Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (64)

7

Черният Аригоф ходеше мрачен — никак да не му върви, това вече беше много. Всичко започна горе-долу преди около месец, когато, слизайки от таванската си ергенска стая, срита пакета с ебо. Магията беше сложена там, за да му съсипе живота. Хартията се скъса и отвътре се изсипаха жълто брашно, черни кокоши пера, ритуални листа, две медни монети и парчета от още доста новата му плетена връзка. Връзката го насочи по правилна следа: отмъщаваше си безсърдечната Заира, неспособна да понесе поражение, без да си го върне.

Една вечер Аригоф, изгубил търпението и учтивостта си на рицар, й удари два шамара посред „Табарис“, за да я накара да се държи като хората и да не му опъва повече нервите. По народност Заира беше във властта на инкисе.

Магията беше една от най-силните. Кой ли беше приготвил на Заира такова тежко заклинание? Сигурно е бил някой, който разбира, добър в клетвите и силен в злобата си. Нямаше начин да се откачи, ебо беше пленил късмета на черния, захвърляйки го на дъното на един кладенец, и той се влачеше като просяк по игралните домове, губейки навсякъде. Вече беше заложил всичко най-ценно, което притежаваше: пръстена от истинско сребро, златната верижка с гвинейски амулети и малко рогче от слонова кост, часовника, купен от един моряк, който навярно го бе откраднал от каютата на някой милионер: беше толкова красив, че испанецът от Сете, познавач на скъпоценности, подсвирна, като го видя, и предложи още петстотин мил-рейс, ако черният се съгласи да го продаде, вместо да го заложи.

Родената сред магии креолка Заира пресуши късмета му. Загрижен, Аригоф се питаше къде ли се е дянал остатъкът от вратовръзката му. Положително беше вързан за крака на някой кабокло или инкисе заедно със снимката му, онази същата, която си беше извадил за паспорт: усмихнат, с блеснали зъби. Аригоф я беше подарил на безсърдечната креолка като доказателство за любовта си и сега си представяше как лицето му е надупчено с игли на олтара на светеца, за да се подновява магията всяка сутрин и да угасне веднъж завинаги щастливата му звезда.

Отиде да се изкъпе в листа и да му бае Епифания Огун. Заклинателката трябваше три пъти да сменя листата, защото падаха увехнали, щом докоснеха тялото му — толкова тежко беше заклинанието, стоварило се над Аригоф.

Угрижен от лошия си късмет, черният вървеше по улица Чили и размишляваше над превратностите на живота. Идваше от ресторанта и се беше насочил право към дома на Тереза. Валдомиро Линс го беше завел да вечеря след фаталния следобед във вертепа на Зезе Менингита, където черният загуби и последните си пари. От яд изяде наведнъж и обеда, и вечерята, и закуската.

— Ти си умрял от глад бе, Аригоф, какво ти става? — попита оня, стреснат от прекалено големия апетит.

Негърът отговори с мрачна решителност:

— Не знам дали някога ще ям пак…

— Болен ли си?

— От лош късмет, братко. Вързаха късмета ми за краката на някой омагьосан, кабокло, ако не и ориша от Ангола, онази мръсница нали е от инкисе. Загубен съм.

Разказа за лошия си късмет: проваляха се сигурни предвиждания, не улучваше нито един път. На каквото и да заложеше — на зарове, карти, рулетка — винаги губеше. Партньорите му вече го гледаха накриво, като че ли предаваше лошия си късмет:

— Предава се, братче…

Разказа всичко най-подробно с надеждата, че Валдомиро Линс, състоятелен и весел младеж, ще му се притече на помощ и ще му пусне нещо за залаганията вечерта. Измами се, защото вместо пари приятелят му даде съвети: имало само един начин да се спасял от такъв черен, лош късмет — да не играел известно време. Да оставел да отмине приливът на лошия късмет, да отслабнела силата на ебо, да не се впечатлявал толкова. Ако упорствал, щял да заложи и гащите си. Той, Валдомиро Линс, бил се научил да зачита и хубавия, и лошия късмет, веднъж изкарал повече от три месеца, без да погледне карти, зарове или рулетка.

Изкачвайки се по улица Чили, Аригоф си даваше сметка, че приятелят му е прав: чиста лудост и глупост беше да се инати, много по-добре щеше да направи, ако отиде при Тереза Географията, една бяла, загубила ума си по негър, причина за шамарите, които отнесе Заира. В дома на Тереза, излегнал се в леглото до нея, наливайки си ракия с лимон, можеше да забрави провалите и да захвърли лошия късмет на килима. Този път Аригоф се беше провалил наистина, оставаше му само срамното оттегляне. Валдомиро Линс беше прав.

Въпреки че бе решил да изследва опустошената география на Тереза, Аригоф не се чувстваше много задоволен. Не му беше по вкуса да напуска полесражението, дори когато бе отчаян и предварително победен. Спомни си за един друг Валдомиро — негов незаменим приятел: Вадиньо, за съжаление мъртъв, смел и вещ, ненадминат в комара. Ето кой можеше да му помогне, ако беше жив.

Една нощ преди много години, след седмици лош късмет, когато вече нямаше пукната пара и нямаше откъде да намери, Аригоф влезе в „Табарис“ и попадна на Вадиньо, който, надут от величие и жетони, залагаше на едро. Черният му взе един жетон и последва неговия: спечели деветдесет и шест милиона за няколко минути, такова нещо дотогава не се беше случвало. Бе чудна нощ: Аригоф си поръча наведнъж половин дузина костюми, като хвърли банкноти от по петстотин на шивача. Една фантастична нощ, страхотна оргия в публичния дом на Карла, той плати всички разходи, легендарна нощ в спомените на комарджиите.

Странно, като си припомняше изстъпленията на Вадиньо, не му ли се стори, че чува отдалеч натрапчивия му глас?

— А бе, бъзльо, къде отиде смелостта ти? При бялата ли? Който не гони късмета, не заслужава да печели, ти го знаеш. Откога си станал ученик на Валдомиро Линс? Ти не беше ли вече професор, когато той дойде да играе за пръв път?

Аригоф се поспря насред улицата с вид на глупак — толкова жив и близък му се стори гласът на Вадиньо, звучащ в ухото му. Изгряваща от морето, луната започваше да позлатява и посребрява града.

— Остави кокалите на бялата за после, черен бъзльо, как може да те е страх от магия, след като самият ти си син на Шанго? После ще се занимаваш с бялата, като победиш магията, днес е твоята празнична нощ.

Какви ли не предчувствия не обхващаха лудия Вадиньо, все същият си беше и с късмет, и без късмет, с вечната си весела и безгрижна усмивка. Кой знае, помисли си Аригоф, може би Вадиньо го вижда от луната как носи на гърба си лошия късмет, загубил златната верижка, сребърния часовник, часовника, за който му завиждаше испанецът?

— Къде ти е смелостта, черньо? Къде е черният Аригоф, мъж и половина?

Предпазливият Валдомиро Линс го беше посъветвал да не се инати против лошия късмет и да се оттегли в леглото на любовницата; Тереза знаеше наизуст реките в Китай, вулканите в Андите, планинските върхове, толкова беше учена. Като гледаше огромния черен Аригоф, тя го сравняваше едновременно с Хималаите и със земната ос — нямаше никакъв срам тази Тереза! С толкова лош късмет и след като Тереза го очакваше, трябваше наистина да е луд, за да се върне при картите.

— Мухльо, върви, щом ти казвам… — прозвуча гласът на Вадиньо в ухото му.

Аригоф го потърси наоколо, защото усети дъха му. Като че ли приятелят му го хващаше под ръка и го водеше към стълбите на „Абайшадиньо“, там наблизо.

— Никога не ме е било страх от някой… — каза негърът.

Тереза щеше да го чака, дъвчейки шоколад, натопена в канадските езера и притоците на Амазонка. Без пукната пара в джоба, Аригоф хлътна в „Абайшадиньо“ и застана пред масата за ласкине.

Антонио Дединьо, крупието, разбъркваше шест тестета, за да открие новата игра. Лицата наоколо издаваха отчаяние, явно губеха и късметът беше на страната на заведението. Нямаше нито един приятел, от когото Аригоф да поиска един жетон или малко пари. Антонио Дединьо обяви банката от сто хиляди и обърна две карти върху масата — дама и вале.

— На дамата… — чу Аригоф заповедта на Вадиньо.

Нямаше кой да му даде назаем и пет мил-рейс.

Имаше един добре облечен мъж в бял костюм с жетони в ръка и вид на редовен играч, но непознат — сигурно от вътрешността на страната.

Аригоф измъкна от връзката си иглата във форма на ключе, пронизващо сърце — подарък от Тереза. Но златото беше позлатен метал, а брилянтите — стъкълца без стойност — така му беше казал испанецът от Сете, като отказа да я вземе.

Аригоф се насочи към богаташа и му показа украшението:

— Уважаеми, бихте ли ми дали назаем един жетон, какъвто и да е, задръжте това като гаранция. Казвам се Аригоф и тук всички ме познават.

Онзи му подаде жетон от сто:

— Задръжте си украшението — ако спечелите, ще ми платите, желая ви успех.

Сложил жетона върху дамата, Аригоф изчака сам, защото останалите не искаха да рискуват — толкова бяха отчаяни. Дори и мъжът в бяло предпочете да пропусне разиграването. Антонио Дединьо обърна първата карта и веднага излезе дама. Аригоф прибра жетоните, Дединьо обърна нови карти и се повториха дамата и валето. Аригоф отново заложи на дамата.

Антонио Дединьо извади още една карта от тестето и пак се падна дама. Нови карти и отново съвпадение, вече достойно за отбелязване — за трети път на масата се показаха дама и вале. Аригоф държеше твърдо на дамата и заедно с него заложи мъжът в бяло. Пристигнаха първите любопитни. Антонио Дединьо извади картата от тестето и колкото и да беше невероятно, първата карта за трети път беше дама. Между другото напомняше Тереза. „Господи“ — каза нервно една проститутка.

Беше нервна не само защото три пъти се повтори дамата, а и за това, че дамата винаги излизаше първа и че три пъти излязоха едни и същи карти: дама и вале.

И не три, а дванадесет пъти на масата се появиха дама и вале и дванадесет пъти дамата откликна на повика на Аригоф и винаги първа от обърнатите карти. Сега вече не само мъжът в бяло, а и много други залагаха на предчувствието на черния, който слагаше по три хиляди на всяка игра — горната позволена граница.

Смъртнобледен и стреснат, Антонио Дединьо приготви ново тесте. Лулу, надзирателят на салона, беше застанал до Дединьо и следеше внимателно бъркането на картите. Около масата растеше развълнуваната тълпа. Дойдоха хора от масите за бакара и рулетка.

Антонио Дединьо показа тестето на играчите и извади две карти: побледня още повече, ръцете му се разтрепериха, защото картите бяха дама и вале. Аригоф се усмихна: свърши лошият късмет, ебо беше победен — и тръгна да се бори за късмета си със зъби и нокти заедно със спомена за Вадиньо. Ако имаше друг свят и ако наистина мъртвите отиваха някъде там отвъд, блуждаейки по небето и в пространството, както твърдяха някои специалисти, може би Вадиньо го наблюдаваше от високата луна, пръскаща сребро и злато върху морето и игралния дом. И сигурно се гордееше с приятеля си Аригоф — истински мъж, победил заклинания и магии.

Изглежда, Вадиньо наистина се намираше някъде из салона, и то близо до Аригоф, защото след като черният направи някои загадъчни изчисления и реши да заложи на валето (абсолютно невъзможно беше пак да излезе дама), чу вбесения глас на приятеля си:

— На дамата, келеш такъв!

И ръката на Аригоф, независимо от волята му, като че ли се подчини на някаква свръхестествена сила, сложи жетоните на дамата.

Стиснал зъби, с уплашен поглед, Антонио Дединьо извади първата карта: дама. Настана общо раздвижване, чуваха се възклицания, нервен смях, пристигаха все повече хора, за да видят невъзможното, Жилберто Кашорао^[1], управител на локала, застана невярващ до Лулу, твърдо решен да разобличи измамата (какво друго можеше да бъде?). Невероятното продължи и банката от сто хиляди фалира. Весела и безгрижна, дамата си беше все първа. Къде е измамата, куче такова?

Антонио Дединьо се обърна победен към управителя в очакване на заповеди, но Кашорао само го погледна с недоверие и нищо не каза. Крупието приготви нови карти и бавно, старателно ги разбърка пред погледите на всички:

— Банката е сто хиляди…

Обърна две карти: дама и вале. Настъпи мъртва тишина. Сега всички искаха да залагат на дамата. Идваха хора от улицата и от „Табарис“, където беше стигнала потресаващата новина. Новата банка не издържа много.

По заповед на Жилберто Кашорао Лулу хукна към телефона. А в салона невъзможното продължаваше и дамата все излизаше първа. Мъжът в бяло каза високо:

— Отивам си, иначе ще ми стане нещо, сърцето ми не издържа. Играя повече от десет години в Илеус и Итабуна, в Пиранжи и Агуа Прета. Виждал съм много измами и блъфове, но такова нещо — никога. Виждам и не вярвам.

Аригоф искаше да му плати жетона и да го покани да хапнат при Тереза, но онзи отказа:

— За бога — не. Страх ме е от магии, а това може да е само магия. Дръжте си жетона, а аз ще си обменя моите, преди да се изпарят.

Лулу се върна и скоро към него и Жилберто Кашорао се присъедини един възрастен и солиден мулат с очила, учителят Масимо Салес, мозъкът на Пеланши Моулас, негов най-доверен човек.

Въпреки обаждането на Лулу магнатът не повярва на тази невероятна история. Лулу положително е започнал да пие пак, и при това в работно време, а това е непростима злоупотреба. Отпуснал глава на топлите гърди на Зулмира Симоес Фагундес, Пеланши изпрати Масимо Салес да изясни случая. Несъмнено всичко това не бе нищо друго, освен поредното напиване на Лулу.

— Ако е пиян, професоре, не се двоуми, уволнявай го веднага. И ми се обади, да знам какво е станало…

Антонио Дединьо избърса потта от челото си и погледна триото, застанало пред него. Имаше три деца, а за друго не ставаше, дявол да го вземе! Тримата го гледаха накриво, а професорът изсъска: „Продължавай“. Поради сините си дрехи, очилата без рамки и рубинения пръстен Масимо Салес приличаше на уважаван даскал и затова всички му викаха „професор“ — даже и Пеланши, въпреки че беше се дипломирал само в прегрешения към законите и в умението да борави с жетони и тестета. В тази катедра беше постигнал наистина върха, станал, така да се каже, доктор на науките.

А жертвата на съдбата, Антонио Дединьо, размеси нови карти и всичко се повтори като в кошмарен сън. Както каза Амезина (красивото й име образувано от Аме, на баща й Америко, и Зина, на майка й Розина), проститутка, отдадена на четене на „Алманах на мисълта“ и на други тайнствени източници, това беше „очакваният знак за края на света“. Масимо Салес зададе няколко въпроса на Кашорао и Лулу и като заряза потопа от дами, тръгна към телефона.

Ето защо в салона се появи Пеланши Моулас, следван от Зулмира. Направиха му път да мине и да види как парите му се изпаряват в ласкинето. Банката от сто хиляди се стопи пред очите му.

С царствен жест Пеланши Моулас отстрани Антонио Дединьо и пред всички присъстващи провери картите: последните карти — дванадесетте валета, лежаха на дъното на кутията. Тримата служители — Масимо с величествената си осанка, Лулу салонният управител и Жилберто Кучето — си размениха по един многозначителен поглед. Антонио Дединьо се видя осъден невинен. Пеланши Моулас изгледа със студените си сини очи първо крупието, тримата служители, после заобикалящата ги тълпа играчи с напрегнати лица, стигнали до изстъпление. И най-отпред — черният Аригоф: хималайски връх, ос на света според вещите твърдения на Тереза Географията. Аригоф се усмихваше, покрит с пот и жетони.

Пеланши Моулас също се усмихна на Зулмира, застанала зад него, приготви сам едно ново тесте и обяви банката, като че ли декламираше стих:

— Банката е двеста хиляди.

Какво като беше Пеланши Моулас — цар на хазарта, убиец, престъпно величие и всичко останало, което се знае и няма смисъл да се повтаря, — късметът, все едно, не се обърна и то вече не беше късмет, а чудо: пак излязоха дамата и валето и пак дамата бе първата карта. Когато банката се разори, преди да минат и половината карти, Пеланши Моулас изследва кутията с останалото от тестетата: там на края („края на света…“, повтаряше Амезина пророчески) си седяха дванадесетте ненужни валета.

Като захвърли картите, Пеланши Моулас изсъска нещо, а Жилберто Кашорао го преведе на висок глас:

— За днес играта се прекъсва…

Аригоф се оттегли сред поздравления, следван от почитатели и страстни дами. Обмени жетоните, купи шампанско и тръгна за Тереза. Черният беше се надул от гордост: никакви заклинания и магии не можеха да му излязат насреща.

Пеланши Моулас се замисли. Лулу вдигаше рамене, Жилберто Кашорао не беше в състояние да обясни, но беше съгласен с Масимо Салес: в цялата работа имаше някаква мръсна измама. Потънал в морето от дами, Антонио Дединьо очакваше присъдата. Трябва всичко да се изясни, каза тържествено професорът. Пеланши Моулас сви рамене: да направят, каквото смятат за необходимо, разпити, следствия, да викат полиция, ако е необходимо. Колкото до него, гризеше го някакво съмнение — калабрийската му кръв беше чувствителна към мистериите и силите на отвъдния свят.

Чувствителни бяха и заоблените гърди на Зулмира Симоес Фагундес. Първата секретарка и любимка на Пеланши Моулас изведнъж заподскача и се закиска:

— Нещо ми става на гърдите, ох! Пекито, нещо ме гъделичка, ще се побъркам… Дяволска работа…

Пеланши Моулас се прекръсти.