Никълас Еванс
Разделени (25)

24.

Баща й не слизаше от проклетата бягаща пътечка вече близо десет минути и независимо от това как се чувстваше той, Сара не мислеше, че ще издържи да го гледа повече. Той не откъсваше очи от отражението си в огледалото на отсрещната стена, въпреки че тя не можеше да проумее защо, при положение че видът му не беше гледка, която би допаднала на когото и да било. От тялото му шуртеше пот, гърдите под подгизналата му тениска се поклащаха при всяка крачка, а бузите му хлътваха и се издуваха като на пуяк.

Сама си беше виновна, че дойде тук. Сутрешните му тренировки бяха свещени за него. А тези в неделя — неприкосновени. Той вече й беше отказал два пъти — когато пристигна снощи и тази сутрин отново. Но преди да потегли с колата обратно към къщи, трябваше да направи още един, последен опит.

— Татко, не можеш ли просто…

— Сара, казах ти вече. Няма смисъл да говорим повече.

— Моля те, просто ме изслушай за минута.

— Изслушах те. Чух всичко. И отговорът ми продължава да е не.

— Спри!

Ако беше обмислила предварително реакцията си, нямаше да посмее да го направи. Но в момента, в който тя изкрещя, удари и копчето за изключване на велоергометъра^[1]. Баща й залитна напред и бе принуден да се хване за перилата, за да не падне.

— Какво ти става, мътните те взели?

— По дяволите, татко! Нуждая се от вниманието ти.

Никога не бе държала такъв език на баща си и едва не му се извини. Но поне за момент това, изглежда, свърши работа.

— Сара, вече обсъдихме всичко повече от десет пъти.

— Та тя ти е внучка, за бога!

Той слезе от пътечката и грабна една хавлиена кърпа от стола.

— Не става въпрос само за Аби — рече баща й, докато се подсушаваше. — Всички сте откачили. Колко пъти трябва да ти го казвам? Това, което искаш, е незаконно, Сара. Незаконно е!

— Нима някога точно това те е притеснявало?

— Моля?

— О, я стига, татко! Не ми пробутвай подобни номера. Не ме убеждавай, че винаги си действал според закона. А какво ще кажеш за всичките онези сенчести сделки с облигации, за всичките ти офшорни машинации, за пътуванията ти до Каймановите острови, да не ме мислиш за пълна идиотка?

— Как смееш да ми говориш подобни глупости?

Той взе халата си и се запъти към стълбите, водещи към кухнята. Но Сара беше по-шокирана и от него от това, което току-що бе наговорила. Сякаш в нея се бе задействал някакъв защитен, майчински, животински инстинкт. Но така или иначе, тя нямаше намерение да се отказва. Тръгна след баща си по стълбите и го последва в кухнята. Майка й седеше до плота и се преструваше, че чете вестник. Ала по жеста й, с който отпи глътка портокалов сок, Сара разбра, че навярно е чула разговора им долу, в гимнастическия салон. Това беше нова територия, към която майка й проявяваше интерес. Баща й пък беше застанал до хладилника и си наливаше чаша вода.

— Татко, нека поговорим.

— Казах всичко, което имам да ти казвам. А ти ми каза повече от достатъчно.

— Виж какво, можех да те излъжа, че е за мен.

— Може би наистина трябваше да го направиш. И за какво й са? Да прави бомби? Да убива още хора?

— Знаеш, че Аби не би направила такова нещо. Случилото се е било нещастие.

— Тогава трябва да се предаде и да им каже истината.

— Може би ще го направи. Стига да успеем да осъществим някакъв контакт с нея.

Той пресуши чашата си с вода и си сипа още. Дори не я удостои с поглед.

— Татко?

— Какво?

— Ако там, навън, бях аз, уплашена до смърт и умираща от глад… — Тя прехапа устната си. Проклета да е, ако се разплаче! — Щеше ли да го направиш заради мен?

Майка й, която все още се преструваше, че чете вестника, промърмори нещо. Баща й се обърна и се втренчи в нея.

— Това пък какво беше?

— Казах, че ще го направиш, разбира се.

Той пресуши и втората си чаша и я остави шумно на плота, после отново попи потта от лицето и врата си с хавлиената кърпа.

— Ще ти дам десет хиляди.

— Петнадесет.

— Добре, петнадесет. Но то ще е всичко. Не искам да чувам повече за това. Правя го заради теб, а ти какво ще правиш с тях си е изцяло твоя работа.

Сара отиде до него и го прегърна.

— Благодаря ти, татко.

— Сигурно съм полудял.

Сара си беше мислила, че ще му трябват ден или два да подготви нещата, но след като се изкъпа и се преоблече, той отиде мълчаливо до сейфа в кабинета си и след по-малко от час тя шофираше към къщи с парите, натъпкани в найлонова торба в багажника на колата й.

Беше свикнала да държи под око огледалото за обратно виждане, за да е сигурна, че никой не я следи. Досега нямаше проблеми, днес обаче всички й се струваха подозрителни. Вече не се страхуваше само от полицаи, но и от крадци. Всеки пешеходец, застанал очаквателно до някой светофар, автоматично се превръщаше в очите й в потенциален обирджия. Чувстваше се точно така, както Джош й бе казал, че се е чувствал, докато отивал на среща с Аби.

Сара разбра, че се е случило нещо сериозно още щом синът й се върна снощи от мистериозното му — и безкрайно неправдоподобно — отиване „на покупки“ в града. Той я отведе на верандата и й разказа тихо какво е станало. И веднага щом усети, че е научила всичко, което момчето бе готово да сподели с нея — защото Джош не умееше да лъже и тя бе сигурна, че има неща, които премълчава — Сара взе един спален чувал, качи се в колата си и потегли право към Бедфорд. Искаше й се да вземе Джош със себе си, защото мислеше, че разказът му за срещата с Аби би могъл да окаже нужното въздействие върху баща й, но той се измъкна с глупавото извинение, че вече бил обещал да се видят с Фреди. Очевидно горкото хлапе все още беше объркано от срещата със сестра си, така че Сара не продължи да настоява. Но сега, докато шофираше към къщи, обградена от въображаеми крадци и ченгета, й се прииска да го бе направила.

Тогава си даде сметка, че трябва да кажат на Бенджамин, че Джош е видял Аби. Той имаше право да узнае това, въпреки че идеята да му се обади не й се нравеше особено. Последния разговор, който бяха водили, беше катастрофален. След като бяха правили секс онази нощ преди пресконференцията, тя бе имала глупостта да си внуши, че нещата ще се променят по някакъв начин. Че шокът от случилото се с Аби ще прогони лудостта му и той ще се върне при нея. Той я обичаше — тя знаеше това. Беше го разбрала онази нощ. Мъжете не умеят да лъжат, когато правят секс.

Но няколко дни по-късно Бен отново я напусна. Беше се върнал в Санта Фе. И през седмиците и месеците, които бяха минали оттогава, Сара бе разбрала, че се е заблуждавала. Нищо не се бе променило. А самотата и скръбта й някак се задълбочиха. И тя се почувства ужасно глупаво, че бе допуснала това да се случи онази нощ. Но как бе възможно той да я люби така нежно и разкаяно, щом не си го е мислил, щом очевидно изобщо не е имал намерение да се връща вкъщи?

Но ако тогава се бе почувствала като глупачка, нищо не можеше да се сравни с усещането й миналия месец, когато се прибра в празната къща, след като бе прекарала една седмица в Питсбърг с Айрис. Времето внезапно бе застудяло отново, а парното се бе повредило, така че нямаше нито топлина, нито топла вода. Джош беше излязъл някъде да се забавлява и, изглежда, така бяха постъпили и всички останали, които потърси по телефона — Мартин и Бет, Джефри и приятелят му Брайън. Тя навлече два пуловера и едно палто, запали камината във всекидневната и изпи цяло шише „Кианти“^[2], после си отвори още едно и направи това, което се бе зарекла никога да не повтаря — да пие и да говори по телефона късно през нощта.

Бенджамин отговори на обаждането й с пълна уста — очевидно се наслаждаваше на уютна интимна вечеря на свещи с новата си жена. И Сара се нахвърли върху него с порой от думи, обвинявайки го за всичко, дето й хрумна, дори и за неща, които знаеше, че не е направил и няма да направи. Как никога не я бил обичал, как не бил обичал когото и да било от тях, как единственото, за което някога го е било грижа, била работата му и проклетото му его. И как той бил съсипал и похабил живота й, открадвайки всички онези безценни години, през които са можели да й се случат толкова много по-хубави и по-стойностни неща, като например да има истинска, удовлетворяваща кариера, вместо да прави толкова много жертви само за да захвърлят после всичко в лицето й.

Тя разбра по звуците, които се чуваха като фон, че Бен, изглежда, бе отишъл в друга стая, на някакво по-уединено място, за да спести изчервяването на Ив. Не след дълго опитите му да каже нещо в отговор станаха по-настоятелни.

— Слушай, Сара. Изслушай ме за момент, моля те. Иначе ще затворя телефона.

— Ами да, защо не го направиш? Върви да шибаш кучката, както постъпи с мен онази нощ. А междувременно си го начукай и на теб.

Това трябва да бе шокирало не на шега всички онези служители на ФБР, които подслушваха телефонната й линия, докато играеха безкрайните си нощни игри на покер, за да им минава по-бързо времето.

Сара се бе надявала, че с приключването на разговора споменът за гнева й ще заглъхне, но не се оказа така. И въпреки че оттогава все търсеше смелост да се обади на съпруга си и да му се извини, тъй и не намери сили да го стори. Но сега, когато имаха новини за Аби, когато Джош на практика се бе видял с нея, вече не разполагаше с никакво извинение. Трябваше по някакъв начин да уведоми Бенджамин за станалото, без да събужда подозрения.

Същия следобед, след като скри парите в пералнята — място, което й се стори точно толкова подходящо за съхранението им, колкото което и да е друго — тя намигна на Джош и го помоли да излезе в градината, за да й помогне да посади нови цветя. Не беше сигурна дали от ФБР не подслушваха освен телефона и самата къща. Бяха имали предостатъчно възможности да сложат микрофони навсякъде. През последните месеци тук бяха идвали толкова много агенти, за да ровят в нещата на Аби и да им задават стотици въпроси, които да им помогнат да я „профилират“ по-добре, че като нищо можеше да са скрили микрофони навсякъде. Досега не им бяха давали повод да ги подслушват, но Сара все пак не искаше да поема излишни рискове.

Джош не знаеше за ужасния разговор по телефона, който беше провела с Бенджамин, затова сега тя му го описа, като му спести най-неприятните подробности. Беше невероятно колко много бе пораснал синът й, откакто баща му ги беше напуснал. Досега Сара беше обсъждала важните семейни въпроси само с Аби. Но Джош се оказа не по-малко добър слушател от сестра си и дори по-мъдър, макар и по-сдържан в съветите си. Преди дори да си помисли да му го предложи, той й обеща, че ще се обади на Бенджамин вместо нея.

Синът й вече беше обмислил всичко. За да не вдигне по тревога евентуалните подслушвачи, Джош щеше да каже на баща си, че има да подготвя много неща за приема си в Нюйоркския университет — да попълва разни формуляри и прочее. Между другото щеше да вметне, че Сара се чувства неловко заради последния им разговор и че докато той е в Ню Йорк, тримата биха могли да се срещнат, за да обядват или да вечерят заедно. Планът му се стори чудесен на Сара.

Те влязоха в къщата и Джош хукна нагоре по стълбите към стаята си, за да се обади на Бенджамин, а тя се опита да се съсредоточи върху приготвянето на вечерята. След по-малко от пет минути той се върна. Всичко било уговорено. Бенджамин щял да долети в петък. Щели да вечерят заедно. Пращал й много целувки.

 

 

Джош не искаше да издаде откъде знае на кой номер да се обади. Заяви, че е обещал на Аби да не казва на никого и че така било по-безопасно. Когато се бе върнал от училище предната вечер, той бе дал на Сара едно листче с номера върху него. Кодът беше на окръг Ню Джърси и вероятно ставаше въпрос за обществен телефон. Може би телефонът се намираше в търговски център или на бензиностанция.

След като си бе блъскала главата цяла седмица да измисли кое е най-доброто място, откъдето да се позвъни, Сара най-накрая се бе спряла на ресторант „Роберто“ — там двамата с Бенджамин често обичаха да ходят. В задната му част, зад тоалетните, имаше две телефонни кабини, а от кухнята винаги се носеше глъчка, достатъчна да заглуши всеки телефонен разговор. Освен това ресторантът се намираше само на няколко пресечки от книжарницата. Така че в четвъртък, в дванайсет и петнайсет, тя съобщи на Джефри някак между другото, че ще го черпи един обед.

Ресторантът беше почти празен, но към един часа започна да се пълни с хора. Двамата си взеха салати „Цезар“ и разговаряха по работа. После Джефри започна да й разказва някакъв френски филм, който двамата с Брайън бяха гледали във филмовия център „Анджелика“. Сара се престори на ужасно заинтригувана от разказа му, въпреки че всеки път, когато някой се отправеше към тоалетните, единственото, за което можеше да мисли, беше какво ще стане, ако като отиде в един часа там отзад, открие, че и двете кабини са заети. Погледна ръчния си часовник. Оставаха й още четири минути.

— Добре ли си? — Джефри я гледаше намръщено. — Изглеждаш ми малко притеснена.

— Не, не, добре съм, Джефри, съжалявам. Току-що си спомних. Тази сутрин трябваше да се обадя на Алан Хърш. Изглежда, става въпрос за нещо важно, а съвсем забравих. Ще ме извиниш ли за момент?

— Разбира се.

Тя взе дамската си чанта, стана от мястото си и тръгна към дъното на ресторанта, заобикаляйки между масите, а посетителите сякаш до един я следяха с поглед. Изведнъж се почувства като Ал Пачино, запътил се да вземе пистолета си, във филма „Кръстникът“. И двете телефонни кабини бяха свободни. Тя избра по-отдалечената от тоалетните. Имаше още две минути до един часа. Остави чантата си на малкия рафт от неръждаема стомана и извади от нея торбичка от сандвич, пълна с монети от по двадесет и пет цента, и листчето, което й бе дал Джош. Щом удари уреченият час, тя започна да диша учестено, а ръцете й трепереха толкова силно, че едва не разпиля монетите. После взе слушалката, мушна една монета в автомата и набра номера.

— Ало? — долетя сякаш от другия край на света.

Преглътна и за момент не можа да отговори. Беше изумително да чуе гласа на дъщеря си след всичките тези месеци.

— Мамо?

— Здравей, любов моя!

— О, мамо!

От кратката реплика и колебливия тон Сара разбра, че не само тя се мъчи да преглътне сълзите си. И изведнъж осъзна, че колкото и да е глупаво, не знае какво да каже. А искаше да изрече толкова много неща…

— Как си, скъпа?

— Добре съм. А ти?

— И аз.

Настъпи продължително мълчание. От другата страна на линията се чуваше приглушена музика и свирене на някакъв клаксон. На Сара й се прииска да попита Аби къде се намира, но знаеше, че не бива.

— Мамо, толкова съжалявам!

— О, скъпа!

— Слушай, не разполагаме с много време…

— Ела си у дома, любов моя, моля те…

— Мамо…

— Всички ще те разберат, просто трябва да им кажеш какво се е случило…

— Не! Казах на Джош, че не бива да правиш това!

— Съжалявам, съжалявам.

Отново настъпи продължително мълчание.

— Взе ли парите?

— Аби, скъпа…

— Да или не?

— Да.

— Добре. Сега ме слушай много внимателно. Ще ти обясня какво да направиш. Много е важно да го изпълниш точно така, както ти кажа. Имаш ли химикал?

По коридора се приближаваше някакъв мъж. Сара му обърна гръб, избърса сълзите си и протегна ръка към чантата си. Предположи, че той се е запътил към тоалетната. Но се оказа, че греши. Канеше се да използва другия телефон.

— Мамо?

— Да, изчакай така за момент.

Напипа един химикал, но ръцете й трепереха толкова силно, че събори чантата си от рафта и съдържанието й се разпиля по пода.

— Проклятие!

Мъжът, приятен на вид младеж в кафяво спортно яке, клекна до нея и й помогна да събере всичко. Гледаше я открито в очите, може би прекалено открито, и се усмихваше. Възможно ли беше да е…? Сара му благодари, изправи се и взе отново слушалката.

— Съжалявам — каза тя, като се стараеше да изглежда безгрижна, но гласът й прозвуча полуистерично дори в собствените й уши. — Просто изпуснах чантата си.

— Готова ли си? — попита я Аби.

Някой я потупа по рамото и тя така се стресна, че едва не извика от уплаха. Младежът държеше червилото й. Сара се усмихна, взе го и отново му благодари.

— Има ли някой при теб? — попита я разтревожено Аби.

— Всичко е наред.

— Кой е?

— Не се притеснявай, всичко е под контрол.

Сара знаеше, че трябва да звучи колкото може по-безгрижно. За всеки случай. Младежът не беше агент, едва ли биха изпратили някой да я подслушва по толкова очебиен начин. Ами ако грешеше? Усещаше, че дъщеря й е готова да затвори всеки миг. Но Аби не прекъсна разговора. Попита я отново дали е готова и започна да й диктува инструкциите си.

Когато Сара се върна на масата, Джефри й каза, че тъкмо се канел да се обади на спасителната служба. Той вече привършваше спагетите си, а нейните беше помолил да ги запазят топли. Сервитьорът явно я бе забелязал, защото й ги донесе обратно почти веднага. Никога през живота си не бе изпитвала такова нежелание да се храни. Джефри я попита дали всичко е наред и тя му отговори:

— Благодаря, всичко е чудесно.