Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (62)

5

Когато докторът си дойде за вечеря, дона Флор беше възвърнала изцяло благоприличието си и още повече бе затвърдила решението си да остане вярна на своя мъж, като запази неопетнено името и чисто челото, зад което вряха и кипяха мисли и знания. „Никога няма да омърся името, което ми даде, нито ще сложа рога на челото ти, Теодоро — по-скоро ще умра.“

Важното беше да не дава надежди, да не позволи на хитреца да действа на чувствата й, печелейки на своя страна презряната материя на плътта, способна — както я беше научила йогийската книга от гладните времена на вдовството — да я накара да измени на чистите чувства и да предаде честта си. Ако Вадиньо искаше да продължава да я вижда, трябваше да се ограничи в рамките на приличието и платоничните отношения, други не можеха да си позволят дона Флор и първият й съпруг.

Дона Флор не криеше — не се и опитваше — нежните си чувства към покойния — първата й голяма любов. Той беше този, който я събуди за живота, като превърна глупавото момиченце от улица Алво в пламтящ огън, научи я какво е радост и страдание. Изпитваше към Вадиньо дълбока нежност, нещо неописуемо, смесица от добро и лошо, неподлежащо на обяснение за самата нея.

Радваше се, че може да го види отново; да говори с него, да се смее на измислиците и лудориите му; радваше се дори и на това, че сърцето й отново се изпълва с копнеж, очаквайки го в необятната нощ, вслушана в стъпките му по смълчаната улица, неспособна да заспи; да вкусва и от хубавото, и от лошото както преди. Но всичко това сега беше само едно хубаво приятелство, без да се намесва нищо друго, без други връзки, без разврат в леглото. Леглото, ах, ето я опасността!

Днес, отново омъжена, щастлива с втория си съпруг, можеше да поддържа с първия единствено чисти отношения, като че ли онази разюздана страст от младежките години със смъртта на Вадиньо се беше превърнала в романтичен свян, освободен от силата на материята, за да се превърне в чист безплътен дух (което между другото се налагаше от тези и от други съображения). Легло и плътски наслади можеше да има само с втория, с доктор Теодоро, в сряда и събота, с повторение и сладка нежност. За Вадиньо оставаше времето на мечтите, празно време сред толкова щастие, толкова много щастие.

Ако Вадиньо се съгласеше да погледне така на нещата и да приеме уговорката, много добре: това платонично чувство, изпълнено със сладост и веселие, това ненатрапващо се присъствие щяха да придадат прелест на живота на дона Флор, иначе толкова подреден, като компенсират неговата монотонност, по всяка вероятност неделима от щастието. Морално и философски настроеният Мирандао (както нееднократно се доказа) един път обяви на чист баиянски диалект:

— Щастието е голяма тъпотия, едно такова скапано, с две думи — щастието е свинщина…

Ако обаче Вадиньо не пожелаеше да се съгласи с подобни ограничения, дона Флор нямаше да го види повече, щеше да прекъсне отведнъж и връзки, и чувства — дори и духовната нежност, толкова невинна, че не можеше да бъде грях или липса на уважение, заплаха за бляскавото чело на уважавания й съпруг.

Успокоена след подобни разсъждения, с приповдигнат дух, и след като изяде един ментов бонбон, за да премахне от устата си лютивия и същевременно меден вкус на онази безсрамна целувка, дона Флор посрещна доктор Теодоро с обичайната си кротка нежност; както всеки следобед, взе сакото и жилетката и му донесе прохладното горнище на пижамата. За вечеря, за работа на бюрото, за репетиране с фагота докторът си слагаше горнището на пижамата върху ризата и вратовръзката — така се чувстваше най-добре.

Докато вечеряха, дона Флор усети в гласа и поведението на съпруга си някаква сериозност, граничеща с тържественост. Както се знае, аптекарят по начало си падаше малко формалист. Но този път затвореното му лице, мълчанието, липсата на апетит издаваха притеснение. Дона Флор погледна мъжа си, докато му слагаше ориза и пълнената плешка (с яйца, наденица и чушки). Без съмнение докторът имаше някакви сериозни неприятности и като всяка добра съпруга, дона Флор също веднага се разтревожи.

Когато стигнаха до кафето (придружено от божествени „целувки“), доктор Теодоро каза най-после, макар и с труд:

— Мила моя, искам да говоря с теб за нещо много важно от наш общ интерес…

— Кажи, мили…

Но той се бавеше, търсейки думи. Какво ли е това трудно за казване нещо, питаше се дона Флор, че прави доктора толкова несигурен? Вживяна в тревогата на мъжа си, тя съвсем забрави за собствените си проблеми около двойния брак.

— Какво, Теодоро?

Той я погледна и се прокашля:

— Искам да прецениш съвсем честно, както ти се стори най-добре.

— Но какво, за бога? Кажи най-после.

— Става дума за къщата… Продава се…

— Каква къща? В която живеем?

— Да. Знаеш, че бях събрал пари да купим тази къща, както ти искаше. Но когато трябваше да сключим сделката и всичко беше готово…

— Знам… Аптеката…

— … се появи възможност да вземем още една част от аптеката, точно тази, която ни прави по-силни и ни осигурява собствеността на дрогерията… Не можех да се двоумя…

— Ти постъпи правилно, нали ти казах? „Къщата остава за после“, не беше ли тъй?

— Но сега се оказва, че къщата е обявена за продан на нищожна цена, мила моя…

— Обявена за продан? Но ние имахме предимство…

— Имахме, но…

Обясни й по-подробно: собственикът се хванал с някакво имение в Конкиста, започнал да развъжда говеда и хвърлил големи пари за телета. Та покрай това развъждане на говеда отлитала мечтата им за собствена къща… Собственикът я обявил за продан на съвсем ниска цена. Колкото до предимството, според него, въпреки че била отдавнашна и прекрасна наемателка, дона Флор била загубила каквото и да е право да се позовава на това, след като се е отказала от купуването. Не можел да чака, докато доктор Теодоро приключи с всички части на аптеката и чак тогава да мисли за къщата. Имал намерение да я продаде веднага. За какво му служел недвижим имот с такъв нищожен наем, където семейството Мадурейра живеели почти без пари? Добра сделка било да се отглеждат говеда, всеки килограм струвал страшни пари. Отдал се на имението, предоставил продажбата на къщата на отдела за недвижими имоти в банката на приятеля си Селестино. А кандидати естествено не липсвали — при такава съблазнителна цена.

Как научил доктор Теодоро за всичко това? Много просто: Селестино го извикал в банката. Обадил му се по телефона и му казал: „Зарежи тези хапчета и идвай веднага“. Обяснил му положението и накрая попитал: защо доктор Теодоро не направи усилие да купи къщата? Би било чудесна сделка, по-добра не можело да се желае, на практика онзи глупак предлагал недвижимия имот за нищо — за една кошара с телета.

Португалецът имаше право за къщата и говедата — докторът също се съмняваше в успеха на подобно смахнато начинание, свързано с телета, крави и бикове. Но откъде да намери пари, след като съвсем наскоро беше вложил всичките си спестявания в частта от аптеката и беше взел краткосрочен заем от банката на самия Селестино?

Банкерът прецени аптекаря — честен, пълен със скрупули, неспособен да излъже когото и да е. Селестино не беше от типа хора, рискуващи банкова операция без сигурност от пълно покритие — доктор Теодоро никога не лъжеше. Селестино се усмихна: какви ли не изненади поднася животът! Тихата и срамежлива дона Флор беше избрала за съпрузи двамата възможно най-противоположни мъже. Представи си, че дава заем на Вадиньо както сега на аптекаря. Онзи би хванал с треперещи ръце писалката и би подписал какъвто и да е документ, стига да му донесеше няколко мил-рейс за рулетка.

— Намери някакви пари и аз ще ти дам останалите, като ипотекираме самата къща. Виж…

Взе един молив и направи сметка. Ако докторът намереше няколко милиона рейс, можеше да не се притеснява за останалото: ипотеката щеше да е дългосрочна, лихвите — малки. Португалецът му предлагаше сделка като баща на син: Селестино познаваше дона Флор още от времето на първия й брак, беше ял на нейната трапеза, уважаваше я. Уважаваше също и праволинейния доктор Теодоро. Затова не спомена Вадиньо, почиташе втория, а първият беше мъртъв. В този момент си спомни ехидната му физиономия и това го накара да се усмихне учтиво и да продължи с шест месеца ипотеката.

— Благодаря ви за предложението, няма да забравя вашата щедрост, скъпи приятелю, но в момента не разполагам с никакъв капитал. И няма откъде да го взема. Много жалко, защото Флорипедес наистина би желала да вземем къщата. Няма начин…

— Флорипедес — промърмори Селестино, идиотско име. — Кажи ми нещо, доктор Теодоро Мадурейра, ти вкъщи на жена си Флорипедес ли казваш?

— Не, наричам я Флор, както всички останали.

— Слава богу… — спря с махване на ръка обяснението на доктора, защото банкерското му време беше ценно. — Е, мили мой, доколкото знам, дона Флор, или Флорипедес, както предпочиташ, има солидни спестявания в банката… Повече от достатъчни, за да покрият ипотеката и необходимото за купуване на къщата…

Докторът въобще не бе помислил за парите на жена си.

— Но това са нейни, свети пари, плод на нейния труд, никога няма да ги пипна…

Банкерът измери още веднъж аптекаря, седнал на стола срещу него: Вадиньо вземаше последните пари на жена си, за да залага, понякога ги изтръгваше насила и с грубост. Дори я биел, както разправяха.

— Красиви чувства, докторе, достойни за магаре като теб… — Португалецът остави учтивия тон и стана груб. — Магаре си като тези, дето ги товарят на улицата. Кажи ми: за какво са й тези пари на дона Флор в книжката? Тя иска да си има собствена къща, а нашият кавалер тук от някакви си пикливи скрупули — да, господине, пикливи — изпуска такава възможност. Не сте ли женени?

Доктор Теодоро преглътна обидата — добре познаваше португалеца и му дължеше доста услуги.

— Не зная как да говоря с нея…

— Какво не знаеш? Използвай, когато сте в леглото, защото там най-добре се обсъждат сделки с жена, драги. Аз тези въпроси ги решавам само когато сме легнали с моята, и винаги съм се оправял добре. Слушай: давам ти двадесет и четири часа. Ако утре до това време не се явиш, ще наредя да продадат къщата на който предложи повече… А сега ме остави да работя…

С настъпването на вечерта, не в леглото, а седнали на масата, пред сладкиша с кокосово мляко, доктор Теодоро разказа на дона Флор за разговора си с банкера, като спести псувните и обидите:

— Ако питаш мен, не би трябвало да пипаш тези пари…

— А какво да ги правя?

— Харчи ги за себе си…

— За какво да ги харча, Теодоро, след като не ми даваш да плащам нищо? Дори и рентата на майка ми… Ти плащаш всичко и се сърдиш, когато ти противореча. През цялото време аз само събирам пари в книжката, теглила съм два пъти, за да купя дребни неща за теб. За какво да пазя тези пари, като не ми служат? Освен за ковчег, когато умра…

— Не говори глупости, мила моя… Истината е, че на мен, като на съпруг, се пада задължението…

— А защо аз да нямам право да участвам в купуването на нашата къща? Или може би не ме смяташ за твоя другарка във всичко, само за готвене, чистене и за леглото ли ставам? — разгорещяваше се дона Флор. — Прислужница ли съм или проститутка?

При това неочаквано избухване доктор Теодоро онемя, застина с ръка на вилицата с набоден сладкиш. Дона Флор понижи глас и се заоплаква:

— Освен ако не ме обичаш и ме презираш толкова, че дори не искаш да ти помогна в купуването на къщата…

Може би през целия си брак, повече от една година, доктор Теодоро не беше се трогвал толкова, колкото на тази вечеря. Изведнъж възкликна срамежливо:

— Ти знаеш, че те обичам, Флор, че ти си моят живот. Как можеш да се съмняваш? Не бъди несправедлива.

Тя, все още възбудена, заяви:

— Не съм ли твоя жена, твоя съпруга? Е, добре, ако утре ти не отидеш в банката, ще отида аз и ще сключа сделката със Селестино…

Доктор Теодоро стана, приближи се до нея и я прегърна влюбено. Дона Флор се сгуши в прегръдката му. Седнаха на дивана, опрели нежно лице до лице.

— Ти си най-добрата, най-сериозната и най-красивата от всички жени…

— Чак най-красивата не съм, Теодоро…

Погледна го с очи, искрящи от щастие.

— Красива не съм, но можеш да бъдеш сигурен, че съм сериозна.

След като каза това, потърси с устни устните на доктора и го целуна влюбено — нейният добър съпруг, единствен заслужаващ ласките й.

Нощта навлезе в стаята и Вадиньо видя сцената, прикрит в сянката. Прекара неспокоен ръка по челото, обърна гръб и излезе недоволен на улицата.