Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dona Flor e seus dois maridos, 1966 (Пълни авторски права)
- Превод от португалски
- Александър Керимидаров, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Жоржи Амаду
Заглавие: Дона Флор и нейните двама съпрузи
Преводач: Александър Керимидаров
Година на превод: 1984
Език, от който е преведено: португалски
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1984
Тип: роман
Националност: бразилска
Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна
Излязла от печат: септември 1984 г.
Редактор: Снежина Томова
Редактор на издателството: Мирослава Матева
Художествен редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Рецензент: Мирослава Матева
Художник: Александър Поплилов
Коректор: Лиляна Малякова; Людмила Стефанова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14277
История
- — Добавяне
11
Обърка се дона Флор, уплаши се за честта си, за семейното щастие, всичко бе застрашено. Какво да кажем тогава за Пеланши Моулас? Империята му се рушеше като при земетресение или революция.
Подобно нещо не бе се чуло и видяло от сътворението на света и залаганията. Естествено бе се случвало, и то не един път, някой играч с необикновен късмет да разори банката на някое казино. Но подобни събития бяха редки и ограничени. Освен това съществуваше измамата. Но и измамата се разкрива, особено ако продължава и се повтаря. А в този несигурен свят нямаше нищо по-сигурно от печалбата на концесионерите от казината и залаганията на бишо: печелеха от много комарджии, губеха от малко, живееха си царски. По-добре бе само президентът на републиката.
Но против Пеланши Моулас се надигнаха тестета карти, зарове и рулетки, всичко стана необяснимо. Абсурдното, невероятното, невъзможното, трябваше човек да го види, за да повярва; много хора повтаряха думите на онзи мъж от Илеус, който присъства на случая с дамите на Аригоф: „Виждам и не вярвам“.
Що се отнася до комар, професор Масимо Салес бе видял всичко през живота си, дори един мъж, който умря от сърце, след като спечели на рулетка, и друг, който се самоуби по най-грозен начин, като глътна една таблетка отрова. Но никога не си представяше, че ще се сблъска с необяснимото; беше скептик, стоеше твърдо на земята и имаше трезв ум. Още като млад беше продавал билети за бишо в Порто Алегре, в Манаус бе управител на едно нелегално заведение, крупие в Рио, мошеник в Ресифе, игра ронда в Месейо, живя от покер по мините, опозна всички тайни, всички мошеничества.
— Е, професоре, какво ще кажеш? Какви са резултатите от проучването? Казвай конкретно — прониза го Пеланши с поглед.
Нищо конкретно — примиряваше се Масимо Салес. И картите, и заровете бяха преминали през най-строга проверка, както масите и кутиите, без някакъв резултат. Дойде полицията и един следовател, прочут като много вещ, пристигнаха куп тайни полицаи, разпитваха служителите под ръководството на Масимо. Разпитваха дълго, без да вземат под внимание служебно положение, възраст и връзки с шефа. Не бе пощаден дори Домингос Пропалато, млечен брат на Пеланши. Унижението беше спестено само на Зулмира, а професорът си казваше:
— Ще излезе накрая, че тя е от шайката.
За Масимо само една шайка, и то от добре организираните, би могла да измисли необичайната хитрост. При това международна шайка, защото на местните мошеници им липсваше вещина за такова нещо; нямаха я и тези от Рио или Сао Паоло. Единствено специалисти европейци и американци, от Монте Карло или Лас Вегас, биха били способни да изиграят такава бакара: две последователни нощи, на една и съща маса за бакара в „Табарис“ банката се проваляше, а старият Анакреон спечели цяло състояние. Той и всички останали, защото голяма тълпа съпътстваше играта на щастливеца. Щастливец? За Масимо Анакреон беше чисто и просто съучастник на бандитите.
От името на заведението банката държеше най-добрият банкер на бакара в града — Домингос Пропалато Не кой да е, а млечният брат на Пеланши Моулас. Бяха родени в едно и също село с няколко дни разлика и майката на Домингос откърми бъдещия милионер с щедрите си гърди. Способен да убие и умре за брат си, Пропалато бе извън всякакво подозрение. А срещу него — старият Анакреон. Повече от подозрителен.
Откъде му дойдоха пари и предчувствие за играта? Всички знаеха за мизерното състояние, в което бе изпаднал старецът: толкова ниско, че продаваше билети за бишо в кафенето на Реймундо Пита Лима.
А освен това — пресмяташе Масимо на пръсти — старецът имаше смелост и опит. Много преди Пеланши Моулас да установи империята си в Баия, Анакреон беше вече известна фигура в кръговете на незаконните игри, преследван и ограбван, сръчен в мошеничествата с карти, в хвърлянето на зарове. Имаше ли друг от старите, по-постоянен на масата за рулетка, на бакара, на ронда, на двадесет и едно, на седем и половина? Истински патриарх.
Минаваха години, появяваха се и изчезваха поколения, единствен старият Анакреон си оставаше същият, естествено с издигания и падения, с добри и лоши моменти, но никога не предпочете друга професия пред хазарта.
Под крилото му израснаха младежи, които вече не играеха, превърнали се в уважавани и сериозни мъже, като Зекито Мирабо, Герейро, Нелито Кастро, Едгар Курвело и дори Жовани Гимараес. Един от неговите първи другари, Битенкурт, бързо достигна до службата директор по водоснабдяването като добър инженер. Не забрави приятеля си и му предложи служба на портиер, осигуряваща старините. Анакреон прегърна приятеля си, разплака се, но не отиде да работи.
— За нищо друго не ставам, освен за комар…
Някои (за щастие малко), след като заеха високи постове или се ожениха за богати жени, не смееха дори да си спомнят за лекомислените младежки години. Други пък бяха починали в разцвета на младостта си и Анакреон си припомняше имената и подвизите им: веселият Жу, цар на шегите и на тънките майтапи; красивият и богат Дивалдо Миранда; дебелият и симпатичен Роси, луд за самба и ракия — веднъж се напи и се изпика посред „Паласе“ пред очите на дамите и не го линчуваха само защото Анакреон се превърна в звяр, изтегли бръснача и му осигури отстъплението; незабравимият Вадиньо, неговият най-обичан приятел, най-лудият и забавният, истински дявол.
Наистина дявол! Макар и мъртъв и погребан преди три години, не издържа да гледа как старият Анакреон брои билетите за бишо в дъното на кафенето, смазан от немотия. Яви му се насън — сън, който повече приличаше на истина, защото Анакреон дори не спеше, а само придремваше следобед — Вадиньо го посъветва да отиде непременно в „Табарис“ още същия ден и да залага, да залага само на число. Никога на банката. Можеше да вземе малко пари назаем от Раймундо; добър човек беше съдържателят на кафенето, нямаше да се цигани за няколко мил-рейс. Освен това на другата сутрин Анакреон, затрупан със злато, отново клиент, а не нает за бишо, щеше да върне с лихви дребната сума, взета от Раймундо.
Като стар и опитен играч, Анакреон уважаваше сънищата, отдавайки дължимото внимание на доброто предчувствие, още повече, ако идва от толкова верен приятел като Вадиньо. Привечер, като приключи със сметките, успя да отмъкне малко пари и добрият Раймундо не каза нищо.
После стана това, което вече е известно, градът се втрещи и заприказва: сензацията с бакара, продължила два дни непрекъснато, Домингос Пропалато загубил за първи път спокойствие в дългата си практика, Масимо Салес гледал като идиот и изтичал да търси Пеланши Моулас.
Самият Анакреон с цялото си славно минало не бе имал толкова голям късмет и не бе видял такъв неуспех за банката. Не беше негова работа да разисква случилото се: предчувствието, внушено от Вадиньо, трябваше да се уважава, а не да се прахосва в глупави разисквания. Далновиден човек, Анакреон вярваше в съдбата и в добрата си звезда, а за него, след като ставаше дума за жетони и карти, нямаше нищо невъзможно.
Колкото до Пеланши Моулас, щом влезе в салона, прочете ужаса в объркания поглед на Домингос Пропалато. Заставайки до млечния си брат, чу отчаяното му шепнене, като че ли чуваше смъртната си присъда:
— Кучешки ден, Печичо! Загубени сме! Кучешки ден, Печичо! Загубени сме!