Никълас Еванс
Разделени (19)

18.

Тъжното бе, че човек никога не можеше да види работата си в целия й блясък. Трябваше да се промъкнеш, да поставиш нещата и после да бягаш навън колкото можеш по-бързо, без някой да те забележи. Идеята беше, докато мястото избухне в пламъци, ти да си вече извън града, и то на много километри разстояние. Разбира се, снимките на овъглените останки бяха във вестниците на следващия ден, но не беше същото, като да станеш свидетел на експлозията.

Но Аби обичаше най-много писането на лозунги по стените и по големите витрини. Всъщност това беше нейната работа, докато Ролф извършваше подпалването. Адреналинът й се покачваше невероятно много, като знаеше, че във всеки момент някой охранител може да се покаже зад ъгъла. Беше станала много изобретателна по отношение на надписите. Най-добрите й попадения досега бяха: Дебели лениви замърсители и Високопроходимите коли = Американска лакомия, което беше нещо като поетично творчество. Ролф й каза, че не трябва да ги пише толкова интелигентно, защото хората може да не разберат посланието. Например Обирджии и Американска алчност били твърде неясни, заяви той. Освен това я караше да разнообразява лозунгите си и стила си на писане, за да си мислят ченгетата, че действат повече групи, отколкото бяха всъщност. Само едно нещо бе важно да се повтаря: ФОЗ. Или още по-добре, ако имаше време и място, да бъде изписано изцяло: Фронт за освобождение на земята.

Единственото нещо, което Ролф наистина стриктно съблюдаваше, бе да не се задържат много дълго на мястото. „Като се мотаеш, сам си просиш да те хванат“ — казваше той и Аби не възразяваше. Ролф беше може би единствения човек в живота й, чиито инструкции спазваше с радост и чието мнение зачиташе, обикновено без да го поставя под съмнение. Той знаеше толкова много, че направо беше плашещо, сякаш имаше компютър в главата си. Можеше да ти обясни абсолютно всичко — за политика, за околната среда, за международните работи или за човешките права в най-затънтената страна, за която се сетиш. Аби обичаше да седи или да лежи до него и просто да го слуша.

Тя знаеше, че благоговението и отстъпчивостта й бяха донякъде свързани с факта, че той е с десет години по-голям от нея. Бяха свързани и с невероятния секс. Още първия път Ролф напълно я бе покорил. Тялото му беше гъвкаво и красиво. Аби му разрешаваше да прави с нея неща, които никога не си бе представяла, че може да й харесат. Неща, които ако някой й ги беше казал преди това, щяха да я шокират и дори да я отвратят. Сякаш той бе отключил пред нея някаква тайна стая, в която сега тя на драго сърце влизаше и неканена.

Разбира се, Аби не беше глупава. Знаеше, че Ролф я бе открил в момент, когато беше уязвима и почти полудяла от гняв и мъка. Но през малкото месеци, откакто бяха заедно, той й беше дал едно невероятно ново чувство за целенасоченост, беше я убедил, че отново има някаква стойност, че двамата заедно могат да влияят върху днешния свят. Заради всички тези неща, каквото и да се случеше, тя винаги щеше да му бъде длъжница.

Освен седмицата, в която бяха дошли майка й и Джош, с Ролф прекараха лятото или на път, или в къщата на Четвърта улица, с която разполагаха сами. През това време нанесоха удар на две фирми за отдаване под наем на високопроходими коли — едната в Сакраменто, а другата в Портланд, опожарявайки осемнадесет автомобила. В Портланд беше забавно. Както после стана ясно, пламъците се виждали от километър и половина. Беше отразено на първа страница на всички вестници и дори за няколко часа беше водеща новина на Си Ен Ен. Те го гледаха по телевизията в стаята си в мотела, който се намираше в покрайнините на Сиатъл, където останаха два дни. Смееха се, ядяха купена за вкъщи храна и се чукаха, докато Аби я заболя толкова много, че не можеше повече да продължи, а после се свиха като ранени животни и заспаха.

Последният им удар, който направиха преди две седмици, не беше толкова успешен. Бяха отишли с кола до Рино, за да опожарят няколко блока, построени на терен, който трябваше да бъде защитен. Ала нещо се бе объркало и огънят бе угаснал. Все пак два от най-добрите графити на Аби все още бяха в местните новини. Тя бе написала със спрей: Спрете да грабите природата и Вие ги строите, ние ги опожаряваме, което щеше да е по-впечатляващо, ако действително се бе случило. Ролф направо полудя заради угасването на огъня и оттогава се опитваше да си обясни какво се е объркало. Обикновено използваше памучни парцали, напоени в нафта, и запалителна смес с бавно действие, която по същество представляваше смес от гел за коса и гранулиран хлор — от този, който обичайно се използва за почистване на плувните басейни. Каза, че ще открие нещо по-добро за следващия път.

Сега беше краят на август и хората започнаха да се завръщат в Мизула. Първо се появиха Ерик и Тод, после Мел и Скот, като всички оживено разказваха за своите летни приключения и утешаваха Аби, задето е останала в Мизула и сигурно е прекарала скучно. Беше й приятно да ги види отново и да се забавлява, че има такава тайна. Всички бяха мили с Ролф. Той обаче не се интересуваше от отношението им и докато къщата се изпълваше с обитатели, просто тихо се изнесе. Заяви, че трябва да замине за няколко дни. Никога не й казваше къде ходи, а тя никога и не питаше, макар че този път се досещаше къде е отишъл. Само й каза, че докато го няма, Аби може би трябва да се опита да намери някаква друга квартира за тях двамата.

В навечерието на есенния семестър беше късно да се търси. Всички по-прилични квартири вече бяха наети. След три дни Аби намери стая в една разнебитена къща на ъгъла на Хелън стрийт. Сградата беше облицована с плесенясали дъски, а самата стая беше тъмна и миришеше на влага. Намираше се на първия етаж, но имаше самостоятелен вход на върха на изгнила противопожарна стълба, с която горкият Сокс отначало не можеше да се справи. Имаше баня с размерите на вграден шкаф и кухненски кът, където всяка повърхност бе покрита с мазнина. Мел й помогна да пренесе багажа си, после двете направиха основно почистване, минаха всичко с бяла боя и за пет долара купиха завеси от червено кадифе от магазина на Армията на спасението на Уест Бродуей. В началото на следващата седмица, когато Ролф съобщи, че се прибира, мястото почти приличаше на дом.

Той никога не казваше по кое време ще се появи, но Аби и за това се бе научила да не пита. Понякога Ролф пристигаше в пет сутринта, просто се мушкаше в леглото до нея и се любеха. Днес беше вторият ден от учебните занятия и Аби трябваше да има два часа лабораторно по биология, но реши да ги пропусне. Тя отиде с колелото, заедно със Сокс в телената кошница зад нея, до магазин „Гуд Фуд“, за да купи нещо специално за вечеря.

Ролф беше заклет вегетарианец, така че и Аби сега беше такава, макар че всичките й възвишени принципи можеха лесно да бъдат изложени на риск от аромата на пиле на грил или пържен бекон. Науми си да направи пармиджана^[1] — едно от любимите му яденета. Купи домати, босилек, патладжани, биволско сирене Моцарела и Пармезан, всичките с органичен произход, за което той беше непреклонен, макар и не прекалено.

Хакера организираше парти тази вечер и Мел се опита да я убеди да отиде. Каза й, че цялата тайфа щяла да бъде там. А защо да не доведе и Ролф? Ако не се е върнал дотогава, можела да му остави бележка да дойде.

— О, знаеш ли, мисля да си остана тук — отговори Аби. — Имам за писане и…

— Аби, хайде, ще бъде страхотно!

— Знам, просто не ми се идва.

— Вие двамата сте като стара съпружеска двойка.

— Да бе, скоро ще му плета пуловер.

Всички проявяваха любопитство към Ролф, но единственото, което знаеха, бе, че с Аби се бяха срещнали в Сиатъл и че той е мъжът, който я беше „спасил“, когато нещата се бяха влошили. Мел отбеляза колко романтично било това и вече го бе кръстила Рицаря. Искаха да узнаят с какво се занимава той и откъде е, но Аби им съобщаваше това, което Ролф я бе инструктирал: че подготвя докторат по философия във Вашингтонския държавен университет по въпросите за международните социални и екологични промени, но му било нужно доста време. „Отнема и доста време само да го кажеш“ — шегуваше се тя, после бързо сменяше темата на разговора. Дори и да искаше да им разкрие истината, нямаше да може да добави много повече.

Аби сложи на малката маса свещи и бутилка вино, сготви пармиджаната, направи салата и в осем часа всичко бе готово за сервиране. Когато се прибра два часа по-късно, след като бе извела повторно кучето на разходка до парка и обратно покрай реката, Ролф още го нямаше вкъщи. А не беше се обаждал и по мобилния й телефон. Тогава тя извади яденето от фурната, защото бе започнало да изсъхва, седна на масата и се нахрани сама, четейки книгата си. Беше биографията на Фидел Кастро, която Ролф й бе препоръчал. Въпреки че не се осмели да му го каже, Аби я намираше за доста скучна.

Той се върна в осем сутринта, точно когато двамата със Сокс бяха на вратата, за да тръгнат към университетското градче, където тя имаше да изпълни две поръчки преди часовете. Както обикновено, Ролф имаше различна кола. Почти винаги караше микробуси без отличителни знаци и напълно безлични. Този път беше стар сив нисан. Аби никога не го питаше как и откъде ги взема.

Тя изчака на малката площадка на върха на стълбата, наблюдавайки го как се качва. До нея Сокс скимтеше и размахваше опашка, но все още не се престрашаваше да се спусне надолу да го посрещне. Ролф не се усмихна, нито каза нещо, само не откъсваше очи от нейните, докато не стигна горе. А когато го направи, мина край нея и Аби го последва вътре. Затвори вратата, а той се обърна и все така мълчаливо мушна ръце под сакото й, придърпа я за ханша и я целуна. След това я хвана за китката, отведе я до леглото и я изчука.

Седяха по турски на пода, а картата на улицата беше разгърната пред тях заедно със снимките, които Ролф бе направил. Беше номерирал всяка една от тях, а на гърба й стриктно бе описал всички подробности за мястото, което тя показваше. Видеокадрите, които гледаха на малкото сгъваемо екранче на камерата му, бяха много по-неясни, защото беше снимал през задното стъкло на колата. Докато ги разглеждаха, Ролф обясняваше какво се вижда.

От двете страни на улицата имаше дървета и паркирани автомобили. Кварталът беше шикозен, но не толкова богаташки, колкото бе очаквала Аби, просто като всеки квартал на средната чиновническа класа. Къщите не бяха големи, но с добро местоположение, построени малко навътре от пътя. Имаше поддържани морави и елегантни коли, паркирани на алеите. Обаче липсваха огради и порти или табели с надпис: Въоръжена охрана. Камерата тихо бръмчеше.

— Това ли е къщата? — попита Аби.

— Да. — Ролф спря кадъра. — Улицата е тиха. През нощта тук почти не се вижда кола. След полунощ на час минават две-три.

— Този автомобил на алеята негов ли е?

— Оставят го тук, за да си мислят хората, че са си вкъщи. Вътре има лампи, които се включват с таймери, за да създават същото впечатление. Всяка вечер се прибират и излизат по едно и също време.

— Не е точно палат. Мислех си, че ще е много по-луксозно.

— Недей да го съжаляваш толкова. Притежават резиденция в Аспен и друга в Маями, където жена му прекарва повечето време. Това жилище го използва само когато е в Денвър и дори тогава повечето нощи е на другия край на града да чука любовницата си.

— Откъде знаеш всичко това?

Ролф й хвърли унищожителен поглед и не отговори. Беше въпрос, който тя не биваше да задава. Очевидно съществуваше някаква информационна мрежа, до която той имаше достъп, но единственото, което й бе казал, беше, че „познава няколко души“, които могат да откриват разни неща за него. Веднъж го бе попитала дали една от тях бе жената в убежището онази нощ в Сиатъл, която стоеше в ъгъла и работеше на лаптопа. Но той бе отговорил, че това са неща, които не трябва да обсъждат, че за нея е по-безопасно да не знае. Аби се опита да не позволи на неговата потайност да я притеснява или наранява, но не се получи. Това я караше да се чувства покровителствана, но и да смята, че той не й вярва напълно.

— Добре — съгласи се тя. — Но откъде можем да бъдем сигурни, че в нощта, когато правим удара, там няма да бъде никой? Искам да кажа — те имат деца, нали?

— Две момчета, но са в колеж. За всеки случай намерих номера на домашния им телефон. Има телефонна кабина на три пресечки оттам. Трябва само да позвъним. Ако някой вдигне, махаме се.

Ролф отново пусна камерата. Сега гледаха друго място — тясна пътека, над която клоните на дърветата бяха надвиснали, образувайки нещо като тунел. Циментова стена обграждаше едната страна, имаше порта и казани за боклук.

— Фасадата на къщата е твърде открита и има охранителни лампи, които светват при движение. Това е задната алея. Може да има лампи и от задната страна на къщата, но и да светнат, никой няма да ги види. Целият двор е заобиколен от дървета.

Изображението бе неустойчиво и неясно, тъй като камерата беше вдигната, за да снима над оградата, но Аби доби смътна представа за задната част на къщата. Плувен басейн с малка беседка, полегата морава с цветни лехи, стъклени врати.

— Трябва да има някаква алармена система.

— В къщата ли? Разбира се.

— Тогава как ще запалим огъня? Ако счупиш прозорец, алармата ще се включи.

Ролф се усмихна.

— Те имат котка. Не се притеснявай, жената я взема със себе си, където и да ходи. Точно сега тя вероятно прави слънчеви бани във Флорида. Но на кухненската врата има малък отвор с капак. Ще завържем кутия с газолин за гърба на Сокс и ще го изпратим вътре.

— Какво ще направим? — ужаси се Аби.

Ролф се усмихна. Той не се шегуваше често, но когато го направеше, шегите му не бяха толкова смешни. Аби все пак се почувства глупаво, задето не схвана закачката му. Сокс лежеше на дивана, положил глава на предните лапи, и ги гледаше. Ролф разроши козината зад ушите му.

— Псето трябва да започне да си вади хляба.

— О, бебчо, кого нарича тати псе? — прошепна тя, взе Сокс и го сложи в скута си. Той се изви и се опита да лизне лицето й.

— Ще трябва да измисля нещо, когато я видя — продължи Ролф. — Имах предвид някакъв по-добър запалител, но може би този път ще трябва да използвам газолин, да пробия дупка и да напълня една тръба. Както и да е, това е мой проблем.

Сърцето на Аби вече биеше учестено. Замисляха по-голям удар от всичко, което бяха правили досега. И докато фирмите за отдаване на коли под наем и празните блокове бяха някак анонимни, това беше лично. Те разглеждаха къщата на Дж. Т. Макгиган от компания „Макгиган Газ енд Ойл“ — човека, отговорен за замърсяването на ранчото на Тай. Този, който бе съсипал живота на родителите му и тяхната прехрана. И сега копелето щеше да си плати за това. Щяха да изгорят къщата му до основи. Единственото, което Аби тайно желаеше, бе Макгиган да изгори с нея.

Обаче ФОЗ — Фронтът за освобождение на земята — беше стриктен по отношение на употребата на насилие. Знаеше правилата наизуст. Беше законно да нанесеш икономически щети на тези, които печелеха от разрушаването на околната среда. Обаче трябваше да се вземат всички необходими предпазни мерки да не се наранят хора и други живи същества — определение, което за съжаление защитаваше дори престъпници като Дж. Т. Макгиган.

До юни, когато Ролф за пръв път разкри пред нея тайния си живот — или поне малко от него, Аби даже не беше чувала за ФОЗ. Казаното от него я наведе на мисълта, че се прави на тайнствен като всички мъже. Ала постепенно стигна до заключението, че вероятно нямаше много повече за казване. Ролф й обясни, че групата била изградена по примера на Фронта за освобождение на животните, чиято цел били фермите за отглеждане на животни за кожа и лабораториите за вивисекция. Членовете на ФОЗ били хора, които вярвали, че движението за опазване на околната среда е загубило посоката, тъй като е осакатено и превзето от адвокати, които са станали почти толкова лоши и бюрократични, колкото и самите корпорации и правителствените отдели, срещу които се очаквало, че трябва да се борят.

ФОЗ нямал централизирана структура, нито ръководство, нито йерархия. В него влизали хора, които следвали собствената си съвест, действали индивидуално или по групи, както правели и те двамата. И докато се придържали към правилата, можели да нанасят удари, където и когато си изберат.

Подпалването на къщата на Макгиган беше идея на Аби и тя беше доволна и горда, че Ролф с такава готовност я беше приел. Отмъщаваше заради Тай и родителите му и отправяше предупреждение на Макгиган и всички други алчни, тиранични и разрушаващи копелета, че това, което правят, е неприемливо и няма да бъде толерирано. Разбира се, имаше и друга причина, която Аби не би споменала на никого и която едва признаваше дори пред себе си. Като правеше това за Тай, тя в крайна сметка щеше да се чувства по-малко виновна, че го е отблъснала.

Тогава, през май, след като се върна от посещението си при него, той започна да й се обажда почти всеки ден, като я канеше да отиде пак или предлагаше той да дойде в Мизула. Тя обаче постоянно си измисляше извинения и сега Тай почти не я търсеше. Не му бе казала за Ролф и дори не му бе намекнала, че сега има някой друг в живота й. Може би щеше да е по-честно, ако го бе сторила, обаче Аби не искаше да го огорчава. Във всеки случай имаше чувството, че той се е досетил. Но в действителност какво значение имаше това, по дяволите? То беше минало. Тай принадлежеше на стария й живот. Беше мило момче, но тя не можеше да се занимава с разни глупости от рода на: „Обичам те“.

Ролф изключи камерата и затвори екранчето.

— Е — попита Аби, — кога ще го направим?