Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (16)

8

Вечерта пред къщата двамата съзаклятници се хванаха на бас с други безделници, че ще се промъкнат на бала и ще бъдат посрещнати като почетни гости. Проникнаха и бяха посрещнати с всички почести, тъй като Вадиньо се представи пред майора и дона Аурора като племенник на отсъстващия помощник-шериф, а Мирандао мина за частен секретар на Шимбо.

— Доктор Аиртон Гимараес, вуйчо ми, трябваше да придружи губернатора на конгреса по акушерство. И тъй като държеше да се отзове на вашата покана, изпрати като свои представители мен и секретаря си, доктор Миранда. Аз съм доктор Валдомиро Гимараес…

Майорът се разчувства от учтивостта на шерифа, че му поднася извинения и изпраща представители. Съжали, че нямало да присъства на празненството, за да го приеме с почести, но той и жена му щели да посрещнат с отворени обятия неговия пратеник. Докато протягаше ръка на Вадиньо, Мирандао безсрамно отиде още по-далеч, като поправи и сложи всяко нещо на мястото си:

— Извинете за намесата, майоре, но представител на доктор помощник-шерифа тук е моята скромна личност, доктор Жозе Родригес де Миранда, доцент във висшето училище по агрономия, на служба при доктор Аиртон… А приятелят ми, доктор Валдомиро, въпреки че е племенник на шерифа, не представя него, а господин губернатора…

— Губернатора? — възкликна майорът, замаян от толкова висока чест.

— Да — допълни Вадиньо, — когато губернаторът чу, че помощник-шерифът моли племенника си и секретаря си да отидат на празненството на майора, им поръча (нали служи в кабинета на негово превъзходителство) да поздравят „добрия му приятел Пержентино и почтената му съпруга“.

Майорът и дона Аурора, надути от гордост, проправяха път, представяха, даваха поръчки за пиене, за ядене, всичко за Вадиньо и Мирандао.

А отвън, зяпнали от почуда, приятелите не можеха да повярват на очите си. Каква дяволия бяха измислили двамата безсрамници, за да бъдат посрещнати така? В спомените на нито един натрапник нямаше записан случай да е успял да проникне в дома на майора, за когото беше въпрос на чест да поддържа ограничения кръг на поканените, всички до един приятели, които да му осигуряват благопристойност и добро име. Кълнеше се в пагоните си и се хвалеше: „На мое празненство натрапник ще мине само през трупа ми!“. И натрапниците от града, способни да влязат — и успели да влязат — на високопоставени празненства при затворени врати, пазени от полиция, даже на празненства в правителствения дворец и в дома на доктор Клементе Марлани, празненства, в сравнение с които това на майора беше най-обикновено дилетантство, квартална сбирчица с танци, та значи, всички тези прочути натрапници се бяха провалили в подновяваните всяка година опити да попаднат на бала на майора. Никой не беше успял да прекрачи забранения праг.

„Никой“ е силно казано. Едио Гантойс, хитър студент, заедно с още един не по-малко изобретателен тип, вече споменатия Лев Сребърния език, успяха при подобен случай да влязат горе-долу за половин час, да се задържат на празненството и да бъдат веднага след това изхвърлени с бой и плесници, като здравенякът Едио влезе в телесна схватка с поканените, а дългият Лев си размени ритници с майора.

Как успяха и как се провалиха толкова лошо веднага след успеха? Въпреки че това е друга история, заслужава си да се разкаже, за да изпъкне още повече подвигът на Вадиньо и Мирандао. По онова време в Баия бяха довели с много шум по вестниците само за две представления в Консерваторията един странен музикант с още по-странен инструмент: трион, мелодичен като безупречно акордирано пиано. Ставаше дума за един руснак със своеобразно име — „руснакът с вълшебния трион“, както го наричаха в рекламите и обявите във вестниците. Едио имаше стар дърводелски трион, а Лев беше син на руснак със странно име. Двамата, луди за някоя добра дяволия, увиха триона в платно, глътнаха по няколко ракии за кураж и се представиха на вратата на майора като руснака с вълшебния трион и неговия импресарио.

Майор Тиририка притежаваше шесто чувство, когато ставаше дума за натрапници, подушваше ги от разстояние. Хвърли поглед върху Лев и Едио и някакъв вътрешен глас му пошепна да бъде нащрек. Но гостите, като чуха, че е дошъл руснакът с вълшебния трион, се зарадваха шумно на възможността да го чуят. Мълчалив, разкъсван от съмнения, майорът отвори вратата и пропусна двамата мошеници. Не престана обаче да ги следи. А те оставиха триона облегнат зад един скрин и майорът забеляза с каква скорост се отправиха към трапезарията да ядат и пият. Разменяйки си един поглед с дона Аурора, на която тази работа също не изглеждаше много наред, майорът поиска, подкрепен от всички гости, незабавна музикална демонстрация. Първо концертът, после хапването. Колкото и да се опитваше Едио да отложи със сладки приказки момента на катастрофата, не успя, не получи никаква отсрочка.

А освен това по някакво странно стечение на обстоятелствата Лев се почувства изведнъж вдъхновен, играеше си ролята толкова истински, че почна да се мисли за същинския руснак с вълшебния трион. И така, без да чака повече да го молят, хвана стария трион сред ръкопляскания и овации. Беше наистина толкова безупречен — с дългата си, слаба и приведена фигура, рошави коси, блуждаещ поглед, истински маестро, — че измами всички, разколебавайки даже майора и дона Аурора, докато не нанесе първия удар по триона с една кафена лъжичка. Щом го чукна, и — както по-късно Едио щеше да разправя — всички присъстващи без изключение разбраха, че се разиграва фарс. Единствен Лев настояваше, все по-сигурен и вживял се в ролята, нанасяйки удари по триона, но нито майорът, нито жена му, нито гостите проявиха каквото и да е разбиране към толкова старание и изкуство.

Майорът излезе напред, следван от няколко приятели, най-чувствителните към подобни долнокачествени шеги. Прекосяването на коридора към вратата и улицата беше дълго и епично, наистина незабравимо, Едио и Лев щяха да си го спомнят цял живот. Плесници, ритници, блъскания и падания. Дона Аурора се мъчеше да им извади очите, майорът се задоволи да ги изхвърли на улицата, а върху тях изхвърлиха и вече съвсем немелодичния трион.

С Вадиньо и Мирандао не се случи нищо подобно, нито майорът, нито дона Аурора ги заподозряха. Ядоха и пиха от най-доброто, Вадиньо танцува валсове, а Мирандао се питаше дали не трябва да вдигне тост за майора и дона Аурора от името на Шимбо. Седеше си усмихнат на стола, когато чу дона Розилда да пита кой е кавалерът, с когото танцува дъщеря й. За да има по-голям ефект, отговори с друг въпрос:

— Майорът не ви ли го представи?

— Не, бях вътре, не съм видяла кога е пристигнал.

— Е, тогава, уважаема госпожо, имам честта да Ви осведомя. Става дума за доктор Валдомиро Гимараес, племенник на доктор Аиртон Гимараес, помощник-шериф, внук на сенатора…

— Да не искате да кажете, че на сенатора Гимараес, онзи, за когото толкова се говори…

— На същия, уважаема госпожо. Точно на най-влиятелния, най-важния, началника, всемогъщия в политиката, моя кръстник…

— Ваш кръстник?

— Църковен. Дядо е на Вадиньо…

— Вадиньо?

— Така му викат от малък. Любим внук е на сенатора.

— Учи ли?

— Нали ви казах вече, че е доктор! Дипломиран адвокат, госпожо. Длъжностно лице в кабинета на губернатора, високопоставен държавен служител, инспектор…

— Инспектор по хранителните стоки? — Тази информация надхвърляше и най-смелите мечти на дона Розилда.

— Инспектор по игралните домове, скъпа моя. — И добави шепнешком: — Това е най-доходната инспекция, носи цели състояния, да не говорим за допълнителните — едно жетонче тук, друго там… А сега на всичкото отгоре се издига в кабинета на губернатора.

Чувстваше се щедър:

— Вие нямате ли някой беден роднина, когото желаете да уредите? Ако имате, кажете, само дайте името… — Въздъхна дълбоко, доволен от себе си, и продължи неудържим: — Виждате ли го как танцува? Е, да не се учудите, ако при следващите избори стане депутат…

— Толкова млад?

— Какво от това? Родил се е в златна люлка, намерил е всичко наготово, пътят му е постлан с рози. — В тази величествена нощ Мирандао се чувстваше поет, щеше да изнесе такава реч, че да разплаче дори и самата дона Аурора, звяра на Рио Вермельо. Дона Розилда присви мъничките си очички и видя пред себе си да блести жълтият пламък на амбицията. Жоаозиньо Наваро изпълняваше тангото с виртуозни извивки, Вадиньо и Флор се усмихваха един на друг. Дона Розилда потрепери от вълнение: никога не беше виждала лицето на дъщеря си такова, добре я познаваше. А момчето — питаше се тя, — беше ли и то запленено, омаяно завинаги? Лицето на Вадиньо излъчваше такава невинност, душевна чистота, честност; дона Розилда се почувства трогната. Ах! Господи боже мой, не беше ли това богатият и влиятелен зет, когото небесата й изпращаха? Още по-богат и по-важен от Педро Боржес, с всичките си левги земя и реки, и дванадесетте си слуги. Зет, внук на сенатора, приближен на правителството, самият той — правителство. „Ох, пресвета Богородице, чуй ме! Господи, направи така, че това чудо да стане, и ще направя каквото пожелаеш.“

Майорът се приближаваше, дона Розилда благодари на Мирандао, отиде при стопанина и посочи групата, образувана от Вадиньо и Флор, дона Лита и Порто в единия ъгъл на стаята. Мирандао проследи маневрата на старата кранта, направи усилие, изправи се и той и отиде да си потърси една бира. Дона Розилда молеше майора:

— Майоре, представете ми онова момче…

— Не го ли познавате? Роднина е на доктор Аиртон Гимараес, помощник-шерифа, мой личен приятел… — Усмихваше се гордо и прибави: — За близките — Шимбо… Сам той ми каза: „Пержентино, викай ми Шимбо, приятели ли сме, или не?“. Истински мъж, не е надут. Само каква услуга ми направи… — Говореше към всички, изтъквайки приятелството си с шерифа.

Дона Розилда стисна ръката на младежа, а Флор поясни:

— Майка ми, доктор Валдомиро…

— Вадиньо — за приятелите…

— Доктор Валдомиро живее под крилото на нашия бележит началник, губернатора. Работи в кабинета му…

— Губернаторът много ви харесва, майоре. Даже днес ми каза: „Предай много поздрави на моя приятел Пержентино“.

Майорът чак се засрами от щастие:

— Благодаря, докторе.

Порто, когото подобна дворцова близост караше да се чувства неудобно, сподели:

— Голяма отговорност… Но и голяма чест…

Вадиньо се правеше на скромен:

— Глупости… Даже не съм сигурен дали ще остана в двореца…

— Защо? — поиска да знае дона Лита.

— Дядо ми — каза поверително Вадиньо, — сенаторът…

— Господин Гимараес… — тихичко се помоли дона Розилда.

Вадиньо й се усмихна с лице, обвито в ореол от невинност, усмихна се меланхолично и на Флор, толкова красива:

— Дядо ми иска да ме прати в Рио, предлага ми едно място…

— И вие ще приемете ли? — примираше Флор с маслинените очи.

— Нищо не ме задържа тук… Никой… Толкова съм самотен…

Флор въздишаше:

— Толкова съм самотна.

От столовата извикаха майора, за него нямаше минутка покой, трябваше като добър домакин да угоди на всичките си гости. После някой плесна с ръце и помоли за малко тишина, доктор Мирандао щял да поздрави домакините. Чу се гръмването на бутилка шампанско, тапата излетя към тавана.

Вадиньо и Флор се приближиха усмихнати да чуят тоста; „реч на Мирандао — поясни Вадиньо — не е за изпускане“. С разтуптяно сърце дона Розилда изкоментира пред дона Лита и Талес Порто, наблюдавайки как младите тръгваха по пътя на идилията:

— Не са ли идеална двойка? Като че ли са родени един за друг, нали? Ако е рекъл господ…

— Хайде бе, жена! Днес се запознаха, а ти вече говориш за сватба! — Лита поклати глава, сестра й наистина беше започнала да се побърква с манията си за богат съпруг за дъщеря си.

Дона Розилда изправи изсъхнал бюст и изгледа дръзко песимистката. От кръглата столова, олята цялата с бира, се чуваше гласът на оратора, вдигащ тост. Вдовицата се насочи натам, цялата изпълнена с надежди. Ръкопляскания посрещнаха едно изречение, казано на място, и Мирандао продължи с патос:

— В безсмъртните страници на историята, госпожи и господа, ще бъде завинаги вписано с пламтящи златни букви величавото име на майор Пержентино, гражданин с изключителни качества — гласът потрепери във въздуха, произнасяйки красивата дума, — а името на височайшата му съпруга, това украшение на обществото на добрата Земя, дона Аурора, този ангел… Да, дами и господа, ангел неопетнен — и повтаряше с напевен глас „неопетнен“, — всеотдайна съпруга, дева от бронз…

В средата на столовата Мирандао, натрапникът, с вдигната в ръката чаша шампанско, беше приковал вниманието на гости и домакини, всички пленени от красноречието му. Майорът се усмихваше леко, всеотдайната му съпруга, девата от бронз, скланяше разчувствана поглед — никога празненството й не бе постигало такъв успех.

— … дона Аурора, безсмъртно, свято, пресвято създание…

Сълзи опариха очите на светото създание.