Никълас Еванс
Разделени (21)

20.

Ако имаше нещо, което Ив мразеше повече от това да бъде снимана, то бе да й задават въпроси за работата й. Така че да бъде интервюирана за някаква местна кабелна телевизия беше двойно предизвикателство. Репортерът изглеждаше около четиринадесетгодишен и вече беше признал, че обикновено отразява баскетболни новини и не знае нищо за изкуството.

Тя беше прикована до една от своите картини, точно тази, която в действителност не харесваше истински и нямаше да я включи в изложбата, ако Лори не я бе принудила. Обаче операторката хареса колорита й и каза, че ако Ив застане пред нея, фонът щял да бъде по-добър и ще могат да хванат някои от гостите, както и чудесното растение от другата страна до прозореца.

— И така — започна четиринадесетгодишният репортер, — как го правите? Искам да кажа, като рисувате отначало малък участък, после още един и така нататък? Или предпочитате да нарисувате всичко наведнъж и после да го запълните?

Ив виждаше Бен, облегнат на стената с чаша червено вино в ръка. Той говореше с Лори, но от начина, по който се смееха, тя разбираше, че подслушват интервюто. Гадняри!

— Ами смятам, че е различно при различните картини — отговори Ив. — При тази имах много ясна представа за формите, които исках да изобразя, и за начина, по който те ще бъдат свързани една с друга. А после просто… как да кажа… се оставяш на течението. Ала неизбежно нещо се случва, което променя първоначалната идея, нали разбирате, например някакъв инцидент.

Момчето изглеждаше озадачено.

— Искате да кажете автомобилна катастрофа?

— Не, имам предвид, че нещо се случва на платното. Допускаш грешка и внезапно, като се отдръпнеш да погледнеш картината, осъзнаваш, че така се е получило по-добре, отколкото си я бил замислил.

Сигурна беше, че той няма и най-малка представа за какво му говори. Може би трябваше да подхване темата за баскетбола.

Сега галерията беше по-хладна и по-тиха, откакто хората бяха започнали да се изтеглят навън на Каниън Роуд. Партито беше чудесно, въпреки че Ив не познаваше почти никого. Знаеше, че Лори беше поработила здравата върху каталога й, опитвайки се да привлече нови клиенти, така че в случая не беше само обичайната тълпа от приятели и паразити, които идваха само заради „Пино Ноар“^[1] и сандвичите с пържен хляб. За да разубедят навлеците, на откриването на изложбите повечето галерии сервираха само пунш, но Лори бе успяла хем да предложи хубаво вино, хем да продаде много картини. През цялата вечер Ив я беше виждала да снове и да залепва малки кръгчета на картините. Голяма част от тях бяха червени, което означаваше, че парите са сменили собствениците си и сделката е направена добре. Зелените, от които имаше повече, означаваха, че картината е била запазена за седмица без депозит, така че не си струваше човек да се вълнува особено за тях. Това обикновено значеше, че някой е изпил твърде много чаши вино и утре ще е забравил всичко.

За щастие въпросите на четиринадесетгодишния изглеждаха изчерпани. А и Ив доста преди него се бе изчерпала откъм отговори.

— Много ви благодаря — каза той.

— Моля. Аз ви благодаря, че дойдохте.

Младежът се помота заедно с операторката си, за да снимат още някои картини, а Ив се насочи към Лори и Бен, които взеха да й правят гримаси, когато се приближи до тях. Той й подаде чашата си с вино и тя отпи.

— Беше толкова внушително — пошегува се Бен.

— Глупости! Като ви гледах двамата да хихикате, не можах да кажа две свързани изречения.

— Нито пък той, така че си бяхте лика-прилика.

Бен я прегърна с едната си ръка и я целуна по бузата. Лори се наведе към нея.

— Продадохме цял товар картини — прошепна тя съзаклятнически. — Видя ли? Тридесет и три, а може би и повече. Фантастично!

— А Лори казва, че този път ще вземе само пет процента комисиона — вметна Бен.

— Мечтай си, момче.

Разсмяха се. После Лори заяви, че трябва да отиде и да помогне на сътрудничката си Барбара, която зад бюрото в предната стая вземаше депозити и оформяше документите. Ив огледа Бен — изглеждаше красив в черната си ленена риза и белите си панталони. Все още я прегръщаше и тя усети как пръстите му леко я стиснаха за рамото.

— Толкова се гордея с теб! — прошепна й Бен.

— О, хайде, стига!

— Трябваше да чуеш някои от нещата, които казваха хората. Бяха направо шашнати.

— Така ли?

— Да, споделяха, че това е най-хубавото „Пино Ноар“, което някога са пили на откриване на изложба.

Тя го ощипа.

— Не, честно. Всички бяха изпълнени със страхопочитание. Можеше да продадеш онези два вълчи ангела двадесет пъти по-скъпо. А жената от Лос Анджелис, онази с червената рокля и обеците? Тя стоя да ги съзерцава поне десет минути. Почти се разплака.

— Това може би не е добре.

— Тя хареса картината. За нея това беше миг на катарзис.

Ив се усмихна, надигна се на пръсти и го целуна.

— Обичам те — каза му тихо.

Вечеряха в „Ел Фарол“ с Лори и нейния последен приятел — Робърт, който работеше в някаква високотехнологична военна база в Сан Диего и често му се налагаше да идва в Лос Аламос за срещи, които бяха толкова секретни, че дори не му бе разрешено да споменава за тях. Беше слаб, дребен мъж с очила със златни рамки, с изострено лице и навика да бомбардира с факти, които бяха достатъчно интересни, но не водеха до никакъв реален разговор.

— Знаете ли колко са жителите на планетата? — попита Робърт между две лъжички крем брюле.

Всички бяха забравили.

— Шест милиарда.

Той замълча за момент, за да го оценят.

— Знаете ли колко птици има на Земята?

Никой не знаеше.

— Сто милиарда.

Робърт го повтори, в случай че някой не беше чул.

— Знаете ли какъв дял заема сушата и какъв — океанът?

— Не — отговори Бен. — Но имам чувството, че скоро ще научим.

Приятелят на Лори предпочете да не обръща внимание на репликата. Ив срещна очите на Бен и се опита да не се засмее.

— Една трета от земята е покрита със суша, а две трети — с вода. Което означава…

Отново замълча за ефект. Бен, ужасно сериозен и наведен напред, сякаш беше целият в слух, притисна коляното си в нозете на Ив, опитвайки се да я разсмее.

— … две цяло и пет птици на един акър^[2].

Всички се постараха да изглеждат удивени и духовно извисени.

— Къде ги намира Лори такива? — попита след това Бен, когато се изкачваха по хълма към колата. — Искам да кажа, какво в този тип я привлича?

— Казва, че е невероятен в леглото.

— Наистина ли? Боже! Да не би да й шепне нежно в ухото факти и цифри?

— Очевидно е забавно удоволствие.

Той се замисли за момент, след това доближи устни до ухото й:

— Знаеш ли, че си много сладка?

Тя простена:

— А знаеш ли какво възнамерявам да направя, като се приберем?

Повървяха малко, прегърнати, а шумът от стъпките им отекваше между кирпичените стени. Нощта беше ясна и почти леденостудена, тъй като есента преминаваше в зима. „Боже — помисли си Ив, — заедно сме почти година!“ А бяха изминали две от онази нощ в Ню Йорк, когато гледаха „Целуни ме, Кейт“ и после вечеряха заедно. Понякога й се струваше като миг, а друг път — като цял един живот.

Никога не бе очаквала, че ще бъде лесно. Знаеше още от началото, дори когато се срещнаха за пръв път, че той има склонност към униние. Понякога се чудеше дали точно тази негова черта не я беше привлякла. Защото, макар и да не го правеше съзнателно, тя си даваше сметка, че е възможно една жена да сбърка любовта със съжалението и да приеме мъж с надеждата, че ще го спаси. Или да гледа на него като на предизвикателство, убеждавайки себе си, че единствено тя може да се грижи за него като майка и да го направи щастлив. Не смяташе, че е такъв тип жена, в действителност се молеше на Бога да не е такава. Но как би могъл някой да е сигурен?

Ако трябваше да е честна, Бен също не беше такъв тип. Ив предпочиташе да мисли, че се е влюбила в мъжа, когото бе зърнала зад тъгата. Мъжа, в който Бен се превръщаше с всеки изминал ден. Какъвто беше тази вечер — приятен, деликатен и забавен. Когато беше такъв, нямаше друг на света, с когото би предпочела да бъде.

Обаче имаше случаи, когато се питаше дали нещата ще се получат. Никога не бе срещала човек, така податлив на чувството за вина. Той беше голям майстор в това отношение, цял професор. През първите няколко месеца, след като напусна Сара, когато живееше в Канзас и идваше в Санта Фе за седмица или две, Бен се измъчваше толкова много, че тя едва не го помоли да престане да я посещава, поне докато не направи своя избор. Той сякаш притежаваше бездънна яма, в която изсипваше всичко, за което можеше евентуално да се обвини, и после всеки ден слизаше и се въргаляше в нея.

Не бяха само Сара и децата му. В много случаи беше заради майка му. Съжителството му с нея го подлудяваше. Той й се ядосваше, задето продължава да се занимава с него и да му разказва отново и отново едни и същи истории за нещо прекрасно, което е извършил, когато е бил малък. Накрая му писваше и й казваше нещо неприятно, а после през цялата следваща седмица се чувстваше виновен за това. Вбесяваше го дори фактът, че за нула време тя сякаш бе забравила първата си реакция след напускането му на семейството и се бе заела да преиначава историята. Веднъж я беше чул да казва по телефона на някаква своя приятелка, че той никога не е бил щастлив със Сара и че направо е светец, задето е издържал толкова дълго.

Главният източник на чувството му за вина, естествено, бе Аби. Ив още си спомняше как се опитваше да го успокои в началото на годината, казвайки му, че е само въпрос на време, че след няколко месеца Аби ще се почувства по-добре и ще започне да го разбира малко повече. Но това не се случи. Напротив, враждебността на момичето се бе задълбочила. Той се върна от Мизула почти съсипан. На Ив й се искаше да й се обади по телефона и да й каже да порасне и да престане да бъде толкова егоистична. Но, разбира се, не го направи.

Оттогава Бен се опитваше да се научи да живее с примирението, че дъщеря му е загубена за него, поне в близко бъдеще. А най-накрая се вслуша в съвета на Ив и си намери психотерапевт. Преди това бе посещавал такъв единствено след смъртта на баща си, и то само два-три пъти. Беше го чувала да отхвърля така наречената от него психотерапевтична култура. „Като цяло — казваше Бен — хората просто трябва да се справят с това.“ Ала очевидно стигна до заключението, че той не може, така че бе отишъл и си бе намерил лекар, когото харесваше, и сега покорно го посещаваше по два пъти седмично.

Не беше споделял с Ив кой знае колко за тези сеанси, но явно говореха много за това как почти във всяка сфера на живота нещата, които си направил, скоро се превръщат в единствените, които си могъл да направиш. Скръбта и вината лесно можеха да станат навици. Вината, според терапевта, беше естественият начин да преразгледаш или да отхвърлиш нещо, което си направил. Но ако си сигурен, че не искаш да го отхвърлиш, тогава то се превръща в нещо като футболно меле, чиято единствена цел е да те накара да се чувстваш зле. Психотерапевтът бе предложил на Бен, когато се почувства примамен от своята яма с вина, да спре на ръба й, да погледне вътре и да реши дали днес наистина иска да скочи в нея.

Докато лятото отминаваше, Ив забеляза, че Бен става по-отпуснат и по-ведър. Пабло го обожаваше и това чувство изглеждаше взаимно. Бен притежаваше естествен подход към децата и тя обичаше да слуша как двамата си говорят и се смеят. И да ги гледа как правят всички онези момчешки неща — да ритат топка наоколо, да играят на софтбол или да се правят на сумисти.

Когато за пръв път се премести тук, Бен твърдо бе решил да си намери собствено жилище и дълго време ходеше да оглежда къщи и апартаменти, които никога не се оказваха подходящи. В началото тя не го обезкуражи. Дотогава бяха живели заедно едва няколко седмици и въпреки че всичко бе вървяло чудесно, беше й се струвало твърде рано да го накара да се премести при нея за постоянно. Обаче бе много лесно да се живее с него, вероятно защото той имаше толкова много години опит. И скоро, без да се споменава дори и дума за това, двамата стигнаха до решението, че Бен трябва да остане. Все пак той бе наел стая надолу по улицата, която вече използваше като офис.

Сега Ив трябваше да го накара да спре да бъде така дребнав и придирчив. Той обичаше всичко да си е на мястото, докато тя бе по-ларж и оставяше разни неща неприбрани. Добре — беше небрежна. Понякога го хващаше да разчиства след нея или да проверява дали е заключила вратата на колата — нещо, за което Ив никога не си бе правила труда. И тя заставаше и го поглеждаше укоризнено, а той вдигаше ръце и се извиняваше.

— Защо трябва да заключваш вратата?

— Хората крадат разни неща.

— Не съм заключвала вратата десет години и никой нищо не ми е откраднал.

— Тогава си голяма късметлийка.

Ив се опита да го принуди да приеме, че това, което той вижда като разумна предпазна мярка, може да бъде тълкувано и като очакване да се случи най-лошото. А ако очакваш най-лошото, то има странния навик да не иска да те разочарова.

— Дай ми един пример — настоя Бен.

— Боже, има толкова много!

— Само един.

— Добре. Като караш Пабло да носи каска, когато кара колело.

— Но той може да падне, за бога!

— Разбираш ли какво имам предвид?

— Искаш да кажеш, че като му слагам каска, така ще е по-вероятно да падне?

— Да.

— Ив, знаеш, че това е пълна безсмислица.

— Децата трябва да се учат. Не можеш да ги предпазиш от всичко. Като онзи ден, когато Пабло се катереше по дървото и ти беше така напрегнат.

— Можеше да си счупи врата.

— Но не го счупи.

Бен поклати глава. Тя отиде до него и го прегърна.

— Чуй ме, скъпи. Единственото, което казвам, е, че ако човек си мисли за лошото, той го кани да дойде. Позитивното мислене притежава огромна сила.

Бен не се съгласи напълно, но поне това като че ли го накара да се замисли. Няколко дни по-късно той спомена как веднъж Сара го е обвинила, че е тип, който обича да контролира. Попита Ив дали е съгласна с това определение и беше потиснат цели два дни, когато тя му отговори по най-милия възможен начин, че наистина е такъв. Обаче ставаше по-добър, опитваше се…

Знаеше, че приятелите му липсват и че се чувства наранен и отхвърлен от мнозина, които според него слепешката бяха взели страната на Сара, осъждайки го набързо, без дори да направят опит да чуят неговата част от историята. Но най-много бе наранен от бившия си партньор и най-добър приятел — Мартин. След като бе завел Джош на Кейп Код, Бен бе отишъл да прибере картините на Ив, които й бяха поръчани за административната сграда на „Колд Спринг Харбър“. Мартин бе отказал да ги закачи и те бяха оставени да събират прах в гаража на „Инграм Купър Асошиътс“. Той бе накарал Бен да го чака в приемната двадесет минути, после се бе държал студено и рязко, отнасяйки се с него като с непознат.

Но докато преди нещо такова щеше да тормози Бен цяла седмица, сега той му отдели само един ден. Ив си даваше сметка колко много усилия коства това на човек, който през целия си живот е обръщал неимоверно внимание какво мислят другите за него. Дори когато пишеше имейли на Аби, което правеше почти всеки ден, или й се обаждаше по телефона, или й оставяше съобщение по гласовата поща, без никога да получи отговор, Бен отказваше да се остави това да го повлече в ямата на отчаянието.

Пристигнаха у дома. Паркираха колата и влязоха в градината през скърцащата чамова вратичка на малкия сводест вход на кирпичената стена. Нямаше дори полъх от вятър и камбанките по черешовото дърво висяха мълчаливо. Все още имаше жълти рози по парапета на верандата пред кухненската врата. Ив откъсна една, докато минаваше, и я помириса. Листенцата й бяха покрити със скреж, но тя все още излъчваше слаб аромат. Подаде я на Бен.

Детегледачката Марая беше заспала на дивана пред телевизора и Ив трябваше да сложи ръка на рамото й, за да я събуди. Бен беше забравил да си вземе мобилния телефон, оставяйки го в спалнята, и Марая каза, че е звънил няколко пъти, но на нея не й било удобно да отговори. Платиха й и момичето си тръгна за вкъщи, а докато Ив отиде да провери как е Пабло, Бен влезе в спалнята да прослуша съобщенията си на гласовата поща.

Имаше три съобщения с нарастваща настойчивост, всичките от Сара. Ще й се обади ли? Важно било. Къде, по дяволите, бил?

 

 

Сара си бе помислила, че някой й прави номер. Джефри винаги се обаждаше и с преправен глас заявяваше, че е от пожарната или че е някой известен сприхав автор, или че е от бюрото за наемане на жиголо в Насо Каунти, предлагайки й специална оферта за уикенда. Така че когато телефонът иззвъня и мъжът се представи като специален агент Франк Либърг от ФБР, тя, без да се колебае, отговори:

— Да, разбира се, а аз съм Едгар Хувър и ти си уволнен, приятел.

Настъпи мълчание, след което непознатият попита, този път с по-категоричен тон, дали наистина говори с госпожа Сара Купър. Едва тогава тя осъзна, че може би нещата са истински.

— Съжалявам — каза Сара. — Да, аз съм… искам да кажа, да, с нея говорите.

— Госпожо Купър, вие ли сте майката на Абигейл Купър, студентка втори курс в Монтанския университет?

Беше като камбанен звън. Почувства се така, сякаш светкавично остана без дъх. Със спокоен глас успя да отговори, че е тя.

Агент Либърг я попита дали знае къде е Аби и Сара му обясни, че тя, разбира се, е на училище и дали той ще има нещо против да й обясни за какво става дума. Беше в кухнята и си приготвяше вечеря. Краката й се разтрепериха, така че трябваше да се подпре на барплота. По телевизията в другия край на стаята Ал Гор целуваше жена си и махаше на приветстващата го тълпа някъде във Флорида.

Не беше говорила с Аби, нито бе получавала имейл от нея отпреди седмица, но напоследък беше така. Всъщност Сара се бе опитала да й звънне тази сутрин. Както винаги, включи се директно гласовата поща и тя остави още едно съобщение, весело и непринудено, молейки я да се обади, но като внимаваше да не звучи укоризнено.

— Госпожо Купър, обаждам ви се от нашия офис в Денвър. Това е нещо, което е по-добре да се обсъди лично, и бих искал да ви уговоря среща с някои мои колеги от Ню Йорк. Ще бъде ли удобно?

— Предполагам. Но за какво става дума? Случило ли се е нещо на Аби?

— Госпожо Купър…

— Слушайте, за бога, не можете просто да ми се обадите изневиделица и да не ми кажете…

— Колегите ми ще ви обяснят всичко, което могат. В момента единственото, което мога да ви кажа, е, че спешно трябва да поговорим с Абигейл…

— С Аби ли?

— … за да й зададем някои въпроси във връзка с инцидент, който се случи миналата седмица в Денвър.

— В Денвър? Какъв инцидент? Тя добре ли е?

— Засега нямаме основание да смятаме, че не е. Обаче ни е трудно да се свържем с нея. Госпожо Купър, бащата на Аби с вас ли е в момента?

— Той вече не живее тук. Какъв е инцидентът?

Но агентът изтъкна, че не можел да й каже нищо повече. Колегите му щели да бъдат там след час. Искал да знае дали щяло да има някой друг с нея и тя му отговори, че дотогава синът й ще си е вкъщи.

Сара веднага позвъни на Джош по мобилния телефон и го помоли да се прибере бързо. После направи първия си безуспешен опит да се свърже с Бенджамин, попадайки на проклетата му гласова поща. Опита се да се обади отново на Аби. Влезе в интернет и затърси инциденти, които са се случили предишната седмица в Денвър. Обаче нямаше достатъчно информация, за да стесни търсенето, и не намери нищо обезпокоително.

Двамата агенти на ФБР се появиха точно преди осем часа. Освен дето нямаха шапки, те сякаш идваха от кастинг в централата им. Черни костюми, вратовръзки, прически като за снимка. Не пожелаха нищо за пиене и дори беше трудно да ги накара да седнат до кухненската маса. Джош и Сара се настаниха срещу тях и се приготвиха да слушат. А когато чу това, което имаха да й кажат, сърцето й замря. Почувства леден страх да сковава тялото й. Усети се, че здраво е стиснала ръба на масата. Джош нежно сложи ръка върху рамото й.

Един младеж бил убит, застрелян в гърдите, а къщата на баща му — опожарена до основи. Видени били двама души да бягат със сив микробус, който по-късно бил намерен изгорен. Друг мъж, който се опитал да ги спре, бил в кома със сериозни наранявания по главата. Видяно било куче да пада от буса и то било толкова зле ранено, че по-късно починало. Имало ветеринарен микрочип, имплантиран на врата му. На него били отбелязани името, адресът и телефонният номер на собственичката му, някоя си Абигейл Купър от Мизула, щата Монтана. От десет дни Аби не е била на занятия, нито в квартирата си, нито е била видяна някъде в студентското градче.

Агентите зададоха няколко въпроса за политическите възгледи на Аби и дали, доколкото е известно на майката, тя членува в радикални екологични групировки. Единственото, за което Сара се сети, беше Грийнпийс, което по някаква причина ги накара да се усмихнат. Казаха, че имали предвид по-екстремистки групировки, като Фронта за освобождение на земята, за който Сара никога не бе чувала.

Истината бе, че допреди година Аби непрекъснато говореше за своята работа по опазване на природата, за митингите, на които ходеше, кампаниите, в които участваше, но напоследък не обелваше и дума. Всъщност през лятото тя бе оставила у нея усещането, че сега ги смята за загуба на време. Сара си спомни, че бе казала: „Като да преподреждаш мебелировката на Титаник“. Някакъв странен майчински инстинкт й подсказа, че е по-добре да не споменава тези неща.

Двамата агенти попитаха дали могат да видят стаята на Аби. Зашеметена от чутото, Сара ги поведе нагоре по стълбите, без да ги попита защо. Застана на вратата, докато те правеха огледа. С постерите, снимките и джунджуриите, с трофеите и гледащите втренчено ешелони от плюшени играчки, мястото вече приличаше на гробница. Попитаха я дали има нещо против да вземат няколко косъма от четката за коса на Аби, която стоеше на тоалетката. Това можело да им помогне да изключат дъщеря й от своето разследване. Поискаха също и нейна скорошна снимка. Сара не намери основание да им откаже.

Когато Бенджамин се обади, Сара вече си беше легнала. Преди това взе сънотворно, но то не подейства даже и след бърбъна, който изпи. Така че бе включила пак лампата и се опитваше да чете. Главата й обаче не спираше да бучи. Вече за пети път препрочиташе един и същи пасаж. Освен на Бенджамин, единствения човек, на когото се бе обадила, беше Айрис, защото не искаше никой друг да знае. Айрис бе изтъкнала всички разумни доводи, че вероятно е някакво ужасно объркване или грешка. Тя предложи да долети на сутринта, но Сара й каза да не го прави. Обеща да й се обади отново, щом има някакви новини. Когато чу гласа на Бенджамин, нещо в нея се скъса.

— Къде беше, по дяволите? — изкрещя тя. — Цяла вечер се опитвам да се свържа с теб.

— Съжалявам, аз…

— Боже, направо полудях!

— Какво има?

Почувства се зле, че се отнесе толкова грубо с него, защото в действителност той нищо не можеше да знае. Беше изминала седмица, откакто се бяха чували за последен път. Тогава разговорът отново беше за развода им, за някакви нови подли неща, които той и адвокатите му се опитваха да пробутат. Разбира се, всеки път, когато се опитваше да спори с него, винаги адвокатите бяха виновни, а не той. Бенджамин я изслуша с гробовно мълчание, като от време на време я молеше да обясни нещо, което не е разбрал.

— Първата ми работа ще е да отлетя натам — каза той, когато тя свърши.

— Къде? В Денвър ли?

— Не, в Мизула. Трябва да я намерим. Някой трябва да знае къде е. Ти добре ли си?

Сара преглътна, очите й се напълниха със сълзи.

— Сара?

— А ти как мислиш, по дяволите?

— Защо не дойдеш и ти, можем да се срещнем в Мизула.

— Ами Джош? Не мога просто да го оставя тук.

— Добре, може би ще дойда първо до Ню Йорк.

— Бенджамин, не ставай смешен! Какъв е смисълът от това?

— Никакъв. Добре.

Той започна да й се извинява. Можеше да си го представи как стои там с отчаян вид. Тогава внезапно я прониза една мисъл и тя не можа да се въздържи да не я изтърси на глас:

— Тя слуша ли всичко това?

За миг настъпи тишина. Той сякаш не разбра кого има предвид или се престори, че не я е разбрал. Двамата вероятно бяха заедно в леглото.

— Е, слуша ли?

— Не, Сара — отговори Бенджамин уморено. — Не слуша.