Никълас Еванс
Разделени (18)

17.

Всички се бяха струпали до перилата отдясно на кораба, към страната на пристанището. Не се ли наричаше десният борд? Джош никога не можеше да запомни дали това зависи от мястото, откъдето го гледаш. Мнозина си бяха донесли бинокли, а всички имаха фотоапарати. Баща му бе забравил да донесе и двете, което, що се отнасяше до Джош, беше страхотно. Някои идиоти снимаха още отсега абсолютно безинтересната огромна морска шир, където единствените признаци на живот бяха други три неподвижни кораба, натъпкани със същите идиоти. Виждаха се патетичните присветвания на фотоапаратите им, сякаш светкавиците им можеха да осветят опашката на кит, намиращ се на половин миля разстояние. Ако изобщо някой решеше да се покаже на повърхността. Джош си представяше как тези хора, когато се завърнат у дома, показват ваканционните снимки на приятелите си. „На тази се вижда океанът и нищо друго. А на следващата…“ Вероятно всичко бе просто една голяма измама. Вече два часа бяха в открито море и бяха зърнали само няколко досадни чайки. Край Кейп Код сигурно не бяха виждали кит отпреди сто години.

— Ей там! Вижте! — провикна се в този миг някакъв човек зад тях, от другата страна на кораба.

Винаги се намираше някой хитрец, който да привлече вниманието на хората. Сега той крещеше, сочеше нанякъде и всички се обърнаха и се затичаха към него. И самият Джош беше мислил да изиграе подобен трик, като изчака всички да бъдат с гръб към него и тогава да се развика: „Ето го, изскача!“. Те щяха да се обърнат и той щеше да каже: „Шегичка!“ или: „О, по дяволите, изпуснахте го!“. Джош погледна към баща си и двамата развеселено си намигнаха.

— Съжалявам — каза баща му. — Не е точно секващо дъха приключение, нали?

— Страхотно е.

Те тръгнаха бавно след другите.

Това бяха няколко странни дни, през които само двамата прекарваха цялото време заедно. Беше нещо, което не бяха правили никога. През ваканциите винаги бяха четиримата, както във „Вододелът“, и на Джош му беше странно, че Аби и майка му не са наоколо. Първоначално баща му се държеше неестествено и сковано, сякаш наистина не знаеше какво трябва да правят или за какво да си говорят.

Първо идеята беше Джош да отлети със самолет до Канзас и да види баба си, после да отиде в Санта Фе и да прекара известно време с баща си и Ив. Макар че щеше да е странно да ги види двамата заедно, Джош щеше да се чувства добре. Всъщност той беше любопитен. Но майка му напълно отхвърли тази идея, така че баща му смени плана и нае паянтова къща на полуостров Кейп Код, точно в края на градчето Провинстаун. Беше достатъчно голяма да подслони осем или десет души. Навярно беше единственото свободно място, което бе успял да намери, или може би се бе надявал, че Аби и новият й приятел в последната минута биха променили решението си и биха дошли.

Никога преди това не бяха ходили в Кейп Код и Джош не мислеше, че ще му се прииска да се върне бързо у дома. Провинстаун се оказа голям курорт за гейове, ала това изобщо не го притесняваше. Само когато двамата с баща му излизаха за вечеря и вървяха заедно по улицата, на Джош му се струваше, че хората ги гледат. Особено когато баща му, както обичаше да прави понякога, го прегръщаше през раменете. В такъв момент на сина му се приискваше да носи табела с надпис: Слушайте, това е баща ми, ясно ли е?

Въпреки идването им с колата чак дотук, те като че ли скоро изчерпаха темите за разговор. Или поне онези тривиални и неутрални теми, които нямаха нищо общо с раздялата или с развода, който явно скоро щеше да стане факт, след като бъдеха готови документите. Беше малко тъпо, сякаш в стаята стоеше слон, а всички се страхуваха да споменат за него. Говориха за училището, за приятелите му, в кой колеж смята да се запише Джош следващата година — в действителност на него не му се искаше да ходи никъде, но ако го притиснеха до стената, вероятно щеше да опита в Нюйоркския университет. Знаеше, че баща му би предпочел да поговорят за това, което им се бе случило, но поне през първите няколко дни, изглежда, нямаше представа как да подхване темата. Джош едва не му каза: „Татко, спокойно, започвай, нека да поговорим, нямам нищо против“. Но не го направи, само гледаше как клетият човек се измъчва и все повече се оплита, докато накрая единственото, което остана да обсъждат, бяха времето и целият списък от скучни неща, които баща му беше научил от туристическия справочник за Кейп Код.

— Както изглежда, Норман Мейлър е имал къща тук — каза една сутрин баща му, докато закусваха в мизерната малка кухня. Мястото миришеше така, сякаш някой плъх беше умрял под дюшемето.

— Кой е Норман Мейлър?

— Джош, наистина ли не знаеш? Майка ти щеше да е ужасена.

Джош сви рамене.

— Да не би да е някой велик градинар?

— Един от най-великите американски писатели.

— Какво е написал?

Последва дълго мълчание, после баща му бавно и стеснително се усмихна.

— Знаеш ли, синко, не мога да си спомня нито една негова книга.

— Чел ли си ги?

— Никога. Нито една. Но да не си посмял да кажеш на майка ти.

Последната вечер те най-после споменаха за слона. И беше хубаво. Единственото кофти нещо бе, че баща му постоянно го питаше как се чувства и като че ли не повярва, когато Джош му каза, че наистина е добре. Сякаш искаше да чуе, че напълно се е смахнал и се нуждае от лечение, че си е надянал някаква маска, за да се прави на сдържан и смел, а под нея се разкъсва от болка и гняв.

Но не беше така. Разбира се, да гледа майка си толкова разстроена през цялото време, беше трудно и понякога наистина доста тежко. Например като онази нощ преди две седмици в Монтана, когато тя се разрева с Аби и той трябваше да седи на леглото и да ги подкрепя, докато двете изплакаха очите си.

Обаче истината бе, че не беше ядосан на баща си. Просто му беше мъчно за него. Клетникът беше ги напуснал, защото очевидно не беше щастлив, но напускането не изглеждаше да го е променило. Понякога, когато Джош го погледнеше и го изненадаше внезапно, срещаше умисленото му лице. Разбира се, на Джош му беше мъчно за случилото се, но то не предизвикваше у него гняв или негодувание. В действителност той се притесняваше да не би това да означава, че при него нещо не е наред, че някак си е безчувствен. Може би трябваше да усеща същото като Аби. И да прекара тази седмица, като му крещи обиди и му казва колко позорно е постъпил, какъв ужасен баща и съпруг е.

Но Джош не се чувстваше така. Всичко бе толкова дяволски объркващо, че той не разбираше какво точно изпитва. Освен че от време на време беше малко засрамен и виновен. Защото — ако трябваше да бъде абсолютно честен — на него не му тежеше особено много, че баща му ги бе напуснал. А не беше ли шокиращо да признаеш такова нещо? Обаче беше истина. Като изключим факта, че това беше направило нещастни всички други, на Джош всъщност не му пукаше.

Дори в някаква степен това беше направило живота му по-добър. Вече не беше в сянката на баща си, който през цялото време да го назидава и да го кара да е внимателен с пушенето на трева, да не пие или да не закъснява прекалено. Или да прави живота му ад, защото не е предал навреме някоя домашна. Внезапно от немирен тийнейджър Джош се бе превърнал в мъжа в къщата. Сега той беше стожерът, скалата, този, който оправяше бушоните, цепеше дървата, изриваше снега от верандата.

Разбира се, Джош само спомена за това, когато говориха предната вечер в малкия ресторант, където ходеха почти всяка вечер, защото навсякъде другаде беше много шумно и претъпкано. От една страна, баща му сигурно бе щастлив да го чуе. От друга — разстроен от признанието, че не му липсва прекалено много или никак, както бе в действителност. Така че Джош седеше и слушаше, докато баща му продължаваше да се извинява. А накрая синът се помъчи да отговори на всичките му въпроси за майка му и Аби, като се постара да представи нещата колкото може по-позитивно, така че клетият му баща да не се самобичува повече. Защото какъв бе смисълът да му каже колко съсипани и нещастни бяха те в действителност? И колко съдбоносно бе, че ги изостави. Там беше Джош, на когото оставаше още една година, преди да постъпи в университета, който свиреше рок, а и беше мъжът в семейството.

Седмицата, която бе прекарал с майка си и Аби, беше забавна колкото астматичните пристъпи, които имаше в детството. Не бе виждал сестра си от началото на годината, когато се върнаха от Мустик, който щеше да остане завинаги в сърцето му като мястото, където най-после бе загубил девствеността си под палмите със сладката Кейти Брадсток. Промяната бе доста зашеметяваща. Аби бе подстригала косата си съвсем къса и я бе боядисала черна, а беше облечена като същество, изпълзяло от гробница. Майка му беше блестяща. Дори без да й мигне окото, тя й каза, че изглежда чудесно. Аби явно беше малко разочарована.

Промяната не беше само във външния й вид. Беше в начина, по който говореше, и в това, което споделяше. Всяко нейно изречение бе изпълнено с ругатни. През цялата седмица не спря да говори как светът — и всичко в него — бил прецакан и безнадежден. Как големите корпорации съсипвали всичко: реките, горите, цялата шибана планета. А всички ние се съгласяваме с това и щастливо ги оставяме да го правят.

Започна се в момента, в който долетяха в Мизула, когато отрови живота на майка им, задето е наела високопроходим автомобил. Винаги бяха наемали такава кола в Монтана и Аби никога преди не бе възроптавала. Както казваше баща им, ако човек не кара всъдеход на Запад, напразно си е похарчил парите.

— Имаш ли представа колко много скапан бензин горят тези коли? — попита тя.

— Не, скъпа — отговори спокойно майка им. — Колко скапан бензин горят?

— Като нищо гориш по галон на дванадесет мили, нали? А знаеш ли колко въглероден диоксид и други боклуци се отделят от него в атмосферата?

— Предполагам — доста, иначе нямаше да бъдеш толкова разстроена.

Джош предложи Аби да охлади малко страстите, което бе голяма грешка и имаше точно обратния ефект. Тя изпадна в такава ярост, че майка им кротко се върна в офиса на „Херц“ и нае едно субару.

Нямаше начин да отседнат във „Вододелът“. Ранчото беше свързано с твърде много лоши спомени за майка им, въпреки че Аби по-късно каза, че е трябвало да отидат там, за да прогонят духовете и да покажат среден пръст на баща им. Вместо това, те наеха бунгало в някакво идиотско местно ранчо, наречено „Лейзи Спур“, което се намираше на час път от Мизула. Храната беше ужасна, хората — още повече, а конете бяха около стогодишни и се опитваха да хапят. Аби беше довела Сокс и изобщо не се съобрази с наредбата, че не е разрешено за кучета в стаите или където и да е другаде в ранчото. Тя и собственикът имаха голяма караница за това и вероятно щеше да се стигне до сбиване, ако майка им не се бе намесила за постигането на компромис.

Тя си мислеше, че част от гнева на Аби и по-голямата част от новия й мрачен мироглед имат нещо общо с нейния нов приятел — немеца, с когото се бе запознала в Сиатъл. На Джош той му се струваше доста готин и се натъжи, че няма да го види. Аби поясни, че Ролф много пътувал, а тази седмица бил в Юджин, Орегон, на гости на свои приятели. По-късно се беше изпуснала, че всъщност той се е върнал в Мизула два дни преди Джош и майка му да отлетят за дома.

— Не може ли поне да го срещнем? — попита Сара. — Само да му кажем здравей?

— Той не прави такива неща — отговори Аби.

— Не поздравява ли?

— Нали разбираш, не се занимава със „запознанство с родителите“ и с всички тези буржоазни дивотии.

— Е, добре, тогава го направи вместо нас. Поздрави го от буржоазните боклуци.

След „Лейзи Спур“ и седмицата, изпълнена с гнева на Аби, пребиваването в Кейп Код с баща му се оказа почти забавно. Гледането на китове трудно можеше да се избегне, ако си в Провинстаун, защото нямаше кой знае какво друго да се прави. Особено когато времето беше лошо, в квартирата нямаше телевизор, а по кината — нито един филм, който вече да не си гледал. Като си помислеше, може би затова наоколо нямаше никакви китове и те сигурно се бяха отегчили прекалено и бяха отишли някъде другаде.

Точно когато му мина тази мисъл, някой до парапета изкрещя и всички започнаха да бърборят, да проточват шии и да гледат през биноклите си.

— Вижте! — изписка една жена. — На десет часа.

За секунда Джош не разбра какво искаше да каже и внезапно изпита страх, че може да останат тук още пет часа, но след това осъзна, че тя указваше посоката. И тогава го съзря. Беше на триста-четиристотин метра от тях — една черна издутина с големината на мравка, която бавно се показваше от водата.

— Погледнете струята, която изхвърля!

Капитанът или главният наблюдател на китовете — или какъвто беше там — се събуди и взе да обяснява на всички по високоговорителя това, което те вече и сами бяха видели. Този бил китът-мечта, каза той, така го били нарекли китоловците заради многото мас, която бил натрупал. С други думи — най-добрият за убиване. Участ, с която клетият стар обитател на океана трябваше много да се гордее, помисли си Джош.

Почувства бащината си ръка на гърба си.

— Е, успя, Джоши. Струваше си чакането, нали?

За момент момчето си помисли, че го е казал сериозно, но после видя усмивката му.

— Напълно.

— Е, ще спасяваме ли китове?

— Мисля… да ги спасим.

Сега животното се потопи, като огромната му опашка остана за миг да стърчи във въздуха, след това бавно потъна, вдигайки гейзер от пръски. И това бе последното, което видяха от него. Проклетият кит повече не се показа. Обаче бе белязал деня на хората и те всички отплаваха за вкъщи с усмивка — животът им бе малко по-стойностен.

Джош и баща му тръгнаха с колата към къщи на следващия ден, като си бъбреха и слушаха музика, спираха от време на време, шегуваха се с подобаваща нежност за сметка на Аби, както и със Старбъкс, и с Макдоналдс. Разговорът им за слона преди две вечери, изглежда, бе намалил напрежението между тях и Джош за пръв път, откакто се помнеше, се почувства напълно отпуснат в компанията на баща си.

— Знам, че ще бъде за малко — каза Бен, докато стояха до колата, очаквайки ферибота да ги откара до Лонг Айланд. — Но аз наистина бих искал по някое време да дойдеш в Санта Фе и да се запознаеш с Ив, както си му е редът.

— И аз бих искал.

Известно време и двамата не казаха нищо, просто стояха и гледаха корабите в залива, стрелкащите се във въздуха морски птици и идващия ферибот.

— Вие двамата ще се жените ли? — попита синът.

Баща му се засмя, но Джош не разбра защо. Може би просто от нерви.

— Твърде рано е. С майка ти още не сме се развели.

— Знам, но с Ив живеете заедно, нали?

— Отседнал съм у нея, докато си търся свой дом.

— Ще започнеш ли работа там?

— Надявам се, Джош. Говорих с някои хора, искам да се върна към проектирането на къщи. Това винаги ми е допадало, но поради някаква причина спрях да го правя. Малко съм бил объркан, предполагам.

Той сякаш се отнесе в мислите си. Долу, край водата, американското знаме се развяваше от морския бриз, като въжето му за вдигане се удряше шумно в пилона.

— Може би трябва да стана архитект — каза неочаквано Джош. Не го мислеше наистина. Просто искаше да достави удоволствие на баща си и това беше първото нещо, което му дойде наум.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Това е чудесно, Джоши! Нямах представа. Ти рисуваше хубаво. А коя игра постоянно играеше на компютъра си?

— СимСити.

— Точно така.

— Беше много добър на нея.

— Все още понякога я играя.

— Наистина ли? — Бен сложи ръка на рамото му. — Мисля, че от теб ще излезе чудесен архитект.

Когато наближиха Сайосет, разговорът им замря. Дори и на светлината на късния следобед сянката на разбитото им семейство сякаш достигаше до тях и ги караше да замълчат. Джош влезе пръв в къщата и майка му го посрещна с възгласи, без нито веднъж да погледне към баща му, който бе влязъл след него и стоеше отзад, чакайки кротко. Най-накрая, след като бе задала на Джош стотици въпроси за пътуването и му бе казала, че косата му се нуждае от измиване, тя се обърна, погледна към Бен и му се усмихна сдържано.

— Здравей.

— Здравей, скъпа.

Докоснаха бузите си като два студени айсберга.

— Видяхме кит — обади се Джош. Беше нещо, което би казало четиригодишно дете.

— Наистина ли?

— Да. Беше китът-мечта.

— Ами добре, радвам се, че не е бил китът-тъга.

Джош взе чантата си и като стигна подножието на стълбите, се обърна и погледна назад. Баща му се усмихна и вдигна двата си пръста, което означаваше примирие.

— Почти примирие, човече — каза Джош и вдигна, на свой ред, двата си пръста, единият от които бе наполовина по-къс.

Той занесе чантата в стаята си и остави родителите си да стоят като непознати в коридора. Чу майка му да казва нещо с приглушен и ядосан тон, а после и отговора на баща му, в чийто глас прозираше умора. Ставаше дума за някакво писмо, което тя бе получила от адвокатите му. Джош не искаше и да знае. Той си пусна музика и звънна по мобилния телефон на Фреди, за да го пита какво ще прави тайфата тази вечер и дали той има нещо добро за пушене.