Никълас Еванс
Разделени (11)

10.

Бяха се запознали, когато Сара бе второкурсничка в Уелзли. Едно момиче от курса й по Шекспировите трагедии, което тя едва познаваше и дори не харесваше много, бе помолено от младеж от Харвард да заведе „мацки“ в Кеймбридж за някакво парти. В Уелзли не бяха много момичетата, които реагираха благосклонно на такова прозвище. Сара трябваше да види в това предупреждение, но тъй като нямаше какво да прави, отиде сама.

Оказа се една от онези отвратителни забави на студентските братства — с много пиене и противни шеги, крясъци и перчене и с повръщане в лехите с цветя. Бенджамин, стоящ сам в един ъгъл, с дългата си коса и кожено сако, изглеждаше артистичен и интересен и не на последно място — трезвен. Той явно бе по-голям от другите, повече мъж, отколкото момче, и очевидно толкова ужасен и отчужден от останалите, колкото и тя. Двамата се забелязаха и като че се почувстваха свързани още преди да кажат и дума.

Бенджамин й сподели, че бил там като шофьор. Имал кола и бил придуман от някакви момчета, които били поканени, да ги закара от Сиракюс, където следвал архитектура.

— Обясниха ми, че съм щял да видя как живее другата половина.

Той сръбна от така наречения плодов пунш и направи гримаса. В него, както се говореше, бе налят чист спирт, откраднат от химическите лаборатории. В този миг някой пусна друг албум на Уингс.

— Е, сега знаеш — въздъхна Сара.

— Да, поне платиха бензина. Но музиката ме убива. Да отидем ли някъде другаде?

Те поеха по улиците на Бостън със стария му „Форд Мустанг“. Гърнето му беше спукано и той вдигаше такъв шум, че всички се обръщаха подире им. Откриха малък италиански ресторант, където тя бе ходила веднъж, поръчаха си порции с изпускащи пара спагети вонголе и бутилка евтино вино „Чианти“. Седяха и разговаряха до затварянето на заведението. Сара каза, че си спомня един бар наблизо и отидоха да го потърсят, ала не успяха да го намерят и продължиха да се разхождат. Беше ясна есенна нощ, въздухът бе мразовит и тя се изненада, като мушна ръка в неговата. Трябва да бяха извървели километри и през цялото време не спряха да говорят.

Той й разказа, че идва от Абилин, Канзас, където родителите му имали магазин за хардуер. Сподели, че сега, когато не трябва да живее там, мястото много му харесвало, но докато растял, нямал търпение да се измъкне. Имал по-голяма сестра, която почти не виждал, и не се разбирал с баща си, който все още му бил сърдит, защото не е станал адвокат. Сара го попита дали винаги е искал да бъде архитект, а Бенджамин поклати глава отрицателно. Това, което действително е желаел, било да стане актьор.

— Е, не точно актьор — поправи се той. — Филмова звезда. Известен като Пол Нюман или някой друг като него.

— А какво те разколеба?

— Не бях достатъчно добър. В колежа единственото, с което се занимавах, беше драматичният кръжок. Играех във всички пиеси — направих някои хубави роли. Но благодаря на Бога — получих просветление.

— Разкажи ми.

— Ами играех Анджело в „Мяра за мяра“. Познаваш ли пиесата?

Сара кимна неопределено.

— Добре. Нали си спомняш, че когато Изабела не иска да спи с него, Анджело заповядва да отсекат главата на брат й Клаудио, но те не го правят, а само се преструват, че са го сторили. И вместо това обезглавяват някакъв бедняк.

— Бернардин.

— Точно той. Хей, имаш впечатляваща памет! Та директорът ги кара да ми донесат главата в кошница и, разбира се, аз не знам, че тя не е на Клаудио и трябва да повдигна покривката и да видя какво съм направил. И той каза: „Бен, искам да повърнеш, ама наистина. И да покажеш наченки на вина“.

— Вина… Звучи като по книга.

— Да, историята на моя живот. И така, всяка вечер поглеждах в кошницата онази нелепа гумена глава, цялата омазана с кетчуп, и се опитвах, боже мой, опитвах се да се вживея в ролята си… Но единственото, което ми се искаше да сторя, бе да се разсмея.

— И направи ли го?

— Не. С изключение на последната вечер, когато някой бе сложил надуваема жаба вместо главата. Иначе просто се престорих — повръщане, вина. И бях чудесен. За мен написаха някои великолепни отзиви. Но знаех, че ако не го почувствам истински, значи не съм създаден за актьор.

— Вярваш ли, че всички актьори го чувстват?

— Не, но смятам, че най-добрите го правят.

На свой ред, Сара му разказа за семейството си и за детството си в Бедфорд. Но само при споменаването му той направи насмешлива физиономия, сякаш вече знаеше с кого си има работа. Това веднага я накара да започне да омаловажава всичко, което опираше до пари, привилегии и връзки. Сякаш да бъде в Уелзли вече не бе достатъчно за него да определи социалния й статус.

Никога не беше срещала момче, което да слуша толкова добре. Когато най-накрая — повече на късмет, отколкото чрез ориентиране — намериха пътя до мястото, където бе паркирал колата, тя беше вдигната. Докато си я върнат, се зазори и те отново огладняха. Отидоха с форда до масачузетската отбивка и намериха един паркинг за камиони, където си поръчаха мазни порции с бекон и яйца и филийки черен хляб.

Това беше една от най-хубавите нощи в живота на Сара. Когато той й каза довиждане и я целуна невинно по бузата, а после се отправи да прибере приятелите си обратно в Сиракюс, тя разбра… Или по-скоро се надяваше, че това е мъжът, за когото ще се омъжи и от когото ще роди деца.

Но желанието й не беше само сантиментално, то беше абсурдно. Всички знаеха вица за родителите, които изпращат момичетата си в Уелзли, за да си намерят съпрузи. Но идеята бе, че се очаква да хванат някой богат и перспективен харвардски възпитаник, а не син на канзаски собственик на магазин от някакъв си университет, както би се изразил баща й. Освен това тя едва бе навършила двадесет години и все още беше девствена. Единствената в целия колеж, както понякога си мислеше. Беше средата на седемдесетте години, периодът след откриването на противозачатъчните таблетки и преди появата на СПИН-а, и всички се чукаха като зайци. Или поне така изглеждаше. Всички — с изключение на Сара Давънпорт.

Не беше поради липса на предложения или защото бе предпазлива, уплашена или безразлична. Знаеше, че разсъжденията й са старомодни и вероятно малко глупави. Съквартирантката й Айрис сигурно си мислеше, че важат и двете, както и че е напълно луда. Те бяха родени в една и съща седмица през септември и Айрис постоянно й напомняше, че тъй като е с пет дни по-голяма от Сара, е безкрайно по-умна от нея. Тя определено бе единственият човек, с когото Сара можеше да води толкова интимни разговори. Приятелката й бе израснала в Питсбърг, където според твърденията й абсолютно всички шестнадесетгодишни бяха правили секс.

— Просто го преодолей, момиче! — убеждаваше я Айрис. — После бъди придирчива.

Но Сара смяташе, че трябва да обича мъжа, с когото щеше да го направи за пръв път. Това бе старомодно схващане, но й се струваше правилно. Въпреки че бе имала гаджета, с които бе правила почти всичко друго, което водеше до леглото, както бе разбрала от разговорите си с Айрис, Сара започна да се чувства някак странно. А тези неща излизаха наяве. Например със сигурност знаеше, че един малък самохвалко, с когото излизаше за кратко, беше пуснал слуха, че тя прави свирки. И макар според чутото от Айрис той да не бе успял да получи нито една, това я притесняваше.

Ако онази нощ Бенджамин бе предложил да правят секс, дори на задната седалка на мустанга си, тя щеше да се съгласи. Както обаче се оказа, те не стигнаха до това и през следващите пет месеца. Говореха си по телефона поне веднъж седмично и се срещаха няколко пъти в Ню Йорк, за да гледат филм или някоя нова изложба, като всяка среща завършваше с вечеря и целувка по бузата на сбогуване. И точно когато Сара се примири с мисълта, че единственото му намерение е да бъде новият й най-добър приятел и че вероятно си има гадже в Сиракюс или в родния си град в Канзас, той пристигна неочаквано в Уелзли на Свети Валентин. Носеше огромен и на вид леко агресивен букет от кървавочервени амарилиси. И заяви, че я обича.

Едва по-късно тя откри, че постъпката му не е била толкова рискована, колкото й се бе сторило. Бенджамин тайно се бе обадил предварително на Айрис, за да провери дали Сара има други планове. А сетне се бе заинтересувал дали е добре дошъл.

Същото лято Бенджамин си намери място в претоварената от работа архитектурна фирма в Апър Ийст Сайд, където единственото, което му възлагаха да прави, бе да отговаря на телефонните позвънявания и да донася кафе. Чрез познат на баща й Сара вършеше същото за една компания за телевизионни реклами. И двамата не получаваха заплати, но благодарение на издръжката на Сара изобщо не ги беше грижа. Бяха твърде заети да се опознават взаимно.

Един стар приятел на Бенджамин от Сиракюс прекара три месеца във Флоренция и им остави апартамента си — двустайно тясно жилище на 93-а улица и „Амстердам“. Беше едно от най-горещите лета, а в апартамента нямаше климатик. Над тротоарите трептеше мараня, вътре бе почти същото.

Сара беше заключила, че Бенджамин има опит с жените. Не от нещо, което бе казал, а по-скоро от спокойните му и светски маниери. Но когато си легнаха, той изглеждаше също такъв новак като нея. Измина известно време, преди да преодолеят задръжките си един към друг. В началото тя не разбра напълно защо всички й говореха, че сексът е толкова голяма работа. В онези горещи нощи с широко отворени прозорци, с шума от улицата и тяхната сгорещена кръв, Сара не успя да откликне на ненаситния глад на Бенджамин за секс. Но за пръв път изпита шеметното чувство на облекчение и освобождение.

Беше началото на юли, когато го заведе за уикенда в Бедфорд, за да се запознае с родителите й, които вече бяха чували за него и бяха любопитни. Те естествено нямаха представа, че когато дъщеря им все по-често оставаше през цялата нощ в града, тя не отсяда, както твърдеше, при приятелка от Уелзли. Сара бе разказала достатъчно на Бенджамин за тях, за да има едно наум. Той беше подстригал косата си специално за случая, което тя възприе за акт на преданост. Дори за вечерята облече спортно сако, макар и без вратовръзка. Това, разбира се, не успя да заблуди майка й, която по-късно го описа като „очарователен, макар и малко бохем“.

Бащата на Сара се опита да прикрие презрението си към всеки колеж, който не е от веригата на Айви, зад прекалено ентусиазирания си интерес към Канзаския университет, който Бенджамин бе завършил, преди да отиде в Сиракюс. Вечерята беше като интервю за работа. Баща й знаеше почти толкова за архитектурата, колкото Бенджамин — за корпоративното финансиране, но очевидно бе подготвил домашното си. Докато Сара и майка й се хранеха мълчаливо, баща й подложи клетия младеж на двайсетминутен кръстосан разпит. Искаше да му разкаже всичко за Вернер Селигман, професор в Харвард, който наскоро се бе преместил в Сиракюс и щеше през следващите години да промени облика на университета. За щастие Бенджамин вече му беше фен и с лекота издържа теста. По-късно загуби малко точки, налитайки на майка й, докато излизаше на пръсти, полугол, от стаята на Сара. Но ги навакса на следващата сутрин, когато бе натупан за пръв път от своя бъдещ тъст на тенискорта.

На неделния обед към тях се присъединиха две семейни двойки, живеещи наблизо. Те имаха малки деца, които се залепиха за Бенджамин, сякаш го познаваха, откакто са се родили. Той мило се закачаше с тях и скоро ги накара да се превиват от смях. Децата не искаха да го оставят на мира. Сара знаеше, че много мъже на неговата възраст можеха да го правят, но това, което я порази, бе как Бенджамин разговаряше с тях без следа от снизходителност. Майка й я видя как го наблюдава и по нейната многозначителна усмивка дъщерята разбра, че е отгатнала намеренията й.

Вдигнаха пищна сватба в Бедфорд през лятото, когато Сара се дипломира в Уелзли. И нито веднъж през последвалите дълги години тя не промени впечатлението, което си бе създала за него през нощта на първата им среща. Сара обичаше почти всичко у Бен: неговата нежност, остроумие и щедрост; начина, по който възприемаше мнението й; интереса му към това, което тя мислеше, казваше или правеше; жеста, с който я канеше да седне на чаша чай, ако тя имаше проблеми, и я оставяше да му разкаже всичко за тях, без да се опитва да ги реши вместо нея. Харесваше страстта му към работата му и беше убедена, че ако има някаква справедливост на този свят, един ден той ще сътвори велики дела.

Интересите им не съвпадаха напълно, но всеки от тях изглеждаше еднакво отворен за нещата, които другият ценеше. Той четеше най-вече нехудожествена литература, но скоро тя го накара да чете и романи — Джейн Остин и Хенри Джеймс, както и Ъпдайк, Белоу и Рот — и му проведе бърз курс по класическа музика. За кратко Бенджамин бе завладян от операта на Моцарт. Никога нямаше да забрави сълзите, които се стичаха по бузите му в Метрополитен, докато слушаха прословутата серенада в „Така правят всички“. На свой ред, той я заведе да гледа мрачни европейски филми на режисьори, за които почти не бе чувала, като Херцог и Фасбиндер. Пусна й да изслуша всичките му плочи на Майлс Дейвис и Нийл Янг, заведе я в тъмни второкласни заведения в центъра да се наслади на пънкбанди, които бяха така еднообразно отегчителни, че и тя се почувства готова да заплаче.

Двамата толкова си подхождаха, че понякога на Сара й се струваше трудно да разбере къде точно свършва тя и започва той. От време на време се притесняваше, че е твърде отстъпчива — сякаш без да го осъзнава, тихомълком бе разглобена и изградена отново. Когато отиваха да купуват дрехи, храна или мебели или когато обновяваха интериора на дома си, почти винаги вземаше връх вкусът на Бенджамин. Не че той не уважаваше желанието й, просто тя бе много щастлива да се съгласява с него. Защото обикновено не знаеше какво иска, а той винаги знаеше. Изправена пред дузина различни форми на чашите за вино или пред двадесет нюанса на синьото, Сара се чувстваше объркана. Това не бе от голямо значение за нея, но по някакъв начин тя си го обясняваше с факта, че познаването на структурата, цвета и формата бяха работа на Бенджамин.

Знаеше, че не е така с повечето семейни двойки. Много от мъжете с облекчение отстъпваха подобни решения на жените си. Нямаше съмнение, че и Бенджамин се стремеше да контролира нещата. Сара си спомни, че веднъж бе чела за такива хора, когато ходеше на курс по психология в Уелзли. Желанието им да контролират често произлизаше от дълбоко стаената несигурност, от тревогата, че ако не изглеждат решителни и не държат под око всичко, ще настъпи хаос и ще ги съкруши. Може би Бенджамин беше някаква мека версия на това. Ако беше така, Сара бе щастлива да живее с нея. Защото той не беше тиранин. А и честно казано, това често бе облекчение за нея.

Ала той можеше да бъде и мрачен, и труден, особено когато нещата в работата му не вървяха. Освен това у него имаше някакво безпокойство, което вероятно трябваше да я притеснява повече. Когато се караха — което не беше често и поради това бе още по-потискащо, когато се случеше — Бенджамин можеше да бъде жесток. Сетне сякаш му бе трудно да се извини или да прости. И двамата бяха остроумни, но неговият език бе по-остър и дори когато вината не бе нейна, умееше да извърти нещата така, че накрая тя се извиняваше.

В тези първи години най-хапливите им кавги бяха за родителите й. Може би неизбежно Бенджамин им се сърдеше и негодуваше срещу това, че бе зависим от парите, които й отпускаха. Когато завърши в Сиракюс, си пробиваше път три мъчителни и еднообразни години на стажуване, докато най-накрая получи правото да практикува като дипломиран безпаричен архитект. Той започна, като наричаше къщата в Бедфорд Кънтри клуба, а в компания понякога се шегуваше, че ключът към успеха за един архитект е да се ожени за пари. Сара обаче знаеше, че тези коментари бяха по-скоро начин на приспособяване и бяха насочени към него самия, а не към нея.

Истината бе, че и на нея, почти колкото и на него, не й харесваше, че разчитаха на парите на родителите й. Това я караше да се чувства излишна, сякаш нямаше значение дали постига успех в живота си, или затъва в безнадеждна бъркотия. След колежа й предложиха работа в същата компания, където бе разнасяла кафе, но тъй като първоначалният контакт бе от страна на баща й, а не неин, тя я отказа. Вместо това кандидатства и се изненада, като получи изследователска работа в телевизионна компания, която правеше документални филми за изкуството.

Първият й проект беше сериал за Пи Би Ес, посветен на великите американски писатели. За съжаление, за да бъдат квалифицирани като такива, всички те трябваше да са починали. Така че вместо нейните сегашни герои — Рот, Белоу и Ъпдайк, бяха включени обичайните автори, изучавани в гимназията: Мелвил, Марк Твен и Скот Фицджералд. Продуцентът — снизходителен англичанин, който носеше бели обувки от шевро и тупе^[1] — изказа основанията си, свързани с „бюджета и авторското право“ с тон, който подсказваше, че Сара не трябва да тормози красивата си глава за това. Всички алтернативи, които тя предложи, бяха отхвърлени. Хенри Джеймс бил твърде женствен, Едгар Алън По и Биърс — твърде луди, Хемингуей — твърде мъжествен. Нейната забележка, че и Едит Уортън^[2] вероятно е била твърде женствена, не донесе нищо добро за развитието на кариерата й.

Парите бяха смешно малко, но поне си ги печелеше сама. Тя открай време си беше схватлива и след две години работеше за два пъти по-голяма заплата в по-млада и по-модерна компания в Сохо^[3]. Режисираше свой сериал, този път за писатели, които бяха още живи. И макар че в един от случаите интервюто бе все така надуто и отегчително, Сара подозираше, че конкретният писател просто е бил прекалено вживян в творчеството си.

Животът, който водеха с Бенджамин в малкия си апартамент под наем в края на Гринидж Вилидж, беше скромен, но щастлив. Той вече работеше за „Долиш енд Дру“ — старомодна, но доста голяма фирма, която проектираше най-вече малки промишлени и търговски обекти. Бенджамин печелеше малко повече от нея и работата му беше рутинна, но скоро бе забелязан. Той беше един от най-добрите чертожници и творци на макети в офиса и се оказа много търсен за презентации.

Забавното бе, че работеше заедно с умен и талантлив млад архитект, който бе нает направо от студентската скамейка на Колумбийския университет предната есен. Мартин Инграм беше дребен на ръст, тъмнокос и като се изключи голото му теме — изключително космат. Имаше дяволити черни очи и остър ум. Притежаваше творчески нюх и амбиция, които се пропиляваха във фирма като „Долиш енд Дру“. Чувството му за хумор бе по-хапливо дори от това на Бенджамин и на своите съседни бюра те си правеха жестоки шеги. Често имитираха суетния, носещ винаги папийонка Ейдриан Долиш и другите старши партньори. Двамата станаха близки приятели и скоро замислиха да избягат и да си основат собствена фирма.

Мартин бе израснал в окръг Насо, в градчето Сайосет — име, което за Сара имаше само негативен подтекст. Веднъж, като дете, бяха я водили там да посети място, наречено Лолипоп Фарм^[4], където бе ухапана от козел. Освен това изяде твърде много захарни пръчки и после повръща на задната седалка на новата кола на майка си. За Мартин обаче Сайосет беше чист, златен и подреден американски град, място, където хората никога не заключваха вратите си и винаги помагаха на съседите си. Той нямаше търпение да се върне там заедно с доста високата си жена Бет — агент по недвижимо имущество. Тя имаше креслив глас и къдрава червена коса. Сара напразно се бе опитала да я хареса. Бет и Мартин бяха измислили всичко. Когато им се родяха деца — на очевидно предварително планирана дата, — те щяха да се преместят в Сайосет.

Вечерта, когато този гениален план бе огласен пред Сара, четиримата ядяха пица на кръглата стъклена маса в апартамента на семейство Инграм. Той се намираше в по-класен квартал от техния и беше доста по-голям, макар че по мнението на Сара бе прекалено натруфен. Мартин и Бет внезапно подхванаха темата за отиване в Сайосет, възхвалявайки пред Сара неговите добродетели по начин, който за малко да я обърка.

Сред безбройните други предимства мястото очевидно имаше добри училища, по-чист въздух, по-ниска престъпност, супермодерна обществена библиотека и голям деликатесен магазин, наречен „При Банхоф“ на Джексън авеню. Нещо повече, уверяваше я Мартин, вече нямало никакви хапещи козли. Лолипоп Фарм била затворена през 1967 година. И още нещо, което трябвало да се изтъкне: там имало недостиг на свестни архитекти, което давало големи възможности на новоизлюпената ИКА — „Инграм Купър Асошиътс“. Точно тогава Сара разбра накъде води всичко.

— Значи ли това, че и ние трябва да се преместим там? — попита весело тя. Само се шегуваше, но от мълчанието, което настъпи, и от изражението на Бенджамин разбра, че той точно това има предвид.

— Трябва да обсъдим тази идея — отвърна съпругът й.

— О, така ли? И кога ще го направим?

През следващите седмици това ескалира в истинска битка. Излезе наяве, че Бенджамин вече бе пообиколил мястото с Мартин и бе харесал видяното. Можел да си ги представи как живеят там, заяви той. Сара го обвини, че е скрил всичко от нея от егоизъм, допускайки, че неговата кариера трябва да е на първо място. И че иска да решава сам къде да живеят. Заяви му, че тя не желае да се мести в предградията. Може би каза думата с леко презрение, но той за пръв път я обвини, че е снобка от Уестчестър и това толкова я вбеси, че не му говори цели три дни. Между тях настъпи студенина, която сякаш и двамата не желаеха и не можеха да разтопят. Не се докоснаха повече от месец.

Помириха се в една слънчева съботна утрин в началото на пролетта. Двамата намусено маневрираха с количка по пътеките на един разсадник в покрайнините на града, където бяха дошли да купят някои растения за двата квадратни метра тераса на покрива. Тогава Бенджамин внезапно спря и взе една саксия с клематис.

— Тази е за теб — каза той. Усмихваше се странно, но за момент тя си помисли, че е напълно дружелюбен, че може би това е предложение за мир. После видя табелата. Името на вида беше „Арктическата кралица“.

Преодоляха несъгласието си по въпроса къде ще живеят. Но тази внезапна злобна постъпка остана в сърцето на Сара. Тогава за пръв път той я бе обвинил, че е фригидна и това я шокира и нарани.

Аби се роди осемнадесет месеца по-късно. А две години след това — същия месец, когато „Инграм Купър Асошиътс“ получи първата си поръчка — се появи и Джош. За всяко от ражданията Сара организираше работата си така, че да излезе за няколко месеца в отпуск. Нейната кариера, макар и да не процъфтяваше, се развиваше достатъчно добре. Единият документален филм бе довел до друг. Филмът, който бе направила за колекцията от фотографии на Дейвид Хокни^[5], дори бе номиниран за наградата „Еми“. Сега живееха в квартал Ъпър Уест Сайд, в друг апартамент под наем, по-удобен и просторен от старото им любовно гнездо на „Амстердам“. Но с две малки деца и детегледачка на пълен работен ден, която едва успяваха да си позволят, той все още бе тесен и далеч от идеалното. Всяка сутрин Бенджамин се качваше в старото им волво комби и се бъхтеше през натовареното движение към Сайосет.

Верни на графика си, Мартин, Бет и двамата им малки сина, родени точно с разлика от десет месеца, вече живееха там, като „Инграм Купър Асошиътс“ и нейният нарастващ колектив се помещаваше в дълго студио с остъклен покрив сред кленовете в техния обширен заден двор. Около четвъртия рожден ден на Аби семейство Купър бе решило да се присъедини към тях. Със заем, осигурен, въпреки нежеланието на Бенджамин, от попечителския фонд на Сара, те си купиха малка бяла, облицована с дъски къща, недалеч от тази на семейство Инграм. И няколко месеца по-късно внесоха депозит за леко полегат терен от един акър, залесен с гора, в края на градчето. Там Бенджамин щеше да им построи чудесна къща по собствен проект.

По-късно на Сара щеше да й бъде трудно да определи момента, в който започна да приема идеята да се преместят. Беше процес на покаяние, на нарастващо неудобство да отглежда децата си в Манхатън. За разлика от Аби, Джош не бе лесно дете. Беше като магнит за всеки вирус. След един ужасен уикенд, когато Джош не можеше да диша, посиня и трябваше да го откарат спешно в болницата, му поставиха диагнозата: астма. Той беше кротко и привързано момче, непригодно за суматохата и глъчката на големия град. Пищеше по един час всяка сутрин, когато тя тръгваше за работа. И след като детегледачката им реши, че повече не може да издържи и напусна, Сара започна да отказва работа, за да прекарва повече време у дома.

Летните уикенди прекарваха у Марта и Бет, като си правеха барбекю под дърветата. Запознаха се с техните съседи, докато Сара наблюдаваше как Аби и Джош тичат свободни, здрави и щастливи с другите деца. Тогава тя взе да вярва, че ако ще става майка домакиня, там няма да е толкова лошо място за тази цел.

Спорният въпрос, който стана причина за вземането на решението и заради който Бенджамин и баща й се скараха за пръв път, беше образованието. Въпреки че „Инграм Купър Асошиътс“ се справяше добре, приходите от нея не бяха достатъчни за плащането на таксите на луксозните частни училища в Манхатън. Родителите й реагираха снизходително, когато Сара за пръв път им каза решението да се преместят. За баща й Лонг Айланд бе достатъчно добро място да паркираш яхтата си, но определено не ставаше за живеене. Той никога не бе ходил в Сайосет, но това не му беше необходимо, за да знае що за градче е. И фактът, че дъщеря му и внуците му са принудени да се преместят там, бе доказателство за неспособността на Бенджамин да ги издържа подобаващо. Ако искаха да напуснат големия град, защо не дойдеха в Бедфорд?

В последен опит да откупи преместването им той ги заведе на обед в клуба си — старомодно място, където жените се радваха на малко по-висок статус от едно лошо обучено ловджийско куче. Егото на Бенджамин вече бе засегнато и той се наежи, преди още да са седнали. Навън беше деветнадесет градуса и той бе дошъл с откопчана яка на ризата си, но на вратата го принудиха да вземе под наем вратовръзка и сако, което бе с няколко размера по-голямо и миришеше на цигарен дим. С по-голям ентусиазъм, отколкото действително изпитваше, Сара разказа на баща си всичко за къщата, която щяха да си построят. Той я изслуша в пълно мълчание, дъвчейки мрачно агнешките си пържоли.

— И училищата там са чудесни — каза в заключение тя.

Той се взря в нея над очилата си за четене.

— И ще подложите Аби и Джош на държавната училищна система? Поразен съм.

— Е, Джордж — каза меко Бенджамин. — Тази система беше достатъчно добра за мен.

Баща й се обърна бавно и го погледна изпитателно.

— Била е достатъчно добра за теб ли? — Помълча многозначително и продължи: — Нямам намерение да бъда неуважителен. Сигурен съм, че образованието, което си получил, е било толкова добро, колкото градът… съжалявам, забравих името.

— Абилин.

— … Колкото градът е можел да осигури. Но мислил ли си някога какво можеше да правиш днес, ако родителите ти са били в състояние да те изпратят в нещо по-елитно?

Беше толкова потресаващо грубо, че Бенджамин погледна изумено Сара и се ухили. Но баща й продължи, сякаш не забеляза физиономията му:

— Нека да им дадем по-добър възможен старт в живота. Аз ще платя.

Бенджамин се изправи.

— Благодаря ти, Джордж, но няма да стане. Те са мои деца. И на Сара, разбира се. И ние ще направим за тях това, което считаме, че е най-добро. Сега моля да ме извиниш, но трябва да отида да спечеля малко пари.

Беше напрегнат момент, ала Сара винаги щеше да му се възхищава за решителната, но достойна сдържаност, която прояви и тогава, и в много следващи подобни ситуации.

Животът в предградията се оказа по-добър, отколкото Сара смяташе, че има правото да очаква. Къщата на три отделни нива, която в крайна сметка Бенджамин построи за тях, беше прекрасна. А около нея, запазвайки естествения декор на дърветата и скалите, които вече си бяха там, Сара направи градина, която й подхождаше. Децата заякнаха. Дали ставаше дума за съботен сутрешен футбол или за езда, за училищна пиеса или летен лагер в Адирондак, Аби винаги беше звездата без никакво усилие.

За Джош трябваше повече време. На три годинки той загуби връхчето на десния си палец, когато Бенджамин по невнимание хлопна вратата на колата върху него. Направиха му серия от операции, за да му придадат по-нормална форма и дефектът като че ли никога не му попречи при писането, рисуването или каквото и да било друго занимание. Обаче това го направи още по-стеснителен и срамежлив. В училище му беше трудно, бавно се сприятеляваше и ако не беше Аби да го защитава, той можеше да стане жертва на побойниците. Но макар в сянката на сестра си, постепенно Джош израсна по-здрав и по-уверен, а пристъпите на астма станаха по-леки. Беше чувствително и обичливо дете, но притежаваше някаква упорита издръжливост, несъмнено породена от многото страдание още в ранното му детство. Бенджамин естествено никога не си прости за инцидента, дори и след като Джош започна да се шегува с него, вдигайки два пръста и казвайки с унесен хипарски тон: „Половин мир, човече“, което се превърна в нещо като семеен поздрав.

Цената за превеждането на сина й през изпитанията му беше кариерата й. Макар че тя отказваше да го тълкува така. Сара постепенно занемари работата си и накрая престанаха да я търсят. А когато Джош най-сетне бе щастлив, здрав и уверен и тя започна да звъни във фирмите, откри, че светът се е променил. Телевизията бе станала още по-безмилостно комерсиална и сякаш никой не се интересуваше от типа филми, които тя бе правила. Вече дори не бяха точно филми. Една нова технология бе взела надмощие. Всеки снимаше документални продукции с леки видеокамери; в монтажните бяха изхвърлили старите стийнбекови машини и ги бяха заменили с електронни. Нямаше да отнеме много време на Сара да се научи как да се приспособи, но нещо я задържаше. Чувстваше, че животът й се е променил и трябваше да опита нещо ново.

Бенджамин бе този, който подхвърли идеята. Като се прибра една вечер у дома, той случайно спомена, че току-що е видял табела „Продава се“ пред местната книжарница. Мястото не беше от най-вдъхновяващите и въпреки че Сара заедно с много приятели и съседи го посещаваше, макар и немного редовно, всички се оплакваха от собственичката. Нямала никакво въображение, била некадърна, а понякога — направо груба. Да притежава своя книжарница бе една от мечтите на Сара, но докато Бенджамин не предложи да я купят, винаги си бе мислила за нея като за нещо подобно на някогашната му мечта да стане Пол Нюман.

— Не можем да си го позволим — каза тя.

— Можем — увери я той.

— Но как ще я управлявам?

— Знаеш много добре, че ще бъдеш блестяща.

И тя беше. За три години преобрази „Вилидж Букс“, дори започна да реализира скромна печалба. Беше накарала Бенджамин да проектира една пристройка отзад и дълго преди някой друг да го направи, я превърна в място за отмора с подово осветление и удобни кожени дивани. Имаше даже малък бар, в който човек можеше да си поръча кафе, сода или домашно приготвени сладки. Обзаведе единия ъгъл като детски кът с играчки и ниска масичка, където децата можеха да седнат и да четат или да шарят с моливи. Изгради нова и по-бърза система за поръчки и най-безсрамно използва старите си връзки, като ласкаеше или молеше всеки автор, за когото можеше да се сети, да дойде на среща с читатели и да продаде някоя и друга книга.

През това време Бенджамин и Мартин се замогваха все повече. В изоставената фурна в търговската част на града, която бяха превърнали в художествено ателие, за тях вече работеха повече от петдесет служители. Постепенно, почти незабелязано, без да са вземали никакво официално решение, Бенджамин започна да ръководи бизнеса, докато Мартин развихри творческата си сила. И въпреки че Бен не беше съвсем щастлив от това разделение на работата им и ръцете да го сърбяха при вида на някой нов проект, който придобиваше форма на чертожната маса, той признаваше, че нещата вървят по-добре по този начин.

— Той е геният, а аз съм този, който подкупва длъжностните лица — шегуваше се Бен.

И макар Сара винаги да възразяваше на това, защото не преставаше да се надява, че един ден съпругът й ще стане велик архитект, накрая прие, че е прав. Бенджамин беше повече организатор, отколкото създател. Ако човек му покажеше нещо — било то чернова на писмо или вестникарска притурка за книжарницата, или проекта на някоя сензационно нова сграда, върху който работеше Мартин — той веднага забелязваше слабите места и знаеше как да ги направи по-добри. Това беше рядък талант, но Бенджамин явно не го оценяваше. От време на време, просто за да поддържа формата си, вземаше пряко участие в някой проект или сам проектираше нещо. И когато това се случеше, Сара виждаше промяната в него, в духа и в енергията му. Тогава той сякаш се наелектризираше и се ободряваше.

Бен беше най-добрият баща за Аби и Джош. Помагаше им в домашните по математика или им показваше как се вкарват кошове в двора. Водеше ги на уроци по цигулка или по бейзбол, дегизираше се като Дракула, за да забавлява двадесет хлапета на Хелоуин. Грижеше се за децата си дори повече от Сара, която работеше дълги часове, опитвайки се да преобрази книжарницата, и още не беше наела Джефри да й помага. Тя дори откри, че взе да изпитва лека ревност, когато малките се обръщаха към него за помощ, а не към нея.

Приятелките й постоянно повтаряха колко велик мъж има тя в сравнение с техните съпрузи, каква щастливка е. Но забележката, която завинаги щеше да остане в съзнанието й, бе казана от Айрис. Тя и нейният мъж Лио, който беше борсов агент и когато не работеше, изглежда, прекарваше повечето време на игрището за голф, живееха в Питсбърг, но в квартал, който бе по-висока класа от този, където тя бе израснала. Айрис бе завършила журналистика и сега беше помощник-редактор в „Поуст Газет“. Два пъти годишно с техните три буйни деца, но без Лио, тя долиташе в Ню Йорк, за да прекара някой дълъг уикенд със семейство Купър.

При едно от тези посещения, в една слънчева съботна утрин, двете жени седяха на кухненската маса, пиеха кафе и разменяха клюки. През това време Бенджамин, който вече бе приготвил закуска за всички, бе заредил миялната машина, сортирал прането и съставил списъка с покупките, без да се допитва до Сара. Сетне весело натовари петте деца в колата и се отправи към търговския център.

— Това не е ли малко нереално? — попита Айрис.

— Кое?

— Той прави всичко. Знае всичко. Смята се, че мъжете нямат понятие колко масло има в хладилника. Обзалагам се, че той знае дори размера на обувките на децата.

— Така е.

— И телефонните номера на техните приятелчета?

— Разбира се.

— Лио не помни дори имената им. Наясно ли е Бен с размера на роклите ти?

— Да.

— А на сутиена ти?

— Мразя да пазарувам, той купува повечето ми дрехи.

— Знае ли кога е месечното ти неразположение?

— Айрис!

— Знае ли?

— Да.

— Това не е естествено.

— За бога, не сме хиляда деветстотин и петдесета!

— Не ме разбирай погрешно. Фантастично е, но не е естествено.

Скоро след това тя разказа на Сара нещо, което бе чула от свой приятел в Питсбърг, известен адвокат по бракоразводни дела.

В основни линии ставаше дума, че имало два типа мъже, които бягали от брака: непристойните и нуждаещите се. Непристойният мъж обикновено бил воден от долните си инстинкти, този тип просто не можел да устои на желанията си. Колкото и много да обичал семейството си, то винаги идвало на второ място след главната цел в живота му — да тича след жени. Нуждаещият се мъж по същество бил несигурен и винаги се стараел да докаже на себе си колко много го обичат всички. Вследствие на това семейството му било като една голяма машина за любов, която се нуждаела от неговия постоянен контрол и внимание. Когато децата му пораснели и вече не се нуждаели толкова много от него, той внезапно се ужасявал, че вече е стар и безполезен. Така че побягвал с друга жена, за да намери при нея нова машина за любов.

Айрис го спомена повече на шега, отколкото като сериозен пример. Но дни наред после мислите на Сара се връщаха към този разговор. И колкото повече мислеше, толкова повече се ядосваше на намека й.

Двамата с Бенджамин бяха по-щастливи от всички семейни двойки, които познаваше. Вярно е, че той беше прекалено придирчив към детайлите — като истински архитект. Всичко в живота му трябваше да бъде на правилното място, под съответния ъгъл, да е балансирано и точно и да няма остри ръбове. Обичаше да бъде харесван. Но не беше ли така с повечето мъже?

Идеята, че е от типа съпрузи, които внезапно стават и напускат, беше абсурдна. Ако Айрис наистина бе намекнала за това, то граничеше с параноята. Те се обичаха и си вярваха. И макар сексуалният им живот да не беше толкова вълнуващ, колкото той искаше, и от дълго време да беше източник на напрежение помежду им, тя нито веднъж, откакто бяха женени, не го бе заподозряла в изневяра. Бенджамин просто не беше такъв тип. Както и тя.

Но почти във всички други области двамата се разбираха великолепно. Толкова много съпруги и майки се оплакваха колко ужасни, егоистични, груби и необщителни били мъжете им, а Сара никога не беше се чувствала така. С Бенджамин винаги бяха разговаряли за познатите си, за работата си и естествено — най-вече за Аби и Джош. За тяхното развитие, проблеми и надежди, за успехите им в училище, за разочарованията им. Децата им бяха — тя се гордееше да го каже — центърът на тяхната вселена. Нима целта на брака не беше да отглеждаш деца и да направиш всичко по силите си, за да бъдат щастливи, уверени и пригодни за живота? Можеше ли нещо друго да бъде по-важно?

Едва доста по-късно, когато децата бяха вече тийнейджъри и Сара започна да крои планове за всички неща, които тя и Бенджамин скоро щяха да могат да правят, за местата, където щяха да отидат само двамата, забеляза сянката, която понякога сякаш падаше върху него. Улавяше го да я гледа или да се взира в далечината с израз на такава безутешност, щото би могла да си помисли, че се е случило нещо ужасно, че има рак или че някой, когото обичаха, е починал. Питаше го дали всичко е наред, а той й отправяше бегла усмивка и отговаряше, че естествено при него всичко е чудесно.

На сватбата им по-голямата сестра на баща й я беше отвела настрана и с тиха настойчивост й бе дала някои съвети. Елизабет беше любимата й леля, някога била прочута красавица от хайлайфа. Тя нямаше деца и се бе радвала на така наречения от семейството „колоритен“ живот, което Сара по-късно осъзна, че е кодовото название на „спяща с много мъже“. По онова време Елизабет бе омъжена за трети път (след години умря, току-що сключила четвъртия си брак), така че на Сара й се стори доста пресилено тя да си въобразява, че може да я напътства.

— Грижете се един за друг — доверително я посъветва леля й.

Не беше кой знае какво откритие, но Сара учтиво се усмихна и обеща, че ще го правят. Елизабет тръсна глава нетърпеливо.

— Не, ти не разбираш. Грижете се един за друг. Като двойка. Когато имаш деца, ще искаш да ги поставиш на първо място. Недей. Бракът е като растение. За да го поддържаш живо, трябва да го поливаш и да го ториш. Ако не го направиш, когато децата си отидат, ще погледнеш в ъгъла и растението ще бъде мъртво.