на Хакера, като плодовите костюми рисковано бяха завързани на покрива. Беше цяло чудо, че пристигнаха цели, което едва ли можеше да се каже за костюма на Аби точно сега. Нейният бе замислен като кръстоска между домат и овца, но вече не приличаше на нито едно от двете. Под непрестанния ситен дъжд той бързо се превръщаше в безформена маса. Бяха паднали двата предни крака, както и опашката, а червената боя се бе разтекла по предницата на мократа й шуба и панталоните. Ерик и Скот, които вървяха вляво от нея, вече се бяха отървали от своите костюми и не след дълго Аби направи същото. Отляво Мел все още изглеждаше отлично. Вероятно тя беше ударила тайно един последен слой с водоустойчива боя. От другата страна на Мел беше Хакера, който изобщо не си бе правил костюм, считайки подобни неща за детински.

Беше рано сутринта и търговската част на Сиатъл приличаше на развълнувано море от хора. Десетки хиляди демонстранти се тълпяха рамо до рамо във всяка улица и всички вървяха към конгресния център. Независимо от студа и дъжда, изглежда, се забавляваха, ръкомахаха и крещяха, смееха се и пееха:

Няма друга сила като тази на народа,

тя никога няма да отслабне!

Имаше хора, облечени като дървета, слонове, костенурки и китове — техните костюми, изглежда, бяха водонепромокаеми, за разлика от този на Аби. Над тях се вееха множество ярки знамена, осъждащи злините на Световната търговска организация. Младежът отпред носеше едно огромно изображение на Дракула, забил кървавите си зъби в планетата. Жената до него развяваше знаме, на което пишеше: „СТО. Оправете я или я забранете!“. Онези, които не пееха, надуваха свирки или тромби, звъняха със звънчета или удряха барабани в десетки различни ритми.

И това не бяха само студенти и хипита. Имаше хора от всички възрасти, раси, вероизповедания и националности, таксиметрови шофьори и строителни работници, чистачи и чиновници. Наистина изглеждаше, че те имат влияние. Носеше се слух, че вече бяха успели да спрат церемонията по откриването и че всички богати политици или се свиваха в хотелските си апартаменти, или бяха обсадени в своите лимузини. В действителност целият град беше обсаден и полицаите само стояха наоколо, неспособни да направят каквото и да било.

Беше много внушително, като някакъв епичен карнавал, най-фантастичната проява на солидарност, която Аби бе виждала. Пишеше се историята. Беше едно от онези променящи света събития, като Удсток или събарянето на Берлинската стена, или като Мартин Лутър Кинг-младши, говорещ на света за своята мечта. И Аби наистина вземаше участие и беше свидетел на това. През идните години тя щеше да разказва на децата и внуците си за него. Единственото, което искаше, бе да се почувства част от всичко това. Защото колкото и силно да се опитваше да ги спре, картините на случилото се през уикенда изплуваха пред очите й.

Тя за малко да не дойде тук. Предишната сутрин майка й трябваше да я вкара насила в летището. Аби бе заявила, че няма да отиде, всъщност изобщо не желаеше да се връща в колежа. Но майка й не й позволи и да си го помисли.

Тя беше невероятна. Събота сутринта, докато баща й обикаляше тихо къщата да събира нещата си и да опакова багажа си, майка й стоя с изправена глава и не проля нито една сълза. Дори беше мила с него, за бога, като му помогна да си търси проклетите очила. Очевидно всичко това бе един голям балон, който рано или късно щеше да се спука. Но не стана така. През целия ден, дори и след като той си отиде, Сара се грижеше за Аби и Джош, като продължи да ги прегръща и да ги успокоява, сякаш болката бе само тяхна.

Горкият Джоши. Той като че ли не знаеше какво да прави. След като баща им бе съобщил новината и Аби бе изхвърчала с писъци в стаята си, Джош накрая бе последвал майка си нагоре по стълбите и ги беше намерил двете да ридаят и да хълцат, вкопчени една в друга. Той просто седна сам в края на леглото и се загледа отчаяно в стената. Беше все още пиян, разбира се, и се опитваше да проумее какво е станало. Но дори и на следващия ден, даже и след ужасното ледено сбогуване, когато стояха на вратата, прегърнали майка си, и гледаха баща им да се отдалечава с комбито по алеята, в задната част на което бяха натикани всичките му вещи, клетото дете сякаш не знаеше дали му бе разрешено да заплаче, или трябва да бъде големият смел мъж на къщата.

— Аби, чуй ме — бе казала майка й онази нощ, когато тримата седяха край кухненската маса пред вечерята, която никой от тях не искаше, и Аби току-що бе заявила, че няма да лети до Сиатъл на следващата сутрин. — Чуй какво ще ти кажа. Няма да позволим това да ни съсипе. Животът трябва да продължи. Може би баща ти ще се върне, а може би няма. Предполагам, че ще се върне. Но тези неща се случват и никой от нас не може да направи нищо. Междувременно ние ще продължим да живеем, нали? По дяволите, ти ще отидеш в Сиатъл, госпожице, и на тези гадове от ТСО ще им…

— Казва се СТО, мамо — поправи я Аби.

— Каквито и да са. Ще отидеш там и ще ги наругаеш хубавичко. От мен — също. Не знам кои са и какво са направили, но вече не ги харесвам.

Те се разсмяха. Малко истерично, но наистина се смяха.

После пристигнаха Джордж и Ела и имаше още сълзи, но не от майка им. Баба й смяташе да остане няколко дни и дори каза на Аби да се придържа към плановете си и да хване полета си. Докато дядо й заяви, че цялата идея за протеста била ужасно погрешна и очевидно внушена от анархистите и комунистите. И че СТО в действителност била една от малкото истински полезни сили, останали на света. Но Аби беше твърде уморена, за да спори.

Така че ето я тук, подгизнала до мозъка на костите си, опитвайки се да се зарадва, че е облечена с костюм на овца-домат, който сега бе станал толкова мек и лепкав, че беше време да го захвърли. Без да изостава, тя успя да го смъкне на земята и грациозно измъкна краката си от него. Мел й се усмихна. Беше единственият човек, на когото Аби бе казала за напускането на баща й и й беше строго забранено да го споделя с другите. Последното нещо, което Аби искаше, бе всички да започнат да я съжаляват.

Хей-хей! Ха-ха! СТО да се маха!

Дъждът като че ли взе да спира и докато вървяха напред, небето започна да се прояснява. Между сградите тя зърна океана и пристанището, където бяха акостирали два големи товарни кораба. Аби никога не бе посещавала този град. Високите сгради, застроени плътно по крайбрежието, бяха дори по-изумителни, отколкото бе чувала.

Високо пред тях се издигаше на талази стълб от дим и когато напреднаха още, тя видя, че бе запален голям казан за боклук, а в огъня хвърляха автомобилни гуми. Тълпата се раздели, за да го заобиколи. Сред врявата Аби чу, че се разби някакво стъкло, но не можа да види къде. Сега от дясната й страна пееща група демонстранти обсаждаше заведение на Макдоналдс. Те носеха знаме, на което пишеше: „Противопостави се на господството на Мак“, и някои от тях блъскаха по витрините и вратите. По стените с черен спрей бе надраскано: „Мак Лайното“ и „Мак Мръвката е убиец“.

Полицаите, които бяха срещнали дотук, бяха разбрани и приятелски настроени. Двама от тях, които караха велосипеди успоредно на протестиращите, дори се смяха и шегуваха с тях. Но тези, които сега започваха да срещат, изглеждаха напълно различни. Те като че ли бяха от някаква специална част за борба с противообществените прояви. Бяха облечени в черно, носеха каски със спуснати начелници и противогази, дълги наметала и високи ботуши. Стояха неподвижни като статуи, блокирайки страничните улици, с готови за действие палки.

— Леле! — възкликна Мел. — Кои са тези момчета?

— Това е сборище на Дарвейдъровци — каза Ерик. Както винаги, той носеше акордеона си и веднага засвири темата от „Междузвездни войни“. Всички около тях запяха в съпровод, като крещяха: „Нека силата да е с вас!“. Невъзможно бе да се разбере дали някое от ченгетата се развесели. Противогазите скриваха напълно лицата им.

Внезапно над главите им избоботи хеликоптер и всички се наведоха, защото въздухът завибрира от перките му. Постепенно протестиращите забавиха ход, после спряха и дълго време стояха сред магазини и фирмени офиси, като скандираха и пееха. Бяха притиснати още повече от полицейските кордони и от натиска на идващите отзад хора.

Как и защо всичко внезапно се обърка — Аби никога не разбра. Някои хора по-късно обвиниха за това няколко изнервени или склонни към насилие ченгета. Друг казан за боклук бе запален и черният парлив дим продължи да се стеле над тълпата, така че понякога бе невъзможно да се види какво става. Сред множеството Аби видя, че една пееща група започна да се заключва. Бяха образували кръг, като бяха съединили ръцете си, мушкайки ги в метални тръби.

Чуйте гласа на народа, излязъл на улицата!

Ние нямаме право на глас, ние не сме членове на управата!

Ала над тяхната песен се извиси друг глас, който след всяко повторение ставаше по-непреклонен и по-заплашителен. Някой с мегафон нареждаше на всички да напуснат зоната, защото нарушавали щатския и градския закон. И заплаши, че тези, които откажат да се разпръснат, ще бъдат арестувани за неподчинение.

В началото Аби не можа да определи що за миризма беше това. Помисли си, че идва от нещо, което гори в казана. После очите й започнаха да щипят, а в следващия момент тълпата отпред се разпръсна и тя видя цилиндрична метална кутия, която се търкаляше по земята, разпръсквайки дим. Някой извика, че е сълзотворен газ. Един младеж, който си бе донесъл противогаз, се втурна напред, грабна кутията и я хвърли обратно зад редиците на полицаите, които тръгнаха по улицата срещу тях. Ченгетата имаха пластмасови щитове и държаха палки. Всички, освен няколко недоверчиви или безразсъдно смели протестиращи, започнаха да отстъпват плахо пред тях.

Само за няколко минути цялата атмосфера се бе променила. За момента вятърът отвяваше сълзотворния газ от тях, но се надигна паника и бързо взе да се разраства.

В една пролука сред тълпата Аби видя как полицаите удряха с палките по коленете един от протестиращите, който не бе отстъпил, а отпуснатото тяло на друг бе извлечено встрани. Някой, който го бе видял, започна да им се подиграва и да крещи, а един-двама взеха да хвърлят всичко, което им попадне, по ченгетата. Но кордонът им упорито напредваше. После едно момиче, което стоеше на няколко метра от Аби, се разтресе силно, падна и запищя, като се търкаляше по земята, стискайки крака си.

— Боклуци! — извика Ерик. — Те стрелят по нас!

Още докато го казваше, се чу внезапен залп и още двама от протестиращите извикаха и паднаха. Единият стискаше лицето си. Аби видя как кръвта потече между пръстите му.

— Стрелят с гумени куршуми — каза Хакера.

Вероятно искаше да ги успокои, но при Аби не се получи. Тя никога не се бе чувствала толкова уплашена. Хакера и Скот помагаха на Мел да се измъкне от костюма си на ягода-риба, който вече не изглеждаше толкова забавен.

— Хайде! — рече Хакера. — Да се махаме оттук.

Но беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. С изключение на малцината смелчаци, които се противопоставяха на полицаите, всички се опитваха да се измъкнат. Имаше твърде много хора, завладени от паника. Изглежда, никой не знаеше кой е най-добрият път за бягство. Човешкият поток ги понесе към една странична улица, но тогава хората отпред взеха да превиват тела под гигантски струи. Над тях се лееше вода и за момент Аби не можа да разбере откъде идва тя. После видя полицейския камион с маркуча и в следващия момент водната струя блъсна Мел в гърдите, преметна я и я запрати на земята.

Аби се спусна към нея, коленичи и я попита дали е добре, а Мел кимна, но изглеждаше твърде шокирана, за да е сигурна. От носа й потече струйка кръв. Хакера и Скот я хванаха от двете страни и я изправиха на крака. Докато я дърпаха настрана, Хакера извика на Аби да стои наблизо.

След като излязоха от обсега на водната струя, тя спря и погледна назад за Ерик, но той не се виждаше никъде. После забеляза акордеона му да лежи, смачкан, на земята. Аби извика на Хакера и на другите да спрат, но те не можаха да я чуят. Намираха се близо до горящия казан и въздухът внезапно отново се бе изпълнил с талази от черен дим. А когато се проясни и тя погледна към мястото, където ги бе видяла за последен път, те бяха изчезнали.

Аби се затича, но явно се бе объркала, защото сега нямаше толкова много хора и тя си даде сметка, че сигурно се движи обратно към напредващата редица полицаи. Друг хеликоптер избръмча отгоре и като вдигна поглед към него, се сблъска с мъж, който тичаше в другата посока. Ударът я стресна и й изкара въздуха. Тя изпищя и остана да стои на място, опитвайки се да си поеме дъх и да се ориентира накъде да бяга, но паниката сякаш я бе парализирала.

Точно тогава кутията със сълзотворен газ прехвърча през отломките и я удари, от което краката й се подкосиха. При падането главата й тупна в земята, а пред очите й избухна бяла светлина. Аби не знаеше колко дълго е лежала — може би само няколко секунди, но когато отново отвори очи и видя небето, се зачуди каква е тази странна черна мъгла и защо въздухът трепти. После, когато светът си дойде на мястото, осъзна, че точно над нея виси хеликоптер и тя внезапно изпита страшната увереност, че ще се приземи точно върху нея. С все сили се надигна на колене, след това се изправи и опита да се затича, но откри, че не може заради болката в крака, където я бе ударила кутията със сълзотворен газ. Въздухът наоколо бързо се изпълваше с този газ, дробовете й горяха и тя нямаше и най-малка представа накъде да бяга. Озовала се сама сред хаоса, Аби стоеше там, закрила с ръце ушите си, и започна да пищи.

Следващото нещо, което си спомняше, бе, че някой я бе сграбчил за ръката и я дърпаше настрана. Първата й мисъл беше, че е полицай, и тя изкрещя и се нахвърли върху него.

— За бога, опитвам се да ти помогна!

Със замъглените си от сълзите и смъдящи очи единственото, което можа да види, бе черният хобот на противогаз. Това отново я накара да си помисли, че със сигурност трябва да е ченге. После противогазът бе повдигнат и Аби видя слабо брадясало лице, наситеносини очи и дълга черна коса, завързана с червена кърпа — по пиратски. Целият беше облечен в черно, но със сигурност не изглеждаше като полицай.

— Ето, сложи това — каза непознатият.

Долавяше се някакъв акцент, немски или може би скандинавски. Преди да й даде възможност да спори, той вече бе свалил противогаза си и й го слагаше, намествайки очилата и наустника с въздушния филтър на лицето й. Почти веднага въздухът стана годен за дишане. През очилата тя го видя как си сваля кърпата и я намокря с вода от бутилка, която извади от джоба на канадката си. После я завърза като бандит върху носа и устата си.

— Хайде да тръгваме!

Младежът я обгърна с ръка и я поведе през тълпата. Кракът я болеше, но скоро забрави за него и се предаде, без да мисли за останалите, за себе си или къде я води непознатият.

Може би се дължеше на факта, че още бе зашеметена от удара в тила при падането. Скрита зад противогаза, който заглушаваше шума на хеликоптера, виковете и писъка на сирените, Аби се почувства странно откъсната от света, сякаш той внезапно бе тръгнал на бавен ход и тя сънуваше или гледаше всичко това по телевизионните новини. Единственото, което си спомняше по-късно, бяха откъслечни картини, обрамчени от малките кръгли лещи на окулярите: жена, която лежи, окървавена, върху счупени стъкла; будистки монах в пурпурна роба, превит на колене в молитва, с притисната към тротоара бръсната глава; навсякъде — захвърлени знамена, скъсани и изпотъпкани, и един африкански барабан със съдрана кожа, който бавно се търкаля надолу по празната улица към океана.

 

 

— Добре ли си?

Тя отвори очи и примигна, но като не видя нищо, обхвана я паника, че е ослепяла. Седна и разтърка очи. Усещаше ги като рани. Погледна нагоре, откъдето й се бе сторило, че е дошъл гласът, и видя неясна фигура, стърчаща над нея.

— Господи, очите ми! — приплака тя.

— Ето, измий ги.

Той коленичи и сложи купа с вода на пода до голия матрак, на който тя лежеше. Докато плискаше очите си, непознатият драсна клечка кибрит и запали една свещ и когато тя отново погледна, видя лицето с онези наситеносини очи. Той не се усмихна, само й подаде хавлиена кърпа, за да се избърше. Тя миришеше на бензин.

— Благодаря.

— Дай да видя къде си ударила главата си.

Аби се обърна, за да може той да огледа раната й. Беше облечена в широк кафяв пуловер, който не беше неин. Беше бодлив и мазен и миришеше на пот. Непознатият вероятно й го беше сложил, защото дрехите й се бяха намокрили. Макар да не й допадаше много фактът, че не си спомня кога й го е облякъл, радваше се, защото в стаята беше студено. Поне бе все още с панталоните си.

— Цицина е. Има и малка порезна рана, но няма нужда от зашиване. Стой мирно, докато я почистя.

Младежът намокри кърпата в купата и внимателно избърса тила й. Помещението беше малко и миришеше на влага, стените бяха напукани и олющени. Подът беше от голи дъски, някои от които липсваха. Нямаше мебели, само купчини дрехи и вехтории, стари вестници и списания. Имаше още един матрак под единствения прозорец, който беше закрит със старо одеяло. Аби чу хора да говорят в съседната стая и през полуотворената врата видя движещи се по стената сенки.

— Успокой се, жива си. Имаше мозъчно сътресение и припадна. Спа в продължение на четири часа. Бях започнал да се притеснявам. — Той вдигна дланта си. — Колко пръста имам?

— Осемнадесет?

Младежът почти се усмихна. Подаде й чаша.

— Чай. Тук има и вода. Трябва да пиеш. Кракът ти е натъртен, но иначе е наред.

— Благодаря ви — промълви Аби. После се огледа наоколо: — Къде сме?

Той нехайно присви рамене:

— В къща. Просто нелегална квартира.

— А кой сте вие?

— Квартирантът.

Тя го погледна унищожително и този път младежът се засмя. Трудно беше да се определи възрастта му. На двадесет и няколко или може би на тридесет години. Въпреки наболата брада, имаше нещо деликатно, почти женствено у него. Беше красив и сякаш се досети, че тя мисли така.

— Казвам се Ролф. А ти си Абигейл Купър от Монтанския университет.

— Ровили сте в портфейла ми, а?

— Похарчих всичките ви пари и използвах кредитните карти. Добре си прекарах.

— Чувствайте се удобно. Впрочем името ми е Аби.

Той кимна официално. Сетне се изправи и се насочи към вратата, като й каза, че когато й се прияде, в съседната стая има храна.

— Благодаря за това, че ме измъкнахте оттам днес — рече Аби.

Младежът се обърна и я погледна, отново кимна и излезе. Момичето поседя малко, като разклащаше чашата и посръбваше от чая — твърде сладък, но поне беше топъл и ободряващ. Запита се какво ли бе станало с другите, дали Ерик и Мел са добре. Сигурно нямаше да е много трудно да ги намери. Всички си бяха записали телефонния номер на Хакера, в случай че се разделят.

Когато се почувства достатъчно силна, тя се изправи и отиде в съседната стая. Ролф, двама други мъже и две жени седяха по турски на пода около голяма купа с ориз и зеленчуци, като се хранеха с пръсти. Трета жена седеше в ъгъла и работеше на лаптоп. Всички погледнаха към Аби, когато тя влезе, усмихната, и ги поздрави. Двама от тях й отговориха, а другите просто кимнаха.

— Заповядай тук — каза Ролф, като се премести да направи място.

Аби седна и награби шепа ориз, давайки си сметка колко е гладна. Стаята беше по-голяма, но почти толкова гола, колкото и другата, с три матрака и повече купчини вехтории. Беше осветена със свещи, поставени в буркани, и примигваща газена лампа със спукано стъкло. Едната стена беше покрита с изрезки от вестници, снимки и неугледни графити.

— Случайно да имате телефон тук? — попита тя.

Поради някаква причина това се стори невероятно забавно на всички, макар че Аби не знаеше защо. В края на краищата жената с лаптопа, изглежда, го бе включила в нещо. Може би се дължеше на начина, по който го бе казала? Почувства, че бузите й поруменяват и се надяваше това да не личи.

— Има телефонна кабина надолу по улицата — отговори Ролф. — До днес имахме мобилен телефон, но господин Услужливия, ей този, успя да го загуби. — Той перна по главата седящия до него.

— Не съм виновен, онзи тъп полицай ми го взе.

— Значи вие бяхте младежите, облечени като плодове, а? — обърна се една от жените към Аби.

— Да, идеята беше, че са плодове, получени чрез генно инженерство.

— О, много оригинално!

— На такива страхотни неща ли ви учат в Монтанския университет? — запита младежът до нея. Косата му бе сплетена на тънки плитчици и имаше сребърна халка на едната вежда.

На Аби й се прииска да го халоса с юмрук по носа, но реши да не обръща внимание на сарказма му и отговори, че в действителност имали курс по използване на генната технология в селското стопанство, макар че тя самата не го е посещавала.

— И големи активисти по екологията ли сте там?

Въпросът дойде от Ролф и прозвуча искрено и приятелски. Тя почувства, че той се опитва да заглади грубостта на другите. Аби отговори изчерпателно и по-ентусиазирано, отколкото може би трябваше. Говореше директно на Ролф, като му каза за Хакера, за когото си помисли, че може да е чувал, за Горската акция и за протеста срещу търговията с трупи миналия месец. И въпреки че не знаеше точно защо иска да се изфука пред него, откри, че малко разкрасява нещата, представяйки сблъсъка си с дървосекачите за по-опасен, отколкото беше в действителност.

Ако не беше видимо впечатлен, Ролф изглеждаше поне заинтригуван. Вероятно заради това, че изпитваше леко страхопочитание пред него или че беше хипнотизирана от красивите му очи, тя не забеляза, че младежът с плитчиците се подхилква и клати глава, а жените, които седяха от двете му страни, също се усмихват. Докато Аби си даде сметка за това, тя вече се беше поувлякла и разказваше на Ролф за студентските пътувания за плевене, когато всички отиват в планината и изскубват вредните бурени.

— Искаш да кажеш, за да пушите? — попита този с плитките.

Аби млъкна за секунда и изгледа с присвити очи малкия гадняр. Изглеждаше така, сякаш той самият пуши трева. Без да си направи труда да му отговори, тя се обърна отново към Ролф и продължи:

— Намираме невероятни неща там. Три вида червена метличина, листна млечка, наумка…

— Тази листна млечка, човече, може да ти вирне шибаната глава.

— Млъкни, приятел! — скастри го Ролф.

На Аби й писна. Тя се обърна с лице към плитчестия:

— Добре, какво толкова по-важно правите вие?

Той само поклати глава и се изсмя.

— Не, сериозно — каза Аби с нарастващ гняв. — Кажете ми, интересно ми е. Какво правите вие?

— Малките богати колежанки, които скубят бурени, о, боже!

— Пройдоха! — върна му го Аби.

Ролф отново му каза да престане, после се наведе напред и сложи ръката си върху рамото на Аби, опитвайки се да я успокои. Тя се дръпна рязко.

— Аби, не говорим така, защото смятаме нещата, които правите, за маловажни. То е, защото ни се струват… как да се изразя? Неудачни, безсмислени може би. Като да пренареждаш мебелировката на „Титаник“.

— О, добре, благодаря.

— Не, говоря ти сериозно. Не проявявам грубост. Само съм реалист. Всичко отиде твърде далеч. Големите корпорации унищожават планетата и никой не ще да се вразуми от протести или каквото и да е друго. Виж какво се случи днес. Виж какво ти направиха. — Той посегна да я докосне, но тя се отдръпна. — Правителствата на индустриалните страни сега се управляват изцяло от транснационални корпорации. Политиците са само техни марионетки. Демокрацията е просто странична атракция. Така че за да имаш каквото и да е влияние, за да накараш хората, които наистина управляват, да спрат, да чуят и да помислят за това, което правят, трябва да ги нараниш. Лично. Реално да ги нараниш.

— И това ли смятахте, че правите днес?

Ролф се разсмя.

— О, не. Днес бе само забавление.

Жената, която през цялото време работеше на лаптопа, дойде да седне от другата страна на Ролф и си взе шепа ориз. Изглеждаше доволна от себе си. От жестовете им Аби доби впечатлението, че тя е неговата приятелка.

— Всичко уредено ли е? — попита той спокойно.

Тя кимна утвърдително.

— Хубаво. Добра работа.

Аби се изправи. Чувстваше се зле и искаше да си тръгне, за да подиша чист въздух. Да се махне от тези чешити, да намери Мел, Хакера и останалите.

— Тръгваш ли? — попита Ролф. После се усмихна: — А може ли поне да си получа пуловера?

Отвратена, че носи нещо негово, тя бързо го съблече и го захвърли на пода. Ролф намери канадката й и й помогна да я облече. Беше още мокра. Той я изпрати до вратата.

— Не се впрягай за онази листна млечка! — извика младежът с плитките.

Аби се обърна да го погледне:

— Преди революцията научи някои шибани обноски, задник такъв.

Сетне излезе, сподирена от гръмогласния им смях. Ролф я придружи по стълбите и по улицата, като я заведе до телефонната кабина в подножието на хълма. В гласа на Хакера прозвуча облекчение, щом я чу. Обеща, че веднага ще дойдат да я вземат. Ролф обясни как да намерят мястото.

Докато чакаха, двамата седнаха един до друг на стъпалата на някаква изоставена къща. Той поясни, че сградите в целия район били опразнени, за да бъдат съборени. Щели да строят офиси. Ролф сви цигара и я предложи на Аби, но тя отказа. Над покривите изплува изпъстреният с петна полумесец. И двамата седяха дълго, без да говорят, само го гледаха как се движи бавно по небето.

— Съжалявам за това, което стана там — каза той. — Оня тип е идиот.

Аби не отговори. Чувстваше се малка и самотна и за пръв път от много време си мислеше за майка си и баща си, за нещата, които се бяха случили вкъщи. И изведнъж осъзна колко тъжен и безсмислен е светът. Усети, че сълзите й напират, но успя да ги преглътне. Ролф сякаш не забеляза състоянието й. Той я попита откъде е и й трябваха няколко минути, докато овладее гласа си, за да му отговори.

— А ти?

— От Берлин. Но живея тук от дванадесет години.

— В Сиатъл ли?

— Не, на разни места. Доскучава ми да стоя на едно място.

Извади химикалка от джоба си и написа един телефонен номер на корицата на тефтерчето си. После я откъсна и й я подаде. Каза, че някой на този телефон винаги ще знае как тя да се свърже с него. Попита я за нейния номер и може би защото все още беше леко замаяна, Аби не можа да си спомни този на общежитието и му даде домашния си. Тогава микробусът на Хакера се зададе по улицата. Скот беше с него и двамата вдигнаха голяма олелия. Мел била добре, обясниха те. Ерик бил в болницата, където трябвало да остане най-малко две седмици. Тазът му бил счупен, което не го притеснявало толкова, колкото загубата на акордеона му. Аби им представи Ролф и тримата се ръкуваха. После тя отново му благодари за това, че й е помогнал и се е погрижил за нея, и се качи в задната част на буса.

Докато се отдалечаваха, му махна през прозореца, а той я погледна право в очите и й се усмихна. В този момент Аби разбра, че някой ден отново ще го види. Тя грижливо сгъна листчето, което й беше дал, и го мушна в портфейла си.