Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (85)

28

Градът се вдигна във въздуха и часовниците удариха едновременно и дванадесет, и полунощ, започна войната на светиите — всички ориша се бяха събрали да погребат Вадиньо, този бунтовен егун, с любовния му товар, и единствен Ешу го защити. Светкавица и гръм, стомана срещу стомана, черна кръв. Срещнаха се на кръстопътя на последния път, на границата с нищото.

На гребена на вълната — Йеманжа, цялата в синьо, с дълги коси от пяна и раци. На сребърната й опашка имаше три фалоса — единият бял като водораслите, другият лимоненозелен, третият черен като октоподите. С желязното си ветрило абебе раздуха ветровете на смъртта. Водеше флот от разбити кораби, една армия от риби я поздравяваше на немия си език — одойя!

Горите се преклониха пред Ошоси, ловеца, царя на Кету. В тази война той яздеше три животни: сутрин яхваше един глиган; преминаваше на бял кон през арката на залеза, а с идването на зората негов кон беше Дионизия, най-красивата и най-любимата от всичките му дъщери. Откъдето и да минеше със своите офа и ерукере, всичко живо загиваше в тази открита война.

Огромната змия Ошумаре имаше цветовете на дъгата, беше едновременно мъжка и женска. Покрит със змии, усойница и жарарака, корал и пепелянка, следван от пет батальона хермафродити. Прекараха Вадиньо през дъгата — влезе як мъжкар, а излезе изфинена девица. Ешу събори дъгата с тризъбеца си. Тайнственият Ошумаре си пъхна опашката в устата.

Огун изкова желязото и закали стоманата на мечовете. Еуа — с изворите, Нана — със старостта си. Кралят на войната Шанго, обиколен от оба и оган, от бляскави придворни, хвърляше искри и светкавици. До него — кокетна и изящна, Омолу със страховитата си армия, предвождаше всички болести — чумата и черната проказа, гнойните язви и храчки. Вадиньо — охтичав, вонящ, сляп и глух. Ешу, шаманът на африканските племена, победи болестите една по една.

С непобедимото копие, сребърното пашоро, Ошала беше двама — младият Ошогиъ и старият Ошолуфъ. Всички се прекланяха пред танца му. Пред него вървеше Янсъ, владетелката на мъртвите, майката на войната. Зовът й накара хората да онемеят и с камата си разкъса изваденото сърце на Вадиньо.

Пристигнаха едновременно, в стройни редици, с оръжията си, с железата си, със старите си закони. Решиха, че са малко, и поканиха ориша от народите грунси, ангола, инюисе, конго и кабокло. Всички народи — от север до юг — против Ешу и неговия егун. Потеглиха към последната схватка.

И тогава девиците в града се разсъблякоха и тръгнаха да се предлагат по улиците и площадите. Веднага се народиха хиляди деца. Еднакви — защото всички бяха деца на Вадиньо, всички леваци и хомосексуалисти. По морето плуваха къщи и колиби, фарът в Бара и замъкът на Уняо; морската крепост отиде на площад Исус, в градините разцъфнаха риби, по дърветата зрееха звезди. Часовникът на двореца удари точно време в пурпурното небе на жълти петна.

Тогава една зора изгря над всеки публичен дом и всяка проститутка се сдоби с мъж и дете. Луната падна в Итапарика върху манговите дървета и влюбените я уловиха в огледалца, отразиха я в целувки и унес.

От една страна — законът, армиите на предразсъдъците и изостаналостта, водени от дона Динора и Пеланши Моулас. От друга страна — любовта и поезията, Полковника на мечтите, притиснал се в гърдите на Зулмира.

Народът се стичаше по улиците с фенери, хората носеха календар на стачки и въстания. Като стигнаха площада, изгориха диктатурата като мръсна хартия и на всеки ъгъл запалиха свободата.

Водач на въстанието беше Кучето и в двадесет и два часа и тридесет и шест минути се сринаха редът и феодалните традиции. От царящия морал останаха само парчета, веднага събрани в музея.

Но викът на Янсъ задържа хората, уплашени от смъртта. От Вадиньо, без крака и ръце, без тяло, оставаше много малко: черен дим, разпиляна пепел и разкъсано в битката сърце. Почти нищо. Това беше краят на Вадиньо и на любовния му товар. Къде се е чуло и видяло да прелюбодействаш в желязно легло и да се прераждаш отново? Къде?

Битката се обърна. Ешу — останал без сили, заобиколен от седем страни, без изход. Егун — в евтиния си ковчег и плитък гроб. Сбогом, Вадиньо, сбогом навеки.

И тогава нещо прелетя във въздуха, проникна през най-затворените пътища, покри лицемерието и разстоянието: една свободна мисъл — дона Флор, абсолютно гола. Нейният любовен зов надви вика на смъртта на Янсъ. В последния час, когато вече се търкаляше по склона и един поет съчиняваше епитафия за Вадиньо.

На земята пламна огън и хората изгориха времето на лъжата.