Никълас Еванс
Разделени (27)

26.

От всички картини от онази септемврийска сутрин — връхлитащите самолети, пламъците в светлото небе, срутващите се кули — тази, която се запечата най-дълбоко в съзнанието на Ив, беше на разрастващия се облак прах, който настигна и погълна бягащите тълпи. Защото той сякаш се разстилаше цяла вечност, за да обгърне страничните наблюдатели, а когато най-накрая се разнесе, животът на всички бе променен.

Ив ненавиждаше „сензациите“, които минаваха за сутрешни новини. Затова през лятото и в началото на есента, когато Пабло идваше да я събуди, тя си пускаше музика, отваряше вратите към верандата и оставяше звука да се лее навън, докато слънчевата светлина нахлуваше вътре. Музикалните й предпочитания се меняха, но зависеха най-вече от това какво рисува в момента. Онази утрин можеше да си пусне Моцарт или Том Уейтс, Бет Нилсън Чаплин или религиозните песни на тибетски монаси. Но вместо това, тя избра Бах и неговите „Вариации на Голдберг“^[1].

Пабло беше придърпал един стол под черешовото дърво, беше се покачил върху него и пълнеше хранилките за колибрита. Ив беше все още по нощница, лежеше по гръб на верандата и правеше сутрешните си упражнения. През музиката се чу приглушеният звън на мобилния телефон на Бен, но тя не се сети повече за него чак докато той не се появи на вратата. Разбра по лицето му, че се е случило нещо лошо и първата й мисъл беше за Аби. Бен й каза, че обаждането е било от Сара. В Ню Йорк ставало нещо ужасно. Студентите от общежитието на Нюйоркския университет на Уотър стрийт, разположено само на три-четири пресечки от Световния търговски център, били евакуирани. Джош обаче не бил сред тях и не отговарял на мобилния си телефон. Сара била на ръба на истерията.

Докато по телевизията показваха ужаса в продължение на цяла вечност, те позвъниха на всички от Манхатън, за които се сетиха, с надеждата, че Джош може да се е свързал с някого от тях. Но никой не се беше чувал с него. Мобилните телефони явно вече бяха неизползваеми. От двадесет набирания успешно бе само едно. Най-накрая, почти половин час след падането на втората кула, Сара се обади отново. Джош беше жив. Прозорците на общежитието се пръснали от ударната вълна, всеки от студентите грабнал каквото могъл и изтичал навън. Джош отишъл да види дали може да помогне с нещо, после си пробил път към жилищната част на града до гара „Пен Стейшън“ и оттам успял най-сетне да й се обади. Момчето било полуоблечено, покрито с прах, кашлящо и шокирано, каза им Сара. Но, слава богу, било добре. С влака се прибирало у дома.

Трябваше да минат много седмици, преди семейство Купър да проумеят, че макар и ужасният ден да не ги бе лишил от второто им дете, той най-вероятно бе допринесъл за загубата на първото. Слабата надежда, която бяха хранили, че Аби може да се съвземе от лудостта си и да се предаде на закона, сега вече почти изчезна. С малко повече късмет, с добър адвокат и снизходителен съдия, преди тя можеше да получи разбиране и дори известна симпатия. Но когато държавите в цял свят започнаха да засилват мерките си за сигурност, да икономисват разходите си и да се подготвят за война, шансовете Аби да получи лека присъда се изпариха. Вече нямаше средно положение — всички бяха или добри, или лоши. А дъщеря им премина безвъзвратно в категорията на най-лошите.

Бен започна да си дава сметка за това, когато една вечер му се обади Дийн Кендрик. Разговорът по телефона го зашемети. След обичайната размяна на любезности Кендрик му бе задал цял куп, както ги нарече тоя, рутинни въпроси за евентуалните връзки, които Аби би могла да има с арабските или мюсюлманските държави. Посещавала ли е някога Близкия изток? Известно ли му е на Бен дали е имала приятели или познати от тези етнически или религиозни групи в гимназията или в колежа?

— Дай ми малко почивка, Дийн — помоли го Бен.

— Разбирам те, но съжалявам. Факт е, за нещастие, че често съществува връзка между тези различни терористични групировки…

— Терористични групировки ли!

— Бен, знам колко ти е трудно да мислиш за Аби по този начин, но тя е терористка. Пишеше по стените инициалите на една терористична група. Това е факт. Длъжни сме да проверим всяка възможност.

Аби не им се беше обадила нито веднъж след онази ужасна нощ в Нюарк. Бен имаше чувството, че вече дори не е в страната, че двамата с Ролф са преминали нелегално в Канада или в Мексико, или в някоя още по-далечна държава и са се възползвали от парите, за да започнат нов живот. Той се бе завърнал в Санта Фе с вид на професионален боксьор — с насинени очи и счупен нос. Ив, разбира се, се бе разтревожила повече от по-сериозните рани, които онази нощ дъщеря му бе нанесла — психическите.

Но най-любопитното беше, че в течение на месеците и с все по-ясното осъзнаване на новия живот на Аби, нещо у Бен се бе променило. Не говореше с Ив твърде много на тази тема, макар тя да знаеше, че той не споделя почти нищо друго с психотерапевта си. Но от това, което й каза, остана с впечатлението, че събитията от онази нощ са му помогнали да тегли някаква черта. Веднъж Бен й призна, че лицето, което видял на прозореца на колата, принадлежало на някаква чужда жена, в която вече не разпознавал дъщеря си. И че бил осъзнал напълно това едва когато я видял. А след като не можел да направи нищо по въпроса, оставали му само два избора: или да се потопи в скръбта, да продължи да се самообвинява и да направи собствения си живот и този на другите непоносим, или да продължи напред, приветствайки и новото, и старото, което е добро и чисто.

За тази промяна най-много, изглежда, бе допринесла работата му. Въпреки бавния старт — много телефонни разговори, безрезултатни срещи и труд на вятъра — сега Бен разполагаше с няколко добри връзки и два проекта, които го въодушевяваха. Млад холивудски филмов режисьор го беше помолил да проектира къща, разположена на двадесетакров терен сред хълмистата, обрасла с пустинни борове пустош отвъд Тесуке, с панорамен изглед към планините. Бен вече беше прочел всички съществуващи книги за югозападната архитектура, за кирпича, за „изкуственото озеленяване“ и за многото други неща, които могат да бъдат направени в днешно време, за да бъде една къща в по-голяма хармония с околната среда. Той никога не го каза на Ив, но тя знаеше, че целта му е да създаде дом, който би накарал дъщеря му да се гордее с него. Когато представи чертежите си на младия режисьор, онзи направо изпадна във възторг. Започнаха строежа на следващата пролет. Дотогава Ив не бе виждала Бен така да кипи от енергия.

През юли Джош им дойде за пръв път на гости. Ив, естествено, бе притеснена. Но тя знаеше достатъчно гадни истории за мащехи, за да осъзнае, че най-лошото, което би могла да направи (въпреки че подобни неща не й бяха присъщи), бе да се опита да му се хареса колкото може повече. Оказа се, че тревогите й са били напразни. Въпреки че остана само за един дълъг уикенд, Джош се държа непринудено и открито с нея от самото начало, а това я трогна и направи Бен толкова щастлив, че той не спря да го обсъжда дни наред. Ив не беше виждала Джош от онази съдбоносна седмица във „Вододелът“ и едва го позна. Беше по-висок и не толкова непохватен, сякаш най-накрая се бе превърнал в мъжа, който му бе предопределено да бъде. С изключение на новата му прическа, която изглеждаше така, сякаш е била направена на тъмно от отмъстителен морски пехотинец, Джош й се стори доста по-привлекателен, отколкото го помнеше.

Пабло не го оставяше на мира. Събуждаше бедния младеж в седем часа сутринта и го измъкваше навън да играят футбол, софтбол или фризби или пък да гонят бръмбари и гущери в джунглата до студиото на Ив. След като закусиха в събота в хотел „Тесуке Вилидж Маркет“, Бен ги закара да видят къщата, която след три месеца строене вече изглеждаше поразително. Джош бе искрено впечатлен. Непрекъснато повтаряше колко е невероятна и въпреки че баща му се опитваше да скромничи, беше очевидно как след всяко подобно изказване сякаш се надига от земята.

Преди последната нощ от престоя на Джош те си направиха барбекю и стояха до късно на верандата под мраморната луна, на която й оставаха два дни до пълнолуние. Пабло отдавна си беше легнал, а Бен бе влязъл в къщата да измие чиниите, явно искайки преднамерено да остави Ив и Джош насаме. Те се взираха известно време в тлеещите под скарата въглени, докато от градината долиташе притихващо жужене.

— Пабло е страхотно хлапе.

— Така е. И той смята, че ти си страхотен.

Те се усмихнаха един на друг, после погледнаха отново към огъня. Ив усещаше, че той иска да й каже още нещо, но може би не знае как.

— А вие, хора — ти и татко, вие изглеждате… добре. Имам предвид — щастливи.

— Такива сме.

— Радвам се.

— Благодаря ти, Джош. Това означава много за нас.

— Нали знаеш как всеки говори, че се чувства щастлив или нещастен, сякаш това е нещо, което се случва от само себе си?

— Да, знам.

— Ами понякога си мисля, че не е точно така. И че може би всички можем да решаваме, нали разбираш, да избираме какви искаме да бъдем. Щастливи или не. Схващаш ли мисълта ми?

— Напълно.

 

 

Айрис наблюдаваше поне от пет минути как момчето коси моравите на Сара. Гледаше през отворената към верандата врата, но беше застанала малко по-назад, в сенките, вероятно защото не искаше обектът на похотливото й наблюдение да я види.

— Исусе, виж мускулите по онези ръце! — възкликна тя.

— Айрис, биологически погледнато, ти си достатъчно възрастна, за да му бъдеш баба, даваш ли си сметка за това?

— Не ставай смешна.

— Той е на седемнадесет, за бога!

— Така ли? Шегуваш се.

— Напротив.

— Боже, какво й става на човешката раса? Момчетата на седемнадесет изглеждат като пораснали мъже.

Косачът, който беше рус, загорял от слънцето и гол до кръста и приличаше на нещо средно между Джон Диър и Джейсън, движеше умело косачката около сребристите брези, оставяйки малки островчета от по-висока трева, както го бе помолила Сара.

— Искаш ли още студен чай? — попита тя.

Айрис сякаш изобщо не я чу.

— Хей, госпожо Робинсън. Искате ли още студен чай?

— О, да, добре.

Тя се върна на масата и Сара й напълни чашата. Току-що бяха свършили да обядват. Беше прекалено горещо, за да се хранят на верандата. Айрис беше дошла да й прави компания, докато Джош беше на среща с новата жена на баща си в Санта Фе. В което нямаше нищо лошо. Джош щеше да ходи от време на време в Санта Фе, а Сара не се чувстваше толкова зле от това, колкото беше очаквала. А да прекара уикенда с Айрис беше страхотно. Досущ като в добрите стари времена — само те двете, без никакви деца и съпрузи. Ядоха на верандата три пъти, спаха в едно и също легло, плакаха над цяла кофа сладолед с шоколадови пръчици, гледайки „Английският пациент“^[2], и разговаряха, докато ги заболяха устите. Най-вече за брака и мъжете и за това колко трогателно изостанал в еволюцията си вид са те. Но също така и за бъдещето на Сара, защото тя най-накрая се бе решила да продаде книжарницата. Е, „да продаде“ може би не беше най-точната дума.

Миналия месец Джефри беше изнесъл една от периодичните си речи в стил „време е да напусна“. Тези негови моментни състояния обикновено преминаваха, подпомогнати от похвала, увеличаване на заплатата му или някой и друг процент на дяловото му участие. Само че този път бе прозвучал така, сякаш наистина го мислеше. Брайън очевидно отново бе започнал да го навива да се преместят в Калифорния, което според Джефри трябвало да се взема толкова на сериозно, колкото думите на герой от пиеса на Чехов, казващ, че иска да отиде в Москва. След кратък размисъл Сара му беше отвърнала: „Знаеш ли какво, Джефри? Ти остани, а вместо теб ще напусна аз“.

Трябваше му известно време да осъзнае, че тя не се шегува. Сара му каза, че след като той и без това в общи линии е въртял по-голямата част от бизнеса през последните няколко години и вече притежава четиридесет и девет процента от него, може спокойно да го получи целия. Стига, разбира се, да иска. Горкият Джефри не знаеше какво да й отговори. По-скоро заради неговата гордост, отколкото за собствената й изгода, те измислиха сделка, при която той трябваше да й заплати няколко хиляди долара в аванс за нейните петдесет и един процента, и после още една допълнителна сума за така нареченото от него „консултантско споразумение“. А то, изглежда, включваше нещо повече от четене на предварителни екземпляри на книги, организиране на срещи с автори и ходене по обеди. Айрис смяташе, че е полудяла, но на Сара не й пукаше. Беше време да промени начина си на живот.

— Добре де, но в такъв случай какво смяташ да правиш? — попита я отново приятелката й над чашата си със студен чай. Задаваше й този въпрос може би за осемнадесети път.

Сара си запали нова цигара.

— Не знам. Ще попътувам доста. С теб, ако искаш.

— Можеш да се обзаложиш, че искам. Хайде да отидем във Венеция.

— Това си е истинска сделка. Ще чета. Може дори да се опитам да напиша нещо. Ще стегна тялото си. Ще спра цигарите…

— Ще завъртиш любовна афера с Джейсън Косача.

— Точно така. Или с по-малкия му брат.

— Сериозно, откога не си правила секс?

— От снощи, когато се любихме с теб. Не помниш ли?

— Сара, питам те сериозно.

— Без да броим онази нощ с Бенджамин ли?

— По-добре без нея.

— Ами не знам — от близо три години, предполагам.

— Божичко!

— Повече ми липсва общуването с мъж, отколкото сексът.

— Знам, но три години са си време! Аз щях да мина на банани. Защо не пробваш да отидеш на някоя от онези сбирки за експресни срещи?

— Айрис, остави ме на мира.

— Мисля, че просто си се изолирала тук.

— Така е. Виж какво, ако се появи подходящият човек, ще сложа край на изолацията си. Вече мога да го направя. Ще ми хареса. Но не бих излязла специално, за да си търся мъж.

— Дори и в градината ли?

— Гаднярка такава!

Същия следобед Айрис се прибра в Питсбърг. А няколко часа по-късно си дойде Джош и отклони ловко всички въпроси, които му зададе за Ив, за това как изглежда и къщата й, и синът й… Дискретността му бе разочароваща, но тя прояви уважение, въпреки че така и не разбра със сигурност дали иска да я предпази от нещо, или просто проявява лоялност към баща си.

Сара бе виждала Бенджамин само два пъти през петнадесетте месеца, които бяха изминали от нощта, когато уговаряха доставката на парите. Бяха разговаряли само няколко пъти по телефона. Тя никога нямаше да забрави как Бен стоеше на прага на вратата с изподрана риза и целият в кръв, с подути очи и подпухнало като на неандерталец лице. И после как седеше в кухнята, докато тя промиваше раните му, повтаряйки непрекъснато колко глупаво е постъпил. Как е прецакал нещата, как ако бил успял да вземе ключовете, ако имал някакво оръжие подръка или ако бил срязал гумите…

Когато следващия месец дойде на дипломирането на Джош в гимназията, отокът беше спаднал, но лицето му около кървясалите очи все още бе покрито с петна в синьо, лилаво и жълто, а изкривеният му нос вероятно щеше да си остане такъв завинаги. Идвайки, беше постъпил смело, защото знаеше, че родителите на Сара също ще присъстват. Ала те не му обърнаха почти никакво внимание и си тръгнаха веднага след церемонията. Вечерта Джош отиде да празнува, а родителите му вечеряха заедно, като през повечето време, естествено, говориха за Аби. Но нещо между тях се бе променило. Сякаш взаимоотношенията им се бяха изяснили след случилото се онази нощ в Търговския център. Въпреки че не го изразиха на глас, изглежда, и двамата бяха приели, че дъщеря им е недосегаема и няма как да я спасят. Това заключение няколко месеца по-късно се затвърди още повече от срутването на двете кули.

Сара знаеше, че е безумие да мисли за нещата по този начин, но това, което се случи онази сутрин, онези ужасни часове, през които Джош беше в неизвестност, сега й се струваха като някаква зловеща сделка: синът й беше пощаден, а дъщеря й беше изгубена — може би завинаги.

 

 

Странно е как се защитават хората, мислеше си Джош. Сякаш като не говориш за нещо, то ще спре да съществува или пък ще изчезне. В момента и майка му, и баща му се държаха така. През четирите дни, които прекара в Санта Фе, името на Аби не беше споменато нито веднъж. А дори не можеше да си спомни кога за последно майка му бе говорила за нея. Не можеше да повярва, че вече не я мислят постоянно. Беше сигурен, че го правят. Може би просто не искаха да говорят за сестра му в негово присъствие, за да не го разстройват. По дяволите, може би бяха прави! Приказките нямаше да променят нищо.

Гостуването му в Санта Фе изобщо не бе толкова лошо, колкото си го бе представял. Даже му беше харесало, особено игрите с Пабло. Въпреки че му беше доста странно да види баща си с това ново семейство, да гледа как прегръща Ив по начина, по който бе прегръщал неговата майка, и как се държи с Пабло така, сякаш му е роден баща. Но беше странно колко бързо човек свиква с това. А и Ив беше много симпатична. Той не знаеше какво да очаква — дали щеше да е предпазлива и студена и да се отнася с него като към враг, или щеше да се държи прекалено приветливо, стараейки се да се представи за новия му най-добър приятел. Но Ив не бе постъпила по нито един от двата начина. Просто общуваше непринудено и приятелски, без да изсилва нещата. И Джош действително я хареса. Пък и тя беше много привлекателна и той донякъде разбираше защо баща му бе предприел тази стъпка.

Единствения път, когато му се стори, че е пообъркал нещата, беше, когато я попита дали може да види какво рисува в момента. Тя го заведе в ателието си и му показа онези големи картини на голи мъже и жени. Обясни му, че били вдъхновени от еротични статуи от индийски храмове, а Джош, който не знаеше какво да каже, бе стоял мълчаливо, опитвайки се да не изглежда прекалено смутен.

Чувстваше се зле, че премълчава повечето работи от майка си, но му се струваше, че така е редно. А и знаеше, че каквото и да й каже, само ще я направи нещастна. Ако й споменеше например, че Ив е възхитителна и че двамата с баща му изглеждат истински щастливи, тя как ли щеше да реагира? А ако я излъжеше и й кажеше, че художничката е кучка и че те двамата изглеждат адски нещастни, щеше ли да постъпи по-добре? После майка му щеше да си мисли, че нещата са два пъти по-трагични или още по-лошо — щеше да започне да храни надежди, че Бенджамин може да се върне при нея. Не, по-добре беше да не й се обяснява много.

Двамата със Сара вечеряха, после се обади Фреди и го попита дали ще му отиде на гости. Тъкмо Джош му казваше, че досега е бил извън града и възнамерява да си остане вкъщи, да прави компания на майка си, когато тя му извика от кухнята: „За бога, Джош, върви“. Така че той взе един душ, сложи си чиста риза и потегли с колата към дома на Фреди.

Родителите на Фреди Мичър бяха доста богати. Вместо собствена стая, той имаше цял апартамент над гаража, в който баща му държеше всичките онези удивителни коли, в това число две поршета и един астън мартин. Винаги бяха позволявали на сина си да прави каквото си поиска. Майка му и баща му очевидно знаеха, че използва наркотици, но никога не му бяха създавали кой знае какви проблеми за това, просто го бяха оставили да си живее живота. Откакто ги бяха приели в различни колежи, Джош почти не го беше виждал. Сега Фреди учеше в Колорадския университет в Боулдър, който според него беше най-страхотният град на планетата, с най-хубавите мадами. И ако се съдеше по двете, които беше поканил на гости за няколко дни, изглежда, не се шегуваше. Едната от тях, Самър, му беше гадже. Имаше дълги загорели крака и многозначителна усмивка.

Ала Джош продължаваше да е обсебен от Кейти — единственото момиче, с което беше спал, при това толкова отдавна, че все едно изобщо не се бе случвало. В Нюйоркския университет имаше много девойчета, които харесваше, а някои от тях също го харесваха, но за съжаление не по начина, който му се искаше. Той се опитваше да не се самосъжалява, но си беше тъжно сексуалният живот на момче на неговата възраст — привлекателно и с добър социален статус — засега да се изчерпва с тайни посещения на глупави сайтове или с четенето на някой омачкан брой на списание „Хаслър“^[3].

За приятелката на Самър — Ники — Джош бе готов да се обзаложи, че се подписва със сърчице, цвете или усмихнато личице, вместо точката над последната буква^[4]. Тя също беше доста готина, въпреки че нямаше такова предизвикателно излъчване. След като четиримата изпушиха няколко джойнта^[5], се проснаха на леглото пред телевизора на Фреди, който беше широк цяла миля и имаше плосък екран. Гледаха някаква нова DVD-версия на „Апокалипсис сега“ — одобрена от фризьора на жената на режисьора или от бог знае кого. Тогава Ники облегна глава на рамото му и за няколко вълнуващи мига Джош си помисли, че може да му излезе късметът. Но се оказа, че тя просто е заспала.

По-късно отидоха да поплуват в басейна и Самър и Фреди се съблякоха голи, а той се престори, че е настинал и не влезе във водата, защото се опасяваше, че непокорният му паток може да го злепостави. Вместо това, остана на терасата да си играе с геймбоя на Фреди, а Ники — слава богу по бикини — любезно дойде, седна до него да си подсуши косата с една кърпа и започна да му задава безчет въпроси за Аби. Джош вече беше свикнал с ролята си на брат на прочута сестра. Не беше много по-различно от досегашния му начин на живот, само дето прекрасната принцеса се бе превърнала в големия лош вълк. А отговорите, които даваше, зависеха изцяло от това кой го разпитва. Към Ники реши да бъде колкото е възможно по-великодушен. Което, разбира се, не означаваше, че ще й каже цялата истина.

— Осъществявала ли е изобщо някакъв контакт с вас?

— Не.

— Искаш да кажеш, че не е писала на майка ти и на баща ти, нито им се е обаждала?

— Не, нито веднъж.

— Боже мой, те сигурно се чувстват ужасно заради това!

— Така е, кофти работа.

— Господи, на теб сигурно също не ти е лесно!

Джош издаде мъжествено долната си челюст и кимна, пренебрегвайки вътрешния си глас, който редеше: „Ах ти, мършо, колко ниско още ще паднеш, само и само да я накараш да си легне с теб?“.

Ники беше родом от Бостън, но родителите й се бяха преместили в Колорадо още когато била в началното училище. Тя му каза, че всичко там ужасно й харесва — планините, туризмът, сноубордът. И че Джош трябва някой път да й отиде на гости заедно с Фреди. За да не реши, че е прекалено задръстено градско момче, Джош й разказа за ваканциите им в Монтана и заяви, че винаги му се е искало да кара сноуборд в Колорадо. Във Вейл^[6] или някое подобно страхотно място. Истината беше, че никога през живота си не бе карал сноуборд. Но във всеки момент, когато се стараеше с всички сили да не зяпа гърдите на момичето, от устата му изскачаха разни подобни лъжи.

Ала какво значение имаше една лъжа в повече? Сега всички бяха лъжци. Аби се бе погрижила за това. А най-голямата лъжа беше тази, която пробутваше на майка си и баща си всеки божи ден. Защото пазеше в тайна от тях най-важното нещо на света: Аби отново беше влязла във връзка с него. Беше разговарял два пъти с нея. И не беше казал на никого за това.

Той все още пазеше предплатения телефон, който тя го бе накарала да купи, и го проверяваше всяка сутрин, точно както му беше заръчала. В деня, след като баща му се прибра вкъщи, насинен като от двубой с Майк Тайсън, Джош откри съобщение от две думи, които разкодира и получи номер, на който да позвъни. Той отиде до един телефонен автомат и набра номера в точно определеното време, а после слуша в продължение на десет минути как Аби кълне, фучи и нарича баща им с такива нецензурни думи, които и Джош не бе чувал. Тя непрекъснато повтаряше, че в торбата имало „само петнайсет хиляди долара, мамка им стисната!“. Прииска му се да прекъсне връзката, но не го направи, просто продължи да слуша с наведена глава, докато тя, изглежда, се поуспокои и му каза: „Добре, това е. Кажи им от мое име, че няма да получат втори шибан шанс, окей?“. А той едва не й отговори: „Имаш предвид: докато не ти потрябват още пари?“. Но отново не го направи.

Сетне продължи добросъвестно да проверява всеки ден тайния си телефон, който все още никой, освен Аби, не знаеше, че притежава, колкото и да бе невероятно. Но апаратът остана безмълвен в продължение на осем месеца. До последната Коледа у баба му и дядо му, когато той се измъкна незабелязано и отиде на тенискорта, за да провери гласовата си поща, и чу гласа й. Този път бе колеблив, а не ядосан, и оставяше кодирано съобщение от две думи. На следващия ден се обади на новия номер и отново остана заслушан в продължение на десетина минути. Само че този път Аби не кълнеше и не крещеше, както си знае. Просто плачеше. Рида през цялото време, като обясни през сълзи колко самотна и тъжна се чувства и как иска да се самоубие. Джош направи всичко възможно да я успокои, но какво толкова можеше да й каже? Освен многобройните: „Ох, Аби“ и „Недей, моля те, недей, всичко ще се оправи, просто сега е Коледа…“. Колко глупаво от негова страна да каже подобно нещо.

Дори не я помоли да се върне вкъщи, нито й предложи да се предаде на полицията, защото не искаше тя да му крещи. Този път поне звучеше човешки. Но за сметка на това я попита къде се намира, а тя му отвърна, че пак става глупав. Този път номерът на дисплея му не беше на телефонен автомат, а на мобилен телефон, започващ с код 704. Този код не му говореше нищо. Можеше да му се обажда откъде ли не. А когато по-късно се опита да се свърже отново със същия номер, като всеки път се стягаше, в случай че тя му вдигне и му се разкрещи, не чу нищо друго освен сигнал „заето“.

Когато Джош се прибра с колата от гостуването си у Фреди, минаваше три часът сутринта. Ники му бе дала телефонния си номер, но той подозираше, че това е всичко, което някога ще получи от нея. Може би някой ден щеше да й се обади. Или пък не. Вече беше страдал заради една връзка на голямо разстояние и не му се искаше да преживее същото отново.

Лампата в стаята на майка му все още светеше и като се качи тихичко по стълбите и мина на пръсти покрай вратата й, тя го повика и му каза да влезе. Седеше, облегната в леглото си, и четеше, а на нощното шкафче до нея имаше полупълна чаша с мляко. Тя се усмихна, свали очилата си и помоли Джош да седне на леглото до нея, което той и направи, като се стараеше да избягва погледа й. Не се чувстваше много надрусан, но сигурно му личеше.

— Хубав ли беше купонът?

— Да. Но не беше точно купон. Просто си правихме компания.

— Как е Фреди?

— Добре.

— Върви ли учението му в колежа?

— Разбира се.

— Чудесно. А ти добре ли си?

— Просто съм уморен.

— Дай да те прегърна.

Той се наведе и обви ръце около нея и двамата останаха прегърнати дълго време. Стори му се слаба и крехка. Постоянно й казваше, че трябва да се храни повече, но тя никога не се вслушваше в думите му. Майка му като че ли не искаше да го пусне. А когато го направи, той видя, че в очите й има сълзи.

— Обичам те, Джоши.

— И аз те обичам.