Никълас Еванс
Разделени (16)

15.

Беше зората на новото хилядолетие и всички бяха преизпълнени с надежди за щастие, мир и доброжелателство. Ала това бяха глупости. Беше изминала само седмица от новия век и Сара вече не го харесваше. Тя седеше на бюрото си в малкия заден офис на книжарницата, опитвайки се да се съсредоточи върху текста, който четеше на компютърния екран. А това бе почти толкова тягостно, колкото и всичко останало в живота й. В това число и времето — студено, влажно, сиво и мъгливо, за което Джефри казваше: „Да ти е драго да си срежеш вените“. Макар че днес не го бе нарекъл така — вероятно от страх, че тя наистина може да го направи.

Продажбите през празничните дни бяха дори по-печални, отколкото се бе опасявала, благодарение на книжарските вериги и на някаква онлайн книжарница, чието име — „Макбет“ — не трябваше да се споменава между тези стени. Цените им бяха толкова абсурдни, че със същия успех можеха да подарят проклетите книги. През отворената врата тя чуваше как Джефри търпеливо се опитва да очарова една клиентка — единствената, която имаха през последния час и половина. Жената търсеше книга, чието заглавие, изглежда, не можеше да си спомни, както и автора или за какво се разказваше.

— Имате ли някаква представа поне за издателството? — попита Джефри услужливо.

— За какво?

— Бог да е на помощ на всички ни! — промърмори отчаяно Сара.

Джефри беше невероятен. Той всъщност управляваше книжарницата съвсем сам по време на коледния наплив. Сара беше идвала през почти всички дни, защото не можеше да понася да стои сама вкъщи, но знаеше, че често повече пречеше, отколкото да бъде от помощ. През първата ужасна седмица, след като Бенджамин напусна и децата се върнаха в училище, Джефри се обаждаше по два-три пъти на ден и винаги се отбиваше на път за вкъщи с храна, цветя или бутилка вино. Беше се превърнало в нещо като постоянно тъжно домашно парти. Щом майка й си замина, Айрис дойде да постои при нея, а приятелките й се отбиваха да я разведрят, в резултат на което някои вечери кухнята се препълваше от хора. Те готвеха, ядяха, пиеха, плачеха и се смееха, не оставяйки Сара дори да измие чиниите. Тя говори, плака и се смя толкова много, че накрая се чувстваше така изтощена, та ги помоли да си тръгнат и се върна на работа, за да си почине.

— Значи е роман, но не е художествен — търпеливо гадаеше Джефри. — Искате да кажете нещо като „Хладнокръвно“ на Труман Капоти?

— Като какво? — недоумяваше клиентката.

Сара и децата решиха, че е безсмислено да останат у дома за Коледа и Нова година в зората на новото хилядолетие. Тогава изневиделица се обади Карън Брадсток и ги покани на Карибите. Както се разбра, Карън знаеше за Бенджамин, защото Джош беше писал по имейла на Кейти. Някакъв баснословно богат клиент на Том имал къща на остров Мустик, каза тя, и им я бил предложил безплатно за цели две седмици. Щели да дойдат и някои други приятели, но къщата имала безброй стаи, така че да заповядат и те. Сара прие с готовност.

Островът беше красив, макар и удивително стерилен, на него нямаше следа от местна култура. Според Карън преди години е бил купен от ексцентричен аристократ, който предпочитал мястото да е пусто, за да може да организира дълги и пищни партита за отегчени членове на британското кралско семейство. Днес островът бил притежание на някаква компания и се използвал за „убежище“ от изключително богати хора.

Брадстокови бяха поканили още две семейни двойки от Чикаго, но те не се понравиха много на Сара. Едната от жените се отнасяше с нея съжалително, като с инвалид, и непрекъснато я питаше с вбесяващо загрижен поглед как се чувства. Това предизвикваше у Сара желанието да изкрещи. Беше смешно как някои хора изобщо не разбираха положението й. Нормалното отношение беше за предпочитане пред убийствената любезност, която я караше да се чувства смазана.

За щастие Карън се държа точно както трябва. Независимо от другите гости, двете намериха време добре да си побъбрят. Темата не беше задължително Бенджамин. В действителност някои дни, дори когато се разхождаше сама по брега или седеше с книга в ръка до басейна, Сара често успяваше да прекара цял час, без да мисли за него.

Младият Уил, който бе пораснал много, откакто го бе виждала за последен път, сега бе завладян от спорта и повечето дни изчезваше с баща си да играе тенис или голф. Джош нямаше нищо против. Той беше твърде увлечен по Кейти и чувствата им изглеждаха взаимни. Единствената, която явно не се забавляваше, беше Аби.

Още след първия ден тя обяви, че мрази това място. Каза, че то е пълно с банкери фашисти и техните булимични съпруги, чиито бръчки са изгладени с ботокс. Дори се закани, че ако види още някоя кандидат-знаменитост или застаряла рокзвезда, ще повърне. Щеше да е неудобно, ако самата Керън не бе заявила, че е абсолютно съгласна с позицията й, подкрепяйки я енергично в споровете, които избухнаха на вечеря. Том и Уил неизбежно бяха наричани „неоимпериалисти“ или „прикрити колониалисти“, каквото и да значеше това. Том се справяше блестящо с тези схватки, давайки най-доброто от себе си, но винаги с чувство за хумор. Ала Аби понякога отиваше твърде далеч.

— Боже, Карън, тя е толкова ядосана! — въздъхна Сара след един особено ожесточен спор.

— Разбира се, направо е бясна. Ти не си единствената наранена жена. Колкото и двамата с Бен да й казвате, че не е заради нея, а че просто нещата между него и теб са се объркали, тя вероятно не го вижда по този начин. Трябва да я изпратиш да поговори със специалист.

— С психотерапевт ли?

— Защо не? Ти не ходиш ли при някого?

— Дори не ми е хрумнало.

— А когато се разболееш, нали отиваш на лекар? Е, това не е моя работа, но може би трябва да помислиш за Аби.

Сара вече го бе направила, но не й се искаше да го обсъжда с Карън, защото чувстваше, че почти е оплескала нещата. Беше споменала за гнева на дъщеря си на техния семеен лекар едва миналата седмица, когато отиде да го посети, за да й изпише още сънотворни хапчета. Той бе казал, че терапията е добра идея и че ще се радва да ги свърже с някой психотерапевт. Аби трябвало да се отбие да го види. Но когато Сара й каза, тя избухна:

— Какво си въобразяваш, че съм луда ли?

— Не, скъпа, това е само…

— Ако мислиш така, просто ме прати в лудницата.

— Хайде, Аби, бъди послушна…

— Мамо! Добре, много съм му ядосана, но не е ли време някой тук да се ядоса? Искам да кажа — позволено е, нали? Ти така дяволски се владееш, че хората могат да си помислят, че не те е грижа.

— Не е честно да ми говориш така.

— Ще се справя с проблема си, просто ме остави на мира.

Посрещнаха новото хилядолетие в един крайбрежен бар с ресторант, който се простираше на дървен кей над водата и се стопанисваше от сантиментален индиец, наречен Базил. Аби го бе определила като единственото истинско човешко същество на целия остров. Сара си бе обещала, че няма да се разчувства, но когато удари полунощ и започнаха фойерверките, когато всички взеха да се прегръщат и целуват и да си пожелават един на друг „честита Нова година“, а Аби и Джош се притиснаха при нея като изгубени души, тя не можа да се въздържи. Всички плакаха, дори Джош. Но бе единствения път, когато майката допусна това да се случи.

Като се прибраха вкъщи, на телефонния секретар имаше съобщение от Бенджамин. Твърдеше, че се обаждал от дома на майка си в Абилин, предавайки им развълнувано поздравите си и пожеланията си за щастлива нова година. „Да, точно такава ще е“ — помисли си Сара.

Отначало той й бе звънил многократно и почти всеки път, въпреки волята си, тя бе започвала да плаче и да му крещи. Понякога и той плачеше, наричаше я скъпа и й казваше, че я обича, което толкова я вбесяваше, че й се искаше да счупи телефона. Ако той наистина я обичаше, защо тогава я напусна? Най-накрая тя настоя да престане да го казва и го помоли да не й се обажда известно време.

После Бет Инграм хвърли своята малка бомба. Дали беше нарочно или не — Сара не беше сигурна. Един ден, докато си говореха и Бет мило я утешаваше, почти случайно спомена, че Сара сигурно е изпитвала ревност и друг път. „Извинявай, какво имаш предвид под друг път?“, недоумяващо попита тя. Бет леко се изчерви, а после неохотно сподели, че наскоро на някакво парти говорила със съпругата на един съдружник на „Инграм Купър Асошиътс“. Тази жена споменала, че Бенджамин имал любовна връзка с млада адвокатка, която понякога е уреждала за тях прехвърлянето на имотите. Очевидно във фирмата абсолютно всички са го знаели. Бет предположи, че Сара също е знаела.

Тя се вбеси и още същата вечер, след като изпи доста чаши вино, потърси Бен в дома на майка му. Но копелето не беше там. Маргарет каза, че не знае къде е, вероятно бил някъде по работа. О, разбира се, беше в Санта Фе несъмнено! За да чука онази развратница — художничката… Сара позвъни на мобилния му телефон и остави съобщение, в което го наруга пиянски и го обвини за изневярата. Съжали за тона си веднага щом затвори, а още повече — на трезва глава на следващата сутрин.

Нощите бяха най-лоши. Когато таблетките не действаха, тя лежеше сама в широкото легло с примряло сърце, чакайки да се съмне. Понякога разперваше крака и ръце настрани и усещаше студения, безупречно изпънат чаршаф, който сякаш беше още топъл от съпруга й. След първите няколко седмици Сара се опита да се премести по средата, но това й се стори погрешно, някак твърде крайно. Правейки така, приемаше, че той никога няма да се върне, а бе сигурна, че Бенджамин ще си дойде, знаеше, че ще го направи. Нали не можеше да я изостави просто така, да напусне дома им?

Той долетя от Канзас седмицата преди Коледа да види децата и да им донесе подаръците. Беше купил на всеки от тях по един мобилен телефон, за да можели винаги да му се обаждат. Думите му накараха Аби презрително да се изсмее. „Как ли пък не! Страхотно!“

Бенджамин отседна у един приятел в града и изведе децата на вечеря. Той искаше и Сара да дойде, но тя не пожела. Ала успя да убеди Аби да отиде. След това клетото дете се върна, обляно в сълзи, и изтича направо в стаята си. Джоши седна изнурено на кухненската маса и разказа на Сара, че Аби не е казала нито една човешка дума през цялата вечер. Само седяла, бълвайки жлъч срещу баща им и правейки саркастични забележки.

Сара чу в книжарницата Джефри да казва довиждане на своята клиентка и няколко минути по-късно той се появи на вратата на офиса. Беше хванал с ръце главата си в израз на изумление:

— Чу ли това?

— Беше чудесен.

— Мисля, че трябва да се откажем и да отворим музикален магазин. Тогава поне, когато клиентите не знаят заглавието, изпълнителя или звукозаписната компания, ще могат най-малкото да се опитат да изтананикат проклетата мелодия.

Сара се засмя.

Той кимна към компютърния екран.

— Как изглеждат нещата, шефке?

— Печални са. Май наистина ще вземем да продаваме дискове.

— Това не е правилният отговор. Би трябвало да кажеш: „Добре се справихме, Джефри, при тези обстоятелства, като се имат предвид икономическото положение, усилената конкуренция и разпространението на алтернативни възможности за развлечение… Или на по-прост език: като се вземе предвид фактът, че на никого под тридесетгодишна възраст вече не му пука за книгите и не иска да се занимава с нещо, което изисква и най-малко умствено усилие, ние сме се справили доста добре. Благодаря ти, Джефри“.

— Браво! — тъжно се усмихна Сара.

Той се наведе към нея и я целуна по челото:

— Да затворим и да отидем да обядваме на някое хубаво място.

— Чудесна идея. И аз ще изпуша една от твоите цигари.

 

 

Темата на деня беше „Изразете вашата човечност“. Поне това си помисли Бен, че е казала жената в трико и червен саронг^[1] в самото начало, когато бяха застанали в голям кръг — всичките с боси крака и държащи се за ръце. Ала не бе успял да чуе много добре, защото стоеше пред големия електрически вентилатор, който духаше косата му във всички посоки. Може да е било: „Изразете вашето чувство за хумор^[2]“. Но това не беше правилната дума, доколкото усещаше, така че трябваше да се спре на човечност. Не че това, което правеха някои от хората около него, не беше смешно. Особено старецът с прошарената брада, носещ морава роба и тюрбан. Приличаше на фанатизиран талибан, който се въртеше из цялата стая със затворени очи, като притискаше една камба до гърдите си. Може би той също не беше чул инструкциите на жената и се пазеше да не вземе неправилното решение.

Наричаше се „Хор на телата“. Ив и Лори идваха тук всяка неделя следобед заедно с петдесет-шестдесет съмишленици, за да изразяват чрез танци и движения темите, които бяха задавани за деня. Мястото за срещите беше голяма зала с висок таван и изкорубен дървен под. Намираше се толкова близо до железопътната линия, че дори когато музиката бе пусната високо, цялата сграда ечеше от минаващите влакове.

Музиката беше задължително ню ейдж, с множество звуци от разбиващи се вълни и писукания на китове. Бен винаги се бе чудил защо звуците, с които си общуваха китовете, се считат за успокояващи и предизвикващи чувство за блаженство, когато никой не знаеше какво, по дяволите, си казват тези същества. Сигурно и китовете се биеха като всички други. Може би те в действителност си крещяха един на друг: „Ти, жалко копеле, това е последният планктон, който си присвояваш от мен! О, живей бе, иди издишай малко въздух“.

В този момент Лори беше в другия край на помещението, изразявайки своята човечност, а може би и нещо повече, с вбесяващо хубав младеж. Той имаше вързана на опашка коса и беше свалил горнището си, което очевидно бе разрешено на мъжете, но не и на жените. Само една похотлива шведка — Улрика — показа своите „активи“ и един клет тип, който имаше троен байпас, припадна и трябваше да бъде изнесен навън. Дори и в Санта Фе себеизразяването явно си имаше някакви граници.

Друго правило бе, че танцуването трябваше да бъде без контакт между участниците. Но някои, изглежда, или не го знаеха, или не ги интересуваше. Имаше двойки, които кършеха тела на пода, толкова сложно преплетени, че беше трудно да разбереш кои крайници на кого принадлежат. Бен дори се опасяваше дали въобще ще могат да се разплетат. Най-накрая щяха да заприличат на възел, който никой нямаше да може да развърже и трябваше да извикат пожарникарите.

Повечето хора обаче си танцуваха сами — като Бен. Понякога някой се промъкваше боязливо до него, усмихваше се и танцуваше за малко, ала после се мушваше другаде. В този момент Ив беше на около десетина метра встрани и танцуваше плавно със затворени очи и лека усмивка. Тя носеше късо бяло ленено горнище и тесни червени бермуди, така ханшът и коремът й бяха открити и изглеждаше толкова секси, че „човечността“ на Бен копнееше да се изрази по начин, който не е за пред хората.

Ив се притесняваше да го доведе тук днес, понеже не знаела дали това наистина ще му допадне. Навярно си мислеше, че той може да се присмее или ще бъде твърде скован и стеснителен, за да вземе участие. Тя се пошегува с него, че трябва да си облече трико или поне някакви бермуди. Но Бен далеч не беше най-възрастният или най-скованият тук. Със сивата си фланелка и избелели сини дънки той сякаш се чувстваше на мястото си.

През първите петнадесетина минути, след като всички започнаха да танцуват, Ив стоеше наблизо и го наблюдаваше, за да провери реакцията му. Бен не беше най-великият танцьор на света и всъщност — трябваше да си го признае — бе много смешен. Обаче се опитваше да влезе в общия дух и почти се забавляваше. Просто му се искаше да се отпусне повече, да се влее в потока, да прочисти малко съзнанието си.

Това беше третото му посещение в Санта Фе, откакто напусна Сара. Навън снегът се бе стопил, дори се долавяше полъхът на пролетта. Беше тук вече две седмици и макар да не знаеше защо — тъй като щеше да бъде толкова лесно да остане — чувстваше, че е време да се връща в Канзас. Сега с Ив бяха любовници и поне между тях нещата бяха наред. Двамата се намираха в онова упоително, секващо дъха състояние, в което не можеха да не се докосват. Той никога не бе мечтал, че това може да се случи толкова бързо.

Преди два месеца, през декември, Бен й позвъни от дома на майка си в Абилин и й каза с разтреперан глас, че го е направил — напуснал е Сара. Стори му се, че последва дълго мълчание, което всъщност бяха няколко паметни секунди. Тогава тя каза тихо: „Ела“.

Той тръгна още същата нощ, изминавайки пет хиляди и петстотин километра в мъгла и сняг, през равнините и заледените пътища на Оклахома и Западен Тексас, и пристигна точно след зазоряване. Намери къщата и потропа на вратата. Ив беше наметнала черен вълнен шал над бялата си нощница, а лицето й бе загрижено и бледо като зората. Ала го покани да влезе, постоя в коридора и после го прегърна. Без тя да го пожелае, Бен си бе обещал да не го прави. А как би могла която и да е жена да пожелае един толкова неопитен, нерешителен и жалък мъж! Той не можа да се сдържи и се разплака. Но тя го притискаше здраво в прегръдката си дълго време.

После го настани да седне край кухненската маса, направи кафе, забулени яйца и препечени филийки. И седна да го гледа как се храни, облакътена на масата, подпряла брадичка на ръцете си, вперила поглед в него с нежна усмивка. Сякаш двамата не можеха да повярват напълно, че той е там. След това малкият Пабло — на три и половина години — когото Бен още не бе виждал, се показа от стаята си по пижама, седна и той до масата и започна да му говори, сякаш беше най-нормалното нещо да го завари там.

Но когато се случват важни неща, хората рядко се държат така, както са очаквали от тях. В това число майката и сестрата на Бен. Правилно или погрешно, той бе почувствал, че не може да им каже по телефона, че е напуснал Сара. Трябваше да им го съобщи лично. Обади се на майка си от Ню Йорк, за да й каже, че идва да постои при нея и тя, разбира се, се развълнува. Вечерта, когато пристигна, му сготви любимата му вечеря от задушено месо — само за тях двамата.

Естествено той знаеше, че тя ще бъде разстроена от това, което щеше да й каже. Но тя винаги го бе обожавала толкова много и му бе вярвала, одобрявайки всяко негово действие и решение, дори и тези, за които той знаеше, че са грешни. Ала нейната реакция онази нощ, когато след вечерята най-накрая й съобщи новината, го свари абсолютно неподготвен. Тя беше объркана, ядосана. Избухна, започна да му се кара, дори го удари по ръката. Как е могъл да напусне жена си и децата си? Как е могъл?

— Ти даде обещание! — извика майка му през сълзи, които, изглежда, проливаше колкото от яд, толкова и от скръб. — Обещание! Върни се, Бенджамин! Чуваш ли, върни се! Ти даде обещание!

Най-накрая тя се успокои и захлипа, докато той се опитваше да обясни защо е напуснал. Но без да й каже неща, които не искаше да споделя с никого, най-малко с майка си. Вместо това, Бен използва клишета, казвайки, че от много години, въпреки че са го прикривали, той и Сара не били щастливи заедно, че нещата не вървели между тях, че двамата се били променили и се били отчуждили. Най-накрая тези проповеди ако не я убедиха, то поне смекчиха гнева й. Тя изпадна в тъжно примирение, че стореното е сторено и никакви караници няма да го поправят. Единственото, което винаги искала за него, каза тя през сълзи, е да бъдел щастлив.

Ако реакцията на майка му го изненада, то тази на сестра му едва не го съсипа. На следващия ден той отиде с колата до Топика, за да обядва с нея. Сали беше с пет години по-голяма от него — достатъчна разлика, за да е сигурно, че като деца те никога не се бяха опознали истински. С ясното съзнание, че винаги е бил предпочитан от майка им, Бен се отнасяше към сестра си с известна деликатност, сякаш тя можеше, и то с основание, да му се обиди. В редките случаи, когато я виждаше, той се чувстваше облекчен, че тя не изглежда засегната. Или поне не още.

Сали бе по-скоро представителна, отколкото красива жена. Имаше наситенокафявите очи на баща им и дебели вежди. Беше по-висока, отколкото явно й се искаше, и леко изгърбена, сякаш носеше някакъв невидим товар на плещите си. Беше се омъжила за счетоводителя Стивън, който се държеше толкова отегчително, че Аби дори бе измислила глагола стиванизирам. Това означаваше от някого или нещо да се чувстваш напълно отегчен. Думата отдавна бе навлязла в семейната лексика. Сали и Стив имаха две деца, които за съжаление като че ли бяха наследили повечето гени от баща си. И двете бяха станали счетоводители.

Бен се надяваше да я изведе на ресторант, но Сали бе приготвила обяд в спретнатата си кухня с дантелени пердета и колекция от керамични жаби на перваза на прозореца. Стив беше на работа, така че бяха само двамата и жабите. Бенджамин отново изчака, докато приключат с обеда — печени на скара свински котлети, последвани от лимонов пай с глазура — преди да й съобщи новината. Но още докато говореше, от начина, по който се присвиха очите й, разбра, че няма да му се размине леко. Когато свърши, настъпи заплашително тягостна тишина.

— Кой ти дава това право? — изсъска тя.

— Какво имаш предвид?

— Кой ти дава право да напуснеш ей така? Наясно ли си, че всички не сме дотам щастливи! Не познавам нито една семейна двойка, нито един проклет брак, който с ръка на сърцето да нарека щастлив.

Бен присви рамене и се премести леко на стола си.

— А ти познаваш ли някой? — продължи да настъпва тя. — Познаваш ли наистина щастлив брак? Аз — не. Това е част от играта, Бенджамин, идиот такъв! Слез на земята! Смяташ ли, че мама и татко бяха щастливи? Смяташ ли?

— Ами не съм сигурен…

— Разбира се, че не бяха! Никой не е. Но това не означава, че просто ставаш и напускаш. О, боже, толкова бил нещастен нашият, че хей така просто напуснал жена си и децата си. За бога, Бен, бъди реалист!

Бен се смрази от изненада. Но тя не бе свършила. Всъщност едва започваше. Сали продължи да му изнася унищожителна лекция за това как той е жертва на нелепата, обърната с главата надолу консуматорска култура, в която всички постоянно били бомбардирани с гибелното обещание за щастие, и дори по-лошо — постоянно им се внушавало, че имат проклетото право да бъдат щастливи. Само ако си купели нова кола или нова миялна машина, ново обзавеждане или нов любовник… Посланията били навсякъде, подчерта тя, във всяко списание, което вземеш, във всяко тъпо телевизионно шоу, които подклаждали ненаситността и завистта. Карали хората да бъдат недоволни от това, което имат, убеждавайки ги, че могат да го променят и да бъдат щастливи, преуспяващи и красиви, ако просто се сдобият с някое ново прекрасно нещо, с нова приятелка, с ново лице или чифт нови силиконови цици.

Ако не беше толкова слисан от тази гневна, изобличителна реч, Бен щеше да й изръкопляска. Но както стояха нещата, той сведе очи, като кимаше, и се опита да изглежда смъмрен. Половин час по-късно, след като два пъти бе отрекъл, че няма някоя нова жена, защото вече бе достатъчно уплашен, за да го признае, Бен я целуна за довиждане и излезе през вратата с превити почти колкото нейните рамене. Не бе стиванизиран, но напълно и позорно салиниран.

Танцът свърши и всички от „Хора на телата“ отново образуваха кръг, само че този път седнали на пода със затворени очи и мълчаливо държейки се за ръце. Бен стискаше ръката на вихрения талибан, който сякаш го бе харесал.

След още двадесетина минути, през които всеки, който искаше, можеше да сподели как се е почувствал, сеансът приключи. Всички се обуха, Лори се приближи и го прегърна, после дойде Ив и двамата я прегърнаха.

— Добре ли беше? — попита го тя малко притеснено.

— Страхотно.

Ив го погледна скептично.

— Честно, наистина се забавлявах.

Тя обви ръка около талията му, ухаеше едновременно на топлина и сладост. Лори стоеше пред тях и ги гледаше преценяващо, цялата сияеща.

— Знаете ли какво? Двамата изглеждате страхотно заедно, дори си приличате! — възкликна тя.

— Това комплимент ли е? — попитаха в един глас Бен и Ив и се разсмяха.

Пабло бе отишъл да постои при баща си през уикенда, така че разполагаха с къщата само за себе си. Бен запали огън в сводестата каменна камина в спалнята, докато Ив приготви зелен чай, който най-после започна да му харесва. Късното зимно слънце струеше през прозореца, огрявайки белия юрган на леглото, и изпълваше стаята с мека кехлибарена светлина. Те бавно съблякоха дрехите си, сгушени един в друг, после полека се отпуснаха върху триъгълника светлина, която падаше напряко на леглото. Той усети соления вкус на кожата й, когато целуна раменете и гърдите й, а после плъзна ръка надолу и откри, че бе готова да го приеме.

Страхът, който бе провалял първите им сексуални опити, вече бе прогонен, затворен в най-тъмното кътче на съзнанието му. Имаше моменти, дори и сега, когато този страх опитваше да го предизвика и на Бен му се привиждаха презрителни насмешки за вина и изневяра. Но докато преди му обръщаше внимание и се предаваше, сега можеше да го прогони. Ако Ив не беше толкова търпелива с него, толкова внимателна и очевидно необезпокоена от по-ранните му провали като любовник, той отдавна щеше да е потънал от срам. Но тя го разбираше и отхвърляше боязливото му самосъжаление, опитите му да й обясни миналото си.

Той проникна в нея, все още несвикнал с тялото й, с движенията й. Гледаше нежната извивка на брадичката й, открехнатите й устни, притворените й мигли, косата й, разляла се по възглавницата, и бавно движещата се сянка на преплетените им тела върху стената. Сега той беше тук, с нея. Беше тук.